Открийте ни и в

Български истории

Живот като на кино: От хокеист в България до сърдечен хирург в Сан Диего

Д-р Димитър Щерев идва като политически имигрант през комунизма и постига мечтата си да бъде лекар

публикувано

на

Д-р Щерев показва разрешението да пътува до Белгия, сн.: болница Sharp Grossmont, публикувана във в. „The Californian“

1989 година. Комунизъм. Димитър Щерев тогава е на 18 години и е в България. Искал е няколко пъти разрешение да отиде в Америка, защото дядо му живеел там от дълги години, а неотдавна и майка му, заедно със сестра му, отишла да се грижи за него и имала документи. Отказват му всички молби, но той не се отказва. Успява да избяга през Белгия през същата 1989 година, все още през комунизма. В Белгия иска убежище. Говори съвсем открито за това. Историята му дори прилича на филм.

В момента д-р Щерев има своя клиника по сърдечна хирургия в Сан Диего. Кръстена е на негово име, така както е известен сред американците – д-р Шерев (Sherev Heart Clinic). Първото му име също е познато в различен вариант – Димитри. „В момента имаме трима доктори, освен мен и двама асистенти. Правим операции на сърцето и на запушени артерии навсякъде по тялото“, обяснява българинът.

Освен това сънародникът ни е директор на интензивните кардиолози в болница „Sharp Grossmont“ в Сан Диего. „Преди 4-5 години излезе нова технология за лечение на сърцето с отпушване на клапаните без инвазия. Аз участвах в този начален етап от въвеждането на технологията и станах експерт в тази сфера. Бях одобрен да стана директор в болницата, в която работя, което ми дава право да давам консултации на колеги, но също и

да участвам в екипи за сложни операции

казва той.

„В САЩ преди 20 години сърдечните заболявания бяха номер едно за смъртността на хората. Сега вече не е така. Най-много хора в последните години умират от рак, защото сърдечно-съдовите заболявания се лекуват по-добре от раковите. Щастлив съм да кажа, че в България се прилагат същите стандарти за лекуване на сърцето“, разкрива още Щерев. Той е син на известния български лекар проф. Атанас Щерев, „прочул се като бащата на инвитрото в България“.

А как младият Димитър Щерев идва в Америка?

Бил е в младежкия национален отбор по хокей на лед. Въпросната 1989-та е била последната му година там. Отборът спечелва право да играе на турнир в Белгия, който се провежда през януари 1989 г. „Тогава, за да взема разрешително, трябваше да отида до районното военно. Бяхме няколко момчета от един район и отидохме заедно. Аз се бях скатал по-отзад, да не ме забележат. Изненадващо ни посрещнаха дружелюбно и ни дадоха разрешение. На всички заедно, с един документ“, спомня си българинът.

Той веднага се обажда на майка си в Щатите. „Страхувах се да не ме подслушват и доколкото можах, й казах, че отивам в Белгия и искам тя да дойде да ме вземе. Тя каза добре. Посъветва ме да се свържа с нейна приятелка, която да ми помогне с апартамента или каквото ми трябва за заминаването“, разказва Щерев.

Мистериозната жената се оказва майка на спортист от България, който успял да избяга в Америка година преди Щерев. Тя му казва, че трябва да поиска

убежище от американското посолство в Белгия

 и да запомни две думи – embassy (посолство) и asylum (убежище). „Аз бях в руска гимназия, но учех английски за втори западен език. Владеех го слабо и ми беше полезно да науча тези думи. Между другото тази жена, която ми помогна, е още жива и живее в София“, допълва сърдечният хирург.

Щерев също така се сдобива с долари. Продава ските си на черната борса чрез приятел. „Това беше най-ценното, което имах. Дадох ги на приятеля ми да ги продаде. Той знаеше и как се купуват долари от черната борса и с парите от ските купи долари, които да взема в Белгия, защото на нас като спортисти ни даваха много малка сума за пътуването. 20 или 50 долара, не помня, но беше недостатъчно“, казва Щерев.

За турнира в Белгия той пристига със самолет до Източен Берлин и влак до Брюксел. Оттам треньорите на тима водели момчетата до пързалката за състезание с автобус до друг град и пътуването траело между 1 и 2 часа.

В хотела в Брюксел Димитър се обажда до Америка на майка си. Купува белгийски франкове, пита на рецепцията как се избира американски номер от телефона във фоайето, който е с монети, и взима със себе си приятел да пуска монетите, за да може да говори. „Трябваше да пускаме монети на няколко секунди, за да не прекъсне, но успях да се чуя с майка ми“.

Щерев остава с убеждението, че майка му ще може да дойде от Америка да го вземе. Минават няколко дни и

 престоят на отбора в Белгия почти изтича

Щерев пак се обажда на майка си. Тя през сълзи му съобщава, че не може да дойде, защото още не е станала гражданка, но е говорила с американското посолство в Белгия. Помолила ги да дойдат те да го вземат. Оттам й казали, че не може така. Трябвало Димитър да отиде при тях. Димитър обаче се страхувал, че съотборниците му и треньорите му ще му попречат да избяга. Според него те са разбрали, че той има такива мисли в главата, макар и да не го е казвал на глас.

Идва денят за връщане в България. Димитър нямал план какво ще прави. Целият отбор отива на гарата в Брюксел. Трябвало да чакат няколко часа до идването на влака. Треньорите им ги пуснали да пазаруват из магазините. Дали им и паспортите. Димитър също отишъл да разглежда магазините. Отначало той се придържал към групата на няколко свои съотборници. В един момент другите момчета се улисали и Димитър решил, че моментът е сега или никога. Откъснал се от групата и се отправил на бегом към гарата. Пресрещнали го две други момчета от тима. „Ей, ти да не бягаш?“, го питат те. “ Не, не. Искам с вас да обикалям“, казва Димитър и тръгнал с тях. Той трябвало пак да влиза и излиза по магазините, макар че изобщо не му било до това. Страхувал се да се изплъзне и на тези момчета, и то веднага. Успял обаче пак

да намери удобен момент и да бяга

За втори път. Стига гарата и си взема багажа. Оглежда се непрекъснато някой да не го види или преследва. Успява да се качи на такси и казва на шофьора „Еmbassy America“ или нещо подобно. За негово щастие човекът потеглил и го откарал там.

В този ден Щерев не осъзнавал, че е събота и че посолството няма да работи. Пристигнал пред него, но сградата била тъмна. Била оградена и от желязна ограда и охранявана от двама войника с автоматични карабинери. Димитър понечил да отиде до входа, за да звънне на звънеца. Пресрещнали го охранителите. Димитър обяснява, доколкото може, за какво е дошъл. За негова изненада, в сградата светва крушка и след малко от нея излиза един войник. Сега вече знам, че това беше морски пехотинец“, казва Димитър. Войникът го пуска вътре. Димитър казва думите, които е нужно, за да получи помощ и убежище. „Сълзите ми потекоха от щастие и облекчение, че сега ще мога да бъда свободен човек“, споделя Димитър. От посолството му обясняват, че майка му ги е предупредила за него.

Не му дават документи веднага. А Димитър си е мислил, че ще му дадат направо паспорт. Казват му, че трябва първо да вземе паспорт от Белгия. Пращат го да спи в хостел за събота и неделя. Дават му адреса на листче и му казват, че ще го оставят максимално близо до хостела, но оттам трябва да отиде сам с трамвая за една спирка.

Димитър отива в хостела и получава легло в стая с 20 души. През деня по принцип трябвало да напусне според правилата на хостела, но той не смеел изобщо да излезе от фоайето и чакал до вечерта в неделя, когато отново му дали легло. Дори не ял нищо и бил много гладен.

В понеделник служителка на американското посолство идва при Димитър в хостела

 и го води в бежански лагер в Брюксел

Там го проверяват, дават му документи и го настаняват в сграда, която е била казарма. Заедно с 10 души. „Пак помислиха за мен, сложиха ме заедно с момчета от Косово, с които да мога да си говоря. Имахме право да излизаме от лагера през деня и аз опитвах да си намеря работа по ресторантите, но без успех. Ходих и до американското посолство от време на време да проверявам. Оттам щяха да ми дадат направо зелена карта, не само виза, и аз чаках“, обяснява българинът.

След 3 месеца Димитър научава, че ще трябва да чака още, защото американците са дали много документи на хора от Китай заради кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Помагат му обаче да отиде в Антверпен и да работи в пекарна като общ работник. Остава там до септември. Спестява пари и си купува самолетен билет. „Беше емоционално събиране в Америка. Бяхме щастливи“. Първото, което Димитър прави, е да се запише в двугодишен колеж. После учи в Калифорнийския университет в Сан Диего и медицина в Лос Анджелис, където и специализира в една от най-престижните болници. Връща се в Сан Диего през 2005 г. и става част от екипа на болница „Sharp Grossmont“. През 2014-та се отделя със собствена практика, а след това прави и своята клиника. Казва, че е удоволствие да работи и на двете места. Той е трето поколение доктор. Дядо му по бащина линия и баща му също са лекари. Свободното си време прекарва със съпругата си и двете си деца. Продължава да играе хокей като хоби.

1 Коментар

  1. Мишо и Цецо Михайлови

    юни 24, 2020 at 11:18 am

    Докторе как да се свържем с теб.

Коментирайте

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Български истории

Две сестри възродиха славата на българската роза по света (СНИМКИ)

Ина и Росица са създали уникални продукти, които се търсят в САЩ, Канада и др.

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: кадри: NOVA

Две сестри от България успяха със собствени усилия и труд да създадат уникални продукти с българска роза, които днес се търсят в САЩ, Канада, Китай, Япония и много други страни по света.

Те са Ина Абаджиева и Росица Длъгнекова от София.

Ина завършва туризъм, но от ученичка иска да работи нещо, с което да рекламира България. Тогава не знае какво, нито пък защо. Разбира го по-късно.

Росица пък научава как се брандира един продукт, докато учи реклама в Милано, наблюдавайки как италианците превръщат в запазена марка всичко родно. Именно там тя решава да направи същото и с български продукт. Кой да бъде той, й хрумва случайно.

„Занесох като подарък сладко от рози и хората, на които го подарих, изключително се впечатлиха, че в България се отглеждат рози, които са премиум, използват се в парфюмерията, а на всичкото отгоре и са ядливи“, разказа Росица пред Nova.

Всичко започва през лятото преди девет години, когато Росица се прибира в България, а идеята, която си донася от Италия, става все по-натрапчива. Споделя я със сестра си и двете започват да проучват продукти, в състава на които има рози. Откриват френски макарон с вкус на роза, розов сироп и много козметика, но не откриват нито една компания, включително и българска, фокусирана изцяло върху

розата като ядливо цвете

Убедени, че това е ниша за запълване, инвестират по 5000 лева лични спестявания. Запретват ръкави и разработват концепция.

„Едно от най-логичните неща, с които решихме да започнем, беше сладкото, с чай от рози и сушен розов цвят. Впоследствие добавихме нещо ново и наистина много интересно – направихме първия шоколад с роза“, споделя Ина.

Росица пък допълва, че шоколадът им е не само визуално украсен с роза, а в него има вложено и розово масло.

Следва серия сладка, която е изцяло променена в сравнение с традиционно познатите, създават продукти без захар, добавят плодови вкусове. Бутилират концентрирана дестилирана розова вода за кулинарни цели – за разреждане, за подправяне, за приготвяне на коктейли.

Преди две години сестрите решават да обърнат поглед към Европа като потърсят програми, финансирани от Европейския съюз. Откриват такива за иновативни бизнес начинания в сферата на функционалните храни. Кандидатстват. На първия кръг се класират в топ 100, а на следващия – в топ 10. Те са единствените от България. И

получават 100 000 евро

безвъзмездна помощ, която инвестират в оборудване, но най-вече в реклама.

Розовите им продукти започват да излизат от България и постепенно завладяват света – САЩ, Канада, Япония, Китай, арабските емирства, Европа. През последните години продуктите на Ина и Росица се продават навсякъде. А двете сестри държат да ги има и в България.

„Едното направление са туристите – работим с добри сувенирни магазини, които продават продуктите ни. Второто направление са хората, които търсят натурални и биохрани и които търсят интересни вкусове. Ресторантите и заведенията имат интерес към розовата вода“, споделя Росица.

Ина пък изтъква полезните свойства на продуктите с роза. „Когато розата е под формата на сладко, там се наблюдава ефект за добро храносмилане, когато розата се превърне в розово масло, нейните плюсове са в забавянето на стареенето на клетките. Когато си направиш чай от роза, трябва да знаеш, че розата е един от най-силните антидепресанти“, споделя тя.

Росица пък допълва, че за съжаление с много малка част от розата и от суровините, които се извличат от розата, се създават крайни продукти с висока добавена стойност в България.

„България бива доста подценявана и ние можем да помогнем в тази посока“, категорични са двете млади жени. Ина и Росица смятат, че на розата трябва да се гледа като на национален ресурс, и призовават за подкрепа за розопроизводителите.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

„Монолог в антракта“ – българска премиера в Ню Йорк (СНИМКИ)

Лентата е една от трите чуждестранни филма, селектирани в най-известният фестивал за кино и танц

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Веса Тонова в „Монолог в антракта“, Сн.: IMDb

Български филм ще има своя световна премиера в Ню Йорк. Документалната лента „Монолог в антракта“ е селектирана за участие в най-престижния световен фестивал за кино и танц Dance on Camera, Dance Films Association.

Това е и най-голямото признание за документалния филм до момента. Фестивалът в Ню Йорк е най-старият и най-популярен световен форум, на който се показват всяка година едни от най-добрите

кино образци, посветени на танца

В състезателната програма тази година за първи път има българско участие. „Монолог в антракта“ разкрива сложния живот на най-прочутата българска съвременна примабалерина Веса Тонова. Авторският филм на Петър Вълчев е част от селекцията на общо 27 световни фестивали за документално кино.

През 2019-а филмът е отличен с награда за най-добър български документален филм от фестивала Master of Art, както и за най-добър монтаж от CineMuskoka Film Festival. Сред престижните номинации на филма от 2020 година е и фестивала FIFA „International Festival of Films on Art“.

„Тази година само три чуждестранни късометражни филма имат честта да участват в селекцията на Dance on Camera. Щастливи, сме че „Монолог в антракта“ е един от тях“, коментира режисьорът Петър Вълчев. Екипът на филма изказва и специалните си благодарности към вдъхновението и главния герой – примата на танца Веса Тонова.

Филмът е заснет преди, по време на и след последния спектакъл на балета „Лебедово езеро“ от Чайковски на сцената на Софийската национална опера и балет, в който тя изпълнява главната роля на Одета-Одилия. В своята гримьорна по време на антракта Веса Тонова прави

едни от своите най-съкровени изповеди

Талантът й е оценен още като ученичка в Държавното хореографско училище, което завършва през 1989 г. Възпитаничка е на примабалерината Емилия Драгостинова. От 1989-а е в състава на Националната балетна трупа. Изпълнява главните роли в „Ромео и Жулиета“, „Жизел“, „Лешникотрошачката“, „Спящата красавица“, „Пепеляшка“, „Лебедово езеро“ и др.

На Международния конкурс Джаксън, САЩ, 1986-а, се класира на четвърто място. Удостоена е двукратно с Награда за постижение на балетна двойка в младша възраст с партньор Владимир Роже на Международния балетен конкурс във Варна (1986, 1988, 1990), финалистка е на конкурсите в Осака (1988) и Москва (1989).

Веса Тонова е възпитаник на Националното училище за танцово изкуство, профил „Класически танци“. От 1998 до 2003 г. следва балетна педагогика, хореография и режисура в Държавна академия „Панчо Владигеров“ и АМТИИ – Пловдив. Носител е и на наградите „Кристална лира“ (2004) и „Кристално огърлие“ (2014). От 10 години Веса Тонова се занимава професионално с педагогическа дейност.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

През Атлантика с гребна лодка: Максим и Стефан разказват…

За вълните като хълмове и безкрайните звезди – от първо лице

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Стефан Иванов и 16-годишният му син Максим изкараха 12 дни в океана като част от тяхното голямо приключение – да го прекосят Атлантика с лодка. Двамата стартираха на 14 юни от Португалия, а целта им е да изминат 6000 км, гребейки сами, в подкрепа на донорството и на инициативата на Министерството на здравеопазването в България „Да! За живот!“. Мисията им се казва „Неверест“, на името на гребната лодка, с която се предвижват и която са направили сами.

Двамата планират плаването им да продължи 60 до 70 дни. Ако е успешно, то ще остане в историята като първата българска океанска гребна експедиция. А Максим Иванов ще бъде най-младият гребец, прекосил океан.

На 26 юни двамата българи бяха принудени да спрат заради проблем с автопилота на лодката.

В момента те се намират на остров Лансароте, който е част от Канарските острови, и изчакват доставянето на част, с която ще могат да поправят автопилота и да продължат напред към бреговете на Бразилия.

Какви са първите им впечатления от плаването в открити води?

„Физически сме напълно подготвени. Нямахме някакви мускулни трески, не бяхме съсипани от гребането като усилие. Някои хора казват, че първите два-три дни си като пребит, не можеш едва ли не да разгънеш лакътя си, толкова силно са ти се схванали мускулите. При нас нямаше такива проблеми, дори и мазоли нямаме или някаква преумора“, сподели Стефан Иванов пред „Дневник“.

Той обаче признава, че със сина му не са били готови за

техниката на гребане в големите вълни

които са се изпречили на пътя им.

„Просто не бяхме срещали такива вълни. В океана е много странно това, че няма хоризонтална повърхност. Дори когато гледаш в хоризонта, виждаш едни големи хълмове, които се движат към теб или в друга посока. Върху тези хълмове има вълни и върху вълните има по-малки вълни. Непрекъснато си в някаква разбушувана стихия. Първоначално това е малко стряскащо, защото не знаеш къде е границата, не знаеш кое вече е опасното. Струва ми се, че първите вълни са опасни, а после се оказва, че може да гребеш със затворени очи над тях“, разказва той.

Сред непредвидените проблеми по време на плаването досега се е оказал автопилотът, който започнал да изключва самостоятелно. А това е опасно, защото той е уредът, който поддържа посоката на движение. Затова се наложило да спрат и да го поправят.

Сред другите проблеми, които се появили в първите дни, се наредил и силиконът, който макар да бил предназначен за морски цели, не издържал и всички складови помещения на лодката се напълнили с вода. Двамата са доволни, че храната им е останала непокътната, защото била вакуумирана.

Гребането през нощта също се оказало изпитание.

„Все едно те хвърлят в една нова реалност. Все едно се учиш да ходиш. При нас е точно така – учим се да гребем в неблагоприятна среда с тези вълни. Надяваме се да не се преобърне лодката. С времето човек придобива увереност и усещане“, казва Стефан. Синът му Максим обаче няма проблем с гребането през нощта. „През деня тренирах за този момент с гребане за 5-10 минути със затворени очи, за да се уверя, че дори и без да виждам вълните, ги усещам и мога да греба. Баща ми има голям проблем с това. Той въобще не обича да не вижда вълните и мрази да се изключва топовата лампа. Ако я изключиш, не се вижда и на 1 метър“, споделя младежът.

А опасностите в океана не са за пренебрегване.

„При големите вълни лодката се вдига над тях. Опасни са гребените, вливащите се вълни, които вече могат да залеят лодката и да я преобърнат. Височината на вълните не е чак толкова опасна. Дори средната вълна да е 2.5 м, на две-три минути минава вълна, която е два пъти по-голяма, а след няколко часа преминава три пъти по-голяма

вълна с височина около 7.5 м

Не може да се каже, че гребеш в еднакви условия и вълни. Това е нещо като нов спорт. Все едно се учиш да караш сноуборд и минаваш различни хълмчета. Всеки склон е различен, някои са по-заледени, други са по-отвесни, при трети трябва да сечеш напряко склона. По същия начин е и с вълните“, споделя Стефан.

Максим и баща му гребат на смени през два часа. В паузите ядат, спят и се подготвят за следващото гребане.

„Със сигурност храненето ми беше най-трудното. По-трудно е от физическото натоварване, по-трудно от спането и от постоянното слънце. Човек, когато е в тази кабина, някак си не му се яде. Не само че лодката се клати постоянно, но е и ужасно задушно и топло вътре. Заедно с потта и умората на човек въобще не му се яде. Със сигурност знам, че съм ял по-малко, отколкото е трябвало. Вероятно съм отслабнал повече от планираното. Задачата ми, като тръгнем отново, е да се фокусирам повече върху диетата и да поддържам калориите, които са ми нужни“, споделя 16-годишното момче.

„В смените трябва да се вплете превеждането на прогнозата на вятъра, което правим поне два или три пъти на ден. Да изсушим нещо намокрено, да търсим из складовете на лодката за нещо, което ни трябва и не знаем къде сме го сложили,

да напишем имейл на съпругата ми

Чрез нея държим контакт със света. Нямаме достъп до интернет, а по-скоро изпращаме няколко реда на нея и тя ги публикува. Провеждаме разговори с нея, с някои приятели и нашите навигатори по сателитния телефон. Времето лети и тези 12 дни по-скоро бих казал, че са шест или седем“, разказва и Стефан.

По време на плаването си имали и други изпитания. Лодката им например се оказала в полезрението на пирати, но са успели да им се измъкнат. А освен страшните моменти са имали и приказно красиви. „Звездите на небето бяха безброй, тъй като нямаше луна, а едновременно с това във водата имаше фосфоресциращ планктон. Изглеждаше сякаш милиони светулки са плъзнали във водата. Чувството беше сякаш се намираш в Космоса и отвсякъде има звезди. Гледката беше приказно красива“, спомня си Стефан.

Двамата са убедени, че ще бъдат изправени пред нови предизвикателства и са готови да се изправят пред тях.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено