Вие избрахте изданието на BG VOICE за САЩ. Искате ли това да бъде вашето основно издание? ДА | НЕ

03.11.2016 г.

Опасни идиоти - част 1

Как либералният медиен елит предаде американската работническа класа

Опашка за гласуване на първичните избори на Демократическата партия в Портланд

Доналд Тръмп има подкрепата на хората, които не са зле финансово

Увеличаване Затвори

Сара Смарш, „Гардиън"

Миналия март 71-годишната ми баба Бети стоя три часа на опашка, за да гласува за Бърни Сандърс на вътрешнопартийните избори. Чакането бе смазващо, но нищо не бе в състояние да я откаже. Бети искаше да гласува - една бяла жена, спряла да ходи на училище след девети клас, родила първото си дете на 16 години и прекарала по-голямата част от живота си в окаяна нищета.

Тя искаше да упражни правото си на глас и затова остана да чака. С болните си колене, които навремето са я държали до поточните линии във фабриката, с емфизем, причинен от пушенето, с изкуствени зъби още от времето, когато била между 20- и 30-годишна, и с матка, в която още през 60-те години някакъв непознат, на когото платила, пъхнал телена закачалка. Последното се случва, след като Бети разбира, че е бременна от мъжа, от когото избягала, след като й разбил ченето.

Бети работи дълги години като пробационен служител в щатската съдебна система в Уичита, Канзас, където всеки ден вижда убийци и изнасилвачи от мъжки пол. Ето защо е трудно нещо да я трогне. Но въпреки този си опит тя обяви републиканския кандидат Доналд Тръмп за социопат, „чиято уста e по-голяма от задника му".

Няма човек, който да мрази Тръмп повече от нея - и заради това, че предлага извършилите аборт жени да се наказват, и заради отвратителните неща, които изрече за групи от хора, които тя обича и с които от детството си е работила рамо до рамо.

И въпреки това на тези избори тъкмо бялата работническа класа, към която принадлежи и Бети, е в устата на онези, които все обичат да коментират и не спират да питат откъде изскочиха тези бесни зверове и защо подкрепят Тръмп?

Един от отговорите е, че за Тръмп гласува средната класа.

Но сухите цифри само усложняват често повтаряната теория, че размерът на доходите и степента на образованост са фактор за подкрепата на Тръмп; и че той се радва на непропорционално огромна подкрепа от страна на бялата работническа класа. Миналия месец проучване на „Галъп", стъпващо върху 87 хиляди интервюта, показа, че одобряващите Тръмп не са по-притеснени финансово и не са по-разтревожени заради имиграцията в сравнение с онези, които не го харесват.

Според проучванията поддръжниците му не получават по-ниски заплати от другите американци. Но данните за доходите не дават важни подробности: онези, които печелят добре, също могат да са на минус или да се движат надолу по социалната стълбичка. „Изненадващото е", пише коментиращият социолог от „Галъп", „че липсва каквато и да е връзка между международната търговска конкуренция и подкрепата за националистическите политики в Америка във вида, в който тя се използва в кампанията на Тръмп".

По-рано тази година сондажите показаха, че гласуващите за Тръмп са по-заможни от повечето американци и са със среден доход на домакинство от 72,000 долара, който е по-висок от този на поддръжниците на Хилъри Клинтън или Бърни Сандърс. 44% от тях са висшисти, много над средните 33% за страната сред белите, или сред общо 29% от цялото население на САЩ. През януари политологът Матю Макуилямс прозря, че не доходите, образованието, пола, възрастта или расата са фактор за избирането на Тръмп, а склонността към авторитаризъм.

Тези факти обаче не спряха експерти и журналисти да пробутват безброй истории за лекомислената бяла работническа класа, която се прехласнала по демагога, дрънкащ небивалици.

В опитите си да обяснят чара на Тръмп медиите продължават да бълват репортажи за расизма и омразата към жените сред белите поддръжници на Тръмп от предградията. Друга любима медийна сюжетна линия са законодателите от Демократическата партия, които през последните десетилетия унищожили социалните грижи - такива, каквито ги знаем, залюбили се с Уолстрийт и забравили за работещите американци, слагайки подписа си под международните търговски споразумения.

И това се прави, защото в противен случай националните медии, съставени предимно от либерали от средната и по-висока класа, би трябвало да се погледнат в огледалото.

Никой не казва, че лицата, към които журналистите насочват камерите си - несимпатични физиономии, от които струи сексистка жлъч, а над тях се развяват профсъюзни знамена, не трябва да бъдат отразявани. Напротив, но те не са представителни за общностите, които добре познавам. Това, че медийната индустрия дълго време ги игнорираше, създаде вакуум, в който се наложи разбирането, че всеки бял гражданин, смачкан икономически, не е нищо друго освен представителна извадка.

Споделящ това разбиране е Дж. Д. Ванс, автор на нашумелите мемоари „Елегия на селяндура". Той е успешен адвокат, идващ от средната класа, израснал в градче в Охайо, известно с производството на стомана. Ванс пише за хаоса, от който едно семейство, помнещо тежките си бедни години, не може и не може да се измъкне. Адвокатът е с консервативни убеждения, но твърди, че няма да гласува за Тръмп. Той обаче си обяснява защо бялата работническа класа ще го направи: културна тревожност, която възниква, когато приятелите ви умират от свръхдоза, а политическата система демонстрира, че и вас с готовност ще пожертва. Макар и в теориите му да има известен резон, в интервютата, които Ванс постоянно дава, журналистите искат от него да говори за цялата бяла работническа класа.

Интервюиращите и критиците въздъхват с облекчение, когато намерят някого с авторско право над идеите, които до голяма степен потвърждават техните. В „Ню Йорк таймс", в рубрика, посветена на изборите, се появи коментар, че мемоарите на Ванс „служат като културно антропологично изследване на бялата работническа класа, която презглава се е втурнала да гласува за кандидата за президент на републиканците".

Въпреки че по някаква случайност Ванс има корени в миньорската провинция в Кентъки, повечето бели, смачкани от живота, не са консервативни протестанти от Апалачите. Изглежда, това е единствената представа, която американското съзнание има за тях - едни мъже призраци, покрити със сажди и скътани в някоя отдалечена планинска колиба. И сякаш никой не забелязва бедните бели, които са пред очите ни и ни молят за някой долар по тротоарите.

Стереотипите обаче се разпадат, когато журналистиката започне да прави груби грешки. Последния път, когато видях родната си класа под прожекторите (имам предвид не сега, а преди 20 години), беше не по новините, а в телевизионното шоу „Роузан", чиито измислени истории и днес си остават по-точни от коментарите на гостите, удобно настанили се в телевизионните студия в Ню Йорк.

Това е причината безброй трезвомислещи членове на работническата класа, включително и жени като Бети, да остават незабелязани заради обсебените от рейтингите медии, които отразяват изборите като конни надбягвания и търсят единствено сензационни кадри.

Тази медийна парадигма съчини приказката за разделената на „червени" срещу „сини" Америка, в която 42-та процента избиратели, гласували в Канзас за Барак Обама през 2008 г., са без значение.

Тази година в Канзас за Бърни Сандърс гласуваха повече хора, отколкото за Доналд Тръмп. Този факт заслужаваше да попадне в новините, но така и не го видях в националните медии, които навярно не можеха да проумеят, че в „провинцията в Средния запад" може да има милиони американци с по-прогресивно мислене от това в бастионите на Клинтън.

Но вместо да излъчват подобни репортажи, медиите предпочитат да представят работническата класа като монолитна маса и деликатно да внушават удобната за капитализма стара идея, че бедните са опасни идиоти.

Двойният мит за бялата работническа класа - че именно тя е виновна за възхода на Тръмп и че онези от нея, които го подкрепят, са илюстрация за „лошите" характеристики на класата - се носи на крилете на моралното превъзходство, което си приписват заможните американци. Никога преди не ги бях виждала така енергично да пляскат с „крилцата си", както по време на анализите на сегашните избори, в които понятията „беден бял" и „нисък хоризонт" обичайно се сливат.

Миналия март в „Нешънъл ривю", в статия за изборите, се появи коментар на писателя Кевин Уилямсън, посветен на факта, че през последните десетилетия смъртността сред бедния бял електорат рязко се е покачила. Той изрази онова, в което мнозина - както консервативни, така и либерално мислещи хора, вярват, а именно, че общностите, проядени от употребата на оксикодон, „заслужават да умрат".

„Класата на бедните бели американци робува на жестока и егоистична култура, чиито основни продукти са мизерно съществуване и използвани игли за инжектиране на хероин", пише Уилямсън. „Онова, което ги кара да се чувстват добре, са речите на Доналд Тръмп и оксикодона."

За да ви стане ясно, че в конкретния случай си имате работа не само с консервативни провокатори, но и с позаблудени репортери, е достатъчно да прочетете скорошните статии във „Вашингтон пост". Те са посветени на покачващата се смъртност сред белите жени от селските райони, като се фокусират върху навика им да пушат и внимателно описват „съсухрените им лица" и процесите на балсамиране на труповете им. Само си представете подобно изследване за някоя богата бяла жена... В редакцията щяха да валят възмутени писма от семейството и от приятели на дамата - хора с образование, влияние и достатъчно свободно време.

Но освен на презрението и принизяването, долавяни в медиите, бих искал да обърна внимание и на още едно чувство в тях - съжалението.

Продължава в следващия брой

 

 
 
въведете кода
 

коментари

  • няма коментари
 

ОЩЕ ОТ ТАЗИ КАТЕГОРИЯ

X