Открийте ни и в

Български истории

Забравените българи: Тя изродила 3000 бебета и спасила 54 удавници

Христина Ценкова има съдба, достойна за филм, но днес никой не си спомня за нея

bgvoice

публикувано

на

Сн.: Wikipedia

Почти нищо не знаем за нея – Христина Хранова Ценкова, както и за родното й село Клисура, заличено от земите на Софийска област още през ужасите на многовековното османско робство.

Семейството й, побягнало от робските безчинства в селото, заживява в югоизточните покрайнини на София, някъде около днешната черква „Св. Седмочисленици“. Баща й – Храно Овчаря – отглежда овце, има 18 деца: 12 сина и 6 дъщери. Неговите черти унаследява и най-малката му дъщеря Христина – сила и свободолюбие, буйност, любознание и дързост.

Родена през 1852 г. и израснала във възрожденска семейна среда, момичето решава да бъде част от националноосвободителното ни движение. Именно тя пренася, преоблечена като мъж, писма от Васил Левски по негова заповед по комитетите.

В деня на баташкото клане Христина е била в църквата и е избягала като по чудо. В Освободителната война загиват шестима от братята й, преди това – в Сръбско-турската война от 1876 г. – други нейни четирима братя, с една надежда – да помогнат на България.

След Освобождението заминава да учи в Русия, отпусната й е

 стипендия за даровити ученици

 Завършва курса на Повивалний институт при Имперския университет „Cв. Владимир“ в Киев. Завръща се в България през 1881 г. като първата българска акушерка. Благодарение на отдадената й работа, през 1882 г. в София, в Александровска болница, е открито първото родилно отделение в България.

Христина Хранова работи с безукорна привързаност към професията си – 30 години. Най-напред в София, после в Лом и в Силистра, най-дълго във Варна – от 1899 г. към 17 години. Ръката й „изтегля“ из недрата на родилките не по-малко от 3462 нови живота, съобщава и „Списание 8“.

Освен това, тя е изключително добра плувкиня и е първата в света жена воден спасител. През 1907 г. е наградена със сребърен орден „За гражданска заслуга“ – през времето е успяла да спаси не по-малко от 54 давещи се от морето. По онова време в Морските бани във Варна не е имало спасители, а във водата са ставали нещастия. И тя се изявява като

 първа българска „морска“ спасителка

 „неканена и редовна“. Възхищава хората със своята състрадателна душа, с рядката си смелост. За истинското й самопожертвование варненци са й дълбоко признателни.

Навярно тя е и първата неофициална българска състезателка по плуване. За нея се разправя, че при облози за дълго надплуване – въпреки своите 50 години – е побеждавала млади моряци. Обичала е и да се шегува – веднъж, маскирана в женската баня като „черно чудовище“, внезапно се появила откъм морето, при мъжката баня, и стотината изплашени мъже набързо се разбягали…

Но не спира дотук – по време на Сръбско-българската война Христина отново проявява изключителната си храброст и дори е ранена. Две десетилетия по-късно, през 1913 г., тя

 нарамва за трети път пушката

 и се включва в Междусъюзническата война, като навярно е била малко над шейсет години. Достойна и уникална българка, на която за жалост и срам държавата обръща гръб, като обрича последните години на тази велика личност в мизерия и глад.

Пощенска картичка е издадена и за Христина Хранова – през 1911 г. Сн.: Wikipedia

„…и аз отново наденах войнишкия шинел и се сражавах при Куманово, Егри-Паланка, Кочани и Джумая. Сега обаче аз почувствах за пръв път, че силите ми изневеряват. Стари недъзи ме заставиха да сложа милата пушка в ъгъла…“, пише Христина в молбата си за отпускане на държавна пенсия.

Малко радост изпитва в личния си живот – завинаги остава самотна. И тиха, някак незабележима. Здравето й непрекъснато отслабва. Натиска я крайна беднотия и я приютяват временно милостиви познати хора, те още не са забравили добрините й. Но с подаяния само не може да се живее, опитва се с истината за заслугите си към България да предизвика съчувствието и разбирането на Народното събрание.

„Стара, немощна, недъгава – аз не съм в състояние да изкарвам прехраната си и медленно се топят и последните ми сили в грозна мизерия. Има дни, когато съм принудена да гладувам; зиме зъзна от студ… Никой няма да заклопи моите старчески очи, когато дойде часът на смъртта. Но поне спасете ме от страдания и лишения до тоя върховен час… Аз не искам много. Помогнете, колкото да не умра от глад и студ…

 Милост, милост, синове на България!…

Дълго не се трогват сърцата на „синовете на България“, най-после – в началото на март 1918 г. – Народното събрание й отпуска „пожизнена народна пенсия“ – 60 лева месечно. Толкова е струвал един метър плат хасе. Или с пенсийката е могла да си купи килограм сирене, килограм захар, един сапун за пране, както и всеки ден по един черен хляб…

Около четири години не е гладувала, умира през ноемврийската есен на 1922 г. Както пише неин биограф, погребват я „стари бойни другари в гроб без паметник гроб отдавна „заличен“… И до днес нейният образ тъне в тихо забвение.

Някога издатели и книжари са отпечатвали пощенски картички за заслужили българи, днес ги оценяваме като несравними документи с рядка историческа стойност. Пощенска картичка е издадена и за Христина Хранова – през 1911 г., тогава й е празнуван двоен юбилей: 30 години „непрекъсната“ акушерска работа и 60 години от рождението й. Тя е в опълченската си парадна униформа, открояват се шестте й ордена и медали.

Грях е да не я помним, да не ценим безкористното й служене на България! Старозагорци като че най-добре се свързват с паметта й – на нейното име кръщават своя полувисш медицински институт. Животът на Христина е описан в книгата на Кирил Божилов „Забравени истории на София – първи българки в обществения живот“.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Бай Минчо – родопският магьосник, който си говори с водата

Когато отидох при река Йордан в Израел, водата ме позна и опръска лицето ми

Люба Момчилова

публикувано

на

Виж цялата статия
Сн.: Фейсбук/Община Смолян

Кои са нашите съвременници, направили добро, спасили човек, проявили жестове на внимание към страдащите? В големия отбор на достойните има най-различни хора – спортисти, лекари, архитекти, журналисти, свещеници, политици, банкери, строители, селски труженици, пенсионери, войници и пожарникари, полицаи и планински спасители и много други.

Общото, което ги обединява, е, че са хора с големи и смели сърца, които не се страхуват да се раздават. С благодарност към Община Смолян за съдействието, ще ви разкажем историята на един от достойните българи – родопчанинът Замфир Манчев – бай Манчо от Смолян.

Сн.: Фейсбук/Община Смолян

Намираме го в скромната му къща на 3-4 км над Смолян, в местността Белите камъни. Вече 88-годишният странник живее от много години там, всеки ден върви пеша до града или до някой баир за поредния си извор.

Бай Манчо е родом от смолянското село Кокорово.

На 7 години щял да умре

бил тежко болен, ала баща му го завел на теке – молитвен дом – на най-високия връх в Родопите – Перелик. Поверието било, че който преспи там в определен ден през годината, оздравява. И аз оздравях, заявява бай Манчо. Работил е две години към ВиК, в ТКЗС-то, после станал кантонер. Над 20 години бил шофьор, зареждал с хляб магазините в Смолян.

Старецът изгражда сам 10-метров мост за хората. Сн.: Фейсбук/Община Смолян

„Построих къща в града, но я оставих на децата. Градът не ме влече, тук съм си добре, по-близо до водата съм, за да правя моите си работи. Съпругата ми бе болна от сърце и се качихме тук на чист въздух. Като погледнеше от височината, казваше: „Раят е бил накрая“, разказва просълзен бай Манчо. След смъртта на съпругата му той остава да живее сам, сред пчелите, в гората. „Съпругата ми Айше, която после се прекръсти на Албена, е гъркиня, родена е в ксантийското с. Исьорен, пет деца ми роди“, споделя той.

„Нейното семейство се изселило заради глада, когато дошли германците там. Нямали къща, живяла във воденицата на баща си и се разболяла от ревматизъм, удари я сърцето и 30 г. се мъчи“, тъжно разказва Манчо.

 Здрав съм, коронарусът не ме хвана

само с очите закъсах, че докторите в Смолян оперираха и двете от перде, благодарен съм им, че не ме оставиха да ослепея. С пандемията Господ ни удари силен шамар, защото много грехове сме натрупали. Но Господ е милостив, ние сме му като деца. Той е дал вируса, той ще си го вземе, казва родопчанинът.

Сн.: Фейсбук/Община Смолян

„Питат ме колко съм учил и като кажа, че имам трето отделение, се чудят на техниката ми. На инженер не се давам при водите“, обяснява самоукият родопчанин специално за читателите на BG VOICE. Досега е извел над 300 чешми, построил е десетки мостове, един от които поддържа от 40 г., защото е направен от дървета и те гният.

Манчо обяснява, че още от дете, 8-9-годишен, може да открива вода, тогава пасял овцете по поляните. „Втора майка имам, бяхме изпъдени, защото сме чужди

 и от малък съм по кърищата.

Усещал как тялото го „дърпало“ на някои места, а след това там съселяните му откривали вода. В началото имал дървени пръчки, а по-късно съселяните му направили хубави багети, от тръби, и с тях по-лесно откривал вода. Обяснява, че буковите гори задържат водата, а боровите бързо я изпиват. Много лековити извори е намерил, защото лесно се откривали. „В Турен е най-лековитият извор, цери очите. Хора я карат да я продават за лекуване на очи“, обяснява Манчо.

Река Йордан

Иманярите, когато разберат, че поправям стара чешма, идват с мен, уж да ми помагат. А те гледат дали няма заровено имане там, някакви стари пари, но досега нищо не съм откривал, сподели Манчо.

На българите по чужбина

 много им липсва и Родината, но и водата

 На едни хора от Англия съм им правил специално курбан с наша вода. Водата е чувствителна, има своята памет, тя има усет. Като тръгнеш към нея, знае каква ти е целта. Вярно е, че водата от единия край на света си говори с водата от другия край. Когато отидох при река Йордан в Израел, водата ме позна. Приседнах на колене отстрани до реката да се помоля, да благодаря, че ме допуска да я открия водата, да ми прости, да има мир по света. Водата в реката започна да бълбочи, вдигна се сама нагоре и изпръска лицето ми. Виж аз откъде съм тръгнал, пътувал съм със самолет толкова надалече, но и тази вода ме позна.

Бай Манчо дотогава не е знаел, че

 река Йордан е „вървяла“ и наобратно

по няколко пъти в годината. На Господ на силата никой не може да устои – и водата, и дърветата, и животните, и камъните. Не можах да стигна до изворите й заради военното положение в страната, казва родопчанинът.

Там ми казаха да се качим с вертолет и да намерим „майката“ на река Йордан, но нямаше къде да кацне вертолетът. Питаха ме ще може ли от въздуха да преценя. А то не може. Трябва да съм на земята, да видя какви са завоите, как тече, това става само отблизо, споделя още мъжът.

Сн.: Фейсбук/Община Смолян

Манчо обяснява, че има и вода, която може да ни навреди – това е блатистата, застоялата вода. Там измират и корените, и дъждовниците. За да не вреди, трябва да е чиста и в чисто да се държи. Особено децата и старите хора –

 Те най-много се разболяват от водата

 За тях трябва да е много чиста.

Водата има връзка и с Космоса. Когато тръгне времето да се разваля, водата шуми – все едно вятър духа. И даже звук издава – предупреждава ни, че ще вали. Водата ни е връзката и с Космоса, и с Господа – всяка барчинка, всяка височинка говори с небето, тя ти казва всичко, но ние не можем да го разберем, категоричен е родопчанинът.

„Има бистра и пивка вода, жълта вода, черна и залежала – тежка вода, има и минерална вода. Но птичките я познават най-добре. Може да има хиляди води, но те ще изберат и ще се къпят на определено място. Гледал съм, наблюдавал съм с часове – гмуркат се пилетата, отърсват се, пийват си… и всеки ден има птички на едно и също място. Това са води, които не пресъхват и в сушата текат по-малко. Как тези невинни божи твари разбират кое е добро?

 Още не знаем загадките на земята

 Скрити са те от нас – коя вода какво говори и какво лекува. Всяка вода има тайни, но ние не можем да ги открием. Човешкото око има седем пердета и е ограничено виждането му. А животното я усеща по дъха“, сподели родопчанинът.

Веднага чувствам, когато говоря с добър или лош човек. По първата му думата личи, погледът е друг на добрия човек. Много зависи добротата от възпитанието и на майката, и на бащата. Не може само учителят да научи децата ни на обич и доброта, категоричен е той.

Децата в наше време трябва

 да се учат на земеделие в училището

 Земята ни храни и ни пои, тя няма да ни изостави. Земята не изгнива, ние трябва много да се грижим за нея, сигурен е Манчо.

