Открийте ни и в

Български истории

Българин е сред най-известните сомелиери в Украйна (СНИМКИ, ВИДЕО)

Сухото домашно вино, което приготвят бесарабските българи, става все по-популярно в Украйна

публикувано

на

Българин, роден в българското село Купран, който работи в Одеса и в други градове, е най-известният български сомелиер в Украйна.

Александър Новосилчан е четвърто поколение сомериер.

„Баща ми се е занимавал с това, дядо ми, прадядо ми, който даже е имал агрошкола. Семейството ми предаде тази любов към виното“, сподели 31-годишният мъж в предаването „Гласът на българите“ с водещ Аня Терзивец от Регионалната обществена телевизия UA:Одеса, цитиран от БТА.

По думите на Александър Новосилчан бесарабското вино мирише на бонбони, защото се слага повече захар. „Причината е, че дрождите не се справят. Затова се купуват френски или италиански дрожди“, обясни експертът.

През последните години сухото домашно вино, което приготвят бесарабските българи, става все по-популярно в Украйна. „Купуват от нас грозде и го карат в Киев“, разказа още Александър Новосилчан.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Бойка и Стоян в една безкрайна фиеста по света

Щурите пътешественици Велинови от Испания са обиколили 109 държави на 6 континента

публикувано

на

Виж цялата статия
Пред Тадж Махал, Индия.

„Толкова много сме слушали и гледали за света – а като бяхме млади, не можехме да си позволим Gap year – година, в която студентите с раница и почти без пари обикалят света, учейки, работейки, спейки на плажа – казват Бойка и Стоян. – Нещо такова ни се въртеше в главите да направим, но при нас се случи в зряла възраст.“ Рядко се среща и двамата в една двойка да са толкова лудо влюбени в пътешествията и… един в друг, близо 30 години.

Бойка и Стоян Велинови от Испания заедно са „изръшкали“ 109 държави на 6 континента, а лудостта все така ги държи жадни за авантюри. Не са хора, които просто „отмятат дестинации“: пътуват с отворени очи и сърца, радват се на всичко ново, което да преживеят и научат. Пътуването за тях е всичко – начин на живот и опознаване на чужди култури, срещи с различни хора, тръпка, лудост. Правят го и след като в зряла възраст – тя над 50, той на 60 – решават да се преместят в слънчева Андалусия в Испания, разказват те пред „Труд“.

При Бойчето (както й казва Стоян)

страстта по чужди земи

е още от детството. През ваканцията децата играят под прозорците на дама, а тя си седи на килима в хола и си разглежда енциклопедии и справочници за континентите. Мечтае да е на мястото на Аника и да е с Пипи Дългото чорапче при баща й – крал на екзотичен остров. Следва в Карловия университет в Прага. Завършва радио журналистика, после се дообразова и дълги години се занимава с реклама и маркетинг.

Стоян изобщо не си спомня да е мечтал да „стане някакъв“. Чете приключенски, криминални и военни романи. Гимназия, следване в университета с икономика, казарма – „без вълнения и стремления“. Ваканция на село, летен лагер, зимен лагер – това е неговият свят.

В храмовия комплекс Прамбанан, Ява, Индонезия.

„Срещнах Стоян на едно служебно пътуване – връща лентата Бойка. – И го виждам в една мартенска утрин целия облечен в бледосиньо: всичко, което си мечтаех за моя принц на живота, на живо! След куп перипетии от София до Албена вечерта изкупи цветята в ресторанта, за да ми ги подари. Аз прилежно си ги накиснах в мивката на хотелската стая и… я наводних! Извиках го посред нощ и до сутринта събирахме водата с едни хавлии… И така почти 30 години вече… Ако го нямаше, сигурно щях точно такъв да си го измисля.“ „Така е, любов от пръв поглед беше“, казва Стоян.

После двамата си правят малка фирма, „падат и стават, но не спират да искат света“, любознателни, търсещи. „Колко живота има човек, че да ги пилее и да се смирява? Светът е голям и вълнение дебне отвсякъде“, добавя той.

Влюбват се в Андалусия, харесва им всичко там – простият живот, климатът, тапасите, виното, фламенкото и безкрайната фиеста. Решават спонтанно да „сменят държавата“ без сериозни причини. „В София чувствахме, че живеем в свят на безсмислени битки и липса на перспектива, а искахме да летим!“, казва Бойка.

На кралската яхта „Британия“ в Единбург.

Тя е сред малкото български журналисти зад граница, които се издържат изцяло с писане. Още в Прага публикува в различни медии, води предаването „Говори Прага“ на Чехословашкото радио, излъчвано по програма „Христо Ботев“. От 10 години работи за печатни издания в България. Членува в АБУЖЕТ (Българската асоциация на журналистите и писателите по туризма) и FIJET (Световната федерация на журналистите и писателите по туризма). Където и да е по света, на дигиталния номад Бойка са достатъчни лаптоп и интернет, за да описва, снима и праща преживелиците си. Стоян е пенсионер, учи испански, оправят се

„прилично и икономично“

„За пътуванията първо трябваше да се отърва от товара на вещите, да живеем с толкова, колкото можем да носим, да приемем минимализма. В Нова Зеландия и Австралия изкарахме общо 6 месеца с една раница и две по-малки. Винаги и навсякъде можеш да си купиш това, което ти е нужно“, казва Бойка. „Колко тениски или обувки можеш да навлечеш едновременно? Щастливи сме с това, което е в нас – удоволствието да притежаваш красотите на света е несравнимо“, допълва я Стоян.

В Сингапур с изглед към Марина бей.

Ценители са на бавния живот, пълноценното преживяване, потопяването. Решават да пътуват сами, като Стоян е мениджърът логистика на двамата – винаги намира най-доброто на най-изгодните цени. Самолетът е неизбежен за дългите дестинации, но когато има възможност, пътуват с влак, автобус или друг превоз, с който се придвижват местните. Така виждат много повече, срещат хората, опознават ги.

Заканили са се никога повече да не си причиняват пътуване с влак из Китай и Индия – кошмарно е било. Прекосили са Мезоамерика с нощни автобуси; с фериботи са „изръшкали“ 13 от карибските държави. Били са на познавателни речни круизи по Яндзъ, Меконг, Нил.

Комфортът или дивото? „Като минем през света на прощален тур, сигурно ще е In style – с роза в бутониерата, на токчета и с куфарче на колелца. Засега искам чисто легло и душ, по възможност топъл – напълно ми стига, за да презаредя батериите“, шегува се Бойчето. Отсядали са в екоселища – в Бокас дел Торо в Панама, в тихоокеанската държава Вануату или на Гили Мено до Бали. Веднъж поради невнимателно букване изкарват 5 седмици на палатка в уникалните африкански национални паркове – от Южноафриканската република през Замбия, Малави и Ботсвана.

На нос Добра надежда, Южна Африка.

Местните храни са им голяма страст. „Ние сме абсолютни

кулинарни авантюристи

казва Стоян. – Винаги и навсякъде опитваме, без да се правим на ощипани госпожици. Скакалци като хрупкав лютичък чипс в Мексико; гини пиг – морските свинчета, обичайна храна на местните в Перу; ларви от какво ли не и какви ли не морски дарове в Хонконг… В крайна сметка не бърчете нос, хората събират всяко нещо, което хвърчи или пълзи, за да си набавят белтъчини за организма.“ Бойчето готви със страст и двамата дори участват в кулинарни курсове за местни ястия. Когато остават някъде за дълго, се включват като доброволци и така си осигуряват безплатни нощувки и храна.

Минали са през какви ли не перипетии. Стоян си спомня колко зле са били в Индия – незнайни вируси поразяват белите им дробове и им докарват пневмонии, като са принудени да се самолекуват. Бойка има две много тежки, подобни на коронавирус състояния – в Манила и Сайгон (Хо Ши Мин). Температура, кашлица, абсолютна слабост. „Не можех да сляза до таксито. Бях на ръба на оцеляването. После месеци се лекувах“, казва тя.

„Много се притеснявах на едно приключенско пътуване в джунглата на Амазония от всички видими и невидими пълзящи и жилещи твари – споделя Бойка. – Бях се опаковала като мумия. От кръвожадните бели акули на Галапагос. От Големите 5 на Африка, когато бяха много наблизо. От хиените, които обикаляха барбекютата в лоджовете в ЮАР. В Йоханесбург изпитвах физически страх от момчетата пред хотела, които си играйкаха с едни бойни автомати…“

Тя разказва, че пътуването им в Чили се е провалило заради едно голямо земетресение, както и първото им планирано пътуване до Япония – заради Фукушима, и до Нова Зеландия – заради земетресението в Крайстчърч. Като се връщат от Непал, пък се случва

разрушителното земетресение

в Катманду.

Преди две години изкарват 9 месеца на различни острови от Канарския архипелаг, от които почти два на Ла Палма. Точно в района, където живеят, сега се излива лавата на вулкана Кумбре Виеха… Иначе си харесват всяко пътуване – като опит, емоции, „нов елемент в пъзела“. Всяко са си „отгледали от мечта до реалност“.

Първият локдаун ги заварва в Австралия и макар да имат възможност да се приберат, решават да останат. „Бяхме видели само Сидни и околностите и решихме да продължим приключението“, казва Стоян. Остават 3 месеца повече от планираното. На втората седмица на него му става скучно и започва да реновира масата и столовете на хазяйката им от тиково дърво на терасата, а Бойка готви всеки ден за всички – така наемът им е направо символичен.

В резервата Пуерто Айора, Галапагос, с гигантска костенурка, роднина на Самотния Джордж.

„Човек трябва да може да избира къде и как да живее и никой няма право да го съди за избора – казва Бойка по повод на решението им да останат в Андалусия. – Сигурно в предишния живот съм била андалуска циганка – обожавам всичко тук и съм на своето място.“ Двамата живеят на Коста Тропикал – Тропическият бряг на Андалусия, между снежната Сиера Невада и морето. „Това е нашето място под слънцето, в един прекрасен залив. И – поне засега – смятаме да останем завинаги“, казва Стоян.

Всеки има различна представа за успеха. „Най-големият ни успех в живота е, че сме се намерили, че сме на един акъл и че гледаме в една посока – по Екзюпери – споделят двамата. – Животът много ни отне – заедно и поотделно, а други неща е преценил да не ни даде. Но като имаш лимони, не ги ядеш сурови, нали? Радваме се на всеки миг от съжителството ни. Ние не сме две половини, а едно цяло. Вярваме, че любовта е храната на живота, а пътуването е неговият десерт, и в този смисъл си пожелаваме само здраве и живот, за да сбъднем още от мечтите си.“

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Щерю от Несебър извади кръста в Чикаго за Богоявление

11 смелчаци спазиха традицията и се хвърлиха в ледените води на езерото Мичиган

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: Светослав Кошутански

Българите в Чикаго се събраха на брега на езерото Мичиган, за да спазят за седма поредна година традицията за Богоявление.

11 смелчаци се хвърлиха в ледените води при минус 10 градуса за спасяване на кръста, хвърлен във водата от отец Милован, временен свещеник в храма „Света София“.

Oтец Милован, временен свещеник в храма „Света София“.

Пръв до кръста стигна 38-годишният Щерю Донев, родом от Несебър. Той скача за четвърти път, откакто е в Чикаго. За първи път улавя кръста в Америка, но в България също е участвал в традицията. В родния Несебър Щерю успява да извади кръста в годината преди да замине за САЩ.

„Изключително голямо удоволствие е, след като излезеш от водата. Чувствам го като прочистване, чувствам се по-жизнен, по-здрав. Вярвам, че не мога да се разболея точно в такъв момент“, сподели Щерю.

Въпреки че кръстът беше изваден за секунди, мъжете останаха в ледените води, където

се хванаха на мъжко хоро

под звуците на българска народна музика.

Организаторът на празника Делчо Стоев беше радостен, че въпреки студеното време отново много българи се бяха събрали на брега, за да спазят традицията и да отпразнуват заедно Благовещение. Сред тях беше и генералният консул на България в Чикаго Светослав Станков, който беше дошъл заедно със семейството си.

„Събираме се от всички щати, идваме, както виждате, и в най-големия студ, на минус 20 градуса си поддържаме традицията“, каза Делчо Стоев.

Празникът продължи и на брега с български хора под звуците на народна музика от гайдаря Петър Алексиев и тъпанджията Константин Маринов.

За първи път традицията за хвърляне на кръста в Чикаго е спазена преди 7 години. Най-студено е било през 2017 година, когато едва трима смелчаци – организаторът Делчо от Кърджали, Марио от Владая и Коко от София – скачат в ледените води

при температура от -24 градуса

по Целзий. Налага се дебелият лед на езерото Мичиган да бъде рязан с моторна резачка предишния ден. Пръв до кръста тогава стигна Делчо, но емоцията беше за всички.

През 2018 година термометрите показват минус 10 градуса по Целзий, а смелчаците вече са петима. Кръстът през онази година беше за Мирослав от Симитли, който живее във Финикс, Аризона, и беше пристигнал в Чикаго на гости. Той решил да се хвърли в ледената вода само няколко часа преди това без никаква подготовка.

През 2019 г. цели 17 смелчаци се хвърлиха в езерото за кръста. Тогава времето беше сравнително меко за Ветровития град – с температури около 4-5 градуса по Целзий. Температурата на водата обаче беше точно 0 градуса според Националния метеорологичен център. Над 200 българи пък се събраха тогава на брега, развели родния трикольор, за да станат свидетели на тази традиция.

Пръв до кръста стигна 29-годишният Борислав Кирилов от с. Габрене, Петричко. „Реших да се включа за здраве“, каза Борислав пред BG VOICE секунди след като излезе от ледените води. Той пожела на всички сънародници най-вече здраве и любов.

Рекордните 20 българи

скочиха във водата през 2020 година. Кръстът беше изваден от 40-годишния Иво Костов от Разград.

„Аз бях най-възрастният, но ще продължавам да го правя, докато съм поне на 50“, каза Иво, след като излезе от водата. – „Направих го за здраве. Миналата година бях на 39, нямах юбилей, но пак скочих. България, здравето, приятелите – това е най-важното.“

През 2021 г. пък кръстът беше изваден от 24-годишен сърбин с български корени, на име Георге Бадемов.

През всички изминали години веднага след изваждането на кръста се отслужва и литургия в българския храм в Чикаго „Света София“.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Шпиономанията сред българите в LA през далечната 1971 г.

Една интересна случка разкрива директния сблъсък между нея и здравия разум

публикувано

на

Виж цялата статия
Георги със съпругата си Елена и сестра си Цветанка пред къщата, в която са отседнали – 4 март 1971 г. Сн.: Архив на автора

На 7 февруари 1971 г. българинът от София Георги се намира на гости на своята сестра Цветанка, която живее в Лос Анжелис, Калифорния. Започват обиколка на САЩ. Георги отива на църква в неделя. Това е българската църква „Св. Георги“ в града. Тук се случва нещо, което силно впечатлява Георги, и той го описва в своите пътни бележки, които води, докато е в Америка през почти цялата 1971 г.

Църквата „…не е голяма. Скоро била продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. Има самодеен църковен хор. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш“. Посещението е слабо…“. Това пише Георги, запознава се и със свещеника Антим Енев. По думите му той бил пристигнал от България преди 5-6 години. В София е служил в църквата „Свети Спас“, а живеел в квартал „Овча купел“.

Георги и Елена на Ниагарския водопад – 9 септември 1971 г. Сн.: Архив на автора

Свещник Енев служил и в Стилтън, Пенсилвания, в македоно-българската православна църква „Свето Благовещение“, сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.“ на изследователя д-р Иван Гаджев.

Свещеникът кани Георги на гости. Гостуването обаче не се случва поради един напълно нелеп инцидент. След службата Георги и придружаващите го излезли навън, за да

 се запознаят с други българи

които са членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме запита как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. – бел. ред./. Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я пускали“, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо, преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори, че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда…“, пише Георги в спомените си.

Този инцидент много го огорчава, както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не го води при тези хора.

Случаят обаче се разплита едва по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го е разпитвал за това как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до Америка, при положение, че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е отказано да замине при брат си в Америка.

Едва тогава на Цветанка, сестрата на Георги, й се прояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е помислил, че

Георги е комунистически шпионин

след като са го пуснали в Америка! Иначе той не може да си обясни как него са го пуснали, а на сестра му отказват цели два пъти!

Парти в Лос Анжелис, на което присъстват и Георги и Елена – 9 октомври 1971 г. Сн.: Архив на автора

Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в България са живели именно така – в постоянен страх, в подозрения, в паника, в очакване на това някой да ги шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите, и за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била напълно реален начин на живот.

Обясним исторически рефлекс

Ситуацията в Лос Анжелис през 1971 г. показва един от придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след налагането на комунистическата власт в България. Българското разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората, особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само хубави спомени от Родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги шпионират как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как осъществяват връзките си с България.

Именно това е причината въпросният Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно, според Топалов, е изпратен от властите в София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!

Разбира се, истината е далеч по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение заради абсурдите на комунистическата епоха.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА