Вие избрахте изданието на BG VOICE за САЩ. Искате ли това да бъде вашето основно издание? ДА | НЕ

26.10.2017 г.

Дориана Леондеф - наше момиче в „Чинечита"

Известната сценаристка е работила с Емир Кустурица и Микеле Плачидо

Дориана Леондеф е автор на близо 30 успешни филмови сценария, донесли куп награди на новото италианско кино

Със сина си Николо

Увеличаване Затвори

Ирина Гитова

Дориана Леондеф е автор на близо трийсет сценария за филми, донесли куп престижни награди на италианското кино, но може би най-интересният от тях - за историята на нейното семейство с български корени, все още не е написан. Той обаче продължава да се случва на живо и в крачка по пътищата на Дориана, свързващи двете държави.

Тази седмица Леондеф бе специален гост на третото издание на Кино-литературния фестивал „СинеЛибри" в столицата, където представи една от последните си ленти - „Най-добри неприятелки". Иначе отдавна вече тя не се чувства гост у нас: когато се връща, живее в апартамента си на пъпа на София, в емблематичната кооперация „Царевец" на Орлов мост, учи бащиния си език и с южняшка непринуденост печели все повече приятел(к)и тук. Неприятел(к)ите, макар и най-добри, остават само във филмите... Сестрата на баща й, нейните деца и внуци, към които братовчедката от Италия е особено привързана, пък са в Сапарева баня.

„Връзката ми с България е много стара. Когато за пръв път дойдох, бях на 2 години: с майка, баба ми и дядо ми по майчина линия направихме едно дълго

пътуване с влак от Бари - града, където съм родена, до Станке Димитров (сега Дупница), където живееха родителите на баща ми. Той не можеше да се върне, защото беше загубил българско гражданство, а нямаше още италиански паспорт", припомня си Дориана. И уточнява, че това положение във фамилията, както се казва в киното, си има своята история. Ето каква е тя. В началото на 30-те години дядото на Дориана трябва да напусне България по политически причини - заради левите си убеждения бяга в Гърция, откъдето се прехвърля в Италия, в Бари. Там се запознава с баба й, италианка, и се ражда баща й. Скоро двамата новобрачни решават да се завърнат в Родината на главата на семейството, но пътьом остават няколко години в Серес, където той започва да практикува като лекар (впрочем цялото родословно дърво на Дориана е от медици, само тя е отдадена на изкуствата). След това семейството на дядо й се мести в тогавашния Станке Димитров. Междувременно по-малкият му брат е паднал жертва в антифашисткото движение и на негово име е кръстен площад в Сандански, издигнат е и паметник...

Бащата на Дориана също се насочва към докторското поприще - записва Медицинската академия в София, а после му се удава възможност да продължи образованието си в Италия, тъй като част от близките му роднини са там. Дипломира се, жени се за огнена сицилианка, а след 5-6 години придобива право на италиански паспорт, с който вече може да пътува и до България. Оттогава насетне фамилията с двете си момиченца - Дориана и сестра й, прекарва всички лета в другата си Родина, балканската... През 1988-а Леондеф снима документален филм в зоната на Сандански. Когато на следващата година пристига пак по тия места, всичко е различно. „Много приятели българи, които живееха в Италия, се върнаха в този исторически момент в страната, защото промените, които се случваха, не бяха за изпускане. След 1989-а баща ми си върна българския паспорт. Взех и аз тогава. Всички познати в Италия ме питаха: „За какво ще ти послужи пък това?!", а аз им обяснявах, че най-хубавите неща не служат за нищо. За мен да съм Дориана Илиева Леондева означава много, то говори на сърцето ми", категорична е тя.

Дориана влиза в голямото кино по царския път, макар че за момиче от провинциален град, което не познава никого в столицата и няма връзки във филмовите среди, да пробие никак не е лесно. През 1987-а се дипломира като сценарист в Експерименталния център по кинематография, едновременно завършва литература и следващата година

защитава дисертация по история и критика на киното в университета „Ла Сапиенца" в Рим. „Започнах да чиракувам при моя доцент по сценаристика, изкарвах малко пари, но подписвах нещата, които правя, с гордо вдигната глава, без компромиси. После лека-полека започнах да стъпвам на краката си, да получавам самостоятелни ангажименти, поемайки лично отговорността за сценария наравно с режисьорите, с които работя", обяснява тя. А забележителните режисьори, с които занаятът я е срещал, не са един и двама. Две обаче са жалонните личности, формирали я като професионалист: Силвио Солдини и Карло Мацакурати, големи имена в летописите на „Чинечита". С първия е в творческа симбиоза над 20 години и обича да се шегува, че това е най-дългата връзка с мъж в живота й. С него създава повече от 7 филма, сред които небезизвестния „Хляб и лалета", който й донася най-авторитетните на Апенините отличия за сценарий - „Давид на Донатело", „Сребърна лента" и наградата „Флайано". Вторият, който за съжаление неотдавна напуска тоя свят едва на 58 години, става за нея не само творчески, но и житейски ориентир. „Разбрах това до дъно, когато почина, защото за всеки практически проблем аз се обръщах към него - дори ако трябваше да си ремонтирам или да си сменя колата", споделя Дориана.

Тя никога няма да забрави как влиза в екипа на митичния Емир Кустурица. „Бях гледала като студентка първите му филми, сред които „Баща в командировка", и останах поразена от атмосферите в тях, така близки до моите детски спомени. Когато разбрах, че идва да снима в Италия част от „Циганско време", си помислих, че непременно трябва по някакъв начин да се опитам да вляза в контакт с него", връща лентата Дори. Сред преподавателите в експерименталния център е възрастен директор-продукция, работил в много спагети-уестърни, снимани в тогавашна Югославия. Той я съветва да пише на Кустурица в Сараево. „Струваше ми се, че все едно пускам в океана писмо в бутилка. Но когато Емир дойде в Италия, за моя изненада наистина ме потърсиха и ме взеха във филма, защото той имаше нужда от асистент. За мен това беше фундаментален опит - бях започнала да пиша за кино и изпитвах любопитство да разбера нещата отвътре. Не можеш да се ограничиш с писане, без да знаеш

какво се случва на снимачната площадка със сцените, които си измислил", казва Леондеф.

Микеле Плачидо за нея е режисьор, който има особен начин на работа, различен от всички други, с които е имала досег. С него нашето момиче си сътрудничи отлично в „Голямата мечта" - филм, който за прочутия актьор има силен автобиографичен привкус. „Той остана много доволен от сценария. А като дойде на снимачната площадка... изцяло го промени. После ни извика при монтажа да се опитаме да върнем част от него, защото филмът имаше слабости, които, ако беше запазил сценария, нямаше да се появят. Но това е неговият стил на работа", с усмивка обяснява Дориана.

Красивата актриса Валерия Голино е нейна скъпа приятелка. Тя играе в първия филм, който Леондеф прави със Солдини, но двете се познават още отпреди, тъй като Дориана се оказва асистент-режисьор в дебютния филм в кариерата на Валерия. Голино участва и в най-новата лента на тандема Солдини-Леондеф, „Скритият цвят на нещата" (Il colore nascosto delle cose), представен преди месец на Международния кинофестивал във Венеция. Там Валерия Голино е в ролята на незряща и изцяло се потапя в образа. „Когато трябваше за пръв път да влезе в къщата, където ще се снима, тя го направи с превръзка на очите. Искаше първият й контакт с мястото да е тактилен, а не визуален. Изпълнението й е изключително", подчертава сценаристката. В Италия Националният институт на слепите (те самите не желаят да бъдат наричани „незрящи" и защитават идентичността си с точната дума) преди седмици връчва приз на Валерия Голино за превъплъщението й.

В писането на сценарии Леондеф не тръгва директно от автобиографични факти, но много често такива в крайна сметка се появяват дори понякога без да го осъзнава, докато работи. В първия й филм със Солдини „Акробатките" една от главните героини е българка. В „Хляб и лалета" има цветар, чиито характеристики в голяма степен са вдъхновени от дядо й по бащина линия. Откакто е родила сина си Николоо - тоест от 16 години, Дориана е променила навиците си за писане. Докато преди е започвала от обяд и е продължавала до късна нощ, сега от 7 ч. сутринта е пред компютъра и докъм 12 ч. е „отхвърлила" деня. Опитва се да работи, докато Николо е на училище, и да има повече време за него, като се върне. Младежът е закърмен с кино, но то едва ли ще бъде и негова професия - засега иска да става космически инженер.

 

 
 
въведете кода
 

коментари

  • няма коментари
 

ОЩЕ ОТ ТАЗИ КАТЕГОРИЯ

X