Където и да са отишли българите по света, родното място не се забравя. Всички жалеят за България. Ти си на чужда земя… Може да си по-беден, по-гладен, ама да си в родното място. Много българи напускат Родината, за да изхранват семейството си. Но и тук никой не е умрял от глад. Нашият народ е работлив, не е мързелив. Сигурен съм, че всички знаят как да копаят, как да засаждат. Майката земя ще ни нахрани, на нея трябва да разчитаме“, споделя още родопският мъдрец.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

ИСТОРИЯ НА ЕМИГРАЦИЯТА: Българската загадка на „Титаник“

Имало ли е нашенец в оркестъра на злополучния кораб?

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Уолс Хартли, диригент на оркестъра на „Титаник“. Сн.: izsofia.blogspot.com
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

В оркестъра на „Титаник“ е свирил и българин. Това се твърдеше доскоро. Сред митовете и градските легенди се носеше и мълвата, че софийски музикант бил харесан от диригента на оркестъра Уолъс Хартли и той го взел на борда на кораба. Друга версия пък разказваше, че нашенецът, по някакви неизвестни причини, пропуснал да се качи и така се спасил от сигурна гибел в океана. Всъщност, яснота в историята внесе наскоро внукът на българския музикант Христо Серафимов – Славчо Серафимов, с когото успяхме да се срещнем в родната му Сапарева баня.

Оказва се, че Христо е бил виртуоз на кларинета, самоук музикант в оркестъра на Гвардейския на Негово величество полк. Серафимов се надсвирвал с диригента на оркестъра на най-известния емигрантски кораб, по всяка вероятност – в градското казино в София, днес – Софийска градска художествена галерия. Христо успял да надсвири чужденеца и онзи му дал билет за „Титаник“. Българинът обаче е военен музикант в оркестъра и не го пускат от войската, което и спасява живота му, за да не потъне с „Титаник“. Две години по-късно, след много перипетии, той все пак се освобождава от армията, уволнява се от оркестъра и заминава за САЩ.

Легендарният „Титаник“…! Сн.: www.ozone.bg

Тук обаче липсва нещо. Едва ли Уоръс Хартли е носил в джоба си билети за „Титаник“! Та това все пак е бил най-модерният за времето си кораб, едва ли някой ще даде, било то и на диригента на оркестъра, билети, които той да раздава наляво и надясно по своя воля. И все пак тази история има своя живот.

Тя много силно прилича и на една друга история, тази на Стойо Крушкин, който е много близък приятел и колега на Христо, с когото по-късно двамата наистина

заедно заминават за Америка

 Семейното предание твърди, че и Стойо е трябвало да пътува на „Титаник“. Той заминава с влак до град Шербур, където е трябвало да се качи на знаменития кораб. Случва се обаче така, че влакът закъснява и той пропуска да се качи на кораба. Връщането му отнема известно време, защото не е подготвен за него. През това време обаче „Титаник“ потъва в океана и съпругата на Стойо, Николица, прави молебен за заупокой в София, защото е убедена, че мъжът й е загинал. Изненадата й е голяма, когато той се завръща жив и здрав.

Христо Серафимов (вляво) и Стойо Крушкин (вдясно). Сн.: Архив на автора.

Изследовател на пътуването на „Титаник“ се обърна преди време към нас с писмо, което хвърля светлина върху историята. В него се казва: „…Имам информация, където пише име – С. Крушкин, дата, кога е бил на кораба… прочетох, че Стою Крушкин е трябвало да пътува с „Титаник“ от пристанище Шербур-Франция. Ползвал съм енциклопедии и още много форуми, статии и данни от книги и документални филми. В един от списъците във форум за „Титаник“ и списъците на архиви от Ловешко и Троянско се споменава и Стою Крушкин, който е бил музикант на кораба и се качва от Шербург…“. Данните обаче не са точни, защото историята наистина е доста по-различна.

Всъщност предложение, придружено с билет за „Титаник“, вероятно наистина е било отправено към Христо Серафимов. Христо не може да замине и съществува голяма вероятност той да е предложил билета, ако наистина е имал такъв, на своя най-добър приятел и колега Стойо, откъдето и идва историята за неговото „несполучливо пътуване“ на „Титаник“.


Какво сочат данните от архивите?

Справка в Централния военен архив във Велико Търново сочи, че Стойо, който също е военен музикант, през януари 1911 г. за добро поведение и усърдие към музикантското изкуство е произведен в чин вахмистър. След това не се споменава да е освобождаван от армията, но веднага след горната информация в справката е посочено, че „…съгласно Височайша заповед № 123/1913 г. по Действащата армия му се зачита двойно изслужено време от деня на мобилизацията 17 септември 1912 г. до деня на сключването на мира 28 юли 1913 г. /Заповед по полка № 125& 16/8 август 1913 г./.

Ако предположим, че той е ангажиран с войската повторно, едва при мобилизацията на 17 септември 1912 г., то вероятно той е бил свободен към април 1912 г., когато именно пътува „Титаник“. Това дава основание да се предположи също, че е бил в състояние да приеме билетът, който евентуално Христо Серафимов е спечелил.

Двамата заминават за Америка на 23 септември 1913 г. от пристанището в Ротердам с кораба „Ураниум“ към Ню Йорк, където пристигат на 6 октомври. Данните са от сайта libertyellisfoundation.org.

Енциклопедия „Титаника“ пък ни дава допълнителна информация за оркестъра на легендарния кораб. Там са отбелязани осем музиканти, които са изписани с имената им и с номерата на билетите им. Всички те са се качили на кораба още в Саутхямптън и всички са били настанени във втора класа, което е достатъчно документално доказателство, че български музикант на „Титаник“ не е имало!

Историите на Христо Серафимов и Стойо Крушкин също са твърде достоверни, защото няма как две фамилии да си измислят независимо една от друга една такава зловеща игра със съдбата на двама души!

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Кметът на Чикаго и Станислав Иванов агитираха българите да се ваксинират

Всеки, който реши да бъде ваксиниран на събитието, получи безплатни билети за следващия домакински мач на футболния клуб Chicago Fire

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

С намаляване броя на желаещите за ваксина срещу коронавируса, здравните власти в Чикаго търсят всякакви начини да достигнат до повече хора, които не са го направили. Част от стратегията им е да достигнат до различните имигрантски общности. В събота кметът на Чикаго Лори Лайтфут и българският футболист от „Chicago Fire“ Станислав Иванов участваха в инициативата „Join the Team“ в полския културен център Copernicus. Посрещнаха ги българският генерален консул Светослав Станков и полският му колега.

Много хора дойдоха да се ваксинират на място и да се позабавляват. Посетителите, които пожелаха, получиха безплатна ваксинация. За дошлите бяха осигурени храна, напитки, хубава музика и оживление след едногодишното затваряне заради коронакризата.

Организаторите бяха помислили за всичко – от места за паркиране до присъствието на преводачи от български.

Всеки, който реши да бъде ваксиниран на събитието, получи безплатни билети за следващия домакински мач на футболния клуб Chicago Fire. Станислав Иванов се присъедини към клуба през февруари, но на тренировка се контузи и от няколко месеца

лекува тежката травма

Лекарите са оптимисти, че скоро Станислав ще излезе на терена на Soldier Field. Той още преди това даде пример, като са ваксинира с препарата на Pfizer.

Кметът на Чикаго Лори Лайтфут също дойде на ваксинационното събитие и заедно със Станислав Иванов и консул Светослав Станков се снимаха с българите и поляците, получили ваксинация.

Събитието е част от инициативата „Join the Team“, на която Лори Лайтфут е привърженик. Тя има за цел да обедини влиянието на спортните клубове в Чикаго и да го насочи към популяризиране на ваксинациите срещу коронавирус сред техните фенове.

Така в преследването на една обща цел се сплотиха Chicago Bears, Blackhawks, Bulls, Cubs, Fire, Red Stars, Sky и White Sox.

Освен статичните мобилизационни центрове градът поддържа

множество мобилни клиники

и организира събития, за да намали бариерите пред кампанията по ваксинация и да направи ваксините срещу коронавируса по-достъпни за хората, а именно – на местата, където те живеят и работят.

Ваксинациите са безплатни и не се изисква застраховка или документ за самоличност. Могат да се ваксинират всички, навършили 12-годишна възраст. Повече информация за ваксинациите в Чикаго може да се намери на www.chicago.gov/covidvax.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Маниакът полицай: Той извърши 78 умишлени убийства

Жертвите му са предимно жени, но сред тях има и друг служител на реда

Затвори