Открийте ни и в

История на имиграцията

Една българка от началото на 20 в. и американската мечта

Баба Тимка е сред многото, на които се налага да търсят начин да оцеляват

публикувано

на

На въпросната оригинална снимка се вижда как е избодено лицето на баба Тимка. – Сн.: архив на автора.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Между Първата и Втората световна войни група от около петнадесет човека от село Туден, недалеч от София, заминават за САЩ. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България, и все още носи това име. В онези години Годеч също е село. Сред въпросните петнадесет души е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край. Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях, постепенно започва да вярва, че мъжът й не е жив, и губи надежда, че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства, и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много хора от групата, заминала от Туден, не се завръщат. Не е ясно дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Така тя става един от много българи, за които американската мечта и загубването й предопределят пътя напред.

Изгубила всякакви надежди, жената е принудена да сключи втори брак. Жени се за Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко, имал сто кози и живял сто години.

Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно

голямо семейство от четиринадесет души

 нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столично училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица“, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел“ – като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това чудодейно се оправя напълно!

На Елис айлънд е първата спирка на пътуващите за Америка. От тук вероятно е минал и първият съпруг на Тимка, а след това следите му се губят…! – Сн.: www.nytimes.com

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си по фронтовете, а много и напускат страната. Целта е

да припечелят пари в Новия свят

в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по жп проектите в САЩ, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки, на които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси и намира оцеляване не толкова за себе си, колкото за децата си.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голямо разстояние, Америка се превръща в част от българската история.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Как българска фризьорка от САЩ се опълчи на Тодор Живков

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Семейство Ярловски в Роквил, Мериленд, правите на снимката са Васил и Веска. Сн.: Архив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Васил Ярловски е от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития. Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със семейството си. Не е известно повече за това кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков. Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954–1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981–1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962–1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971–1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише

писмо лично до него

в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората в Родината й. Разбира се, това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната си.

Всъщност, въпреки че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на ЦК на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са потиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.

Но Веска продължава да пише писма, още повече, че братът на мъжа й е наказан без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до Живков.

20 септември 1971 г. Семейство Ярловски приема гости от България в дома си в САЩ. Сн.: Архив на автора

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че

може да навреди още повече

на Бойка и Димитър в София.

Веска избира да е честна и открита докрай. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд, се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години? Едва ли! Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ, се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира заради роднината им отвъд океана. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. В случая „Ярловска“ те не успяват!

Бойка и Димитър Ярловски на гости на свои близки в село Бистрица, Софийско, 8 август 1978 г., правите на снимката са Бойка и Димитър. Сн.: Архив на автора


У дома, но не съвсем…

Не е ясно какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си, вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна, тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички потиснати хора в България, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска – не искат нито да се чуят, нито да се видят. Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел до „Паметника „Левски“. Това е съвсем близо до дома на Димитър. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Cunard Line и White Star Line – две царици в битка за пасажери

Най-големите компании, обслужващи линията между САЩ и Европа от 19 в., в легендарна битка

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Две са най-големите компании, които обслужват трансатлантическата линия между Англия и Северна Америка през годините от първата половина на ХIХ в. – до вододелната 1968 г. и чак до първата половина на ХХI в. Това са компаниите „Cunard Line“ и „White Star Line“. Основно кораби на тези две параходни компании се конкурират за прословутите „шифкарти“ – билети за презокеанските параходи на пътниците, в това число и тези от Балканите – включително от България и македонските земи, които пътуват към Новия свят, за да търсят там и новия си живот.

„Cunard Line“ е британско-американска линия, базирана в Саутхемптън, Англия, управлявана от „Carnival UK“ и е собственост на „Carnival Corporation & PLC“. Това е водещият оператор на пътнически кораби в Северния Атлантически океан.

През 1839 г. на Самуел Кюнърд, корабособственик на „Нова Скотия“, е присъден първият британски договор за трансатлантическа параходна поща, а на следващата година е образувана Royal Mail Steam-Packet.

В продължение на 30 години Cunard се състезава за най-бързо трансатлантическо пътуване.

Въпреки това през 1870-а Cunard

губи конкуренцията

 и остава след „White Star Line“ и „Inman Line“. За да отговори на това състезание, през 1879 г. фирмата е реорганизирана като „Cunard-параходно дружество ООД“ за набиране на капитал.

В края на 1920 г. Cunard са изправени пред ново състезание, когато германци, италианци и французи строят нови, големи престижни лайнери. Cunard е принудена да спре строителството на нов собствен суперлайнер заради Голямата депресия от 30-те години на миналия век.

През 1934 г. британското правителство предлага заем на Cunard, за да завърши парахода „Queen Mary“ и да изгради втори подобен кораб, на името на кралица Елизабет, при условие, че Cunard се слее с другата голяма компания „White Star Line“, за да се образува дружеството „Cunard-White Star Ltd“.

Cunard притежават 62% от новата компания, а White Star притежават останалите 38%.

След края на Втората световна война Cunard си възвръщат позицията на най-голямата пътническа атлантическа линия.

През 1947 г. Cunard изкупуват 38-те процента от обединената компания „Cunard White Star“ и отново стават самостоятелна компания.

До средата на 50-те години

компанията управлява 12 кораба

на Съединените щати и Канада. След 1958 г. трансатлантическите пътнически кораби стават все по-неизгодни заради въвеждането на реактивните самолети.

Постепенно се оказва, че пътуването с параход е по-скъпо, отколкото със самолет. Освен това самолетът е далеч по-бързият начин пътниците да се придвижват, особено когато става дума за такива големи разстояния между Европа и Северна Америка.

От гледна точка на сигурността на пътуванията, в онези години все още се счита, че параходите са далеч по-сигурни, но въпреки това преимуществото на бързината на самолетите надделява над условната по-висока сигурност на параходите.

Cunard постепенно преустановяват целогодишното обслужване на северноатлантическия маршрут, което завършва като процес през 1968 г. Компанията се концентрира основно върху трансатлантическите пътувания предимно за туристи. Така луксът придобива нови измерения и вече се търси суперлуксът, за да се привличат богати туристи, чрез които фирмата да може да се самоиздържа.

Двата легендарни кораба, наричани „цариците“ или „кралиците“, биват заменени от Queen Elizabeth 2 (QE2), който е проектиран за двойна роля.

През 1998 г. Cunard е придобита от „Carnival Corporation“. В момента компанията Cunard е единствената корабна фирма, която обслужва пътници

 между Европа и Северна Америка

„Cunard Line“ работи като отделна единица чак до 2005 г., когато е абсорбирана като дъщерно дружество на „Carnival Corporation“.

Двете компании – „Cunard Line“ и „White Star Line“ – са емблематични в превозите си на пътници между двата континента в Северния Атлантик. Тяхната почти непрекъсната конкуренция за първенство в бързината на вземане на разстоянието от Европа до Северна Америка също е легендарно.

Повечето пътници обаче, особено тези от Балканите, са твърде далеч от тези състезания. Тяхната едничка цел е да се придвижат, колкото се може по-бързо, за да стигнат до местоработите си.

И все пак, много са емигрантите ни от третата и началото на четвъртата вълна на емиграция от Балканите към Северна Америка, които неволно стават свидетели на съревнованието между двата „икономически динозавъра“ в състезанието за най-бързо, най-луксозно и най-безопасно пътуване с параход между стария континент и Новия свят.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Да си създадеш малка България в голямата Америка

Когато нашенците се завърнат в Родината си, те нямат нужда от реадаптация

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Емигрантът Стойо - готвач в български ресторант, на който той е собственик, в Калифорния, 40-50-те години на ХХ в. – Сн.: Архив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в „стария край“, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други. Всъщност целите на българите в САЩ в онези години са били две – да заработят средства, с които да живеят по-добре в „стария край“, и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност.

Българката Цветанка Мирчоф, която живее

 в Калифорния през 30-те години

на миналия век, споделя пред близки, че „българинът, където и да е по-света, все си остава българин“. Макар че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начина на мислене, който демонстрира тенденция.

Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България – своеобразни фетиши – и ги превръщат в нещо като свой „национален олтар“. Така те съхраняват българското в себе си.

Когато българите се завърнат в Родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим за десетилетия наред.

Емигрантите пристигат на „Елис айлънд“ и от там поемат по нелекия път на имигрантската си битност.

Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави – в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Имигрантите се стремят все повече да се адаптират към

новата среда, в която живеят

Целта е човек да стане все по-неразличим, за да се слее с околната общност и по този начин постепенно да се натурализира изцяло. Това е другата крайност, заради която хора дори сменят имената си, но процесът е ярко забележим от края на 30-те години докъм края на 40-те години, или най-късно до средата на 50-те, когато настъпва промяна. Тогава невъзможността да се завърнеш в България, защото тук вече е установена съветска власт, прави така, че имигрантът отново започва да търси националното, което да го съхрани в една относително чужда среда, която трябва да обитава по принуда, лишен от Родината си по силата на историческите обстоятелства.

Православната църква е един от начините да се съхрани българската идентичност в чужбина.

С падането на комунизма в световен мащаб, поведението на имигрантите ни и в САЩ отново, за пореден път, се променя.

Те започват да се стремят към пълноценна интеграция, натурализация и дори асимилация. Те сякаш придобиват рефлекс на провинцията, идвайки от една малка, „провинциална“ европейска държава, в голямата, всесилна и приласкаваща Америка.

Какво се оказва? Когато националното в душата на имигранта е застрашено и се намира под стрес, той се стяга, мобилизира се вътре в себе си, за да се съхрани. Когато, обратното, националността не е застрашена, българските имигранти придобиват по-силно усещането за част от местната общност и се стремят да се адаптират максимално към условията, за да се почувстват по-свободни и по-пълноценни.

И двете начала си имат логично обяснение, и двете са плод на психосоциална диверсификация, която не се поддава на исторически манипулации. Процесите просто съществуват, провокирани от времената, но напълно логични и не непременно отрицателни или пък положителни.

 


Как глобализацията променя хората?

Преди години сякаш икономическото и социално разслоение между една малка България и Америка не е било толкова голямо, колкото е сега. Днес, връщайки се от САЩ или от която и да е развита западна държава, в България, човек може да изпадне в емоционален дефицит, само защото променя, при това само за едно денонощие, социалната си среда, която се оказва възлов фактор за компенсиране на поведението и емоционалността въобще.

Защо е така? Едно от обясненията е в културната глобализация на света, което води до много бърз преход от една култура към друга и от една социална среда в друга. Драстичността на промените се компенсира с относително засилване на емоционалните влияния.

Така се компенсира цивилизационният стрес в днешния свят. Все още е рано да правим глобални изводи, но може би именно така се и оцелява в днешния свят. Може би поне след 50 години ще можем да направим извод и за днешните поведенчески стереотипи на българските имигранти.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА