"Арабска пролет 2.0" - така наричат събитията в Близкия изток през 2019 г. Улични протести предизвикаха вече оставките на двама президенти (в Алжир и Судан) и на двама премиери (в Ливан и Ирак), макар че кардинална смяна на държавния строй, както беше през 2011 г., не се случи в нито една от страните. Финалната точка обаче още не е поставена. Проблемите, които накараха хората да излязат на улицата, не изчезнаха със смяната на първенците, а и управляващите елити не бързат да предават позициите си. На този фон е интересна ролята на външните сили, които се опитват да открият своя интерес в новите реалии в Близкия изток. Русия не е изключение, имайки предвид че са девет години статутът й в региона съществено се промени. През април 2019 г. едновременно двама президенти с разлика от девет дни бяха принудени да се откажат от постовете си на фона на непрекъснати протести, продължаващи няколко месеца. Абделазиз Бутефлика бе управлявал в Алжир почти 20 години, Омар ал Башир в Судан - почти 30. Събитията в двете страни се разиграха по сходен сценарий: военните отначало защитиха демонстрантите от полицията, а после поеха контрола върху ситуацията, опасявайки се от повторение на най-лошите сценарии от 2011 г. - либийския или сирийския. В крайна сметка и в двете страни вместо "победа на революцията" фактически се случи "военен преврат". Обаче и "улицата" си взе поука от 2011 г., като не спря протестите след оставките на лидерите. Подобна ситуация се оформя в Ливан и в Ирак, където в резултат от протести подадоха оставка премиерите Саад Харири и Адел Абдел Махди. Да напомним, че през 2011 г. улични протести доведоха до падането на режимите в Тунис, Египет, Либия, Йемен и до гражданска война в Сирия. Благодарение на външна подкрепа устоя кралската власт в Бахрейн. В различна степен протести засегнаха Саудитска Арабия, Ирак, Кувейт, Оман, Йордания, Алжир, Мароко и Судан. Някъде недоволството на населението бе "потушено" с пари, другаде властите склониха на отстъпки или на опозицията не й стигнаха силите. Затишието обаче се оказа кратко. Резултатите от "арабската пролет" се превърнаха в разочарование за мнозина в региона, но порасна ново поколение, което не се страхува "да излезе на улицата" и да отправи предизвикателство към властите, протестирайки срещу корупцията, бедността и несменяемите политически елити. В резултат от натиск отвън, на първо място от Африканския съюз и арабските страни от Персийския залив, военните и опозицията в Судан успяха да постигнат компромис, като се договориха за условията за управлението на страната в течение на тригодишен преходен период. Сега главната задача на Хартум е да възстанови съсипаната икономика. Ако населението не почувства реални промени, протестите може пак да избухнат. Въпроси предизвиква ролята на суданските силови структури. Най-вероятно целта им е да възстановят имиджа на страната на международната арена без сериозни политически реформи. Именно така бе решен проблемът в Египет. Международната общност е готова да се примири с това, тъй като суданските сили за сигурност, както и египетските, са важен елемент от борбата с тероризма в Африка и Близкия изток. Засега Судан е най-сполучливият пример за изход от политическата криза. В Алжир, Ирак и Ливан "улицата" и властите не можаха да се спогодят. Протестното движение така и не излъчи лидери, готови да водят преговори в един глас, макар че властите бяха склонни на известни отстъпки. Но "улицата" се оказа безкомпромисна, а властите не можаха да удовлетворят исканията й. Декемврийските президентски избори в Алжир и проблемите при сформирането на нови правителства в Ливан и в Ирак станаха своеобразен отговор за демонстрантите: "Нямаме друг елит за вас". На този фон в трудно положение се оказаха и извънрегионалните играчи. За разлика от 2011 г. те се стараеха по възможност да не разкъсват засегнатите от протестите страни на различни лагери. Особено сложен за Вашингтон се оказа случаят с Багдад. От октомври в Ирак загинаха при протести около 500 души, но до последния момент САЩ бяха максимално сдържани и не лишиха от подкрепа лоялното към тях правителство. Сдържаност демонстрира и Русия, която прикани страните към "инклузивен диалог". Но с развитието на ситуацията в Судан, Алжир, Ливан и Ирак постепенно зачестиха традиционните за Москва намеци за "намеса на външни сили". За разлика от 2011 г., когато Русия нямаше как да повлияе на положението в региона, освен в рамките на Съвета за сигурност на ООН, сега светът внимателно следеше чия страна ще вземе Москва. Например, от самото начало на протестите в Судан някои опозиционери се стараеха да си осигурят подкрепа от Москва. Западни и регионални медии съобщаваха, че ЧВК "Вагнер" подпомага Омар ал Башир. Москва не се вкопчи за президента, но реагира нервно на конфронтацията между военните и "улицата", като обвини Запада, че пречи на търсенето на компромиси. От всички страни, обхванати от протести тази година, Судан е златна мина за нови проекти. Въпреки прогнозите, след оттеглянето на президента Башир Москва запази тесните си връзки с Хартум, сътрудничеството дори се активизира. Въпросът е дали то ще остане привлекателно за Хартум и занапред. Суданските власти правят всичко възможно за възстановяване на дипломатическите връзки със САЩ и изваждането на Судан от списъка на "страните спонсори на тероризъм" с надеждата това да стимулира инвестициите и развитието на търговските контакти. Въпросът е и в това колко конкурентоспособни ще са руските компании на фона на активността на Китай в региона. До голяма степен сходна е ситуацията в Алжир, вторият след Египет партньор на Русия в Африка и арабския свят. От 2015 г. стокообменът между двете страни нарасна почти двойно и през 2018 г. достигна почти 5 милиарда долара, макар че трябва да признаем, че по-голямата част се пада на продукция с военно предназначение. За 12 години Москва и Алжир са подписали договори в тази сфера за над 10 милиарда долара. Както обясни за "Комерсант" запознат руски източник, Алжир "купуваше оръжия от Русия не на последно място затова, че тя не поставяше никакви политически условия и не се опитваше да се меси в политическия процес". При това той подчерта, че "ако Русия не прояви готовност да кредитира Алжир или да инвестира в големи проекти, тя може да изгуби договорите в сферата на военнотехническото сътрудничество". В Ирак и Ливан истуацията е по-лесна за Русия. Навремето смяната на режима в Багдад не предизвика скъсване на контактите и сътрудничеството се развива. Предвид сериозните позиции на Русия в Сирия, както и няколкото големи договори на руски компании в Ливан с сферата на енергетиката, няма причина да се вълнуваме за стабилността на връзките между Москва и Бейрут. Освен това, докато Русия остава в Сирия и поддържа имидж на силен играч в Близкия изток, страните от региона ще продължат да се стремят да привлекат вниманието й, за да я използват като противотежест срещу Запада. /БТА/
