Открийте ни и в

Български истории

„Какво щеше да се случи с мен, ако бях останала в България“

От дете с увреждания в София до параолимпиец на САЩ – съдбата на Елица

публикувано

на

Сн.: Алексения Димитрова, АФП

„Левият ми крак беше по-къс, нямах нито коляно, нито глезен“ – това разказва Елица във видеоинтервю за „Франс прес“. 33-годишната жена, която живее в Нова Зеландия, говори уверено и спокойно.

През 1987 година родителите й я дали в сиропиталище. Както казва тя самата, в комунистическа България това било обичайна практика по отношение на деца с увреждания. Подложили я на две операции, но положението й така и не се подобрило. „Не можех друго, освен да пълзя или да скачам на един крак“, разказва Елица.

От дете с увреждания до параолимпиец

 Животът й обаче се променя драматично и към добро, когато след падането на комунистическия режим става възможно да я осиновят в чужбина. През 1992 година петгодишното момиченце заминава отвъд Океана, където я очаква едно любящо американско семейство. Лекарите в САЩ са категорични: ако иска да ходи, Елица трябва да си сложи протеза. Така и става. Момичето не само прохожда, но бързо тръгва по стъпките на тримата си братя и сестра си, които са запалени скиори.

Случва се същинско чудо. Елица успява да постигне нещо, което никой не може да си представи: тя носи олимпийския огън на параолимпийските игри в Солт Лейк Сити през 2002 година. И не само това: тя участва в следващите две параолимпиади – в Торино и във Ванкувър. На 15-годишна възраст лъчезарната тийнейджърка среща и любовта на своя живот: бъдещия двоен златен медалист, новозеландеца Адам Хол, когото по-късно ще последва чак на другия край на света. Двамата с Адам са феноменални скиори.

„Ние двамата с Адам живеем живота си такъв, какъвто е“, разказва Елица, която сега се грижи за възрастни хора с деменция.

В България нещата се променят, но бавно

През 2018-а, докато е бременна с първото си дете, Елица събира куража да се срещне с трудното си минало в Североизточна България. Успява да открие семейството си, посещава и някогашното сиропиталище, което междувременно е придобило доста по-приличен вид.

Три десетилетия след края на комунизма, практиката родителите в България да изоставят своите деца с увреждания продължава. Изоставят се дори съвсем здрави деца, когато семейството е много бедно и трудно свързва двата края. Според „Уницеф“ през 2012 година България е била на първо място сред държавите в Източна Европа с деца под 3-годишна възраст, които са настанени в домове за деца, лишени от родителски грижи: 780 на 100 000.

След като многобройните случаи на малтретиране и ужасните условия, довели дори до смърт, се разчуха, под натиска на ООН и на ЕС повечето от тези гигантски сиропиталища бяха затворени. Хилядите малолетни и непълнолетни деца, които живееха в тези домове, бяха прехвърлени в по-малки заведения, припомня „Дойче веле“.

Такава е съдбата на Станислав – името на младежа е променено от „Франс прес“. Станислав е изоставен в едно сиропиталище, където през 2007 година го откриват журналисти на BBC. Техният репортаж изобличава варварските практики в това заведение. За разлика от Елица обаче,

Станислав няма късмета

да си намери ново семейство в чужбина. Днес той е на 25 години, а за него се грижи много по-мил и добросъвестен персонал в едно заведение в София. Младият човек отново е придобил вкус към живота.

„Вече няма епилептични припадъци“, радва се директорката на дома Галина Йотова. В едновремешните сиропиталища той едва ли щеше да доживее до днешната си възраст, смята тя.

До 2035 година старите институции за хора с увреждания трябва да бъдат закрити.

Макар че в България очевидно има напредък в това отношение, през 2019 година Хелзинкският комитет отправи остра критика заради „антихуманните практики и институционалното насилие“ в някои от тези заведения.

„Все още се допуска грешката младите хора с физически увреждания да бъдат обърквани с онези, които имат психически разстройства“, казва психоложката Весела Банова. И обяснява, че често пъти сбърканите диагнози са резултат от ниската квалификация на персонала.

Когато навърши 35 години, Станислав трябва да се премести в друг център, специализиран само за възрастни хора. Според Съвета на Европа обаче в България няма особен напредък по отношение на тези домове. В един от докладите на Съвета се твърди, че персоналът обиждал настанените

споменават се дори „удари с тояга“

България пое ангажимента да закрие трите най-критикувани заведения още тази година, а до 2035 година – изцяло да ликвидира досегашната система.

„Всеки ден си мисля какво щеше да се случи с мен, ако бях останала в България“, казва Елица, която благодари на щастливата си звезда.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Как българска фризьорка от САЩ се опълчи на Тодор Живков

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Семейство Ярловски в Роквил, Мериленд, правите на снимката са Васил и Веска. Сн.: Архив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Васил Ярловски е от София. Той е български емигрант, доктор на науките, инженер, който има успешна реализация в САЩ. Оказва се обаче, че неговата съпруга Веска също има своя собствена история, която е не по-малко интересна и показателна за времената, в които се случват описаните по-долу събития. Веска е от Панагюрище, работила е като фризьорка в София, а сетне и в САЩ – в Роквил, Мериленд, където живее със семейството си. Не е известно повече за това кога тя заминава за Америка, дали преди политическите промени от 9 септември 1944 г. или след това, известно е обаче какво се случва в годините, когато на власт в България идва Тодор Живков. Той управлява страната ни до 1989 г., когато е свален от власт от своите. Преди това той е първи секретар (1954–1981 г.) и генерален секретар на ЦК на БКП (1981–1989 г.), председател на Министерския съвет на НРБ (1962–1971 г.) и председател на Държавния съвет на Народна република България (1971–1989 г.).

Някъде в тези години Веска решава да напише

писмо лично до него

в което го обвинява за положението в България и за всичко, което се случва с хората в Родината й. Разбира се, това от една гледна точка е наивно и дори малко глупаво, защото на какво се е надявала жената, когато дисиденти с опит не са могли да направят нищо, за да променят нещата в страната си.

Всъщност, въпреки че не знаем подбудите на Веска да пише писма до генералния секретар на ЦК на БКП в онези години, не можем да пропуснем факта, че тя всъщност въобще не е направила нещо лошо, дори напротив, тя е заявила истината – че българите са потиснати, че не могат да пътуват, че са онеправдани спрямо останалите народи по света, които са свободни и независими. Именно това е казала Веска на Тодор Живков, а той от своя страна очевидно е предал писмата на тайните служби, които завеждат тези писма като провокация на Запада спрямо социалистическа България.

Но Веска продължава да пише писма, още повече, че братът на мъжа й е наказан без право да упражнява професията си на адвокат. Едва години по-късно той ще може отново да е адвокат, но само по определени дела, предимно имотни, без да му се дава право да води дела, които са престижни и могат да доведат до някаква известност за него. Той един път е дамгосан от това, че брат му е емигрант, при това не къде да е, а именно в САЩ, втори път неговата снаха – жената на брат му, го „прославя“, като се обръща с писма лично до Живков.

20 септември 1971 г. Семейство Ярловски приема гости от България в дома си в САЩ. Сн.: Архив на автора

Веска обаче вече е написала писмата си, ако спре, това означава, че е признала вина, а тя е в свободния свят, където такива ограничения няма. От друга страна пък, ако продължи, тя вероятно си дава ясна сметка, че

може да навреди още повече

на Бойка и Димитър в София.

Веска избира да е честна и открита докрай. Тя не се отмята от думите си, но все пак в един момент спира да пише писма до Тодор Живков, вероятно вече осъзнала, че това е безсмислено, защото тя сама няма как да успее да промени каквото и да било в комунистическа България.

Дали Веска Ярловска от Роквил, Мериленд, се е свързала с някакви опозиционни организации, дали е продължила по някакъв начин съпротивата си на режима в София в онези години? Едва ли! Тя е една обикновена жена, която обаче успява да се противопостави на вездесъщия и облечен в прекомерна власт и „слава“ Тодор Живков. Една обикновена българка – фризьорка от САЩ, се опълчва срещу „полубожеството“ на тоталитарния режим в България и това влудява тайната политическа милиция, която се опитва да накаже роднините в София, като ги репресира заради роднината им отвъд океана. Надеждата им е те да озаптят своите близки в САЩ да не пишат повече писма. Това е един от класическите начини на действие на този тип репресивни служби в тоталитарните държави – притискайки роднините, да действат пряко срещу враговете на режима. В случая „Ярловска“ те не успяват!

Бойка и Димитър Ярловски на гости на свои близки в село Бистрица, Софийско, 8 август 1978 г., правите на снимката са Бойка и Димитър. Сн.: Архив на автора


У дома, но не съвсем…

Не е ясно какви точно са били подбудите на Веска от Панагюрище, която по това време, когато пише писмото си, вече е съпруга на Васил в САЩ. От една страна, тя може би се е надявала, че по този начин ще отмъсти за всички потиснати хора в България, от друга страна, не се е замислила, че по този начин може да навреди на семейството на Васил, което е в София.

Става дума за брата на Васил, Димитър, който е столичен адвокат. Заради писмата на Веска до Тодор Живков, защото изглежда това не е бил само единичен акт, Димитър е принуден да се откаже от професията си и започва работа като общ работник. Така отношенията на Димитър и Васил се влошават, а двете жени на двамата братя – Бойка и Веска – не искат нито да се чуят, нито да се видят. Така стоят нещата и когато години по-късно Димитър и Веска посещават София. Те отсядат в хотел до „Паметника „Левски“. Това е съвсем близо до дома на Димитър. Двамата се виждат, но отношенията са хладни. Жените им не се виждат.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Сафие от България – пилот на най-големия пътнически самолет

Тя преследва мечтата си да управлява летяща машина между Шумен, Турция и САЩ

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: „Марица“

Въпреки премеждията в живота й, тя не се отказва от мечтата си да стане пилот и да управлява самолет. Сафие Адемоглу Тюркйълмаз я преследва между България, Турция и САЩ и днес не само управлява най-големия пътнически двуетажен Airbus A-380 в Турция, но и е един от най-известните пилоти там.

Преди години турската авиокомпания засне рекламен филм, който направи красавицата с българска кръв известна. Той бе озаглавен „Истинска история за успех“ и към днешна дата е гледан от милиони зрители.

Сафие Адемоглу Тюркйълмаз е родена е в малкото село Менгишево, община Върбица, Шуменско. Семейството й се е изселило в Турция по време на Възродителния процес през 1989 г.

Родителите й я описват като палаво

момиче, възпитавано като момче

с чувство за ред, дисциплина и съвестно изпълнение на възложените вкъщи задачи.

Малката Сафие обичала да се катери по дърветата. Стояла там с часове. Опитите да я накарат да слезе се оказвали неуспешни след признанието на момичето: „Обичам да съм нависоко“.

„Израснах в малко село в България. Родителите ми отглеждаха крави и зайци“, разказва Сафие, цитирана от „Марица“. Спомня си с носталгия за катерушката ракета на детската площадка. „Често си представях как я управлявам. Просто исках да стана пилот“, казва без колебание Сафие.

На 12-годишна възраст тя пристига в Турция със семейството си. Там обаче има проблеми с адаптирането. Сафие учи в една от най-добрите гимназии в Истанбул. Продължава в престижен университет в столицата Анкара. Мечтата да стане пилот обаче не я напуска нито за миг.

Сн.: Travelnews.bg

Открива се възможност да учи в Академията за пилоти на Турските авиолинии (THY). И мечтата й става реалност. Изпращат я в Маями, САЩ. Оказва се, че е единствената жена сред 119 мъже – бъдещи пилоти. Следват тестове по математика и физика, по интелигентност и по летене.

И така Сафие започва да лети.

„Много се радвам, че успях. Дано да бъда

пример за младите жени

от Турция, България и света. Искам да им кажа, че когато има вяра, посвещение и много работа, няма невъзможни неща. Даже и да плачеш, нямаш право да се отказваш“, е формулата за успех на капитан Сафие Адемоглу.

Младата дама по нищо не отстъпва на над 3000 пилоти в престижната авиокомпания. Макар че сред колегите си все още е известна с прозвището „бебето пилот“.

По-късно Сафие преминава на работа в Emirates. Там продължава образованието си и става първата жена пилот, управлявала най-големия пътнически двуетажен самолет Airbus A-380.

Гласът на Сафие е спокоен и ведър. В него не звучи нищо прекалено или излишно: „Постоянно искам да съм в небето, защото там се чувствам щастлива.“ „Когато летя, виждам света като една държава и това ме кара да се чувствам щастлива“, допълва тя.

Вече преминала 40-те, Сафие споделя опита си и вдъхва позитивизъм и от платформата TEDx Talks, канена е много пъти в телевизионни формати.

„За нас е гордост, че нашата Сафие, обикновено момиче от с. Менгишево, община Върбица, Шуменско, днес е известно име сред пилотите на такива престижни авиокомпании“, заяви кметът на Върбица Мердин Байрям.

„По време на Възродителния процес през 1989 г. семейството се изсели в Турция. И останаха там. Устроиха се добре“, уточни градоначалникът.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Красимира Хендри към върховете на BBC

Как една българка развива успешна кариера в медийната корпорация на Острова

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: БТА

Една българка извървя стъпка по стъпка трудния път до успешна кариера в медийния гигант BBC. Сега, когато са минали 20 години от първия й ден там, Красимира Хендри е главен редактор на Международни новини в BBC World Service и BBC News.

Тя е журналист с дългогодишен стаж, който започва в България. В Родината професионалният й път тръгва в Българското национално радио, преминава през Ефир 2 и БНТ. След това продължава в чужбина в CNN и Al Jazeera-Лондон. През 2019 г. ръководи няколко успешни инициативи за развитие на млади таланти в BBC, както и програма за професионално развитие на жени журналисти. Година по-късно разработва майсторски клас „Дезинформация и подвеждаща информация в социалните медии“, който води в НБУ и УНСС.

Красимира е родена в София, завършва Факултета по журналистика в СУ, специалност Радио. Постигнала е много, преминала е през трудни битки, пълна е със стотици истории. Една от последните е за

интервю с Бил Гейтс

което твърдо определя като един от най-напрегнатите моменти в кариерата си. Красимира е продуцент, а подготовката за срещата с милиардера й отнема месеци. Разговорът трябва да се състои по време на световна конференция за климата, което се оказва голямо предизвикателство. „Неговият екип недооцени колко сложна може да се окаже средата за такова интервю, ако то е направено в публично пространство. Как се интервюира Бил Гейтс по средата на зала „Армеец“ например? Буквално секунди преди записа прецених, че позицията ни не е сполучлива и че трябва да намеря по-добро място. Да де, ама как се намира затворено и тихо пространство по време на световна конференция за климата? Намерих. Трябваше лично да му кажа, че ще се забавим с 10 минути. Той беше изключително спокоен. Отговори, че е идеално и че няма нищо против, защото се нуждае от почивка. Няма думи, с които да опиша този половин час от живота ми. Но в крайна сметка всичко проработи, както трябваше“, разказа Красимира пред БТА.

Красимира Хендри

Тя живее от 22 години във Великобритания и признава, че се чувства като в огледалния свят на Алиса – раздвоена между България, където са родителите й и една част от приятелите й, и Лондон, където е семейството й, работата й и друга част от приятелите й. Но сега нещата изглеждат променени, защото тя започва работа по различни проекти в Родината. „Надявам се да бъда полезна. Радвам се, когато мога да предам опита си на колеги в България“, споделя тя.

Журналистката разказва, че е напуснала България по политически причини, а в BBC попада след конкурс. Тя вече работи на свободна практика в българската секция на корпорацията, когато се явява на конкурс за продуцент в BBC News. „И го спечелих. Печелех всеки конкурс след това и така прогресирах в кариерата си. Важно е да вярваш в себе си, да знаеш какъв е твоят unique selling point. На български казано, кое е това твое качество, което те прави незаменим за определена длъжност“, споделя Красимира Хендри.

 

Първият й ден на Острова е първи април. И досега се усмихва широко на тази дата и още пази някъде билета за обратен полет с БГА „Балкан“, който така и не използва.

А в първия й работен ден в BBC казва, че се е вълнувала много. „Но в крайна сметка, когато печелиш място с конкурс и удариш 50 човека в земята, това ти дава криле“, споделя българката. Най-трудно й е било да свикне с размера на корпорацията и с количеството работа, което трябва да се свърши. „Добрата новина е, че моето ръководство винаги ме е подкрепяло, до ден-днешен. Важно е да знаеш, че си оценяван. Всеки ден, с всеки проект“, категорична е Красимира.

В BBC тя ръководи няколко успешни инициативи. Един от проектите й е „Future Voices“, чиято цел е била да намери следващата генерация двуезични репортери за BBC. Всеки от тях е трябвало да говори освен английски и един от 42-та езика, на които медията излъчва. Българският не е сред тези езици, защото няма българска секция, но сред талантите на Красимира има млада и изключително талантлива българка, която говори перфектен арабски и английски и е високо ценена в Арабската секция.

Красимира Хендри следи и българските медии на Острова. Те са предназначени за сънародниците ни там и ги информират най-вече за свободните работни места.

Освен с работата си, българката се гордее безкрайно и с двете си дъщери. Те наближават 18 години и Красимира споделя, че всеки ден се учи от тях на мъдрост и ясна преценка за нещата. „Те са умни, силни и здраво стъпили на земята. Уча се от тях… на трудно достижими цели и на онова сухо чувство за хумор, което само умните хора имат. Да бъдеш майка е прекрасно преживяване. Наслаждавам се на всеки момент с тях“, добавя журналистката.

А за България казва, че не й липсва. „Аз я нося в сърцето си. Когато много ми залипсва, скачам в самолета и за три часа съм в София. Все пак, ако трябва да съм откровена – телешкото варено на мама, да запаля свещ в църквата „Света Петка Самарджийска“ до нас и да посетя гроба на баба ми на Задушница. Е, и виното с приятели в някой софийски ресторант, разбира се. Нормалните неща за всеки щастлив емигрант“, споделя Красимира.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА