Вие избрахте изданието на BG VOICE за САЩ. Искате ли това да бъде вашето основно издание? ДА | НЕ

17.06.2015 г.

BG лента дебютира в Ню Йорк и взе награда в Милано

„Няма спиране пред българското кино“, смята режисьорът Костадин Бонев

Костадин Бонев

сн. Facebook

Деян Донков и Снежина Попова в „Потъването на Созопол“

Увеличаване Затвори

Геновева Димитрова

Поводът за разговора ни е победата на „Потъването на Созопол" на шестия New York City International Film Festival, а сега видях в интернет, че е спечелил и награда за актьорски ансамбъл в Милано. Честито! Разкажи първо за Ню Йорк. Доколкото разбирам, NYCIFF се организира от Гилдията на американските режисьори.

- Точно така. Негов директор е Роберто Рицо. Знае се, че в Ню Йорк се провеждат много фестивали, като най-големият е Трайбек за младо кино, следван от есенния в Линкълн център - за англоезично. Този фестивал е по-скоро за независимо кино. Изненадах се колко добре познават там европейското кино. Общността се събира, гледат и правят предварителни номинации; и така центрират вниманието на публиката. И след това върви фестивалът с жури начело с Роберто Рицо. Има и международен, и американски конкурс, който бе спечелен от „Фантомът Хело". В нашия конкурс бяхме 17 заглавия. Направи ми впечатление големият брой състезателни категории. Впрочем фестивалът в Ню Йорк се финансира от „Парамаунт пикчърс" и киното е тяхно. И няма изненада - големите имена, които захранват киното в Америка, са независими. Имаше и твърде интересна секция за документално кино. И цяла орда младежи с късометражни филми, които се въртяха в клуба на продуцентите. Там беше най-големият купон. Разбира се, американските продукции идваха с целите екипи. Атмосферата беше хубава. Аз бях обграден от наши приятели - Мадлен Чолакова, Майя Праматарова. Те, заедно с Жана Караиванова, направиха чудо и напълниха залата с българи. Много се притеснявах, защото киното е изключително добро - на самия Тайм скуеър и 42-ра улица. И нали сме си комплексари, през цялото време треперех да не мине филмът на празна зала. Когато прожекцията свърши и Рицо ни представи с първата ми асистентка Меглена Илиева, която беше по друг повод в Ню Йорк, помоли българите да си вдигнат ръцете и беше силно впечатлен. Иначе чуждестранните зрители говореха повече за структурата на филма, за актьорите, похвалиха много Деян Донков, сравниха го с Матс Микелсон. Другата хубава новина е, че директорът на фестивала подписа договор с нашите продуценти и сега „Потъването на Созопол" е на неговия щанд в Кан.

А има ли шанс за разпространение?

- Там разпространението на подобни филми означава показване в малки клубове и кина. Виждаме какво става в България, та какво остава за Америка. „Потъването на Созопол" не може да тръгне в кината. По принцип българското кино се цели в големи телевизии, регионални канали или много разпространените в Европа арт кина.

В романа действието върви предимно от първо лице единствено число и Созопол присъства като памет, като код за свобода, като алтернативност. Във филма сте загърбили бетонирания Созопол и сте се концентрирали върху призрачния.

-  Да, това е с цел да се универсализира проблемът за объркаността на героя Чаво на Деян Донков. Само по този начин можехме да бъдем разчетени извън България, където не знаят какво е Созопол, но го припознават като тяхната Аркадия. Затова тотално избягахме от патоса за бетонния Созопол. Градът е чужд на героите по други причини - онази любов вече я няма, няма го патриархалният дух, свързан с бащата на героя. Разбира се, че у нас кодът „Созопол" продължава да действа - страшно много хора се интересуват от Созопол, който помнят. Но днес има младежи, които харесват тъкмо новия Созопол, защото го свързват с освобождаването от родителската опека и се чувстват там свободни независимо от бетона. Между другото, приятели ми казаха, че може би с парите, които сме платили на собствениците на прекрасната къща, където снимахме, те са я ремонтирали и са я съсипали. Представата за хубаво при хората е много различна.

Чаво е фрустриран архитект, но вместо да замине за Виена при семейството си, се оказва в Созопол на своето минало с десет бутилки водка. И пиенето обема времето. Как човек като вас, който е далеч от хедонизма, се втурна към екранизацията на този бохемски роман?

