„В тийнейджърските ми години във Варна обичах да събирам погледите на минувачите с необичайните си дрехи, да предизвиквам тяхното одобрение или неодобрение. Беше забавно.“ Казва го Иля – едно дръзко и свободолюбиво момиче, което в края на 90-те години преобръща представите за форма и материя по модните подиуми. Същата Иля, в чиито модели крачолите и ръкавите разменят местата си, която зашива ръкавици върху дрехите и смесва поли с панталони. Това е и Илиана Рикетс – българската следа в сериала „Сексът и градът“. Днес тя е онлайн директор в едно от най-престижните и авангардни училища в света – Academy of Art University в Сан Франциско.

В началото е непреодолимата страст по шиенето и „правенето на нещо с ръце“. Когато е в VI клас на спортното училище в родния й град Варна с волейбол, за пръв път си ушива дреха, която облича. Тогава дори няма представа що е то дизайнер. Желанието й е единствено

да бъде различна от другите

Платове няма достатъчно, затова под ножицата й „падат жертва“ всякакви материали в дома й – пердета, дантелени и платнени покривки, ковьорчета на баба й, стари дрехи – всичко, което може да заживее нов живот като дреха. Експериментира с плетене с нечепкана вълна и с какво ли още не.

„Прекрасните ми родители не само не ми се караха за нарязаните пердета, но и ме окуражаваха да продължа да експериментирам – казва Илиана пред BG VOICE. – Да правиш нещо с ръцете си беше семейна черта.“ Родителите й Гинка и Върбан Кръстеви са спортисти, състезатели по гребане. Майка й шие и плете, свири на цигулка. Баща й има работилница, където майстори ножове, изработва макети – за удоволствие. Брат й Милен също шие и е известен творец на кожени уникати в Щатите с бранда Mad Tailor.

„В онези години знаех, че ако искаш да имаш дрехи, с които да се отличаваш от другите, трябва сам да си ги направиш“, казва Илиана. В спортната паралелка по волейбол й е ясно, че това не е нейната кариера и призвание. Тогава за пръв път отварят училище по изкуствата във Варна – „Любен Каравелов“ – и тя се включва във втория му випуск. „Там намерих себе си – казва дамата. – Там можех да обърна внимание на рисуването, скулптурата, керамиката, изящните изкуства. Тези 4 години в гимназията бяха моята основа и много от нещата, които и днес правя или използвам като преподавател, получих там.“

Тогава в България няма още университетска специалност по моден дизайн, а Илиана започва да учи телекомуникации в МЕИ във Варна. „Не бях себе си там, не можех да разбера изобщо за какво става въпрос – споделя тя. – Продължавах да си шия облекла и да влизам на лекции нарочно по-късно, за да може всички да ме огледат.“

След първия семестър тя разбира, че в София е открито училище по моден дизайн и го завършва. „Върнах се във Варна и реших, че вече съм готов дизайнер и мога да си намеря работа“, самоиронизира се дамата. След обиколка по шивашките ателиета и дизайнерските къщи тя много бързо разбира, че такова нещо като дизайнер в България няма. Хората със студио или шивашки цех сами проектират моделите си.

Решава да продължи сама, като си регистрира собствена фирма. Когато показва портфолиото си на известен варненски дизайнер, той казва:

Трябва да заминеш от тук

Ти не можеш да се реализираш в България“. „За мен беше голям шок, и през акъла не ми е минавало да емигрирам“, споделя Илиана.

Постепенно тя навлиза в средите на младите дизайнери във Варна, намира много сродни души. Помагат й за включването в ревюта, за контакти с модели. Варненци още помнят авангардните й модни дефилета под наслов „Абсолютно начинаещи“, на които, под звуците на едноименното парче на Дейвид Боуи, модели дефилират с авангардните й скандализиращи тоалети.

„Шиех колекции, без да зная какво е колекция, и използвах каквото намерех – пердета, ковьорчета, платове, които ми даваха някои хора, тъй като не бяхме богато семейство. Недоимъкът не беше спънка, а по-скоро ми даде силен тласък да се изградя като креативен дизайнер, правещ от нищо нещо“, споделя Илиана.

Мнението й за модния дизайн и днес е непроменено: не може да се прави нещо, което вече съществува. Дизайнерът трябва да създава нещо ново, което не се продава в масовите магазини. Във Варна Илиана се издържа с частни поръчки за хора, които искат нещо различно, нещо по-лично за изява на характера си. Прави абитуриентски и булчински тоалети, но те не са като традиционните за подобни случаи, а по-скоро „една игра, една провокация“.

