Открийте ни и в

Български истории

Българин пише музиката за “Междузвездни войни”

bgvoice

публикувано

на

Българинът Георги Стрезов и колегите му са написали музика за серията “Соло”, а сега ще участват и в новата лента от поредицата “Междузвездни войни”, която предстои да излезе на екран.

Стрезов разказва, че работи с виртуални музикални инструменти от 6-7 години и един от клиентите им е Джон Пауъл, който ги харесал и им предложил да работят за него по “Соло”.

“Работата ми в “Междузвездни войни” не се получи от раз.

Имаме клиенти от цял свят

и един от тях е композиторът на филма “Соло” Джон Пауъл. Той се свърза с нас и така започнахме“, обясни Стрезов.

Той сподели, че му пращат ексклузивни кадри от филма, за да може да композира.

“В случая с “Междузвездни войни” има много рестрикции и не видяхме нищо от филма. В новия филм един от персонажите е свързан с тема, която е изпята от народни гласове – от хора на Ваня Монева”, каза композиторът.

Талантливият музикант допълва, че много хора в неговия бранш нямат представа къде се намира България, но въпреки това са наясно с музиката ни.

“Винаги съм обичал да слушам музика и решението да се занимавам професионално е, когато се запознах със софтуер за правене на музика.

В България имаме страшно много уникални неща – гласове, музика, хорови традиции. Ние обаче като че ли не ги използваме правилно”, разказва Стрезов.

Георги Стрезов винаги е гледал на филмовата музика със страст – започва да се интересува и работи в тази сфера още на 15 години и от тогава до сега е написал музика за множество проекти, като например телевизионните сериали “Дървото на живота”, “На границата”, пълнометражните филми “Събирач на трупове”, “Номер 1000”, късометражните филми “Жената на фара”, “Мълчанието”, “Кратка почивка на края на пътя”, носителите на награди “69”, “Пътят на пилигрима”, “Зала номер 4” и “Игра на топчета”. Той пише музиката за откриването на Световното по Художествена гимнастика през 2012 г., участва в документалната поредица “Пътят на човешката цивилизация”. Освен това

пише и музика за компютърни игри

сред които Victor Vran на Haemimmont Games, Guns & Robots на Masthead, Strength of the Sword 3 на Ivent Games. Реализирал е и музика за театрални продукции, телевизионни реклами, радио предавания и има редица концертни произведения.

Георги учи оркестрация при един от най-прочутите и ерудирани български композитори – проф. Александър Текелиев. Завършва магистратура хорово дирижиране при световно известния диригент на Хора на софийските момчета проф. Адриана Благоева. Използвайки своите знания, Георги Стрезов работи на професионално ниво и музиката, която пише, може да се изпълни и със синтезатори, и в концертната зала. Може би най-важното умение, което притежава, е, че може да се включи в къси срокове и да работи в екип – качества, които са жизненоважни в индустрията днес.

В края на 2012 Георги създава и Strezov Sampling – успешна и световно известна компания за семпли, чиито продукти се използват навсякъде по света от имена във филмовата и гейм музика. По-късно работи заедно с популярната трейлър компания Two Steps From Hell, като извършва препродукционна работа по техните албуми Colin Frake, Battlecry и Sun на Томас Бергерсен. През 2014 г. оркестрира музиката за пълнометражния филм Listening, дело на английския композитор Edward Patrick White. Има удоволствието да отиде в престижното студио Sphere в Лондон, където дирижира камерен щрайх оркестър от музиканти на Лондонска филхармония. Пише и редица уроци за музикална продукция, които се радват на международна популярност.

 

Български истории

Българин от Университета в Арканзас с колосален пробив срещу рака

bgvoice

публикувано

на

от

Туморните клетки, които разпространяват рак чрез кръвния поток, се сблъскват с нов враг: лазерен лъч, насочен от външната страна на кожата, който открива и убива тези метастатични малки демони на място. В изследване, публикувано на 12.06.2019 г. в Science Translational Medicine, изследователите разкриха, че тяхната система засича точно тези клетки при 27 от 28 души с рак с чувствителност, която е около 1000 пъти по-добра от сегашната технология.

Само по себе си това е постижение, но колосалният пробив на екипа е, че успява да убие висок процент от клетките, разпространяващи рак, в реално време, докато те препускат по вените на участниците.

Ако се развие по-нататък, инструментът може да даде на лекарите безвреден, неинвазивен и задълбочен начин за

засичане и унищожаване

на такива клетки, преди те да образуват нови тумори в тялото.

„Тази технология има потенциал да инхибира значително развитието на метастазите“, казва Владимир Жаров, директор на центъра по наномедицина в Университета на Арканзас за медицински науки, ръководител на изследването.

Разпространението на рак или метастаза е основната причина за смърт, свързана с рака. Ракът се разпространява, когато клетките от първичните тумори се отделят и пътуват през кръвния поток и лимфната система, като се установяват в нови области на тялото и образуват вторични тумори.

Убиването на циркулиращи туморни клетки (КТК) в кръвообращението, преди те да имат шанс да се установят, може да помогне за предотвратяване на метастази и спасяване на човешки животи. Дори възможността да се преброят КТК може да помогне на лекарите да установят по-прецизно диагностициране и лечение на метастатичен рак – нещо, което нито едно устройство не е успяло да направи ефективно досега.

Жаров и екипът му тестват системата си при хора с меланом или рак на кожата. Лазерът, насочен към вена,

изпраща енергия в кръвния поток, създавайки топлина.

КТК на меланома поглъщат повече от тази енергия, отколкото нормалните клетки, което ги кара да се нагряват бързо и да се разширяват.

Това термично разширение произвежда звукови вълни, известни като фотоакустичен ефект, и може да бъде записано с малък ултразвуков преобразовател, поставен върху кожата близо до лазера. Записите показват кога КТК преминава в кръвния поток.

Същият лазер може да се използва и за унищожаване на КТК в реално време.

Топлината от лазера причинява образуване на мехурчета на парата върху туморните клетки. Мехурчетата се разширяват и срутват, взаимодействат с клетката и механично я унищожават.

Целта на публикуваното изследване е да се провери прецизността на устройството при откриване на КТК.

Но дори лазерът да е в нискоенергиен диагностичен режим, той убива значителен брой КТК при шест пациенти.

„При един пациент унищожихме 96% от туморните клетки”, които пресичаха лазерния лъч, казва Жаров.

Жаров изобретява технологията преди повече от десетилетие, а оттогава я е тествал при животни и е

демонстрирал нейната безопасност

пред Американската администрация по храните и лекарствата (FDA), чието одобрение е било необходимо, преди да продължи с клиничното изпитване.

Според Жаров това устройство е първата неинвазивна диагностика на КТК, която трябва да бъде демонстрирана при хората.

Предложени са най-малко сто други устройства, предназначени за мониторинг на КТК. Тези системи обикновено включват изтегляне на кръв от вена и анализирането й извън тялото.

Само едно такова устройство е получило одобрение от FDA: машина, наречена CellSearch, която е с размер на фурна. Тя обработва малки проби от кръв, като осигурява само моментна снимка на КТК, които могат да присъстват в целия кръвен поток. Следователно този вид диагностика не се използва широко при стандартните терапии за рак.

Изследователи от Университета в Мичиган съобщиха, че са постигнали напредък в това отношение. Сложено на китката устройство изпомпва кръв от тялото, улавя КТК и след това изпомпва почистената кръв обратно в тялото. И все пак в едно проучване при кучета устройството обработва само няколко супени лъжици кръв на животните в продължение на два до три часа.

Устройството на Жаров може да

изследва литър кръв за около час

без кръвта да напуска тялото. Чувствителността му е около хиляда пъти по-голяма от тази на CellSearch, съобщават изследователите.

Сега Жаров и колегите му тестват устройството върху по-голяма човешка популация и го комбинират с конвенционалните терапии за рак, за да видят ефектите върху метастазите.

Фотоакустичният ефект между другото е описан за първи път от Александър Греъм Бел през 1880 г., когато той предава вокални сигнали в едно изобретение, наречено фотофон.

Екипът на Жаров нарече устройството им цитофон.

 

Продължете по-нататък

Български истории

Румен Сали – ромът, който стана звезда в САЩ

bgvoice

публикувано

на

от

Боряна Антимова

Зададат ли се събори, фестивали, празници, Румен Сали Шопов от Сан Франциско е навсякъде, където има нашенци. А те обграждат с любов виртуозния музикант и един от стълбовете на българщината в Америка.  Мултиинструменталистът е цар на всички ударни и струнни инструменти плюс кларинет. Уважаван преподавател е по български и балкански фолклор в престижната музикална академия „Бъркли джаз консерватори“ близо до Сан Франциско.

„Заминах за Щатите по принуда, защото след промените намаляха много ангажиментите на музикантите, а трябваше да издържам талантливия си син в Широка лъка“, казва Румен. Корените му са от Гоце Делчев. На 10 години вече е виртуоз на тъпани и барабани и започва да свири по сватби. „Хората много ме обичаха, казваха: „Яаа, какво малко детенце, а пък как добре чука на барабанчетата – смее се Румен. – Качваха ме на раменете си, развеждаха ме насам-натам и на всички разказваха колко съм талантлив. От много малък вадех много пари с музика.“

На 12 години той се включва в читалищен състав от деца от дома за сираци. „Имаше един наш певец, Бог да го прости, Владимир Терзиев. Казвахме му Зайко, защото хората много обичаха той да изпълнява песента „Зайко Кукурайко“. Аз чуках на тарамбука и като видях тамбура на една репетиция, направо откачих, нещо ми стана. Казах си: „Не, аз този инструмент трябва да го науча и толкоз!“ На 13 години свирех без учител, а на 14 станах добър и на тамбура, но на сватбите ме ползваха повече като тъпанджия, барабанист, певец, китарист.“

Румен задава ритъма на всеки български празник

Румен Сали ще запомни завинаги датата 20 април 1976-а, когато го вземат в Неврокопския ансамбъл. Тогава е 15-годишен. Оттам тръгва голямата му кариера. В ансамбъла е солист, музикант и концертмайстор. Години наред води всякакви групи и участва на всевъзможни културно-масови събития, организира фестивали, а към него

 валят хонорари от ансамбъла, от сватби и ресторанти

„По това време идваха много американци в България. Не знам как са научили за мен, но един ден ми казаха веднага да се явя при кмета. Помислих, че ме викат за концерт някъде“, казва Румен. В кметството той заварва няколко американци, дошли специално за него – искат да ги учи. Те остават в Гоце Делчев, на Румен му дават стая в читалището и започва да ги учи на кларинет, акордеон, тамбура, тъпан. „По акордеон не съм експерт, но познавам добре инструмента“, казва музикантът.

Американците започват да идват всяка година в Гоце Делчев. След промените обаче за музикантите настават лоши времена – намаляват сватбите, ресторантите са празни. По това време синът му учи в Широка Лъка и Румен е принуден да замине за Португалия и да работи като строител, за да издържа момчето си. Той, виртуозът на куп инструменти, работи тежка физическа работа на строеж.

След 10 месеца телефонът му звъни. Американците поискали пак да ги учи в Гоце Делчев, а съпругата му казала, че вече не преподава, работи на строеж в Португалия. Американците са изумени: как е възможно такъв виртуоз да излива бетон в Португалия?! Веднага му звънят и му казват: „Как такъв музикант като теб няма да свири повече?! Направо идвай в Америка. Ние ще уредим всичко. Ти ще имаш много работа, много студенти и с твоя талант ще станеш звезда.“ След 2 седмици пак му звънят да се връща в България. Срещат се в София, американците идват с цяла папка документи, с богатата му биография от Неврокопския ансамбъл и различни фестивали. Румен кандидатства за американска виза на 17 септември 2001 г. – няколко дни след атентатите с кулите близнаци в Ню Йорк. Казва си, че няма шанс за виза, но в посолството явно са впечатлени, че като солист и концертмайстор в Неврокопския ансамбъл е обиколил цяла Европа и Канада още през 80-те години,

но не се е възползвал, за да емигрира

Дават му виза като артист.

„В Америка стоях 4 месеца, но, както казваме, Господ с едната ръка дава, с другата взема. Изгубих баща си и майка си, бях много тъжен и се върнах в Родината“, споделя музикантът. В Гоце Делчев обаче положението с музикантите е същото – няма с какво да се препитават. „Стоях 5-6 месеца и айде пак обратно тук, в Калифорния. И тогава вече сериозно погледнах на нещата. Започнах да преподавам в академията в Бъркли, давам частни уроци и майсторски класове за музиканти в дома си”, казва Румен Шопов.

24 май 2016

В академията той преподава балканска музика, но най-вече българска и от време на време друга – при интерес у студентите. Голям интерес проявяват и към ромската музика. Румен Шопов води и класове по ритъм и пеене. В академията той държи рекорд по владеене на инструменти – всички ударни и струнни и някои духови. От година и половина сериозно овладява и кларинета. „Идват ми студенти кларнетисти, тромпетисти, саксофонисти – и тях трябваше да изуча. А също посвирвам и на бузуки, ууд, акордеон… Какво ли не“, смее се той.

Музикантът виртуоз с буйна кръв е един от най-желаните гости на българските сватби, събори, фестивали, национални празници в Щатите. „Дали ще е Чикаго или Лос Анджелис, няма значение, аз съм навсякъде“, казва той. Наскоро се е върнал от Сан Диего, където се е провел Balkan Fest по случай 24 май. Преди това пък в Сан Франциско е имало „Антика фест“ – много голям, също български фестивал,

4 дни българска музика нонстоп

Оттам директно заминал за Чикаго за концерт с македонска музика. „Аз съм от Пирин и съм специалист по пиринската македонска музика“, казва Румен.

С Христо Моллов на „Балкан фест“ в Антарктида

„Можех най-спокойно да си сменя името тук с някое по-атрактивно. Никой от семейството ми не го е направил и нямам право да го направя, защото аз може да съм ром, но никога не съм бил дискриминиран в Родината си. Пораснах в България и съм известен в цял свят с името Румен Сали Шопов“, вълнува се музикантът. Сали е било първото му име. По време на насилствената смяна на имената го прекръщават на Румен. Семейството му е от ромите, които говорят на турски, а не на цигански. „Когато в Америка разбраха, че рожденото ми име е Сали, започнаха така да ми викат и вече съм известен като Румен Сали Шопов“, казва музикантът.

Всяко лято той се прибира в Гоце Делчев, където го следват възторжени дечурлига, звезда е и раздава автографи. За малките той е вдъхновяващ пример за това как един ром може с талант, усърдие, упоритост и отговорност да постигне световна слава. „Както казах в началото, Неврокопският ансамбъл промени живота ми. Просто ми отвори очите. Аз съм първият от нашата къща, който знае да чете и да пише, да завърши средно образование. И не да ниже тютюн, а да е библиотекар, ръководител на оркестри, да е от висшата класа, както се казва, в България. Като бял човек. Оттам вече знаех и какво да правя с моите деца“, коментира Румен.

Надсвирване с тъпанджийката Таня Варимезова на 24 май 2015 г. в Сан Франциско

След като родителите му си отиват, той пет години не си идва в България – мъка му е да гледа празна си къща. „Сега вече всяка година си ходя, чакам с нетърпение да дойде юли, за да си бъда в Родината“, казва Румен. Къщата му в Гоце Делчев още стои празна, от време на време казва на свои приятели къде е ключът, за да не плащат по хотели.

Приятелите му от България от месеци напред му редят програмата за юли. „Викам им, аз работя като луд 11 месеца в годината и се връщам в Гоце Делчев да си почина, искам малко и на мен да ми посвирят като на бял човек“, казва през смях Румен Сали. „Виж, колкото и да е хубаво тук, колкото и да ме уважават, камъкът си тежи на мястото – Сали става сериозен. – Каквото и да направя тук, ако съм жив и здрав, един ден пак ще се върна в България.“

 

Американците го следват като бог

Чужденците са луди по българските ритми, а студентите му в академията ходят по него като след бог. „Когато някой, независимо кой, чуе един път българската музика, и дотам – той се влюбва в нея!  – пали се музикантът. – Знаеш какво значи мерак. Като се влюбиш, лесно ли излиза този мерак? Те ни следват навсякъде! Да не казвам голяма дума, ама в нашата територия, Сан Франциско, почти всички музиканти са минали през мойта школа. Страната тук ме подкрепя, дават ми големи пари да правя големи оркестри, да уча музикантите. В момента ми отпускат средства, за да уча едно българско дете, щото видях колко е талантливо, а няма средства да учи. Джеси Стремски е с майка българка и баща американец“, казва Румен.

Той пътува много и по всякакви музикални уъркшопове, където също учи американци на българска музика. „Тук се отделят много средства за спонсориране на таланти – и от държавата, и от различни организации. Американци отпускат средства на нас, преподавателите, за да учим талантливите българчета, представяш ли си?“

 

Семейство от артисти

Румен живее в Бъркли – малко градче, известно с едно от най-престижните музикални училища в света – „Бъркли“. Градчето е на 10 минути път с кола от Сан Франциско, само един мост го дели. Там Румен има фамилна къща с двор. „През септември вдигам още един етаж. Ще направя мое частно училище и звукозаписно студио. Време е да събера цялата си дейност в моя частна компания“, казва Румен. Съпругата му Шира Сион е американка от еврейски произход и в дома им се празнува и Коледа, и Ханука. Шира също е певица и води вокална група „Китка“ в щата Оукланд. „Много са талантливи, обикалят целия свят, правихме концерт и в НДК заедно с „Мистерията на българските гласове“, хвали жена си Румен. Шира го видяла как свири и се влюбила от пръв поглед и в музиката му, и в него. „Беше на една наша балканска Нова година в голяма зала в Сан Франциско. Голям купон беше, 2-3 оркестъра свирихме цяла нощ. Там се запознахме с Шира и така тръгна любовта ни“, разказва Румен.

Синът му Ангел предпочел да остане в Пловдив, а Румен му купил място близо до града и му вдигнал хубава къща. Там Ангел живее с жена си и е дарил Румен с внук, също Румен. Синът често дава поводи за гордост на баща си. „Ангел е толкова талантлив, нямаш си представа! Казах му: „Талантът, който Господ ти е дал, не е достатъчен. Всички знаят, че ние, ромите, сме надарени от Господ. Но аз искам ти да бъдеш и грамотен музикант.“ Затова Румен записва талантливото си момче да учи тамбура в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка. После Ангел завършва и Академия за музикално и танцово изкуство също с тамбура. „Синът ми е и един от най-големите цигулари в България, свири и на пиано“, казва с гордост бащата. Ангел е защитил докторантура в академията в Пловдив също по тамбура.

Дъщерята Стефка е при него в Сан Франциско. Тя е много талантлива танцьорка, но в момента отглежда двете си деца. Работи като главен мениджър във фабрика.

 

 

Продължете по-нататък

Български истории

Йорданка Христова – живот, разказан в песни

bgvoice

публикувано

на

от

ВАНЯ ШЕКЕРОВА

Тя е все така страстна и очарователна, нищо че е на 75 г. Гласът й не е помръкнал с годините, макар че не прави кой знае какво, за да го пази. Така както не се и престарава в грижите за тялото си. За Йорданка Христова е важен духът – него храни, за него се грижи, на него въздава. И този неин прословут дух я държи здраво стъпила на земята, гордо изправена и 100% жена. Макар да е казвала, че животът е култивирал и мъжки черти в характера й, тъй като винаги сама го е управлявала. Този неин живот, започнал преди 75 години, този неин живот, донесъл й толкова много, отнел й толкова много, направил я любимка на поколения българи и кубинци. Едно ситно момиченце, само на девет месеца, се опитва да прави първите си крачки в тревата. През далечната 1944 година семейството на Йорданка Христова е евакуирано от София заради бомбардировките на съюзническите войски в края на Втората световна война. Настанено е в близкото до столицата село Пролеша и именно там втората дъщеря – Данчето – прохожда. Родена е в бежанския квартал „Света Троица“, където е преминало детството й. Сравнително рано тя извоювала своята самостоятелност, само деветгодишна вече сама си избирала и купувала обувки. След като родителите й разбрали, че тайно от тях е ходела в школа по пеене, вече не можела с нищо да ги изненада или възмути. Своенравно отстоявала позициите си, но пък била пълна отличничка…

Данчето пеела, без да има намерение да превърне това в своя професия. Била на 16 години, когато учителят й по музика я дал за пример как никога няма да потъне, тъй като имала превъзходно естествено поставено вибрато. С алтовия си тембър и най-вече със своя темперамент била готова за сцената. В онези години на професията забавна музика се гледало с лошо око.

Концерт в Тропикана през 1972 г.

Родителите й не одобрявали избора на Данчето

да стане „певачка“ и „карагьозчийка“. Държали децата им да имат солидно образование независимо какво ще работят. Сестра й завършила НСА със специалност ЛФК. Но страхотно подкрепяла Данчето да се занимава с музика. В момента е в Щатите. Заминала преди 26 години със зелена карта да опитат с мъжа си и със сина им. В България била методист по гръбначни изкривявания в диспансера на „Дианабад“. Тренирала върху по-малката си сестра масажите и Данчето оттогава ги обожава. В Щатите Лилия се подвизава като супервайзор в дентална клиника. Макар че все още само като погледне един човек, може да определи степента на гръбначното му изкривяване.

 

С децата си Григор и Ивана преди и сега

Лилия накарала сестра си да се яви на конкурс в Студията за естрадни певци. Приел я в класа си Милчо Левиев, а Вили Цанков й преподавал режисура. Левиев е написал някои от първите хитове на певицата. После емигрирал в САЩ. А тя пропяла и със „Студио 5“ на Вили Казасян, и с оркестър „София“…

Със сестра си Лидия

Стъпвайки на професионалната сцена, Йорданка нямала никакви съмнения, че това е нейното. На 20 години продължавала да е луда кинаджийка, да обожава литературата, но музиката я прелъстила завинаги. Станала причина и да отдаде сърцето си на китариста Християн Платов, с когото били двойка повече от десет години…

Данчето трупала български репертоар. За нея пишели текстове и музика не само „придворната й поетеса“, съученичката й Евгения Гешева, но и Богомил Гудев, един от първите текстописци, научен сътрудник по химия. Негови са „Бяла тишина“, „Лудо и младо“, „Любили сме, любили“, „Двама“ от филма „Козият рог“… Захари Петров, Михаил Белчев са правили прекрасни неща за нея. С емблематичната „Песен моя, обич моя“ по музика на Йосиф Цанков тя печели трета награда на „Златният Орфей“, така са отличавани и „Облаци“, и „Балада“, а „Безсъница“ става първа през 1975 година…

Данчето много пътувала – по една не много точна равносметка е

направила 64 концертни турнета

и изяви в 43 държави, между които Русия, Канада, Куба, Никарагуа, Белгия, Франция, Швейцария, Германия, скандинавските страни, Чехия, Унгария, Гърция, Кипър, Египет, Сирия, Ливан, Алжир, Испания, Египет… Репертоарът й бил интернационален – пеела и на гръцки, и на арабски, и на испански, и на италиански, и на френски, и на английски. Много се харесвала песента на Морис Аладжем „Янтра“, питали я какво означава тази дума. Наричали я Урдуни и в Египет няма нито една Йорданка, както в Куба. Но пък била една от първите европейски певици, направила страхотно впечатление. Въпреки това още с първото си гостуване в Куба оставила там част от сърцето и душата си. Данчето казва, че в предишен живот най-вероятно е била латина – дали испанка или друга. „Със сигурност съм била и гъркиня, и арабка, и рускиня, и ирландка. От тези езици, които говоря, използвам думи, които никога не съм учила. Непрекъснато имам дежа вю, когато пътувам по света. С кръвта си усещам испанската музика. Също и арабската. А като чуя бузуки, се побърквам…“

През 1967 г. я поканили на първия фестивал във Варадеро. През 1968 и 1969 г. била в Куба с Емил Димитров, а през 1970-а – пак на фестивала във Варадеро. Казва, че там добила самочувствие и как няма, когато по средата на песента

ставали на крака да я аплодират

В пресата пък излизали изключително ласкави отзиви за концертите й… За последен път пътувала дотам през март тази година. Сега я намерила много по-чиста, с нови китайски автобуси и много нови коли, сред които новите „Лада“. Туристите са се увеличили многократно. „Но пак има ембарго, наложено от Тръмп… Кубинците са свикнали на лишения, казва Данчето, те винаги са яли по-малко месо. Но това е за добро – по-здрави са. Ядат си техните стоки, които не са така отровени като тези на европейския пазар. Може да не са им много вкусни доматите, но са торени с естествена тор, както и бананите, и рибата от морето.”

В Куба с голямата кубинска певица Омара Портуондо и журналистката Ева Родригес

Данчето скърби за Кастро, но отказва да коментира слуховете, че е била свързана с него в интимна връзка. „Повече няма какво да говорим за Кастро. Има хора с чар и харизма, това са дадености, които не можеш да придобиеш. Тя си е латинска тази история, но той е най-ярък, най-освободен, със самочувствие. Един мъж се усеща в самото здрависване, в погледа, една дума само да ти каже. Много е спорен като политическа фигура, обичан и мразен, но изключителна личност. Изключително интелигентен. Има един лаф, който е казал преди време и стана хит, когато Обама стана президент: „Аз ще преговарям с Америка, когато черен стане президент.“

В един момент на Данчето взел да й омръзва чергарският живот… Размечтала се за своя възглавница и за спокоен и уседнал човек, с когото да я споделя. Точно тогава я запознали с арх. Георги Стоичков, син на кандидат-члена на Политбюро на ЦК на БКП Григор Стоичков. Той я бил харесал и поискал да го срещнат с нея. В негово лице Данчето видяла сериозния улегнал мъж, с когото може да има мечтаното семейство. Георги Стоичков бил изключително сдържан, пълна нейна противоположност.

Хубав мъж с атлетична фигура и секси глас

Жените го харесвали дори и без да знаят чий син е. Имал отношение към изкуството, бил невероятен критик. Само с една дума можел да даде изключително точна оценка не само на визуално изкуство, но и на литературно произведение. Данчето твърди, че дъщеря й Ивана го е наследила в това отношение.

След две години в „милиционерски брак“ Георги й предложил да се оженят. Тя вече била свикнала със свободното съжителство, не държала да се узаконят. Никога не била пожелавала за себе си сватба с традиционни тържества. Не мечтаела да е булка в бяло. Омъжила се в черна рокля с огромно деколте, с черна пелерина и с черни очила в понеделник, 18 юли 1977 г., в 18,30 часа. Съпругът й бил с кадифен блейзър и винена папийонка. И неговият тоалет не бил специално за сключването на брака. Кумувал им Боян Иванов. Гостите им дошли в апартамента, в който живеели, а булката била застлала масата с ушита от нея покривка.

Съпругът на заслужилата артистка Йорданка Христова бил изключително ревнив, но не настоявал тя да спре да пее. Продължила да го прави, докато забременяла. А то не станало лесно – Данчето признава, че била махала две бебета от Георги, имала работа, не й било до деца… Но се случило, а след раждането на сина си не бързала да продължи. Случило се обаче да забременее отново, когато той бил едва на осем месеца. Да не прекрати бременността голяма роля изиграла сестра й – припомнила й, че желанието й било да има две и повече деца, а като така и така е заченала второ,

защо пък да не си го роди

и да го изгледа едновременно с първото. Така само година и пет месеца след Гришата на бял свят се появила Ивана. Данчето е щастлива, че е послушала сестра си за нещо толкова важно. Важно колкото пеенето. Двете й бебета били големи – Гриша бил почти 4,5 килограма, а се родил естествено. Ивана – 3,800.

Останала вкъщи да ги отглежда и до 18-годишнината им почти никъде не е ходила. През всичките им ваканции, по празниците и в събота и неделя не е работила. Само през 1986 година пътувала в Русия за два месеца, а преди това през 1981-1982 г. за две-три седмици уж, но останала за два месеца в Ливан…

Внуци не се очертават на хоризонта. Синът й Григор има вече втора сериозна връзка, но без резултат под формата на наследници, само пътуват. Ивана е още по-голяма скитница. „Може би чакат да ми мине юбилейният концерт, за да ме направят баба – казва Данчето. – Но и аз не искам, не ги натискам, то е Божа работа. Не им досаждам с въпроси. Досега съм им благодарна, че нямам, защото, ако имах, нямаше да пътувам. Аз много обичам деца и щях да се занимавам само с бебетата. Турнето ми започва догодина – малко из Европа, вече съм в преговори с Щатите и Канада. Има запитвания за Берлин, Виена, Испания и Лондон. Сега през зимата може би ще скоча до Мексико и до Хавана. Но така, само за душата и за малко тен, че много избелях…“

След 10 ноември 1989 г. Данчето била заклеймена от колегите си, защото не отишла да се снима с тях в подкрепа на демокрацията пред „Св. Александър Невски“. Не го направила, тъй като синът й се казва Григор Стоичков, а свекърът й е един много достоен човек, който не заслужавал да бъде обиден по този начин. Данчето винаги е била демократ по убеждения, никога не е била партиен член, въпреки че са й предлагали. Никъде другаде освен в техните среди не усещала да е по някакъв начин привилегирована от това, че е снаха на виден комунистически деятел. Почивали със семейството и децата в Евксиноград през лятото, но не безплатно. Данчето даже твърди, че никой друг не плащал такива сметки, каквито плащала тя. Да, раждала е децата си в Правителствена болница, хранела се в стола на хотел „Рила“. И това са известни привилегии,

но си е плащала всичко

Дори и апартаментът на ул. „Жолио Кюри“ – с две спални, ателие за мъжа й и кабинет за нея, е безумно скъп. За времето си 52 хиляди лева, колкото платили на БОДК, били космическа сума. През 1981 година можели да се купят десет по-малки апартамента за тези пари.

Подаръци не е получавала. А когато свекър й имал проблеми, дори и разведена със сина му, Йорданка Христова му помагала. Грижила се за него като за роден баща, така го усещала от първия ден, в който му станала снаха. Определя го като много добър човек, трудолюбив и честен. „Не беше играч, не беше купонджия. Беше човек на дълга. Докато беше зам.-председател на Министерския съвет, имаше осем кръвоизлива от язва…“

След 1990 година съпругът на Йорданка Христова Георги започнал да се държи необяснимо зле с децата и особено с Гришата. Известно време Данчето стискала зъби, давайки си сметка колко зле се чувства мъжът й, чиито многобройни приятели се отдръпнали. Отчитала, че напрежението в семейството е голямо след промените. Особено по време на процеса срещу Григор Стоичков, когато Георги придружавал баща си. Това обаче не оправдавало строгото и несправедливо лошо отношение към собствения му син, станало една от причините Данчето да сложи точка на семейството. Никога не си позволила пред децата да го упрекне, щадяла авторитета му. Но усещала, че е

близо до точката на кипене

и предпочела да се разделят. Георги се преместил при родителите си, оставяйки жена си и децата в семейния апартамент. Развели се през 1993-та…

6 С децата си Григор и Ивана преди и сега

Останала сама, Данчето действала като във военно време – записвала детски песнички, пеела в БИАД, за да не потъне. Спомня си, че в годините на купонната система, пътувайки до Кърджали да пее с оркестъра към местния театър, помолила организатора да й намери ориз. Плащала си, разбира се, но се връщала с пълен багажник, тъй като трябвало да помага и на родителите си, и на сестра си, и на своето семейство. Предлагали й да пее на митинги на политически партии, не приела нито една оферта. „Не мога да рекламирам нещо, за което не мога да гарантирам“, бил отговорът на Йорданка Христова и на предложенията да прави реклами. „Не мога да си дам името и на политически играчи, каквито се навъдиха със стотици.“

През 2001 г. само на 53 години умира арх. Георги Стоичков. За него Данчето винаги е казвала „мъжа ми“, въпреки че са разведени. Малко след това певицата губи и майка си. „Страхотно тежко го преживях! Вдигнах кръвно, получавах сърцебиене… Няма ден да не си спомня за нея и да не си поплача…“

Казват, че на 40 г. всяка жена има лицето, което заслужава. На 75 г. Йорданка Христова е заслужила да е дори по-красива, отколкото в младостта си. Смее се, споменавайки думите на Вили Казасян, че според него тя се е разхубавила, остарявайки. А истината е освен в гените и в дисциплината, и в духовния гръбнак, който я държи изправена. „Следвам вече 15 години източна философия на един гуру Свами Сатянанда Сарасвати. Вегетарианка съм, занимавам се с йога практики от 2003 г. под ръководството на Ани Павлова и сама. Но не съм крайна, все пак водя още и светски живот. Не мога да отида някъде и да не пия чаша вино. Имам устойчиви навици – в Горна баня имаме една група, дето играем карти всяка седмица. Правим турнири, празници. Имам си в айпада судоку, вече съм много напреднала в решаването. Чета, обичам… Като започнат разни журналисти да пляскат „дива“ за разни попфолк певици. Абе, какви диви са те! Райна Кабаиванска е дива. Велика жена, толкова я обичам.“

Дива е и Данчето. Която минава през живота с лека стъпка. С песен и смях.

 

Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама Enter ad code here

Най-четено