Вие избрахте изданието на BG VOICE за САЩ. Искате ли това да бъде вашето основно издание? ДА | НЕ

10.11.2016 г.

Опасни идиоти-2 част

Представата, че по-високата класа значи повече почтеност, е невярна

Продължение от миналия брой

Сара Смарш, „Гардиън"

В скорошна статия в „Уъркинг клас", озаглавена „Достойнство и тъга", Дейвид Брукс разказва за съкратен работник от завод за производство на метал в Кентъки. В последния си работен ден мъжът бил изпратен с бурни аплодисменти от стотици колеги. За мен този момент е тържествен и победоносен, ала Брукс го обявява за жалък. По думите му „мъжът бил работил толкова здраво, а получавал толкова малко..."; „притежавал изключителни умения, а те постоянно се обезценявали"; и най-накрая „хората, които го изпращали, излъчвали „остатъчната тъга на самотното сърце".

Няма по-голяма обида от статистиките на медиите, които десетилетия наред изобщо не са се сещали за изстрадалата работническа класа, а сега изведнъж умоляват държавата да прояви състрадание към нея! Нямаме нужда от анализите им и със сигурност не са ни притрябвали сълзите им. Предпочитаме нашите истории да бъдат разказани от някого, който може да влезе във фабрика, без собствената му вина да замъглява погледа му.

Един такъв журналист, Александър Зайтчик, прекара няколко месеца, пътувайки из шест щата, за да опознае бялата работническа класа, която подкрепя Тръмп. Целта на последвалата книга, „Позлатената ярост", е да предаде сложността на човешкия характер, която новините не отразяват. Зайтчик обяснява, че започнал книгата си, разочарован от „провокативните коментари" на хора, които живеят на няколко часови пояса и на няколко доходни графи разстояние от онези, за които пишат.

В „Позлатената ярост" Зайтчик описва хората, които среща, предимно бели, като „средна класа със сини яки". Те са работили здраво, но са загубили много - било с настъпването на кризата през 2008 г. или по време на масовите съкращения в заводите няколко десетилетия по-рано. Журналистът установява, че в повечето случаи онова, което ги мотивира, „започва с икономика и завършва с икономика". А гневът, който усеща, е насочен не към малцинствата - надолу, а нагоре - към онези, които са ги пренебрегнали по време на преговорите за международните търговски сделки.

Междувременно расизмът и национализмът, които се наблюдават сред тях, са характерни и за демократите и по-висшите социално-икономически прослойки. Проучване на Ройтерс, проведено през миналата пролет, установи, че една трета от демократите подкрепят временната забрана за влизане на мюсюлмани в Съединените щати. В друго проучване 45% от запитаните демократи заявяват, че не одобряват исляма. Както става ясно, не е задължително онези, които няма да гласуват за Тръмп, да са самата добродетел. Просто другите, възприемани за моралния бич на обществото, лесно се превръщат в изкупителна жертва.

Когато наскоро Хилъри Клинтън обяви половината от поддръжниците на Тръмп за „банда клетници", Зайтчик коментира, че словосъчетанието „може да се приеме за синоним на „бяла измет". Клинтън бързо се извини за думите си, които, разгледани в контекст, изразяваха състрадание към мнозина от поддръжниците на Тръмп. Но подобна генерализация, направена по време на събитие за набиране на средства на стойност 6 милиона долара в центъра на Ню Йорк, на което някои от присъстващите платиха за място по 50 хиляди долара, ми напомни телевизионната политическа сатира „Вийп", в която при затворени врати силните фигури от Вашингтон обсъждат с отвращение „нормалните".

По друг повод Зайтчик спомена Бил Меър, водещ токшоу по HBO, който „правел изказвания на евгенично ниво от типа, че всеки, който гласува за Тръмп, има вродено заболяване". „Ако говореше за някоя друга група, на Бил Меър нямаше да му се размине и той със сигурност нямаше да продължава да води телевизионно предаване!" - възмущава се Зайтчик.

Меър вероятно е върхът на класовото самодоволство. А някога ми беше симпатичен. През лятото на 1998 г., когато бях на 17 години и тъкмо бях завършила гимназия, помагах за жътвата. Тогава един хамбар на 50 мили от Хейсвил, Канзас, се взриви (зърненият прах е взривоопасен) и уби седем работници. Инцидентът разтърси общността ни и напомни за физическите рискове, които семейството ми и аз често сме поемали.

Като всички останали продължих да работя, а вечер, след тежкия ден, прекаран в претегляне на зърно и пренасяне на големи чували с фураж във и извън мелницата, обичах да гледам „Политически некоректни" - предаването по ABC, което Меър по онова време водеше. Докато все още търсеха тялото на един от загиналите работници, Меър се шегуваше, че хората трябва да внимават, докато ядат хляб.

Тогава за пръв път осъзнах горчивата истина, че цял живот политически ще се идентифицирам с хората, които често обиждат родното ми място.

Подобни подигравки са толкова разпространени, че често са недоловими за икономически привилегированите. Онези, които с най-добри намерения пишат, коментират и издават вестници, книги или списания, понякога обиждат, отнасяйки се с пренебрежение към фактите.

Мнозина ми препоръчаха нашумялата наскоро книга „Бяла измет" например, без да се съобразят, че заглавието й ме обижда, защото нарича мен и хората, които обичам, боклуци. Радостта ми, че някой се е захванал да разкаже историята на нашето общо минало, бе помрачавана от болката, която изпитвах всеки път, когато виждах книгата на рафта. Накрая не издържах и свалих обложката със заглавието. Изненадващото е, че при рекламирането на книгата също се извършваше порицание от върховете на елита, което Айзенберг обяснява по следния начин: „Книгата борави с успокояващите ни митове за равенство, като разкрива важното наследство на винаги съществуващите, винаги срамни - макар и понякога забавни - бели боклуци."

Самата книга е задълбочено изследване и съдържа факти, които се надявам, че ще опровергаят заглавието й. Но дори и Айзенберг не успя да избяга от класовите рамки.

Когато по-рано тази година водещият на „On the Media" Брук Гладстон помоли Айзенберг да спомене някои клишета, описващи бедните като фанатици, тя направи следния коментар: „Те определено споделят виждания, които са без съмнение расистки и това не може да се прикрие и не може да се преструваме, че го няма. Това си е част от тяхното мислене."

Помислете за друго подобно твърдение, отнасящо се за някоя онеправдана група, и вероятно ще си дадете сметка колко примитивни са класовите дебати в тази относително млада държава, която отдавна смята, че касти не съществуват. Айзенберг обаче като че ли усети лицемерието и веднага вмъкна: „Другият проблем е, когато искаме да обвиним бедните бели за това, че те са единствените расисти."

Проблемът се дължи на представата, че по-високата класа означава по-голяма почтеност. Както преди месец написа журналистката Лорен Бери: „Продължава да се приема, че само невежите са расисти. Обяснява ни се, че образованието премахва расизма." Аз лично като първи висшист в семейството ви уверявам, че никой от нас не е трябвало да ходи в колеж, за да се научи да се държи като човек.

Освен това Бери обръща внимание на факта, че тъкмо „отлетите" в Бръшляновата лига републиканци са довели до възхода на десницата. Със сигурност не бедните бели - дори не белите републиканци - прокараха закони, запазващи сегрегацията. И не бедните бели криминализираха цветнокожите чрез закони против марихуаната и „войната с наркотиците". И не бедните бели събудиха призрака на черната „кралица на войната".

Това не трябва да омаловажава ужасяващите прояви на расизъм сред най-изпадналите икономически социални слоеве, но трябва да сме наясно, че тези ужаси съществуват и по върховете - в различна форма и с по-ужасна сила.

Това означава, че „виновни" на тези избори са не само репортерите и коментаторите, но и белите американци с икономически възможности: консерваторите, които правят дарения за кампанията на Тръмп, но им е неудобно да присъстват на политическите му срещи и да скандират онова, в което наистина вярват.

Предвид реториката на Тръмп и направените социологически проучвания, изглежда, повечето от поддръжниците му са хора, които се справят достатъчно добре финансово, но се смятат за жертви.

Тук е добре да спрем и да се замислим. Особено когато поставяме дадена група хора в определена категория, предполагайки какви политически убеждения изповядва, намирайки се на по-долно стъпало в социалната стълбица. Например, когато пишем:

- за трета смяна в завода на „Боинг", докато други летят до Мексико за пролетната си ваканция;

- за миещите пода в тоалетната на „Макдоналдс", докато други философстват в туитър за минималната заплата;

- за работниците, изпразнили шкафчетата си в затворената фабрика „Пабст", докато други пият скъпа бира в модерни заведения;

- за прибралите се от Близкия изток в ковчези, докато други пишат статии за външна политика.

Преброихте ли всички? А дали нямате повече общо с Тръмп, отколкото ви се ще да признаете?

 

 
 
въведете кода
 

коментари

  • няма коментари
 

ОЩЕ ОТ ТАЗИ КАТЕГОРИЯ

X