Открийте ни и в

Български истории

Златомир – българинът, който разсмя Америка с Чудомир

Актьорът и режисьор продължава да поставя пиеси на съвременни наши драматурзи на английски в САЩ и Канада

bgvoice

публикувано

на

БОРЯНА АНТИМОВА

„Някои хора ми казаха, че съм луд, когато реших да поставя пиеси от български автори пред американци“, смее се Злати. Било адски трудно българин да пробие на американска сцена?… Актьорът и режисьор Златомир Молдовански дори има дързостта да поставя в САЩ и Канада съвременни български пиеси, и то с голям успех. Очаква с нетърпение премиерата на „Любовни истории“ от Иво Сиромахов в Габровския театър, която след няколко отлагания заради карантината ще е съвсем скоро, на 28 февруари и 4 март.

Роден е в Пловдив. Баща му е офицер от Военновъздушните сили, майка му следва в ХТИ, а той прекарва известно време в Студентския град. Бащата офицер се мести заради работата си в Добрич, после в село Труд, до авиобаза Граф Игнатиево. След бурното и изпълнено с приключения детство, семейството се установява в Пловдив. От малък той мечтае за сцената. Родителите му, духовни личности с пиетет към изкуството, го записват първо в куклена трупа, а после в легендарния „Детски театър за възрастни“ на вече покойния Владимир Николов. „Той ме влюби в театъра“, споделя Злати. Режисьорът е с много модерно мислене и поставя с децата пиеси на Том Стопард, Йожен Йонеско, Шекспир.

Като Тибалт в „Ромео и Жулиета“ на сцената на Стратфордския театър в Онтарио, Канада.

Злати си живее щастливо и безметежно, обича футбола и спорта. Когато е в VII клас обаче

майка му печели зелена карта

за САЩ. Не че нещо липсва на семейството на летеца и преподавателката по химия, но решават да вкусят от американската мечта. Настаняват се в Атланта, Джорджия, Злати е на 13 години, сестричката му на 3. „Първата година ни беше много тежко. Родителите ми бяха уважавани хора, а там си никой. Не говорехме добре езика, даже първата година се чудехме дали не сме направили грешка. Но слава Богу, че родителите ми са изключително амбициозни“, споделя Злати. Много скоро майка му, която преди е преподавател в Пловдивския университет, започва работа като химик в едно предприятие в Атланта. Баща му също работи там като оператор на реактори. Изместват се в по-хубав квартал, вземат си къща.

– В постановката „Дупка за дишане“ на сцената на Стратфордския театър в Онтарио, Канада.

Златомир има шанса да попадне в системата на американските средни училища, където всяко дете може да се запише на каквито иска извънкласни дейности в самото училище. Злати естествено избира театъра, а в гимназията му има много добре развит драма клуб, ходят на състезания. Едва 3 години след пристигането си в САЩ той печели приза „Най-добър гимназиален актьор“ на щата Джорджия. Това му дава криле да продължи. Приемат го в много престижна академия по изкуствата в Синсинати, Охайо – University of Cincinnati College-Conservatory of Music – CCM, където 4 години учи за бакалавър по актьорско майсторство. Продължава с магистратура в академия „Асоло“ – Asolo Conservatory for Actor Training във Флорида – по актьорско майсторство и драматургия.

Започва животът му на

пътуващ актьор в Северна Америка

Първо се премества в Ню Йорк, работи в 2 театъра, снима се в един сериал, после в Чикаго – също в 2 театъра. Най-голямото му признание е избирането му за гостуващ актьор в Стратфордския Шекспиров театър в Онтарио, Канада. Това е най-големият Шекспиров театър в света, цял комплекс от 4 огромни зали. А Златомир е гостът-актьор от Чикаго, избран сред 2000 кандидата. През сезона 2016-2017 г. той играе на престижната сцена. В Онтарио остава за година и половина.

Златомир (първият отдясно) на премиерата на „Гроздовете на гнева“ на сцената на театър „Асоло“ в Сарасота, Флорида.

Още докато следва магистратура във Флорида, му хрумва „лудата“ идея да преведе, адаптира и постави на сцена няколко разказа на Чудомир за американска публика. Писателят е любим в семейството му, майка му го обожава и от малък той е запленен от него. По това време вече владее английския на книжовно американско ниво, чете много книги и превежда и адаптира разказите на Чудомир за сцена.

За да бъде специфичният стил на Чудомир адаптиран към американското чувство за хумор, Златомир кани един режисьор американец. „Като ги прочете, ми каза: „Попиках се от смях“, казва Злати. Режисьорът нанася някои поправки като за американци. Така се раждат 3 моноспектакъла, които Златомир играе, а американецът го режисира. Още след първото представление пред поканена публика почват да му звънят от театри във Флорида и той тръгва на турне. От там пък му звънят от други градове и Златомир шества с Чудомир в спектакли, които не може да изброи, в щатите Флорида, Илинойс, Колорадо, Ню Йорк, в Онтарио в Канада, в Мичиган. И така цели пет години. Това го вдъхновява сериозно да представя български автори на английски език, разказва той пред „Труд“.

В Чикаго през 2018 г. решава да постави в една пиеса на Александър Секулов – „Няма ток за електрическия стол“, на английски. Българската общност е във възторг, а Златомир се запознава с

обществениците от „Магура“ в Чикаго

един от най-големите и известни културни центрове в Америка, а и по света. „Тези хора са истински съвременни възрожденци и будители, нямам думи да опиша възторга си от тях – споделя Злати. – В Чикаго българската общност е много силна, има много неделни училища, две православни църкви, две евангелски български църкви, не знам колко станаха културните ни центрове. Но „Магура“ са най-дейният и най-разнообразният център.“

Хората от „Магура“ са очаровани от идеята да се поставят пиеси от съвременни български драматурзи пред американци. „Ние сме зад теб“, ми казаха те. Решиха да продуцират проектите ми, заедно да поставяме модерни български пиеси“, вълнува се Злати. Междувременно у него узрява идеята да сформира собствена театрална трупа „Розова долина“, или Rose Valey Theater Group, тъй като много обича и се гордее с българската роза. Постоянният екип от актьори е шестима, от които 5 американци и една българка – Джулия Стоянова, завършила НАТФИЗ. Избрани са след кастинг от стотици кандидати.

Трупа „Розова долина“ с бившия генерален консул на България в Чикаго, д-р Иван Анчев.

Избират първата пиеса – „Неделя вечер“ на Захари Карабашлиев. От „Магура“ организират набиране на средства сред българската общност и бизнес в Америка. На кастинга за пиесата се явяват 500 кандидата, американски актьори, от които избират само 6 за пиесата, а Златомир я режисира. Наемат един от най-престижните театри в центъра на Чикаго, където се поставят спектакли за ценители. Премиерата е миналия януари до 9 февруари.

„Неделя вечер“ надминава дори и неговите смели очаквания.

Разпродават почти всяко представление

а чикагци с удоволствие го гледат. Дори в престижната класация на сп. „Time Out“ – „Top 10 things to do in Chicago this weekend“ („Топ 10 неща за правене в Чикаго този уикенд“), спектакълът, заедно с разни други идеи за най-добре прекарано време, две седмици подред е сред най-препоръчваните занимания. Повечето театрални критици излизат с позитивни рецензии за пиесата. Екипът и продуцентите решават бързо да използват момента за обявяване на следващата пиеса на „Розова долина“, който от малка трупа се превръща в уважаван театър, а Златомир Молдовански – в разпознаваем художествен директор.

Спират се на Иво Сиромахов, искат да поставят „Островът“, пиеса, която върви с успех в Сатиричния театър. Иво обаче им предлага нещо ново, което никъде не е поставяно – „Любовни истории“. Когато Злати прочита пиесата, буквално се захласва по нея и се смее с глас. Бързо я превежда, и когато трябва да обявят кастинг за актьори – бум! – пандемията разбива всички негови планове… Три актьорски договора, предстоящ дебют в Шекспировия театър в Чикаго, в един друг театър, „Виктори Гардънс“, турне… Всичко отива на кино.

Екипът на премиерната постановка „Любовни истории“ в Габровския театър, заедно с автора Иво Сиромахов (в средата).

На Бродуей и в цяла Америка театралните постановки са отменени до септември. Засега. Златомир обаче не се предава. Идва си лятото, виждат се с Иво Сиромахов и решават да поставят „Любовни истории“ в България. Предлага я на Габровския театър. С директора Петко Петков се познават от деца, заедно са в детската трупа на Владимир Николов от 6-годишни. „Много харесвам тази трупа в Габрово от млади надъхани актьори, с интересни идеи и готови на всякакви предизвикателства. А Петко направо попита кога почваме, представяш ли си? – вълнува се Злати. – Ако знаеш с какъв хъс и мерак започнахме тези репетиции в средата на ноември, като невидели!“

Амбицията им е тази пиеса да обиколи България, а от „Магура“ ще организират гастрола на

габровската трупа в Чикаго

и където още ги поканят из Америка. Когато това стане възможно… Иво Сиромахов пък е написал нова пиеса за театър „Розова долина“, ще се постави на английски в Америка. Също когато карантината позволи… „В нашия актьорски занаят е нормално да е трудно, иначе става повърхностен. Нужна е много борбеност и амбиция, да не се отказваш, да се пробваш“, коментира Златомир.

В Габрово 3 пъти преместват премиерата на „Любовни истории“ заради пандемията – първо от края на януари за 14 февруари. „Надявам се премиерата на 28 февруари и на 4 март най-после да се осъществи“, казва Златомир, за когото представянето на българската драматургия по света от идея неусетно се е превърнало в кауза. „Всички мои лични проекти са свързани с България“, казва той. Запазил е абсолютно чист и непокътнат българския си език, като през всичките си емигрантски години не е спрял да се интересува от българската култура и да чете българска литература.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Българин описа друг на страниците на The New Yorker

Портрет на екстравагантния артист Иво Димчев бе направен от Димитър Кенаров

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Българският музикант Иво Димчев влезе в едно от най-популярните списания в САЩ и в света, The New Yorker, и вече няколко дни е водеща тема в сайта на изданието. Портретът на екстравагантния българин е написан от друг наш сънародник – Димитър Кенаров. Той е журналист, известен с публикациите си в сериозни американски издания като списанията Esquire, The Nation, Foreign Policy, Boston Review, The International Herald Tribune. В България Кенаров е популярен и с поезията си, а от почти година и като една от жертвите на полицейско насилие при антиправителствените протести миналото лято.

„Написах портрет на моя любим български музикант/съвременен артист, изключителния Иво Димчев за The New Yorker. Рядко съм се забавлявал толкова много, работейки върху текст. Красивите снимки са на талантливата Михаела Аройо“, съобщи Димитър в профила си във Facebook преди дни.

The New Yorker излиза един път в седмицата и включва коментари, критика, есета, художествена литература, сатира, карикатури и поезия.

Изданието е на 96 години

и е добре известно с вниманието си към съвременната художествена литература, политически и социални въпроси и анализи на популярната култура.

Текстът за Димчев, написан от Кенаров, е със заглавие „Екстравагантното изобилие на Иво Димчев“. Материалът разказва за различните етапи през кариерата на артиста, от пърформансите до музиката и авторските песни, както и за неговите възгледи. Портретът описва и нестандартния начин, по който Димчев продължава да изнася концерти в България дори по време на пандемията. Когато всички заведения и зали са затворени, той се впуска в домашни концерти. „Не искам да свиря онлайн… Искам да свиря в домовете на хората… Те седят на техния диван, а аз на стол на няколко метра от тях… След 30-40 минути си тръгвам“, е цитиран да казва Димчев в The New Yorker. За заплащането има само едно изискване – да бъде купена една негова тениска. Тези необичайни малки частни концерти донесоха голяма популярност на Иво. По време на пандемията той пее в луксозни къщи и изтърбушени апартаменти, изнася концерти и в ромски семейства, на които дори плаща за това. Има обаче и заможни почитатели – бизнесдама наема помещение в един от небостъргачите на София за изпълнението на Димчев, а по време на него 40 светещи дрона изписали името на най-големия му хит – „Баница“. В американското списание се уточнява, че това е най-популярното тестено изделие в България, както и че видеото в Youtube е гледано от 1 млн. души при население в страната около 7 млн.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Българите от 1948 г. в САЩ и едно двойно убийство

И още за престъпленията за вярата, или страстите български в Пенсилвания

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Георги Патов - член на църковното настоятелство на храма „Св. Благовещение“ в град Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ. Снимки: Фотоархив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Георги Патов е член на църковното настоятелство на храма „Св. Благовещение“ в град Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ. Данни за това откриваме в изследването на българската емиграция в САЩ – „История на българската емиграция в Северна Америка. Том 1: Поглед отвътре – 1860-1944 г.“ на д-р Иван Гаджев. Патов е и един от музикантите в един от първите, може би дори и първият български оркестър в САЩ, известен още от 1915 г. – „Bulgarian Balkan Band“, с капелмайстор маестро Стойо Крушкин от софийското село Бистрица.

Оказва се обаче, че Георги Патов става неволен свидетел на едно брутално убийство в залата при църквата в Стилтън. Деянието е извършено през далечната 1948 г., на 4 април. Тогава е свикано събрание на църковното настоятелство, на което трябва да се обсъди въпросът с привикването на български свещеник в църквата. Православната македоно-българска църква в Стилтън, Пенсилвания, е обект на разкол в продължение на почти двадесет години. Двете групи враждуват помежду си и именно през април 1948 г. се събират, за да разгледат въпроса, свързан с идването на свещеник от София. Чете се писмо от същия духовник. Именно тук Георги Патов, от страната на бъдещия

подсъдим за убийство

протестира за курса, който се следва при представянето на писмото. Настъпва суматоха, в която Джордж /или Георги/ Миноф, на 51 г., застрелва в изблик на ярост Коче Ацеф на 24 г. и Борис Миоф на 32 г. Случаят е описан много подробно в решение на Върховния съд на щата Пенсилвания, издадено на 14 ноември 1949 г.

Емигрантският оркестър „Bulgarian Balkan Band“

Този тип взаимоотношения на религиозна основа не са били рядкост, а понякога разделението е било и на политическа основа, особено във и след въпросната 1948 г., когато става пределно ясно, че комунизмът в България вече е незаобиколим фактор. Именно тогава спира и издаването на емигрантския вестник „Народен глас“ в Гранит Сити, окръг Медисън, щата Илинойс. Издателите са наясно, че вече няма как да водят регламентирана борба с този тип политическа система, която не ползва конвенционални методи за спор, а се противопоставя тотално на всичко, което не подкрепя техните вярвания и разбирания за живота, икономиката, политиката и целия обществен светоглед.

Няколко месеца по-късно, на 24 август 1948 г., Патов омъжва дъщеря си Джоан, на 23 г., за Стив Майк – месар от Стилтън, който работел при Патов – впрочем също месар.

Храм „Св. Благовещение“ в град Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ

Интересна е и съпругата на Патов – Катерина (или Катарзина, което е име от полски произход), която се оказва австрийка по потекло и е носила фамилията Манчах. Данните за това откриваме в сайта ancestry.com в раздела Pensilvania, Mariage.

Според данни от ancestry.co.uk става ясно, че Георги Патов умира през 1980 г., а съпругата му Катерина умира през 1965 г. Данните са от индекса за смъртността в Dauphin, Pensilvania, USA, събирани в периода 1935-2014 г. Това показва, че вероятно е роден около края на ХХ в. и макар и значително по-млад от капелмайстора Стойо Крушкин, той намира своето важно място в емигрантския оркестър „Bulgarian Balkan Band“.

Тези податки и исторически фрагменти показват един епизод от бита и живота на един обикновен българин, или македоно-българин, както са се наричали те в онези години. Така са живели

нашите сънародници в САЩ

а и не само там – бурно и енергично във всички смисли на думата. Живели са сякаш на един дъх.

Дори тези убийства от невъздържаност, които все пак са определени като предумишлени, тоест – от първа степен по наказателния Закон на щата Пенсилвания от 24 юни 1939 г., показват, че общността ни в САЩ не е била еднородна. Успоредното пренасяне на обществените нагласи от България в емиграцията ни са довели до същото действие при резултатите от обществените процеси, макар и потопени в една чужда културно-политическа среда.

 


„Заради различия по доктриналното учение“

В официален документ от съда в Пенсилвания от 1949 г. се съобщава също, че убийствата в град Стилтън са предизвикани от „лошото чувство между двете групи, заради различия по доктриналното учение“, където очевидно става дума за различия в разбирането за някои основни правила в православието.

Именно поради тази причина църквата в Стилтън е била без свещеник от 1944 г. и е била обслужвана от пътуващ свещеник, при това от време на време.

Едва в края на 1947 г. „македоно-българите“ от Стилтън, Пенсилвания, стигат до общото мнение, че въпреки разногласията си, те трябва да се обединят пред необходимостта от придобиването на свещеник на пълно работно време, тоест – църквата да работи, както се полага – постоянно.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

След 18 г.: Българка от Холивуд взе американски паспорт

Вера Йорданова бе част от „Хотелът на ужасите 2“ на Тарантино

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: Facebook и verajordanova.com

Българка от Холивуд получи американско гражданство. Вера Йорданова, която преди месеци се се превърна в звезда в България с участието си в хитовия сериал „Белези“, от години живее в Ню Йорк. Преди това обаче бе в Лос Анджелис, а пробивът й в Холивуд бе в продуцирания от Куентин Тарантино филм „Хотелът на ужасите 2“.

„Да. След 18 години в тази красива страна най-накрая пристигна“. Това написа Вера преди дни в профила си в социалната мрежа по повод получаването на американския си паспорт.

За актрисата обаче у дома е плаващо понятие, защото тя се възприема като гражданин на света. Не изключва вероятността и един ден да се завърне в България.

„Сега в България ми е най-приятно. При майка ми винаги се чувствам като у дома. В живота невинаги става така, както го планираш, и за мен в момента има няколко отворени врати“, коментира наскоро красавицата пред „Монитор“.

Вера в сцена от „Белези“.

Вера е родена в Хелзинки в семейство на български музиканти, които са били на турне там. Пътува много с тях, от 7- до 14-годишна възраст живее в България, след което се завръща във Финландия. Още като тийнейджър е забелязана от моден агент и скоро се появява

на корици на списания

и в каталози, след което заминава в Милано и Париж, откъдето стартира международната й кариера.

И макар че е закърмена с музика, никога не се е занимавала професионално с нея. Обича изкуството, рисуването, свири на пиано, но мечтата й е да бъде актриса. Затова се записва на уроци по актьорско майсторство в Лос Анджелис, където живее по-късно, и започва да се явява на кастинги. Така мечтата й да се занимава с кино се сбъдва.

Вера Йорданова е участвала в различни финландски сериали и филми. Първата й голяма роля е в Hostel 2 – „Хотел на ужасите 2“. Режисьор на хоръра е Илай Рот и продуцент – самият Куентин Тарантино.

„Снимахме за три месеца в Прага. Беше ми интересно да видя как се прави холивудска продукция, беше много хубаво преживяване“. Българската актриса успява да се срещне с легендарния кинаджия малко след снимките на филма.

„Видяхме се с Тарантино в студио, когато правихме записи за филма, след това се срещнахме и на премиерата. Седнахме с целия екип и говорихме. Куентин Тарантино е изключително талантлив, гений, вижда се в речта му. Голям кавалер, много приятен и добър човек“, споделя тя.

Премиерата на „Хотел на ужасите 2“ е през 2007 г., но и досега филмът се радва на голям интерес от почитателите на хоръри.

Срещата с Куентин Тарантино не е единствената й със световноизвестни личности. Животът на Вера Йорданова й поднася много приятни

и запомнящи се запознанства

разказва преди време „24 часа“. Още на 14-годишна възраст, Вера, много висока и слаба, има предложение да започне да работи като модел. Тя се съгласява, за да си спечели допълнителни пари през лятото, и това нейно решение й отваря вратите към света.

Едва 17-годишна, тя се премества в Париж за пет години. Живяла е в Барселона, в Южна Африка – Кейптаун, в Италия, Латинска Америка, последните години в Съединените американски щати – Лос Анджелис, Ню Йорк, Маями. Благодарение на работата й като модел се среща с модни величия като Карл Лагерфелд, моделите Наоми Кембъл, Клаудия Шифър. „Срещала съм се с много големи личности в модата, например с великия фотограф Хелмут Нютон, което за мен беше чудесен момент“, обяснява Вера.

Другата й голяма страст е кулинарията. Като цяло обича „всички неща, свързани с това да създадеш някаква емоция у другите хора“. Преди няколко години Вера издава собствена кулинарна книга във Финландия, в която описва 100 рецепти и няколко истории към тях от своя живот. Те са свързани с кухнята на държавите, в които е живяла.

Страстта на актрисата към готвенето тръгва от нейната баба. Когато Вера е на 6-7 години, родителите й я оставят при баба й в България, за да я гледа. „Тя беше вегетарианка и правеше невероятни гозби, малко по-различни от останалите. Разбираше от това, което сега наричаме здравословно хранене, практикуваше го още тогава. От нея получих

първото си вдъхновение

След това, когато бях на 12-13 години, започнах сама да си готвя, правех баници и разни други неща. Майка ми също е невероятна готвачка и за мен прави най добрата храна на света. Много обичаме да се събираме на партита заради някакви празници, двете заедно обмисляме менюто и какво да приготвим на гостите. Това е нашият начин да се забавляваме“, разказва актрисата.

Любимото й място и до днес е къщата на майка й в село Капитан Димитриево, между Пазарджик и Пещера. До него има хубава пътека, откъдето се виждат Родопите. Там тя е тичала като малка, а сега води 4-годишния си син Кийран.

Момченцето все още не знае добре български, защото баща му е колумбиец и вкъщи му говорят на испански и английски. Според Вера Йорданова синът й не прилича на нея, защото тя е интровертна личност, а той е много социален и не се срамува от никого.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Българин от Чикаго, журналист и волейболист сред водачите на „Републиканци за България“

Вижте всички имена на водачи на листи, одобрени от ръководството на партията

Затвори