Открийте ни и в

Български истории

Заради Covid-19: Отложиха фолклорния фестивал „Верея“ в Чикаго

С надежда в сърцето организаторите вярват, че събитието ще се състои през октомври

публикувано

на

Константин Маринов – Коцето

10 години трябваше да отбележи този април неповторимият фолклорен фестивал в Чикаго „Верея“. На него идват състави от всички краища на САЩ, както и от Канада. На сцената винаги танцуват и пеят малки и големи, българи, американци, канадци. Главен организатор е Константин Маринов – Kоцето, който като истински войвода събира участницитe и всяка година прави голям празник за българската фолклорна музика и за българските танци.

24 април беше тъжен за Коцето. На този ден щеше да е 10-тото юбилейно издание на „Верея“. Вместо на сцената, заради коронавируса Коцето си беше вкъщи, както и повечето българи в Северна Америка. „Надявам се да е за хубаво“, каза той във видеообръщение във фейсбук и обяви, че датата на фестивала се премества за октомври.

Коцето се надява, че до октомври ситуацията с коронавируса ще е по-добра, че

„Верея“ отново ще разтърси Чикаго

„Ние бяхме напълно готови. Всички бяха резервирали билети да дойдат. Чакахме до последно и когато на 15 март обявиха, че в Илинойс се налага карантина, стана ясно, че не можем да направим фестивала. Обадих се на всички и те ме подкрепиха да се съберем през октомври“, разказва той.

„Верея“ е насрочен за 23 и 24 октомври и ще се състои в полското училище в Чикаго. „Залата е голяма, събира поне 1000 души. Ако разхлабят мерките и позволят на големи групи да се събират, даже има възможност да разположим хората през седалка и пак ще съберем 500 души. Надяваме се всичко да се развие добре. Към средата на септември ще стане ясно“, казва Маринов.

Тази година на фестивала ще участват над 65 състава и над 1500 души. Ще дойдат 4 или 5 нови състава. Програмата е предвидена за два дни. В петък – от 5.30 до 8.30, а събота ще бъде цял фестивален ден. „Всички фестивали са ми любими. Всеки фестивал е уникален сам по себе си“, казва родолюбецът. „Да ги деля на любими и по-любими, би било като да деля децата си – няма как стане“, допълва Коцето.

Константин Маринов

В Северна Америка има 100 състава

казва Коцето, като в 30 от тях танцуват американци и канадци. „Миналата седмица мина европейският фестивал. Tе го направиха виртуално. Бях поканен да поздравя участниците. Видях как мина при тях и ако ситуацията с коронавируса е същата или се влоши, може и „Верея“ така да направим“, разсъждава умислено Коцето.

През годините фестивалът се е провеждал на различни места – в Торонто, в Лондон, и в Стара Загора, където форумът съществува паралелно с този в Чикаго пет поредни години. „Идеята за първия фестивал дойде спонтанно“, казва Коцето. „Искахме да се съберем със състави от други градове в Америка и го направихме. Първия фестивал кръстихме „Празник на хорото“. Оттогава винаги правим фестивала с удоволствие и за хората и явно те затова го харесват“, допълва той.

През април Маринов бе зарадван с грамота от държавната агенция за българите в чужбина, която генералният консул в Чикаго Иван Анчев връчи виртуално. Наградата се дава за приноса на българина за „популяризирането на българските фолклорни традиции в Северна Америка и провеждането на културни събития, обединяващи българите на американска и българска земя“.

И тъй като Коцето е много деен човек и не може да стои, без да прави нищо, е направил клипчета в канала на „Верея“ в Ютуб, с които зрителите могат да проследят историята на фестивала. Освен това той създаде

 читалищна телевизия „Ишлеме Продакшън ТВ“

със съдействието на център „Малката България“ при „Малко българско училище“, която ще показва в ютуб предавания за народното творчество и българската култура. Първият епизод в тази телевизия вече беше излъчен и беше озаглавен „На софрата с бай Коста“.

И все пак запазената марка на Коцето си остава фестивалът, който създаде преди 10 години. Заразени от „Верея“ други българи също правят фолк фестивали в други градове на Щатите, но „Верея“ си остава феномен – една феерия от музика и танци и много приятелства.

 

Коментирайте

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Най-четено

Български истории

Българин с номинация за най-обичан лекар в Австрия

Д-р Тодор Тошков е родом от Пловдив. Завършил е медицина във Виена. Специализирал е очни болести в Англия и Германия

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: bgmedia.at

За пореден път нашият сънародник д-р Тодор Тошков е сред номинираните в класация, която отличава най-добрите лекари в Австрия, пише bgmedia.at. В класацията “Österreichs beliebteste Ärzte ” на популярния ежедневник в. Куриер участват 1915 лекари.

Д-р Тодор Тошков е родом от Пловдив. Завършил е медицина във Виена. Специализирал е очни болести в Англия и Германия. Работи над 20 години в Австрия и има частен кабинет във Виена. В него той преглежда пациенти с осигуровки във всички здравни каси.

„Най-обичаните лекари” на Австрия за 2020 година е третата класация, в която нашият сънародник е номиниран. Две години поред българският офталмолог е в ТОП5 на очните лекари във Виена на най-голямата австрийска платформа за лекари  DocFinder.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българин се пребори за титлата „Най-силен мъж в Чикаго“

Николай Митов победи в състезание за издръжливост и здраво тяло

публикувано

на

Виж цялата статия

Макар пандемията в Чикаго да е обхванала града и той да е замрял, група мъже и жени се събраха на открито за ежегодното състезание по калистеникс, в което да покажат красиви и здрави тела, както и издръжливост. В него българинът Николай Митов участва повече от успешно и заслужи титлата „Най-силен мъж“ в Чикаго.

Думата калистеникс идва от гръцкото kallos, която означава

перфектно тяло и физическа сила

Състезанието в Чикаго се казва CHICAGO PULL UP PARK JAM. В Америка надпреварата се нарежда на второ място след тази в Ню Йорк. В Ню Йорк състезанието PULL UP PARK JAM съществува от 1998 г. Пренася се в Чикаго през 2015 г. С тази си история състезанието става най-старото и най-мащабното в света. В Чикаго състезанието и тази година се организира от Омари Джинаки, който беше много впечатлен от българина. И има защо. Денят му рано преди състезанието започва със спукана гума, той пристига буквално в последната минута, състезава се първо в състезание, което предшества основната част от спортната битка, после участва и в главното състезание и грабва титлата за най-силния мъж в Чикаго.

„От много време следя състезанието и прогреса на участниците“, казва Ники. „Тази година реших да се включа, за да сверя часовника си, и изобщо не очаквах да постигна такива резултати, защото

участвах за първи път

добавя той.

Инфарктният момент със спуканата гума изобщо не го изважда от равновесие. Ники бил в Уисконсин, доста далеч от състезанието, и сутринта, докато пътува към Чикаго, пука гума. Да я смени не е проблем, но му трябва ключ, който липсвал в колата. Първо спира една кола, но шофьорът в нея нямал нужния инструмент. Малко след това на помощ се притичва друг шофьор и Ники успява да смени гумата. Пристига за калистеникс упражненията и веднага трябва да започне да се състезава в дисциплината силови набирания с изтласкване до кръста. „Бях много притеснен, че силите няма да ми стигнат за първата дисциплина, след това с нормалните набирания, защото се използват същите мускули, но се справих“, обяснява той.

След като минава силовите набирания и побеждава, Ники трябвало да се състезава на набирания, клекове, коремни преси, „кофички“ и лицеви опори. А самите силови набирания завършва в два рунда, защото първо се класира наравно с друг състезател. „Той беше със счупен крак, но беше много силен конкурент“, обяснява нашенецът. „Първо направихме по 15 силови и трябваше да повторим. Той направи пак 15, аз успях да направя 16“, прибавя той.

След силовите набирания Ники започва с нормалните набирания и завършва наравно с организатора Омари Джинаки.

Финалната битка

между двамата е оставена за накрая. „На дисциплината клякания за съжаление се обади стара травма и не можах да се представя толкова добре“, разказва българинът. Но успява да събере сили за финала при набиранията и завършва на първо място. Ники си спомня, че си е мислил за България, за семейството си, за окуражителните думи, които е чул по-рано от жената, с която се среща, и смята, че това му е помогнало за победата.

Ники се занимава с калистеникс от година и половина. Харесва този спорт, защото при него човек учи тялото си да работи като едно цяло. Чрез калистеникс хората стават здрави, хранят се и живеят здравословно, упражняват се на открито. По принцип Ники работи като механик на камиони. За CHICAGO PULL UP PARK JAM тренирал по два пъти на ден – сутрин преди работа или в обедната си почивка и след работа.

„Няма значение дали буташ или дърпаш, в зависимост от упражнението, което правиш, целта е да отидеш нагоре“, казва за калистеникс Ники. „Най-много ме боли да гледам подрастващото поколение с таблети и телефони в ръце. Всички деца са със забучени надолу към екрана глави. Самата им стойка е подгърбена. Много от тях посягат към наркотиците. Бих искам да им кажа, че по-хубаво е да спортуват. Могат да опитат и с калистеникс. Който се интересува от този спорт, аз съм насреща. Чувството от победата в спорта не може да се сравни с победата от електронната игра или с наркотиците“, казва Ники.

„Винаги когато хвана лоста, гледам към небето, към новите хоризонти, но дори и това не трябва да е граница за мен и за хората. Трябва

да се стремим да надмогнем себе си

и да бъдем по-добри, да вървим напред и нагоре“, констатира Ники.

Ники, който е родом от град Кочериново, недалеч от Благоевград, впечатли организаторите и участниците в калистеникс състезанието в Чикаго не само със силата си. След състезанието той не показал никаква умора и помогнал с разчистването на боклука. „Някак не ми се видя правилно да се стремим към красиво тяло и да тренираме сред природата, а да оставим мръстотия след себе си“, казва той.

Ники не е сигурен кога ще участва пак на състезание по калистеникс, но е сигурен, че ще започнат да го предизвикват и е готов да запази титлата си.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Стефан и Максим – към най-дълбоките води на океана

Двамата преполовиха пътуването си от 6000 км, с което искат да прекосят Атлантика

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: Facebook

Мисия „Неверест“ на Стефан Иванов и 16-годишния му син Максим се насочва към най-дълбоките води на океана, където се крият много изненади и опасности. Двамата продължават опита си да прекосят Атлантическия океан с лодка, направена от тях. Те разчитат единствено на собствените си сили, като вече преполовиха предизвикателството с дължина 6000 км.

Мисия „Неверест“, в името на която потеглиха на път, е да се популяризира инициативата на Министерството на здравеопазването в подкрепа на донорството, наречена „Да! За живот!“.

Ето част от разказите на Стефан и Максим за премеждията по пътя, публикувани от тях във Facebook.

 Ден 37

Тези дни напредвахме бавно, предизвиквайки нашето търпение и упоритост при ветрове едва 5 възела. Моменти като тези ни припомнят нашата кауза (да стимулираме дискусия около донорството на органи след смъртта), в името на която решихме да гребем през океана над 6000 км – не се иска много да се проведе семейно обсъждане. Молим да помислите за това, ако още не сте го направили.

Тъкмо свършвах смяната си, когато чух да зад себе си плискане. Мислейки, че отново сме заобиколени от делфини, не им обърнах голямо внимание, секунди след това се появиха 10-20 огромни и великолепни косатки!

Ако сте чели книги или гледали филми за мореплаватели, не може да не ви е направило впечатление, че на техните яхти непрекъснато нещо се поврежда и те все се опитват да поправят това или онова. Е, и ние не сме изключение от правилото.

Преди два дни забелязахме, че мониторите на двете ни акумулаторни батерии показват, че зарядът им е паднал на около 60%. Това беше странно, тъй като дотогава те винаги бяха заредени на 80-100% от соларните панели.

Направихме пълна проверка на електрическата система с мултицета и установихме, че три от четирите соларни панела на системата генерират напрежение под 12 волта и съответно няма как да зареждат 12-волтовите акумулатори. Макс забеляза, че около кутийките с кабели и диоди на някои от тези соларни панели има зеленикаво оцветяване. След като отворихме една от кутийките, видяхме, че някои от кабелите са оксидирали до почти пълен разпад. Панелите бяха произведени от реномирана холандска фирма и за нас беше голямо разочарование, че се бяха поддали на морската влага.

Свалихме все още работещия панел от страничната стена на каютата, за да проверим неговите кабели и за наша радост те бяха добре. Изолирахме кутията с обилно количество полимер и утре ще преместим панела върху горната част на каютата, където би трябвало да хваща повече слънце.

Горе главата и ръцете на греблата.

 Ден 38

Окисляването на 3 от нашите 4 слънчеви панела ни принуди да намалим драстично потреблението на електроенергията. Така се наложи да изключим и да премахнем автопилота, който преди това използвахме 24/7, за да управляваме руля, да поддържа курса, както и веднага да изправя лодката, когато вълните я завъртат наляво или надясно.

През последните няколко дни се учим ръчно да управляваме руля, използвайки въжета, които гребецът дърпа или застопорява с щипка, която държи руля под желан ъгъл…

Едно от най-големите ни притеснения беше, че автопилотът ни се изключва за кратки моменти. След като живеем извън зоната си на комфорт без автопилот няколко дни при ветрове до 15 възела през деня и нощта, свикнахме с тази наша нова реалност.

Може да криволичим повече и да сме малко по-бавни без автопилот, но вече не се чувстваме в опасност. Да видим как ще се справим при по-силни ветрове.

 Ден 40

Режимът за пестене на електроенергия ни принуди да спрем да използваме и машината за вода. От три дни насам всеки гребец помпа на ръка вода на ръчния десалинатор по час, час и половина в допълнение към 12-те часа гребане на ден – изцеждащо силите изживяване…

 Ден 41

Чувстваме се възторжени – след като изминахме 3000 км (1600 морски мили) за 31 дни, току-що преминахме половината път на пътешествието си през Атлантика! Това са средно 97 км на ден или повече от 100 км, ако считате, че бяхме на морска котва три нощи поради по-тежкото време. Равностойно на по един маратон океанско гребане на гребец на ден в различни климатични условия, с лодка, която тежи над 1100 кг.

През последните няколко дни се опитваме да засилим мотивацията си да гребем тези безкрайни километри, като си представяме, че средната точка е връх, на който алпинист се изкачва, преди да се обърне и да се отправи към дома. Надяваме се втората половина да е по-лесна, въпреки че знаем, че пътят надолу по планината често е по-коварен…

Успяхме да изтеглим от пластмасовия капак на панелите къси парченца плоски жици… После намазахме всичко със силикон и ги запечатахме под щедри количества полимер Sikaflex – voilà – панелите започнаха да работят!!! Имаме три работещи панела отново с общо 260 вата.

Какво облекчение – няма да се налага да изпомпваме вода, можем да слушаме музика на високоговорителите и да включим отново някои от нашите комуникационни и навигационни инструменти, които сме изключили. Не съм сигурен дали ще използваме автопилота много – свикнахме да гребем и без него.

 Ден 42

Летящи риби продължават да скачат в NEVEREST през нощта, вероятно привлечени от светлината върху лодката. Повечето са по-малки от 20 см, но след като малко по-голям екземпляр скочи до тенджерата ни за готвене, решихме да направим рибена чорба. Един от гребците не кандиса да я опита, а другият отчете, че е най-добрата рибена чорба, която някога е правил, така, както и първата.

Между другото, всякакви риби продължават да скачат от водата при нас – и не само тези, които имат криле. Дори намерихме три калмари на лодката – тези вероятно не са скочили, а са били хвърлени на борда от вълни.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА