Открийте ни и в

България

Бащата и Сашко – нетрадиционно семейство без майка, разби недоволството “Защо да помагаме!?”

Социалният психолог доц. Николай Димитров коментира обществените реакции около изчезването и откриването на малкия Сашко

публикувано

на

Шефът на спасителите: Сашко се е крил от тези, които го търсят

Призори на 16 март 1964 г. 28-годишна жена е изнасилена и убита пред блока си. Две седмици по-късно вестник разкрива, че 38 души са чули виковете й за помощ, но никой не се е опитал да помогне, или поне да се обади на полицията. Станало е в Ню Йорк, но за следващите десетилетия основен теоретичен и изследователски въпрос за социалната психология ще стане “Защо човек помага?” Така започва коментарът си за 24 часа социалният психолог доц. Николай Димитров. Публикуваме го без редакторска намеса.

Отговори може да намерим в много теории. Като се почне от там, че помагаме, когато има по-големи шансове да получим нещо в замяна, било то и проста благодарност или, чисто егоистично подобряване на самочувствието, мине се през това, че може би носим някакъв „алтруистичен ген“, който ни кара понякога да жертваме собственото си спокойствие, здраве или даже живот, в името на груповото оцеляване, и се стигне до там, че трябва да са налице определени условия в самото събитие, за да може да предизвика реакция от наблюдаващите го. Но действителността показва, че в един или друг случай една или друга теория неизбежно се „счупва“.

А на въпроса защо помагаме тази година ние, българите имахме много поводи да търсим отговора. И понякога го намирахме. А понякога отговорите събуждаха още въпроси… Например: защо за бежанците от Украйна се обединихме, помагахме, приехме ги в домовете си, а към бежанците от Сирия не проявихме особено съчувствие? Или пък – защо съпричастността ни към украинците бавно, но видимо угасва с всеки изминал ден? Защо ентусиазмът ни за помощ към пострадалите от бедствието в селата около Карлово секна толкова бързо? Защо, когато се загуби сирийско момиче в с. Болярино, дори и медиите не проявиха особен интерес, освен да го регистрират, докато доброволци от цялата страна се стичаха към Перник в продължение на дни? А отговорът би могло да се сведе само до едно:

Майка парамедик оказа помощ на тежко пострадала в катастрофа: Не разпозна дъщеря си

Сашко счупи модела.

Една от най-известните теории в социалната психология обяснява, че помагаме само когато:

– изобщо сме забелязали, че някой има нужда,

– интерпретирали сме ситуацията като спешна,

– преценили сме, че носим лична отговорност да помогнем,

– не на последно място – приели сме без колебания как точно да го направим.

Ако увереността ни, в което и да било от тези условия е колеблива, е много вероятно да не предприемем нищо.

Друг модел, горе-долу сходно, определя готовността ни да помагаме като поредица от въпроси, на които трябва да си дадем положителен отговор:

Учителка по български с килограми злато, давала пари срещу лихва на деца

– има ли еднозначен отговор какво точно се случва (наистина ли човекът се нуждае от помощ);

– сериозно ли е;

– наблизо ли съм;

– жертвата като мен ли е (може ли лесно да се идентифицирам с нея, така че да предизвика съчувствието и съпричастността ми);

– от колко време се случва критичната ситуация.

Ако вземем под внимание първия модел – там нещата бяха ясни и лесни за разпознаване: едва ли остана някой, който да не научи, че има изчезнало дете, и че то спешно трябва да бъде намерено. Медиите се справиха (някои се и престараха, но за това – после). Нещата се „счупиха“ с, на пръв прочит, неочакваната масовост в издирването. Двамата американски психолози, които работят върху убийството, с което започнах, извеждат две много важни условия за да реша да помогна: когато не знам какво се случва – гледам другите и права това, което и те; когато ситуацията е критична, колкото е по-голяма групата от наблюдаващите я, толкова повече отговорността се размива и вероятността да се помогне намалява. И в това медиите се справиха, защото (вероятно несъзнателно) дадоха думата на „експертите“ на по-късен етап, а в началото фокусът беше върху борбените доброволци, които до край не показаха разколебаване. И точно този ентусиазъм заразяваше и още, и още. Така нито за миг масовостта не затихна, и нито за миг страничният наблюдател не се поколеба какво точно се случва. Поне в първите няколко дни медиите имаха ключова роля в интензификацията на интереса на публиката и включването в издирването на нови и нови доброволци.

Втората теория се счупи в последните две условия. Ситуацията имаше еднозначен отговор какво точно се случва и наистина ли е нужна помощ, положението беше сериозно, медиите направиха събитията да се усещат като случващи се непосредствено до зрителя, но излизането извън рамките на теорията, определяна като стандарт за анализ, стана по отношение идентификацията „Не, жертвите (привидно обаче!)  съвсем не са като мен“. Да, нещата се проточиха (но с времето не ставаха по-малко критични, даже напротив!). И, слава богу, „експертите“ замениха спасителите почти към края, малко преди развръзката.

За сметка на това, обаче, видяхме мощна вълна от съпричастност

Защото се оказа, че бащата и синът са семейство, в което е счупен традиционният, ценен и одобряван от мнозинството патриархален модел, споделян и от формалната правна норма у нас: при развод детето остава при майката. А „Къде е майката…?“ така и не намираше приемлив отговор през цялото време. И, в общи линии, колкото и некрасиво да звучи – за конкретната ситуация беше по-добре, че тя така и не се появи! Точно за да поддържа „счупения“ модел, подкрепен междувременно и от изказване на бабата на Сашко, че майката била „с чувствителна нервна система“ и затова не могла „да издържи да го гледа“. Което допълнително усили убедеността на общността, че „нещо не е както трябва“. Че един баща, оставен сам, има нужда от помощ. Сериозна помощ! И, да, той може да не е като мен, като теб, като него здрав, но той е преди всичко баща! Като мен, като теб, като него…

Да, така е в малкия град!

Другото, което помогна в този, а и в предишни подобни случаи, е това, че Сашко беше от по-малък град, и то – с много неясна социална стратификация. В началото на 70-е години на ХХ в. в САЩ психолози правят експеримент с актьори, които инсценират кражба в магазин. Оказало се, че за нея по-често докладвали хора, отгледани в малък град или село. Освен по-стабилно установените традиционни ценности и съблюдаването по-строго на моралните норми в поведението, ключова причина било по-лесната идентификация с жертвата на кражбата. Освен, че в селата и по-малките градчета всички са, ако не роднини, то поне сватове, то те са и „от една черга“. И, да, Перник е сред големите градове у нас, там не всички се познават и не всички са роднини. Но е и един от относително хомогенните като вертикална социална структура градове – основно работнически, което подкрепи и направи устойчива идентификацията между търсен и търсещи…

Да живеят медиите?!

Гледали сме по филмите как в критични ситуации полицията свиква периодични брифинги, на които се отчита пред медиите докъде е стигнала работата по някое разследване. Понякога това е, за да се изпрати послание към обикновените хора (че полицията си върши работата, например), понякога – за да се изпрати съобщение към някой престъпник (за да го подведат, или за да го подплашат), понякога – за да утолят интереса на журналистите (за да не се пречкат и да провалят разследването евентуално), на които пък това им е работата – да информират, да питат, да търсят, да анализират.

Нещата в случая с малкия Сашко, обаче, хем бяха „като по филмите“, хем – май не съвсем. Което криеше много, ама много рискове! Най-големият беше някой от – оказа се – учудващо дългата скамейка експерти (още се чудя дали тази дума да не я сложа в кавички) да вземе, че най-накрая убеди публиката, че бащата наистина е убил детето си. Което щеше да има мощен ефект върху мотивацията на издирващите детето. Наивното до скудоумие желание да се осигурят „всички гледни точки“, може да бъде и опасно. Защото в критични ситуации хората проявяваме естествената склонност да уеднаквяваме мнението и поведението си с околните, на които приписваме експертиза или по-добра осведоменост. И когато медиите с лекота представят някого като експерт, като професионалист, като сериозен учен, и той спокойно прави внушения, основани единствено на предположения и – извинете! – ясновидски способности, нещата може сериозно да се объркат.

А дали пък експертите не са били нарочно в студиата, за да изпращат послания не към публиката, а към някой възможен похитител, вероятно няма и да разберем (скоро). Възможните отговори са само два: „така е трябвало“ или „те толкова си могат“. Дано да е първото!

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

Най-четено