- Първото ми усещане беше, че нямам нищо общо с Чаво. Но най-вероятно имам неговите комплекси и неудовлетвореност. Всъщност той е неуверен в себе си. И, обичайки, наранява околните, без да разбира как го прави. Оттам нататък на човек му се губи перспективата защо другите се държат с него така. Тези проблеми са ми важни. Тоест дали човек е достатъчно добър, дали с него са били добри. Работата е, че всъщност, когато се обърне и види, че всичко, което е харесвал и което е бил, е зад него - пред него е пропаст, няма нищо. И това е доста плашещо. Искахме да разчоплим тази ситуация. Странно е, че много хора, гледали филма, признават, че мислят за него дълго. Той продължава да те човърка, да не ти дава мира. И това е едно от нещата, за които страшно много си говорехме, докато снимахме.

Игралният ви дебют „Подгряване на вчерашния обяд" бе по роман на македонския писател Миле Неделковски, телевизионния „Военен кореспондент" - по шест разказа на Йордан Йовков, „Потъването на Созопол" - по дебютния роман на Ина Вълчанова. Защо ви е необходима литературната основа?

- Защото не се възприемам като пишещ човек. За мен участието в писането на даден сценарий е по-скоро изясняване на цялостната конструкция. Мисля, че българската литература е изключително силна през последните няколко години. Например „Физика на тъгата" на Георги Господинов, „Картографирането на Рая" на Влади Киров, „Последната нощ" на Христо Карастоянов са мощни романи с толкова енергия, че ми изглежда лудост да налагам някаква моя си теза, при положение че в тези и други романи откривам собствените си мисли, възторзи, терзания. Неизменно твърдя, че игралното и документалното кино са единна територия, но това би могло да се каже изобщо за изкуството.

И в „Подгряване на вчерашния обед", и в „Потъването на Созопол" разказът върви в три времеви пласта, стремейки се към постигане на интегрално време. Ако в дебюта си изследвахте дамгите на идеологическото насилие, тук се занимавате с тоталния екзистенциален дискомфорт.

- В „Потъването на Созопол" отказвам да коментирам социални проблеми. Интересува ме здравето на обществото и как хората се отнасят един към друг. Тревожно е, когато човешкият живот не е ценност. Това означава, че обществото е болно.

Артикулирате разпада през махмурлука на усещанията.

- Да, между другото, тъй като на филма му предстои участие в конкурса на фестивала „Зеркало", посветен на Тарковски в Иваново, предложих на организаторите да се преведе като „Похмелье Созополя".

За женските роли в „Потъването на Созопол" се опирате на изключителните актриси от „Подгряване на вчерашния обяд", но Светлана Янчева и Биляна Казакова са на по-заден план, а в едър е Снежина Петрова като Нева в партньорство с неистовия Деян Донков. Въпреки че е поразителна актриса, във вашия филм ми стои чужда, отстранена. Не вярвам на тази двойка. За нея ли си мислехте, докато пишехте сценария?

- Честно казано, представях си Снежина, въпреки че после правихме кастинг и с други актриси. Тя е като извънземна. Героинята й Нева е импулсивна, но се мъчи да скрие емоциите. Снежина е перфектна в способността си да предава болка, която не иска да излиза наяве. В този филм го направи няколко пъти. Когато Снежина игра при Явор Гърдев в „Марат/Сад", той я нарече „актриса воин". Наистина е такава. За нея може да се говори с часове.

С присъствието на Джина на Светлана Янчева филмът се влива в „призрачната" тенденция в световното кино.

- Да, но това е органична част от романа - той се крепи на фрустрацията на Чаво и на тази странна жена, която пише мейли и яде сладко.

Честно казано, романът ме развълнува повече от филма, но атмосферата му е непренебрежима - изключително е визионерски. Убедена съм, че това се дължи на дълбоката ви спойка с оператора Константин Занков, който с красива поетичност и унил колорит е фиксирал и призрачния Созопол, и тревожното море, и дъжда, и състоянията на героите. И подводните снимки на Стефан Тодоров са забележителни. Да не пропусна и финяшката намеса на художника Георги Тодоров-Жози. Как работехте?

- С Коцето толкова отдавна сме заедно, че наистина няма нищо случайно. Ние просто се допълваме. Освен това той продължава да бъде любопитен. И двамата гледаме огромно количество филми. А що се отнася до този филм, целият екип имахме много дълга подготовка преди снимки - на терен променяхме, ако актьор предложи интересна идея или се появи нещо непредвидено. При Стефан Тодоров беше съдбовно важен контактът му с Деян Донков - той е изключителен плувец, но под водата няма думи. Едва ли друг актьор би могъл да изиграе тази роля без дубльор. За мен беше важно да се вижда лицето на Деян долу. Имахме и изключителния късмет през тези дни морето да е бистро. В противен случай можеше да няма и филм.

Как върви „Потъването на Созопол" в кината?

- Слабовато. Мисля, че основната причина е в разпространителите „А плюс" - просто ги достраша да го пуснат в моловете. И всъщност в момента е в Дома на киното, „Одеон", G8 и „Евросинема", където обикновено в седмицата има една-две прожекции. Не мога да се оплача, че няма интерес към филма. Радостно е, че и младежите искат да го гледат. Неудобството е, че трябва да видиш деня и часа. Не знам какво трябва да се направи, за да погледнат разпространителите по-сериозно на българското кино. Ето, сега Кристина Грозева и Петър Вълчанов сами си разпространяват „Урок".

Пуснаха го и в моловете.

- Слава Богу! Платили са им, за разлика от нашите разпространители, въпреки че взеха субсидия от ИА „Национален филмов център". Прекрасен филм е „Урок"! Смятам, че вече няма спиране за киното ни - Петър Вълчанов и Кристина Грозева натрупаха опит, много вярвам в Павел Веснаков, Любомир Младенов, Светла Цоцоркова, Надежда Косева, Милко Лазаров, Тома Вашаров... И късометражните филми, и нискобюджетните са изключително важни за пробива. Аз съм направил първия си документален филм на 30 г. и продължавам да имам чувството, че съм закъснял.

В момента сме в 100-годишнината на българското игрално кино. Има ли филми и режисьори, оказали ви формиращо влияние?

- Безспорно да! От дете гледам българско кино. Но филмът, определил погледа ми върху света, е „Авантаж" на Дюлгеров. Любимият ми филм на Рангел е „Инспекторът и нощта". Снощи гледахме „Мъже без работа" - Иван Терзиев е прекрасен режисьор, който никога не е заставал в първата редица и въпреки всичко има филми, които днес могат да се гледат абсолютно адекватно. Той прави изключително актьорско кино - снощи не можех да се нарадвам на Стефан Пейчев, Катя Паскалева... В „Силна вода" какъв екип е събрал - и Иван Григоров, и Мариана Димитрова, и Филип Трифонов, и Велко Кънев! Имаме режисьори, в различните години правили филми, които са без следа от патина.

Вие сте от малцината български режисьори, които гледат филми лакомо. Какво смятате, че е най-важното, което се случва в световното кино?

- За мен има поне две определящи неща: промяната на филмовия език, която правят методично Ларс фон Триер и Александър Сокуров, и постиженията на американското независимо кино. Не е случайно, че „Оскар"-ите се превръщат в постоянно награждаване на независимите филми.

Тарковски също е оказал влияние върху еволюцията на филмовия език, а сега „Потъването на Созопол" отива на посветения му фестивал.

- Вълнението ми е несравнимо - не само че обичам филмите му, а и Сокуров ще бъде в журито! Освен това на фестивала ще има международна научна конференция на тема "Развитието на филмовия език след Тарковски". След Иваново „Потъването на Созопол" е в Шанхай, в края на юни отива в Манила, а през юли - в Ереван. Това по някакъв начин е свързано и със следващия ми документален проект.

Какъв е той? И дали, след като заснехте последните си два филма по сценарии на радиожурналистки, се връщате към традиционния ви сценарист и съмишленик Влади Киров?

- Да, той стои в библиотеката, пише хубаво и се разбираме чудесно. Ще става дума за арменци, но по-скоро за дошлите тук през 80-те години на XIX век, които са описани от Яворов, както и за последния турски султан... А след Вапцаров се бях заклел, че няма повече да се занимавам с история. Чудовищно изморително е - най-вероятно пак две години ще трябва да работим по този филм.

 

 
 
въведете кода
 

коментари

  • няма коментари
 

ОЩЕ ОТ ТАЗИ КАТЕГОРИЯ

X