През 1994 г. тя разбира, че в Сан Франциско има елитно училище по изкуствата, в което се учи и моден дизайн и не се изисква владеенето на английски и TOEFL. „Нямах никакъв интерес да уча в чужбина, но след време реших да си подам документите“, казва тя. Прави си портфолио и в писмото пише, че няма средства да си плати обучението. Приемат я със стипендия. „Беше голям шок, като сън“, споделя дамата. През 1995 г. се озовава в Сан Франциско, а майка й си продава вартбурга, за да й купи билет за самолета.

Пристига с малко пари и първоначално пробва да рисува портрети на плажа. После си спомня как на Златните пясъци заедно с приятелки правят плитки на чужденците с разноцветни конци. С 30-те долара, които има, си купува конци и започва да прави

плитки на туристите на брега

на океана. Изкарва по 100 долара на ден.

През 1996 г. тя записва магистратура в Academy of Art University в Сан Франциско. Попада на преподаватели, дошли от Лондон, които обновяват програмата на модния департамент на академията.

„И ний сме дали нещо на света“ – така започва един екзалтиран пост във фейсбук няколко години по-късно. А приносът е една култова граховозелена асиметрична рокля. В нея е облечена героинята на Синтия Никсън – амбициозната и пробивна адвокатка Миранда Хобс, в 83-ти епизод на сериала „Сексът и градът“. Тази рокля е именно на българката Илиана Рикетс.

„Тя е от периода след завършването ми на академията – разказва дамата. – През 2002 г. отворих собствен бизнес с дизайнерския бранд „Ilya“. Така ме наричаха в семейството ми от малка – Иля. Правех колекции и ги продавах в бутици. Тази рокля беше от една лятна колекция, която стилистката на „Сексът и градът“ е купила в модния център „Henri Bendel“ в Ню Йорк.“

„За мен също беше изненада – смее се Иля. – Разбрах случайно за това късно през нощта, точно на Нова година, след празненствата. Не можех да заспя, гледах телевизия, превъртах каналите и попаднах на „Сексът и градът“. Почти се бях унесла в сън, когато видях нещо много познато и бързо се разсъних – моята рокля. Така разбрах, че са я използвали в епизода. После я включиха и в книгата за сериала „Сексът и градът“.

Защо Иля, влюбена в дизайна и шиенето на уникални дрехи, избира преподаването? „С марката „Ilya“ създавах колекции, които продавах в модни бутици и започнах да преподавам в академията на непълно работно време. Хареса ми възможността да поддържам тази „наивна креативност“ у студентите. Работата с тях и днес ме държи много активна и млада“, казва Илиана.

Изключителният й талант на свободолюбив и авангарден дизайнер, притежаващ и харизмата да запалва пламъка на креативността у студентите, е забелязан в академията. Илиана Рикетс е избрана за координатор на бакалавърската степен в университета.

Тя е

сред първите смели преподаватели

които се включват в създадения през 2000 г. онлайн департамент по моден дизайн в академията, славеща се като една от най-иновативните в света. От 2014 г. Илиана Рикетс е и директор на този департамент. Харесва й да насърчава младите бъдещи дизайнери да бъдат освободени в проектите си, да експериментират смело. Учи ги, че не може да бъдат добри в смелите си експерименти, ако не „пипат с ръцете си“, ако не са овладели и майсторството на всеки етап от реализирането на проекта си. Избира преподаватели от цял свят – Англия, Франция, Швеция, България. Хилядата студенти онлайн също са от целия свят – Китай, Гърция, Сърбия, Франция, Корея, Япония, САЩ.

Иля е подвластна на две страсти – керамика и рисуване. На грънчарското колело извайва произведения на изкуството, различни от традиционните „вазички и чинийки“. Нетрадиционни и изненадващи са и рисунките и платната й.

Фамилията й Рикетс е от съпруга й, американец. Среща го в Сан Франциско, между тях пламва любов и се женят. Имат син Алек на 16 години и дъщеря Калина на 12. Семейството живее в къща с изглед към океана, Иля е влюбена в красивия Сан Франциско – град на музеите и високите технологии, и в природата – с планини наоколо и много зеленина целогодишно. „Имам желание да се задържам за по-дълго в България, да направя още креативни неща, които раждат моята фантазия и моите ръце“, казва дамата, прославила българския моден дизайн по света.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Две са най-големите компании, които обслужват трансатлантическата линия между Англия и Северна Америка през годините от първата половина на ХIХ в. – до вододелната 1968 г. и чак до първата половина на ХХI в. Това са компаниите „Cunard Line“ и „White Star Line“. Основно кораби на тези две параходни компании се конкурират за прословутите „шифкарти“ – билети за презокеанските параходи на пътниците, в това число и тези от Балканите – включително от България и македонските земи, които пътуват към Новия свят, за да търсят там и новия си живот.

„Cunard Line“ е британско-американска линия, базирана в Саутхемптън, Англия, управлявана от „Carnival UK“ и е собственост на „Carnival Corporation & PLC“. Това е водещият оператор на пътнически кораби в Северния Атлантически океан.

През 1839 г. на Самуел Кюнърд, корабособственик на „Нова Скотия“, е присъден първият британски договор за трансатлантическа параходна поща, а на следващата година е образувана Royal Mail Steam-Packet.

В продължение на 30 години Cunard се състезава за най-бързо трансатлантическо пътуване.

Въпреки това през 1870-а Cunard

губи конкуренцията

 и остава след „White Star Line“ и „Inman Line“. За да отговори на това състезание, през 1879 г. фирмата е реорганизирана като „Cunard-параходно дружество ООД“ за набиране на капитал.

В края на 1920 г. Cunard са изправени пред ново състезание, когато германци, италианци и французи строят нови, големи престижни лайнери. Cunard е принудена да спре строителството на нов собствен суперлайнер заради Голямата депресия от 30-те години на миналия век.

През 1934 г. британското правителство предлага заем на Cunard, за да завърши парахода „Queen Mary“ и да изгради втори подобен кораб, на името на кралица Елизабет, при условие, че Cunard се слее с другата голяма компания „White Star Line“, за да се образува дружеството „Cunard-White Star Ltd“.

Cunard притежават 62% от новата компания, а White Star притежават останалите 38%.

След края на Втората световна война Cunard си възвръщат позицията на най-голямата пътническа атлантическа линия.

През 1947 г. Cunard изкупуват 38-те процента от обединената компания „Cunard White Star“ и отново стават самостоятелна компания.

До средата на 50-те години

компанията управлява 12 кораба

на Съединените щати и Канада. След 1958 г. трансатлантическите пътнически кораби стават все по-неизгодни заради въвеждането на реактивните самолети.

Постепенно се оказва, че пътуването с параход е по-скъпо, отколкото със самолет. Освен това самолетът е далеч по-бързият начин пътниците да се придвижват, особено когато става дума за такива големи разстояния между Европа и Северна Америка.

От гледна точка на сигурността на пътуванията, в онези години все още се счита, че параходите са далеч по-сигурни, но въпреки това преимуществото на бързината на самолетите надделява над условната по-висока сигурност на параходите.

Cunard постепенно преустановяват целогодишното обслужване на северноатлантическия маршрут, което завършва като процес през 1968 г. Компанията се концентрира основно върху трансатлантическите пътувания предимно за туристи. Така луксът придобива нови измерения и вече се търси суперлуксът, за да се привличат богати туристи, чрез които фирмата да може да се самоиздържа.

Двата легендарни кораба, наричани „цариците“ или „кралиците“, биват заменени от Queen Elizabeth 2 (QE2), който е проектиран за двойна роля.

През 1998 г. Cunard е придобита от „Carnival Corporation“. В момента компанията Cunard е единствената корабна фирма, която обслужва пътници

 между Европа и Северна Америка

„Cunard Line“ работи като отделна единица чак до 2005 г., когато е абсорбирана като дъщерно дружество на „Carnival Corporation“.

Двете компании – „Cunard Line“ и „White Star Line“ – са емблематични в превозите си на пътници между двата континента в Северния Атлантик. Тяхната почти непрекъсната конкуренция за първенство в бързината на вземане на разстоянието от Европа до Северна Америка също е легендарно.

Повечето пътници обаче, особено тези от Балканите, са твърде далеч от тези състезания. Тяхната едничка цел е да се придвижат, колкото се може по-бързо, за да стигнат до местоработите си.

И все пак, много са емигрантите ни от третата и началото на четвъртата вълна на емиграция от Балканите към Северна Америка, които неволно стават свидетели на съревнованието между двата „икономически динозавъра“ в състезанието за най-бързо, най-луксозно и най-безопасно пътуване с параход между стария континент и Новия свят.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

Парламентарните и президентските избори през 2021 г. в България преминаха под сянката на ниската избирателна активност. До урните в Родината отидоха по-малко от половината българи, а много от тях обясниха решението си с аргумента „нищо не мога да променя“. Няма го онзи хъс и огромно желание, които са имали „старите“ българи от 18-19 век, за да подредят държавата си. А българките днес доброволно се отказват от право, което невинаги са имали и което техните предшественички са завоювали трудно и с цената на много лишения. Това е било така не само в България, но и по света.

През 1893 г. Нова Зеландия става първата страна, която дава право на глас на жените. Австралия прави същото в началото на 20-и век, но само за белите жени. Аборигенките (както и аборигените) остават без право на глас в избори до 60-те години.

През 1906 г. Финландия става

първата европейска страна

която приема всеобщото гласоподаване без разделение по полов признак.

След нея това правят Русия през 1917 г., Великобритания през 1918 г., САЩ през 1919 г. – с изключение на чернокожите жени, които, както и мъжете, трябва да чакат до Закона за правото на гласуване от 1965 г.

Преди 100 г. е ратифицирана 19-ата поправка в САЩ. Чрез нея американските гражданки във всички щати най-накрая получават избирателно право. Въпреки прокламираните егалитарни принципи в Декларацията на независимостта от 1776 г., трябва да минат почти 150 г., преди да могат всички пълнолетни американски граждани да гласуват.

Българката стига до избирателните урни чак през 1938 г. Шест десетилетия след освобождението от турско българската жена не е била допусната до тъмната стаичка.

 Смеят й се, хокат я и я плашат с тояги

За пет велики и двадесет и три обикновени народни събрания гласуват само мъже. Двадесет и четвъртото е първото, избрано и с женски вот.

В България през 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването за парламент.

През 1937 г. се постига частичен успех като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“.

Това обаче не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – да гласуват,

но не и да бъдат избирани

 Статистиката сочи, че по онова време в България има 8466 разведени българки и 235 773 вдовици. Голямото число на черните забрадки се обяснява с войните, които са обезлюдили мъжката половина от нацията.

Още през 20-те години и в България започват дейността си суфражетките. Както и в Европа и САЩ, първите суфражетки започват дейността си на полето на културата и интелектуалния труд. В България това са Анна Карима, Вела Благоева, Екатерина Каравелова, Вера Златарева, Димитрана Иванова и др.

Будната русенка Димитрана Иванова стига до поста управител на Българския женски съюз и член на Управителния съвет на Международния алианс на жените за избирателно право и равноправно гражданство. Тя има две висши образования – право в Софийския университет, както и философия и педагогика в Цюрих. Работи като учителка –

 единствената професия за жени

 Тя е и една от първите, които претендират за граждански и политически права на жените, включително право да гласуват и да бъдат избирани.

Като председател на Българския женски съюз тя е инициатор на множество петиции към Народното събрание. Самата Димитрана е обект на присмех и презрение. Нейни карикатури се появяват постоянно във вестниците. Справедливият патриархален гняв отсъжда – мястото на жените е в кухнята и при децата.

Ироничното е, че точно в Турция Ататюрк по това време превръща бившата Османска империя в светска държава – още през 1930 г. жените не само могат да гласуват на местни, но и на национални избори, а през 1938 г. турският парламент може да се похвали и с жени депутати.

Притиснат от обстоятелствата, цар Борис III решава да премахне неправдата, като най-сетне разреши

 на българските жени да гласуват

Рамо дава и царица Йоана, която внушава на мъжа си да се отърси от ориенталските предразсъдъци. Цар Борис заръчва на премиера Георги Кьосеиванов да изготви нов избирателен закон.

На 21 октомври Кьосето, както го наричат, му докладва, че работата е свършена. Още същия ден царят издава указ, с който утвърждава Наредба-закон за избиране народни представители за обикновено Народно събрание.

На 13 февруари 1938 г. е проведено първото женско предизборно събрание. В столичния Дом на правниците русенката Димитрана Иванова застава на трибуната и държи слово за ролята на жената в предстоящите избори. „Гласуването за нас не е задължително, но ние трябва да изпълним своя дълг пред отечеството!“, пламенно проповядва ораторката.

През март българките

 се нареждат на опашка пред урните

Най-масов е женският вот в София, Бургас, Плевен, Пловдив, Враца и Разград.

През 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-то Обикновено Народно събрани са избрани първите 16 жени за депутати.

Интересно е, че България в това отношение не изостава много – на Балканския полуостров последни са гъркините – в национален мащаб масово гласуват едва през 1956 г., а швейцарките – през 1976 г.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК