Открийте ни и в

Български истории

Българин твори феерични дърворезби в Санта Фе

Сред творбите си Иван Димитров има и олтар на църква
Сибила Патси

публикувано

на

Българите в щата Ню Мексико може би се броят на пръстите на едната ръка. Но сред тях има един наш сънародник – Иван Димитров, който е дошъл в Америка заради таланта си на дърворезбар и чиито творения впечатляват жителите на столицата на Ню Мексико Санта Фе от доста години. Той има свое студио в гаража си, но също преподава и в 2-годишния колеж на града, където класовете му винаги се запълват първи.

Триизмерните образи в паната на Димитров са изключително фини и лирични. Той работи над всяка творба с голямо търпение. „Да ме питате колко време ми отнема една творба е като да питате една жена колко дълго е продължило раждането й, обяснява той. – Ами нали преди раждането тази жена трябва да се влюби в бащата на детето, да износи бебето в утробата си. Така е и с моите дърворезби.“

Работата започва много преди самата изработка

– разказва майсторът.

За студентите си 76-годишният Димитров казва, че са хора с добри професии или пенсионери, които винаги са имали „мерак“ към дърворезбата. „Аз не съм професор, герой на социалистическия труд или народен художник, но намирам начин да изкарам най-доброто от всеки, който е мечтал да работи с дърво“, обяснява българинът. Неговият курс е за напреднали, но записалите се винаги подобряват уменията си.

Иван Димитров с някои от творбите си

Димитров идва в Щатите през 1996 г. „Америка ми даде свободата, която нямах в България“, казва той. Бил разочарован от комунистическия строй, тъй като в България бил беден, не можел да има доверие на никого заради доносничествата наляво и надясно и дори не могъл да получи образованието, което иска, защото го спрели от партията. Като малък живеел със семейството си, което имало общо 13 деца, в две малки стаи. „Бяхме наредени като куршуми на пода, когато спяхме“, разказва Димитров.

Отказът да стане член на Комунистическата партия му коства висшето образование. Искал да рисува, но не можел да си позволи материалите, затова обърнал поглед към дърветата наоколо. „Неволята учи човека какво да избере. Когато искаш да запазиш свободата си, трябва

да измислиш нещо, за да се освободиш

особено когато си беден“, обяснява Димитров.

Кариерата му започва с направата на дървена цигулка. С помощта на малка отвертка Димитров издълбава инструмента за приятелката си, добавяйки „красиво цвете“ като декорация. Негов приятел показа цигулката на дърворезбаря на селото и последният дава първи насоки на Димитров. Самият Димитров чиракува там безплатно.

По-късно Националната художествена академия в София награждава Димитров с първо място в дървообработването и той най-накрая получава образованието, което търси. През 1984 г. парижкият колеж по приложни изкуства École Boulle му дава стипендия за проучване в неговата област.

Пътуването му до Америка започва, когато професор по право на университета в Харвард забелязва работата му в България. Това станало по времето на Михаил Горбачов и размразяването в отношенията заради студената война. „Той ми каза: „Не мислете негативно за американците. Те ще ви държат за ръка, когато ви ви помагат“, спомня си Димитров. “И така се озовах на летище „Кенеди“, допълва българинът.

Много скоро след като стъпил на американска земя, Димитров получава покана да отиде в Тусон, Аризона, а след това

да изложи свои творби в галерия в Скотсдейл

Собственикът на галерията пък го поканил в Санта Фе. Започва да работи в колежа на Санта Фе през 2002 година. Получава поръчки за най-различни неща – пана, статуи, мебели за трапезария, врати, тавани. Клиенти са му били известни финансисти, медийният магнат Тед Търнър, големи корпорации като хотелската верига „Хилтън“. От „Хилтън“ например му поръчват да изработи бюрото на главната рецепция на хотела им в Сaнта Фе. Поканен е да направи и дърворезбован олтар в православната църква „Света Троица“. Негова творба краси и един от обществените паркове в града – той преобразил мъртво дърво със стърчащи клони да изглежда като свети Франсис.

Олтара в църквата В Санта Фе (изработен от Димитров)

В работилницата си Димитров има над 700 инструмента. „В момента правя маса за гримиране“, разказва нашенецът. Самият той може да бъде забелязан с дървен пръстен на лявата ръка с формата на странно лице. „Направих себе си да изглеждам като върколак“, казва Димитров.

 

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Натисни, за да коментираш

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Български истории

Двама българи впечатлиха света с… една чашка за кафе

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия
Симеон Гаврилов и Мирослав Запрянов, Снимка: Дарик

Двама българи впечатлиха света с оригинален проект, който събра овациите на световното изложение на авиокомпании в Хамбург. Мечтата им – чашка за кафе, която се… яде, ще е част и от първия полет без пластмаса на борда.

Всъщност пътят на оригиналната чашка към небето започва… на детската площадка. Именно там авторите на проекта Мирослав и Симеон се запознават.

Двамата се описват като обикновени момчета от Пловдив. Те са заедно от деца. В един момент игрите от детството и жаждата за експерименти се пренася и в работата им, разказва историята им „Вдъхновените“.

Така се стига до момента, в който Миро, който е голям любител на кафето, споделя на Симеон, че би било доста яко, ако можеш да си изядеш чашата, след като си изпиеш кафето. Двамата

решават да обединят опита си

в инженерството и хранителните технологии, за да реализират идеята си, която освен вкусна, се оказва и полезна за природата.

Началото, както подобава на големите откривателства, никак не изглежда розово.

„От много места чувахме, че това е невъзможно и няма смисъл да продължаваме да се опитваме“, споделят Мирослав и Симеон. Но това не ги отказва, напротив, мотивира ги още и още, за да достигнат до това, което искат да направят. „Просто не спряхме да вярваме!“.

Не ги отказват нито безсънните нощи, нито неуспешните експерименти. Както се оказва, идеята да можеш да изядеш чашата си е прекрасна, но има една особена трудност – след като там се налее горещата напитка, чашата се разпада.

Идва обаче точката на пречупване, когато измислят как да подобрят състава на чашата за кафе и първият момент, в който разбират, че са на прав път. Съдът, който е разработен от двамата приятели от Пловдив, издържа немислимите до този момент 20 минути.

„Това беше преломен момент, който ни вдъхнови изключително много и ни даде криле да мечтаем и творим още по-смело и така успяхме да доразвием технологията и чашката да стане още по-вкусна и издръжлива – цели 40 минути“, разказват Мирослав и Симеон.

Така започва поредицата успехи за двамата приятели.

„Cupffee бе представена на

световното изложение на авиокомпании

в Хамбург, където създаде небивал интерес!“, спомнят си Мирослав и Симеон за този вълнуващ момент. „По този начин, благодарение и на нашите партньори, на това изложение Cupffee бе избрана да стане част от първия в света полет без пластмаса в Деня на Земята на борда на една от най-луксозните и реномирани авиокомпании в световен мащаб.“

Ето как продукт, разработен от двама приятели в България, успява буквално да се изстреля в небето.

А каква е голямата мечта на Мирослав и Симеон? Те искат продуктът им да стане достъпен за масова употреба, така че пиейки кафе, да не увреждаме околната среда с пластмасови чаши за еднократна употреба.

А какъв е съветът към всички, които започват да разработват свои собствени проекти? „Да не спират да вярват в това, което правят, и да са сигурни в успеха му“, казват двамата приятели.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Живот като на кино: От хокеист в България до сърдечен хирург в Сан Диего

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия
Д-р Щерев показва разрешението да пътува до Белгия, сн.: болница Sharp Grossmont, публикувана във в. „The Californian“

1989 година. Комунизъм. Димитър Щерев тогава е на 18 години и е в България. Искал е няколко пъти разрешение да отиде в Америка, защото дядо му живеел там от дълги години, а неотдавна и майка му, заедно със сестра му, отишла да се грижи за него и имала документи. Отказват му всички молби, но той не се отказва. Успява да избяга през Белгия през същата 1989 година, все още през комунизма. В Белгия иска убежище. Говори съвсем открито за това. Историята му дори прилича на филм.

В момента д-р Щерев има своя клиника по сърдечна хирургия в Сан Диего. Кръстена е на негово име, така както е известен сред американците – д-р Шерев (Sherev Heart Clinic). Първото му име също е познато в различен вариант – Димитри. „В момента имаме трима доктори, освен мен и двама асистенти. Правим операции на сърцето и на запушени артерии навсякъде по тялото“, обяснява българинът.

Освен това сънародникът ни е директор на интензивните кардиолози в болница „Sharp Grossmont“ в Сан Диего. „Преди 4-5 години излезе нова технология за лечение на сърцето с отпушване на клапаните без инвазия. Аз участвах в този начален етап от въвеждането на технологията и станах експерт в тази сфера. Бях одобрен да стана директор в болницата, в която работя, което ми дава право да давам консултации на колеги, но също и

да участвам в екипи за сложни операции

казва той.

„В САЩ преди 20 години сърдечните заболявания бяха номер едно за смъртността на хората. Сега вече не е така. Най-много хора в последните години умират от рак, защото сърдечно-съдовите заболявания се лекуват по-добре от раковите. Щастлив съм да кажа, че в България се прилагат същите стандарти за лекуване на сърцето“, разкрива още Щерев. Той е син на известния български лекар проф. Атанас Щерев, „прочул се като бащата на инвитрото в България“.

А как младият Димитър Щерев идва в Америка?

Бил е в младежкия национален отбор по хокей на лед. Въпросната 1989-та е била последната му година там. Отборът спечелва право да играе на турнир в Белгия, който се провежда през януари 1989 г. „Тогава, за да взема разрешително, трябваше да отида до районното военно. Бяхме няколко момчета от един район и отидохме заедно. Аз се бях скатал по-отзад, да не ме забележат. Изненадващо ни посрещнаха дружелюбно и ни дадоха разрешение. На всички заедно, с един документ“, спомня си българинът.

Той веднага се обажда на майка си в Щатите. „Страхувах се да не ме подслушват и доколкото можах, й казах, че отивам в Белгия и искам тя да дойде да ме вземе. Тя каза добре. Посъветва ме да се свържа с нейна приятелка, която да ми помогне с апартамента или каквото ми трябва за заминаването“, разказва Щерев.

Мистериозната жената се оказва майка на спортист от България, който успял да избяга в Америка година преди Щерев. Тя му казва, че трябва да поиска

убежище от американското посолство в Белгия

 и да запомни две думи – embassy (посолство) и asylum (убежище). „Аз бях в руска гимназия, но учех английски за втори западен език. Владеех го слабо и ми беше полезно да науча тези думи. Между другото тази жена, която ми помогна, е още жива и живее в София“, допълва сърдечният хирург.

Щерев също така се сдобива с долари. Продава ските си на черната борса чрез приятел. „Това беше най-ценното, което имах. Дадох ги на приятеля ми да ги продаде. Той знаеше и как се купуват долари от черната борса и с парите от ските купи долари, които да взема в Белгия, защото на нас като спортисти ни даваха много малка сума за пътуването. 20 или 50 долара, не помня, но беше недостатъчно“, казва Щерев.

За турнира в Белгия той пристига със самолет до Източен Берлин и влак до Брюксел. Оттам треньорите на тима водели момчетата до пързалката за състезание с автобус до друг град и пътуването траело между 1 и 2 часа.

В хотела в Брюксел Димитър се обажда до Америка на майка си. Купува белгийски франкове, пита на рецепцията как се избира американски номер от телефона във фоайето, който е с монети, и взима със себе си приятел да пуска монетите, за да може да говори. „Трябваше да пускаме монети на няколко секунди, за да не прекъсне, но успях да се чуя с майка ми“.

Щерев остава с убеждението, че майка му ще може да дойде от Америка да го вземе. Минават няколко дни и

 престоят на отбора в Белгия почти изтича

Щерев пак се обажда на майка си. Тя през сълзи му съобщава, че не може да дойде, защото още не е станала гражданка, но е говорила с американското посолство в Белгия. Помолила ги да дойдат те да го вземат. Оттам й казали, че не може така. Трябвало Димитър да отиде при тях. Димитър обаче се страхувал, че съотборниците му и треньорите му ще му попречат да избяга. Според него те са разбрали, че той има такива мисли в главата, макар и да не го е казвал на глас.

Идва денят за връщане в България. Димитър нямал план какво ще прави. Целият отбор отива на гарата в Брюксел. Трябвало да чакат няколко часа до идването на влака. Треньорите им ги пуснали да пазаруват из магазините. Дали им и паспортите. Димитър също отишъл да разглежда магазините. Отначало той се придържал към групата на няколко свои съотборници. В един момент другите момчета се улисали и Димитър решил, че моментът е сега или никога. Откъснал се от групата и се отправил на бегом към гарата. Пресрещнали го две други момчета от тима. „Ей, ти да не бягаш?“, го питат те. “ Не, не. Искам с вас да обикалям“, казва Димитър и тръгнал с тях. Той трябвало пак да влиза и излиза по магазините, макар че изобщо не му било до това. Страхувал се да се изплъзне и на тези момчета, и то веднага. Успял обаче пак

да намери удобен момент и да бяга

За втори път. Стига гарата и си взема багажа. Оглежда се непрекъснато някой да не го види или преследва. Успява да се качи на такси и казва на шофьора „Еmbassy America“ или нещо подобно. За негово щастие човекът потеглил и го откарал там.

В този ден Щерев не осъзнавал, че е събота и че посолството няма да работи. Пристигнал пред него, но сградата била тъмна. Била оградена и от желязна ограда и охранявана от двама войника с автоматични карабинери. Димитър понечил да отиде до входа, за да звънне на звънеца. Пресрещнали го охранителите. Димитър обяснява, доколкото може, за какво е дошъл. За негова изненада, в сградата светва крушка и след малко от нея излиза един войник. Сега вече знам, че това беше морски пехотинец“, казва Димитър. Войникът го пуска вътре. Димитър казва думите, които е нужно, за да получи помощ и убежище. „Сълзите ми потекоха от щастие и облекчение, че сега ще мога да бъда свободен човек“, споделя Димитър. От посолството му обясняват, че майка му ги е предупредила за него.

Не му дават документи веднага. А Димитър си е мислил, че ще му дадат направо паспорт. Казват му, че трябва първо да вземе паспорт от Белгия. Пращат го да спи в хостел за събота и неделя. Дават му адреса на листче и му казват, че ще го оставят максимално близо до хостела, но оттам трябва да отиде сам с трамвая за една спирка.

Димитър отива в хостела и получава легло в стая с 20 души. През деня по принцип трябвало да напусне според правилата на хостела, но той не смеел изобщо да излезе от фоайето и чакал до вечерта в неделя, когато отново му дали легло. Дори не ял нищо и бил много гладен.

В понеделник служителка на американското посолство идва при Димитър в хостела

 и го води в бежански лагер в Брюксел

Там го проверяват, дават му документи и го настаняват в сграда, която е била казарма. Заедно с 10 души. „Пак помислиха за мен, сложиха ме заедно с момчета от Косово, с които да мога да си говоря. Имахме право да излизаме от лагера през деня и аз опитвах да си намеря работа по ресторантите, но без успех. Ходих и до американското посолство от време на време да проверявам. Оттам щяха да ми дадат направо зелена карта, не само виза, и аз чаках“, обяснява българинът.

След 3 месеца Димитър научава, че ще трябва да чака още, защото американците са дали много документи на хора от Китай заради кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Помагат му обаче да отиде в Антверпен и да работи в пекарна като общ работник. Остава там до септември. Спестява пари и си купува самолетен билет. „Беше емоционално събиране в Америка. Бяхме щастливи“. Първото, което Димитър прави, е да се запише в двугодишен колеж. После учи в Калифорнийския университет в Сан Диего и медицина в Лос Анджелис, където и специализира в една от най-престижните болници. Връща се в Сан Диего през 2005 г. и става част от екипа на болница „Sharp Grossmont“. През 2014-та се отделя със собствена практика, а след това прави и своята клиника. Казва, че е удоволствие да работи и на двете места. Той е трето поколение доктор. Дядо му по бащина линия и баща му също са лекари. Свободното си време прекарва със съпругата си и двете си деца. Продължава да играе хокей като хоби.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Никола – принцът с българска кръв, роден във Филаделфия

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия

Той е роден във Филаделфия, работи като представител на BMW за Северна Америка и e наследник на британската корона с българска кръв. Той е потомъкът на Сакскобургготската династия с българска кръв, роденият от българка внук на Мария-Луиза Никола Лайнинген. Принцът е син на княз Борис фон Лайнинген, първородният син на княгиня Мария-Луиза и първата му съпруга – българката Милена Манова.

Никола, или както му казват в САЩ, Ник, се явява правнук на цар Борис ІІІ и праправнук на италианския крал Виктор Емануил III.

Принцът е и пряк

 потомък на кралица Виктория

и по този начин 120-ти в реда на приемственост на британския трон. По другата линия пък младият княз се явява наследник и на последния руски император Николай IIІ.

Баба му княгиня Мария-Луиза е първото дете на цар Борис III и царица Йоанна. Неин кръстник става Александър Малинов. Баща й умира през 1943 г. и на трона се възкачва по-малкият й брат цар Симеон II. След комунистическия преврат през 1944 г. и проведения референдум през 1946 г. царското семейство напуска страната и живее първо в Египет, а след това в Испания.

Никола с майка си и баща си като малък

През 1957 г. княгиня Мария-Луиза се омъжва в замъка Аморбах за принц Карл Владимир Ернст Хайнрих цу Лайнинген – вторият син на принц Карл фон Лайнинген и Великата княгиня Мария Кириловна. Женят се с православен ритуал в руска православна църква в Кан. От този брак се раждат двама синове: Карл Борис Франк Ларкварт (1960) и Херман (1963). Карл Борис има два брака, разказва „168 часа“. Първият е с българката Милена Манова, от който се ражда Ник – принц Никола Александър Карл Фридрих.

 

Карл Борис и Милена се запознават в САЩ след преместването на княгиня Мария-Луиза и съпруга й там.

Милена Манова е

емигрантка, родена в София

през 1962 г. Тя е достатъчно пораснала, когато баща й е командирован в Афганистан като инженер. Двамата с майка й успяват да избягат в края на 70-те години на миналия век и да я „изтеглят“.

На 22 години Милена се сдобива с диплома от университета „Корнел“, вече има короната на „Мис Ню Джърси“, но става принцеса чак когато се омъжва за истински принц. Синът на Мария-Луиза и българката се венчават на свети Валентин през 1987 г.

Милена Манова като „Мис Ню Джърси“

Четири години след това се ражда единственият им син Никола.

Той отраства като типичен американец, наследява бащината любов към спорта, бил е и капитан на отбора по бейзбол в университетския тим на „Свето Сърце“ през 2014 г.

Щастливото семейство е разбито през 2015 г. Тогава Милена умира от коварна болест на 53-годишна възраст в Ню Йорк. Това е и най-голямата загуба на Никола.

В момента според информация в туитър принц Никола работи в престижна компания, представител на БМВ за Северна Америка. Колегите му знаят, че майка му е емигрантка от България, но и не подозират, че Ник е принц и има запазено място в линията на унаследяване на българския, руския и британския престол.

Вторият брак на бащата на Никола е с Черил Риглър – имат син Карл Хайнрих и дъщеря Юлиана.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada