Снимки: Wikipedia и архив BG VOICE

Авторът е роден в Чирпан, израснал в Пловдив, следвал в Благоевград, София, Бенингтън. Преводач от английски. В негов превод поредицата от статии "Добър ден, меланхолия" на Диана Иванова е отличена с Наградата за най-добър публицистичен текст за Средна и Източна Европа на Австрийската телеграфна агенция и „Банк Аустрия кредитанщалт" (2005). Заедно с Диана Иванова е съавтор и реализатор на идеята за книгата "Моята улица: 39 истории с улици".

Когато чух съобщението за смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., се намирах в огромния двор на малка и стара къща с три влажни стаички в село Кранево на Северното Черноморие. Бях в компанията на родителите ми, хорови диригенти и преподаватели в тогавашния Висш музикално-педагогически институт в Пловдив, сестра ми и наши приятели от Чирпан. Бил съм на 11. Спомням си мрачния и сериозен глас на говорителя. Снега по екрана на семейния "Юность" и тишината, докато слушахме съобщението. Беше неочаквано, стъписващо - дори за нас, децата. Новина, чиято преждевременност се подсилваше от годината на раждането й - 1942-а - същата като на родителите ми.

Помня също и един концерт в красивия стар двор на Етнографския музей в Пловдив, година или две преди това, и дискретната празничност, която, както ми обясни майка ми, беше свързана с присъствието на Людмила Живкова. Не я видях - беше някъде сред почетните гости горе на терасата, вляво от входа. Ние с майка ми - долу в двора сред останалите. Спомних си всичко това миналия месец в Националната галерия за чуждестранно изкуство в София, докато разглеждах изложбата "Културното отваряне на България към света", посветена на 70-годишнината от рождението й и дейността й като председател на Комитета за култура от 1975 г. до 1981 г.

Около мен по стените бяха нейни официални и семейни снимки, примесени с картини на Николай Рьорих, рисунки на участници в Асамблеята "Знаме на мира", писма до тях от самата Людмила Живкова, цитати от изказвания и книги. Образи, повтаряни от телевизията, радиото и вестниците преди и след смъртта й, които са се запечатали трайно, и такива, които не помня да съм виждал.

На повечето снимки тя е елегантна -

според мястото и събитието; излъчва ведрост и спокойна увереност. Под снимките - кратки уточнения къде и в чия компания е.

Докато обхождам пространството, имам ясното усещане, че съм обграден от образи и думи, изтекли от културната и интелектуална среда, в която съм израсъл, и че преживяването е важно. Питам се обаче какво в тази изложба подсказва, че годината е 2012-а и че от смъртта на Людмила Живкова са минали повече от три десетилетия?

Две единствени неща: кратък текст в началото, който настоява, че изложбата "не е носталгия по една отречена от историческите и социални процеси епоха" и - някак изненадващо - документален филм на БНТ (Петя Тетевенска и екип) в последната зала преди изхода, от който става ясно, че наследството на Людмила Живкова като политик и културен ръководител съвсем не е еднозначно.

Иначе по темата как и доколко културата на България от 70-те години на ХХ век се отваря към света, защо въобще е била затворена и как дейността на Людмила Живкова се вписва в това, което е било преди нея, красиво подредената експозиция остава мълчалива. Тези въпроси ме накараха да си купя книгата "Културният фронт", в която историкът Иван Еленков изследва културните политики в Народна република България от 1944 г. до 1989 г. Преборих се със ситния шрифт и прочетох около осемдесет страници, посветени на мандата на г-жа Живкова, с многобройни цитати от програмни документи и отчети. Изгледах и

шест часа интервюта на журналистката Светослава Тадаръкова

за телевизия ББТ с бивши нейни сътрудници и бивши служители на Държавна сигурност. Дадох си сметка, че до този момент съм гледал на личността й с известна симпатия. Като много други, и аз съм се впечатлявал от драматичната автомобилна катастрофа, променила хода на живота й, и без да се задълбочавам, ретроспективно, съм изпитвал по-скоро одобрение към личните й търсения - престоя й в Оксфорд, пътуванията в Индия... Интересен ми е бил и "сблъсъкът" й, както го определя един от сътрудниците й във филма на БНТ, с йога - възстановяването след катастрофата противно на лекарските очаквания; конфликтът между идеология и лично здраве.

Докато разглеждах изложбата, разсъждавах върху парадокса на живота й, който едновременно отрича ограниченията върху личния избор при комунизма - защото е имала достъп до толкова много, и заедно с това ги потвърждава - понеже този достъп й е бил даден като дъщеря на генералния секретар на комунистическата партия.

В книгата на Иван Еленков обаче ме поразиха две неща: интелектуалната бъркотия и мегаломанията на проектите й. Бях чувал за тях, но не си давах сметка за мащаба им.

Във филмите, които видях, някои от нейните сътрудници твърдят, че е имала идеологически позиции, различни от комунистическите. Не знам дали е вярно, но ако е, днес ми се струва, че е

трябвало да остане извън Партията,

давайки ясен знак на сънародниците си (сред тях, на моите родители, на моите учители, на мен), че нещо в платформата на комунизма от съветски тип не е наред. Трябвало е да създаде своя извънправителствена организация - имала е такава възможност; и да си постави реалистични цели, които постепенно да разширява.

Наместо това, тя първо става заместник-председател, а след товаи оглавява правителствения Комитет за култура с ранг на министерство, където има дванайсет заместници и осигурява заетост в сектор със 70 000 човека.

През 1978 г. Людмила Живкова представя философската си и естетическа платформа за управление - "Дългосрочната комплексна програма за хармонично развитие на личността в етапа на развитото социалистическо общество", разработена в подпрограми, посветени на няколко несвързани или слабо свързани помежду си "велики личности", а именно: Николай Рьорих, Леонардо да Винчи, Владимир И. Ленин, Константин-Кирил Философ, Георги Димитров, Алберт Айнщайн. Докато чета, се опитвам да намеря логиката на тази идея, но единственото, до което стигам, е, че виждам г-жа Живкова да пътува по света, да развива собствената си личност според предпочитанията си, след което да се връща в България и да оформя тези предпочитания в планове за развитие на личността на останалите.

Малко по-рано, през 1976 г., Людмила Живкова инициира отбелязването на 1300-годишнината от създаването на първата българска държава - юбилей, който, според идейния проект, трябва да достигне до "всяко селище" и "всеки български дом" и да се превърне в "мащабно и комплексно програмиране на духовния и социален живот в страната", синтезиращо изпълнения с препятствия, но неумолим исторически път на българския народ от древността до социалистическото настояще и комунистическо бъдеще. За реализацията на този най-голям неин проект

тя ангажира целия държавен, стопански и обществен ресурс

на страната: Централният комитет на Българската комунистическа партия, 19 министерства (вкл. тези на отбраната, правосъдието, народното здраве, вътрешната търговия и услугите, металургията и минералните услуги, машиностроенето, химическата промишленост, енергетиката, електрониката и електротехниката, строежите и строителните материали, леката промишленост, горите и горската промишленост), ръководствата на всички 28 административни окръга, 28-те държавно финансирани творчески и научни съюза, повече от 35 стопански и обществени организации, Българската академия на науките, Държавната телевизия и Държавното радио, шестнайсетте най-четени вестника и всички български издателства. Юбилеят трябва да бъде подготвен за пет години и да кулминира през 1981 г., като след това бъде запазен като рамка на националния празничен календар до отбелязването на 50-ата годишнина от социалистическата революция през 1994 г.

В навечерието на предстоящия юбилей са построени многобройни мемориални паметници и комплекси, реставрирани или изградени наново са културно-историческите резервати в Жеравна, Мелник, Пловдив, Русе, Ловеч и Несебър, археологическите комплекси в Плиска, Преслав и Велико Търново. Възстановени са Роженският и частично Бачковският манастир, Античният театър в Пловдиви мостът на Колю Фичето над река Янтра. Построени са Домът-паметник на БКП на връх Бузлуджа, театрите в Шумен, Бургас и Толбухин, партийните домове във Варна и Бургас, новият център на Смолян и Народният дворец на културата. Създадена е Галерията за чуждестранно изкуство в София и много галерии в цялата страна.

Никъде не успявам да открия общия бюджет на юбилея,

но ако съдя по проектите, той е колосален. Само възпоменателните сувенири, серийно произведени през 1979 г. под ръководството на Министерството на вътрешната търговия и услугите, са на стойност 50 млн. лева. Програмата за юбилейната 1981 г. включва 3 000 изложби, 550 музикални събития, между които нови опери на историческа тема, 100 специално подготвени театрални постановки, десетки научни конгреси, конференции и симпозиуми. Експозициите "Тракийското изкуство по българските земи", "1000 години българска икона", "Съкровищата на Рилския манастир", "Средновековно българско изкуство", "Каменните надписи на България" и др. обикалят света и обират овации. Представени са вторият от четиринайсетте тома на "История на България" и първият от петте тома на новата "Енциклопедия България" сред общо над 200 книги на юбилейна тематика. И т.н., и т.н.

Списъкът е разчетен в подробности до инициативи като Национална викторина "България древна и млада", проведена с 50 000 участници и 750 000 души публика, всенароден туристически поход "България 1300", изграждането на 1300 възпоменателни чешми в цялата страна и хиляди спортни, училищни, казармени и ведомствени празници и мероприятия.

Чета всичко това в книгата на Иван Еленков и се питам дали Людмила Живкова си е давала сметка, че това е

най-големият културно-исторически фестивал,

който България някога е организирала и вероятно някога ще може да организира; и дали е разбирала отговорността, която произтича от това? Дали е знаела, че честването на 1300-годишнината от създаването на първата българска държава ще се превърне в честване на лозунга "1300 години българска държава", съжителстващ трудно с историческите факти, според които става въпрос за три отделни български държави, съществували с два промеждутъка от общо 700 години помежду им? През 1981 г. третата и най-важна за нас от тях е била на 103 години - една млада нация, чието основно предизвикателство през ХIX и ХХ век е липсата на политическа, стопанска и културна приемственост.

Това нетрезво историческо мислене е вкоренено дори в онези от идеите и проектите й, които и най-големите й критици днес признават за успешни - археологическите разкопки, реставрацията на църкви, манастири и други недвижими паметници на културата, както и международните изложби, представящи древните цивилизации по българските земи. То е стигнало до много български умове и души и продължава да създава напрежение в тях, включително у мен самия.

Питам се също дали й е било известно, че през годините на нейното председателство в Комитета за култура България е била щедро субсидирана от Съветския съюз благодарение на неявни уговорки между баща й и Леонид Брежнев? И ако е така, дали й е хрумвало, че тази субсидия е направила възможна немалка част от начинанията й, както и че,

волно или не, е заблуждавала сънародниците си,

че щом правителството си позволява такива харчове за култура, то икономиката на страната е здрава и процъфтяваща?

Питам се и как щеше да реагира, ако беше жива, на натрупалия се през втората половина на 80-те години многомилиарден външен дълг и на твърдото приземяване на сънародниците си, между които десетките хиляди на пряко подчинение на Комитета за култура, в реалността на 1989 г. - 1990 г.? Задавам си тези въпроси с ясното съзнание, че в материално отношение цялото ми детство и юношество, моето и това на сестра ми, е било изградено върху участието на двамата ни „безпартийни" родители в културния кипеж на 70-те и 80-те години, като това включва дома ни в Пловдив, семейната лада, обзавеждането, отоплението, аудиовизуалната техника, дрехите, храната и почивките ни. Спомням си разказите на майка ми след двете й концертни пътувания в Западна Европа (Франция и Холандия), че там се живее по-добре. Но никога, нито от единия, нито от другия ми родител, не съм чувал директна критика или предупреждение, че е възможно да има нещо сгрешено в самите принципи, на които функционираше обществото ни, и че е възможно то да се срине.Това разочарование, което едва признавам пред себе си, може би е познато на мнозина.

След толкова много въпроси, които си зададох, най-после осъзнавам какво всъщност ме е привлякло да видя изложбата "Културното отваряне на България към света", посветена на годишнината от рождението на Людмила Живкова. Осъзнавам, че през 1981 г. не съм разбирал невидимите за едно дете нишки, свързващи личността й с живота на семейството и страната ми, и не съм знаел как да се сбогувам с нея.

Днес, 31 години по-късно, след една изложба, четвърт книга и няколко часа телевизионни интервюта, чувствата ми са смесени: яснота за несъстоятелността на средата, в която съм израснал, и потвърдено усещане за загуба - защото не мога да разчитам на наученото в детството и юношеството.

Борис Делирадев, в. "Култура"