Открийте ни и в

История на имиграцията

Как България можеше да стане щат на САЩ

Няколко са опитите за ограничаване на суверенитета ни, но мотивите са различни

публикувано

на

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Едно от основните обвинение срещу бившия комунистически управник на България Тодор Живков беше това, че е искал да направи страната ни една от съветските републики и по този начин е нарушил конституцията по отношение на националния суверенитет. Оказва се обаче, че това не е единственият опит на Живков, има и други. А още по-интересно е, че много преди комунизмът да завладее Родината ни, една друга историческа личност също е опитала да ограничи суверенитета ни. Кой с какви мотиви е действал, дали е бил прав или не, това ще остане на оценката на всеки човек, който чете и мисли – за нас е важно да представим фактите от чисто историческа гледна точка, а изводите ще оставим на времето, което нерядко забавя, но никога не забравя.

Отчаян от резултатите от двете национални катастрофи, които България преживява, както и от резултатите от Първата световна война, Григор Начович предлага още през 1918 г. страната ни да стане част от САЩ, като отделен нов щат. На 24 декември 1918 г. българският политик

пише писмо до Доминик Мърфи

генерален консул на САЩ в България.

Доминик Мърфи

Разработени са шест основни точки. Присъединяването ни към САЩ има срок от 50 г. и трябва да получи санкцията на държавите – победителки в Първата световна война. Предвижда се също така след изтичането на този срок от 50 г., при изрично съгласие от страна на България, но и на САЩ, страната ни да може да остане част от импровизираната федерация.

Предвижда се България да има своя конституция, законодателни органи, администрация и армия. Последните две обаче трябва да са под контрола на съюзниците – победители във войната, и е предвидено без съгласието и подкрепата на САЩ България да няма право да обявява война.

Това всъщност е може би първият опит за ограничаване на националния суверенитет, който обаче според историци не представлява предателство по смисъла на законите ни, а е

по-скоро вик на отчаяние

и опит на Григор Начович да защити страната ни от набезите на съседите – Сърбия, Гърция и Румъния, които са победители от войната и имат териториални претенции към нас, въпреки опитите на американския президент Удроу Уилсън да ограничи попълзновенията на победителите спрямо победените със запазването на етническия характер на преразпределените като териториални репарации земи след войната.

Разбира се, мотивите за спасяване на отечеството от лапите на освирепелите победители от Първата световна война чрез ограничен суверенитет и мотивите за механичното присъединяване на страната ни към друга държава за формирането на имагинерен „пример за бъдеща интеграция“ са обект на различни исторически, но и политически оценки. Всеки сам може да си даде отговор на въпроса кой е бил прав, дали е бил прав и каква би била другата реакция и действие. Историята обаче е точна наука, тя не търпи полуистини и непълни пространства. Епохата е плътна и наситена със събития, такива, каквито са. Кой е бил прав и кой не, решават не историците, не политиците, а само и единствено съдът на времето.

 


Предложения за вливане в СССР

Тодор Живков приветства съветския лидер Никита Хрушчов (на трибуната) много сърдечно, винаги когато той посещава страната ни.

Вторият известен на историците опит за ограничаване на националния ни суверенитет е при управлението на Тодор Живков. По време на посещение в Москва през август 1962 г. той излага пред съветския лидер Никита Хрушчов идеята си. Мотивите му са свързани с отпора спрямо индивидуалистичните отклонения от комунистическия път на страни като Китай на Мао, Албания на Енвер Ходжа и Румъния на Чаушеску (от 1965 г.). В София е свикан пленум на ръководството на комунистическата партия на 4 декември 1963 г. и се решава България да поеме курс към пълен отказ от суверенитет и сливане със СССР, както и въвеждане на задължително изучаване и владеене на руски език. Хрушчов обаче се усъмнява, че Живков иска да го преметне и да седне на руската трапеза, и отлага решението. След едно евентуално сливане Москва трябва да поеме изплащането на българските следвоенни репарации към Гърция и Югославия заради загубата ни във Втората световна война, когато въпреки че обявяваме война на Германия, не ни е признат статут на съвоюваща страна на страна на антихитлеристката коалиция.

През октомври 1964 г. Хрушчов е свален от власт и така опитът на Живков да присъедини България към СССР остава неуспешен, но той не се отказва. Опитите му продължават още близо 15 години! По време на среща с новия съветски лидер Леонид Брежнев, на форум на източноевропейските лидери от съветската зона в Крим през август 1978 г., Живков открито настоява България да бъде третирана като най-обикновена съветска република! Оригиналите на тези документи се съхраняват в Държавна агенция „Архиви“ и са достъпни за справка за онези, които се съмняват във фактите.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Cunard Line и White Star Line – две царици в битка за пасажери

Най-големите компании, обслужващи линията между САЩ и Европа от 19 в., в легендарна битка

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Две са най-големите компании, които обслужват трансатлантическата линия между Англия и Северна Америка през годините от първата половина на ХIХ в. – до вододелната 1968 г. и чак до първата половина на ХХI в. Това са компаниите „Cunard Line“ и „White Star Line“. Основно кораби на тези две параходни компании се конкурират за прословутите „шифкарти“ – билети за презокеанските параходи на пътниците, в това число и тези от Балканите – включително от България и македонските земи, които пътуват към Новия свят, за да търсят там и новия си живот.

„Cunard Line“ е британско-американска линия, базирана в Саутхемптън, Англия, управлявана от „Carnival UK“ и е собственост на „Carnival Corporation & PLC“. Това е водещият оператор на пътнически кораби в Северния Атлантически океан.

През 1839 г. на Самуел Кюнърд, корабособственик на „Нова Скотия“, е присъден първият британски договор за трансатлантическа параходна поща, а на следващата година е образувана Royal Mail Steam-Packet.

В продължение на 30 години Cunard се състезава за най-бързо трансатлантическо пътуване.

Въпреки това през 1870-а Cunard

губи конкуренцията

 и остава след „White Star Line“ и „Inman Line“. За да отговори на това състезание, през 1879 г. фирмата е реорганизирана като „Cunard-параходно дружество ООД“ за набиране на капитал.

В края на 1920 г. Cunard са изправени пред ново състезание, когато германци, италианци и французи строят нови, големи престижни лайнери. Cunard е принудена да спре строителството на нов собствен суперлайнер заради Голямата депресия от 30-те години на миналия век.

През 1934 г. британското правителство предлага заем на Cunard, за да завърши парахода „Queen Mary“ и да изгради втори подобен кораб, на името на кралица Елизабет, при условие, че Cunard се слее с другата голяма компания „White Star Line“, за да се образува дружеството „Cunard-White Star Ltd“.

Cunard притежават 62% от новата компания, а White Star притежават останалите 38%.

След края на Втората световна война Cunard си възвръщат позицията на най-голямата пътническа атлантическа линия.

През 1947 г. Cunard изкупуват 38-те процента от обединената компания „Cunard White Star“ и отново стават самостоятелна компания.

До средата на 50-те години

компанията управлява 12 кораба

на Съединените щати и Канада. След 1958 г. трансатлантическите пътнически кораби стават все по-неизгодни заради въвеждането на реактивните самолети.

Постепенно се оказва, че пътуването с параход е по-скъпо, отколкото със самолет. Освен това самолетът е далеч по-бързият начин пътниците да се придвижват, особено когато става дума за такива големи разстояния между Европа и Северна Америка.

От гледна точка на сигурността на пътуванията, в онези години все още се счита, че параходите са далеч по-сигурни, но въпреки това преимуществото на бързината на самолетите надделява над условната по-висока сигурност на параходите.

Cunard постепенно преустановяват целогодишното обслужване на северноатлантическия маршрут, което завършва като процес през 1968 г. Компанията се концентрира основно върху трансатлантическите пътувания предимно за туристи. Така луксът придобива нови измерения и вече се търси суперлуксът, за да се привличат богати туристи, чрез които фирмата да може да се самоиздържа.

Двата легендарни кораба, наричани „цариците“ или „кралиците“, биват заменени от Queen Elizabeth 2 (QE2), който е проектиран за двойна роля.

През 1998 г. Cunard е придобита от „Carnival Corporation“. В момента компанията Cunard е единствената корабна фирма, която обслужва пътници

 между Европа и Северна Америка

„Cunard Line“ работи като отделна единица чак до 2005 г., когато е абсорбирана като дъщерно дружество на „Carnival Corporation“.

Двете компании – „Cunard Line“ и „White Star Line“ – са емблематични в превозите си на пътници между двата континента в Северния Атлантик. Тяхната почти непрекъсната конкуренция за първенство в бързината на вземане на разстоянието от Европа до Северна Америка също е легендарно.

Повечето пътници обаче, особено тези от Балканите, са твърде далеч от тези състезания. Тяхната едничка цел е да се придвижат, колкото се може по-бързо, за да стигнат до местоработите си.

И все пак, много са емигрантите ни от третата и началото на четвъртата вълна на емиграция от Балканите към Северна Америка, които неволно стават свидетели на съревнованието между двата „икономически динозавъра“ в състезанието за най-бързо, най-луксозно и най-безопасно пътуване с параход между стария континент и Новия свят.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Да си създадеш малка България в голямата Америка

Когато нашенците се завърнат в Родината си, те нямат нужда от реадаптация

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Емигрантът Стойо - готвач в български ресторант, на който той е собственик, в Калифорния, 40-50-те години на ХХ в. – Сн.: Архив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в „стария край“, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други. Всъщност целите на българите в САЩ в онези години са били две – да заработят средства, с които да живеят по-добре в „стария край“, и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност.

Българката Цветанка Мирчоф, която живее

 в Калифорния през 30-те години

на миналия век, споделя пред близки, че „българинът, където и да е по-света, все си остава българин“. Макар че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начина на мислене, който демонстрира тенденция.

Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България – своеобразни фетиши – и ги превръщат в нещо като свой „национален олтар“. Така те съхраняват българското в себе си.

Когато българите се завърнат в Родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим за десетилетия наред.

Емигрантите пристигат на „Елис айлънд“ и от там поемат по нелекия път на имигрантската си битност.

Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави – в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Имигрантите се стремят все повече да се адаптират към

новата среда, в която живеят

Целта е човек да стане все по-неразличим, за да се слее с околната общност и по този начин постепенно да се натурализира изцяло. Това е другата крайност, заради която хора дори сменят имената си, но процесът е ярко забележим от края на 30-те години докъм края на 40-те години, или най-късно до средата на 50-те, когато настъпва промяна. Тогава невъзможността да се завърнеш в България, защото тук вече е установена съветска власт, прави така, че имигрантът отново започва да търси националното, което да го съхрани в една относително чужда среда, която трябва да обитава по принуда, лишен от Родината си по силата на историческите обстоятелства.

Православната църква е един от начините да се съхрани българската идентичност в чужбина.

С падането на комунизма в световен мащаб, поведението на имигрантите ни и в САЩ отново, за пореден път, се променя.

Те започват да се стремят към пълноценна интеграция, натурализация и дори асимилация. Те сякаш придобиват рефлекс на провинцията, идвайки от една малка, „провинциална“ европейска държава, в голямата, всесилна и приласкаваща Америка.

Какво се оказва? Когато националното в душата на имигранта е застрашено и се намира под стрес, той се стяга, мобилизира се вътре в себе си, за да се съхрани. Когато, обратното, националността не е застрашена, българските имигранти придобиват по-силно усещането за част от местната общност и се стремят да се адаптират максимално към условията, за да се почувстват по-свободни и по-пълноценни.

И двете начала си имат логично обяснение, и двете са плод на психосоциална диверсификация, която не се поддава на исторически манипулации. Процесите просто съществуват, провокирани от времената, но напълно логични и не непременно отрицателни или пък положителни.

 


Как глобализацията променя хората?

Преди години сякаш икономическото и социално разслоение между една малка България и Америка не е било толкова голямо, колкото е сега. Днес, връщайки се от САЩ или от която и да е развита западна държава, в България, човек може да изпадне в емоционален дефицит, само защото променя, при това само за едно денонощие, социалната си среда, която се оказва възлов фактор за компенсиране на поведението и емоционалността въобще.

Защо е така? Едно от обясненията е в културната глобализация на света, което води до много бърз преход от една култура към друга и от една социална среда в друга. Драстичността на промените се компенсира с относително засилване на емоционалните влияния.

Така се компенсира цивилизационният стрес в днешния свят. Все още е рано да правим глобални изводи, но може би именно така се и оцелява в днешния свят. Може би поне след 50 години ще можем да направим извод и за днешните поведенчески стереотипи на българските имигранти.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

300 лв. и 15 денонощия: С кораб до Америка през 1904 г.

„…В морето вълни от вода, на парахода – от хора“

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: Архив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Как се заминава за Америка през 1904 г.? Това е колкото романтично, толкова и опасно и трудно, но в същото време и необходимо, мечтано и постигано от много българи. „До Америка потребни са 300 лв. само да се докопаш до американския бряг, а ако искаш да отиваш във вътрешността, не стигат и 400 лв.“, споделя в пътеписа си „Отиванието в Америка и връщането ми“, Христо Н. Соколов. Творбата му е препечатана в сборника „Българинът по света в началото на ХХ в.“ със съставител Румяна Пенчева, издадена от издателство „Кибеа“ в София.

Христо разказва изключително интересни моменти от пътуването си до Новия свят, като не пропуска както хубавите неща, така и лошите. Според него човек спокойно

 може да се пресели в Щатите

в онези години, дори с цялото си семейство. 15 денонощия са необходими през океана, за да стигне човек с кораб до американския бряг.

По това време главната агенция за изпращане на работници в Америка се намира в германския град Бремен. Според Христо немците, които пътуват за новия континент, се ползват с привилегии, на кораба имало дори помещение за евреи, където те сами си подготвяли храната, и имало табела, на която пише: „За израилтяните“.

Пощенска картичка за ежедневния живот в Охайо, 1920 г. Сн.: Архив на автора

„…В морето вълни от вода, на парахода – от хора. Матросите и дежурните, вместо да въдворяват ред и тишина, попадат от смях и още повече усилват вълнението със своето „коман“ (скоро)! Пътниците от 1-вий клас са на горните етажи, които са в средата на парахода, и там са повече немци чиновници, задоволни от добра храна, чиста квартира, липсва им само смях за удоволствие. Ето и той се явява на сметка на славянството и никой не се смущава от тази анархия, а всякой се смее и се възхищава…“, разказва Христо в пътеписа си.

Според него

 докторите не се грижели добре

за пътниците от ІІІ-та класа. Изключително интересни са обаче спомените му за комисията, която преглежда току-що пристигналите европейци. Първият въпрос е за имената. И откъде е човекът, както и на колко е години. След това питали за причината да се пътува до Америка, има ли близки и познати в новата земя, откъде е събрал пари за разноски, както и има ли средства за гаранция. Ако човек е над 50 години и отива като работник, а не със семейството си, бива връщан. Ако някой не успее да даде ясно обяснение защо идва в Америка, също бива връщан към Европа, защото е съмнителен. Ако някой има брат или баща в Америка, или ако парите за пътуването му са осигурени от тях, кандидат-емигрантът бива връщан, защото комисията не иска да събира роднини, защото те започват да се организират и да се съюзяват, а основната цел е да се работи!

Христо разказва как до фабриките имало бараки, където били настанени работниците. Това са дървени постройки, в които били поставени по четири легла – две двойни. Наемът за всяка барака бил по два долара на месец. „Нощно време

там е зрелище жално

печално, сърцераздирателно от охканията, пъшканията и стенанията на измъчените работници, щото на човека космите настръхват. … Връщането (от Америка) е много по-мъчно от отиването. При отиванието поне отчасти има веселие, щото се отива с надежда. При връщането представлява се твърде печална картина. Пътниците са повече от славянското племе, но няма нито 10% щастливци, защото връщат се кой без ръка, кой без нога, кой без око, кой полудял, защото изгубил, кой е болен и прочие…“, спомня си Христо Соколов в творбата си.

Един „наполеон“ струвал четири долара. Особено ценен е съветът за пътуването с парахода, където според Христо човек трябва да си носи кромид лук, оцет и пипер – продукти, които закрепват стомаха.

Според разказа на Христо по-лесно било човек да се пресели със семейството си в Америка, но това щяло да му коства вярата и езикът. „След години неговите синове и внуци ще бъдат англичани по език и вяра. Славяните… се преселват в Америка, но цели села и градове и там образуват колонии и по такъв начин запазват своя език и религия“, твърди Христо в своя пътепис за пътуването си до Америка през 1904 г.


Съветите за пътуване до Новия свят от онова време

Към края на разказа си Христо ни оставя едни от най-точните съвети как човек да посети Америка и какво му е необходимо да знае. На първо място, трябва да има най-малко 20 „наполеона“ пари и да носи колкото се може по-малко багаж. Трябва да се плаща такса само за път до американския бряг, не и за вътрешността по железниците, защото това струва повече пари от Европа. Трябва да се пътува до Ню Йорк, защото пътят до Америка с тези кораби е само 6-7 дни, а и храната е по-добра. Параходите, които отиват до Балтимор, пътуват 15-16 денонощия. Христо съветва да се купува билет само за 1-ва класа и да се търси настаняване в средните отделение на парахода, защото там клатенето било по-слабо.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА