Открийте ни и в

История на имиграцията

Как езикът на емигрантите влияел и на родния им говор

Езиковите особености са образ на историческото време, в което са пребивавали нашите предци в чужбина

публикувано

на

Пощенска карта, изпратена от Охайо, 1919 г. - работа в металургичен завод. Репродукции: Архив на автора

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Много неща се променят, когато човек смени мястото, където живее. Казват, че когато смениш дори даден „диалектен“ регион, постепенно и собственият ти диалект започва да се влияе от това. Например човек от Шопския край, ако заживее в Русенско, постепенно езикът му „омеква“. Неизбежно е и лингвистите обясняват това освен с влиянието на масовата култура, така също и с факта, че човек търси начини да се приспособи на подсъзнателно ниво, което подпомага адаптацията на съзнателно ниво.

Забелязали ли сте как говореше и до голяма степен все още говори така последният български монарх Н.В.Симеон ІІ, който само допреди няколко години беше и министър-председател на България? Той

използва много архаизми

поставя ударенията на думи на места, където днес не поставяме такива, дори ползва словесни конструкции, които днес се употребяват за различен тип смислови обяснения. Например, когато той говореше за летателните екипажи в Българската армия, използваше не думата „екипаж“, която е възприета днес, а „персонал“, което е неточно. Разбира се, това не беше нещо кой знае какво, но демонстрираше как езикът, говорът на човека на даден език, макар и родният му, се променя, когато се наблюдават чужди лингвистични инфилтрации и дифузионни лексикални процеси.

Хора, които дълго са живели извън България, обикновено говорят на малко „по-странен“ български език. Нормално е, защото все пак, ако един език, бил той и родният ни дори, не се практикува редовно, постепенно той се забравя или поне се изменя звуковата му същност.

Много пъти хора са подлагали на саркастично съмнение говора на някой българин, който след известно пребиваване извън страната се завръща и говори „завалено“, сякаш е забравил майчиния си език. Да, това наистина е комично, когато се извършва съзнателно, но има много случаи, в които хората наистина имат известни затруднения с родния си език, когато дълго не са го практикували

в далечни краища на света

Пример за подобен случай е първата „Мис София“ – българката Вера Костоф. Тя заминава за Америка в края на 20-те години на миналия век и се завръща само няколко пъти в Родината си. Разбира се, в САЩ комуникира основно на английски език, но в семейството си говорят на български език, защото Вера е омъжена за българина Атанас.

Факсимиле от пощенската карта, изпратена от Христо Серафимов от Чикаго до Стойо Крушкин в Стилтън, Пенсилвания.

Вера обаче много често използва думата „пълисмън“ за полицай. Тя не казва „няма“, а ползва по-остарялото и диалектно „нема“. Сред останалите думи, които се открояват в речта й, са „хлеб“ вместо „хляб“, „место“ вместо „място“ и т.н.

Макар че като дете семейството й е било близко до Иван Вазов, а и Вера често е стояла в скута на писателя, в писателското кафене близо до днешната руска църква в София тя така и не променя говора си, който се съхранява автентичен от времето, когато Вера напуска България. Тогава така се е говорело в София и Вера говори именно по този начин в началото на 90-те години на миналия век, близо 70-години след като напуска Родината си за дълго.

Друг показателен пример за промяна в езика е пощенска карта, изпратена от емигранта Христо Серафимов, съдружник и приятел на Стойо Крушкин

също емигрант в САЩ

а и съосновател на оркестър „Bulgarian Balkan Band“. Картата е изпратена до „Мейн стрийт“ №143 в град Стилтън, Пенсилвания, където по това време живее Стойо. Христо пък се намира в Чикаго. Датата на картата е 9 декември 1915 г. Текстът, който може да се прочете само на отделни места, гласи следното: „Драги Стою, ида да ти собща радостната вестъ, че днес на 9-ти т.м. в 9 часа сутринта съобщихъ наи сетне на генералъ боса на нашия флоръ (апартамент № 2343) за моятъ отъ давна желателен квит, да тръгна за Steelton при теб. Днес по целата…. а като гръм се разнесе…. регателно уволнени…. о. поздрави всички п…съ поздравъ Христо…“. В страни на картата, почти в полето, е записано следното: „че наи сетне и туй се свърши“.

Отбелязаните думи са или архаизми, или „англицизми“, които са инфилтрирани в българската емигрантска реч, която постепенно придобива символична собствена визия. Това също е често наблюдаван процес да се ползват частично или изцяло видоизменени „английски“ думи в разговорната реч между български емигранти, които естествено преминават и в писмената реч.


Чарът на диалектните форми

Езиковите особености в никакъв случай не могат да бъдат проблемни. Те са по-скоро един образ, или поне фонетично подобие на лика на историческото време, в което са пребивавали нашите предци – емигранти в различни точки по света.

Диалектите са едно от богатствата на един език. Малко са държавите като България, в които има толкова много и разнообразни диалектни форми, които придават освен цвят и пъстрота на изказа, така също и една неповторима вербална уникалност.

Влиянията на чуждите езици и най-вече на английския, които нахлуват със зачестяването на пътуванията отвъд Атлантика, особено между двете Балкански войни и след Първата световна война, придават още по-голям колорит на изказа и отварят българския език към света не за злонамерени и вредни влияния, а за осъвременяване и разумно модернизиране.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Една българка от началото на 20 в. и американската мечта

Баба Тимка е сред многото, на които се налага да търсят начин да оцеляват

публикувано

на

от

Виж цялата статия
На въпросната оригинална снимка се вижда как е избодено лицето на баба Тимка. – Сн.: архив на автора.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Между Първата и Втората световна войни група от около петнадесет човека от село Туден, недалеч от София, заминават за САЩ. Селото е близо до днешния град Годеч, в Западна България, и все още носи това име. В онези години Годеч също е село. Сред въпросните петнадесет души е и съпругът на Тимка, и двамата от село Туден. Групата отива да работи в Новия свят, за да изкара пари, с които да подобри положението на семействата си в стария край. Случва се обаче така, че Тимка никога повече не чува нищо за своя съпруг. В България те имат пет деца. Жената се грижи сама за тях, постепенно започва да вярва, че мъжът й не е жив, и губи надежда, че някога отново ще го види. Тя не получава никакви вести от него, нито средства, и постепенно разбира, че вероятността съпругът й да е починал е голяма. Много хора от групата, заминала от Туден, не се завръщат. Не е ясно дали някой от тях е знаел за съдбата на съпруга на Тимка.

Така тя става един от много българи, за които американската мечта и загубването й предопределят пътя напред.

Изгубила всякакви надежди, жената е принудена да сключи втори брак. Жени се за Васил от близкото село Шума. Той не е участвал във Втората световна война, защото има дюстабан стъпало. Като единствен мъж в зряла възраст в селото, той става кмет. Запознават се с Тимка на чаршията /пазара/ в Годеч, който се провежда традиционно всяка сряда от седмицата, или на някой от съборите.

Васил е изгубил своята съпруга Наста /Анастасия/ при раждането на последните им две деца – близнаци, едното от които умира заедно с майката още при раждането. Наста е от софийското село Завидовци. Баща й, дядо Стоичко, имал сто кози и живял сто години.

Тимка има пет деца от първия си брак и те се прибавят към седемте деца на Васил, като се получава едно

голямо семейство от четиринадесет души

 нещо, особено характерно за онези години, когато хората, въпреки немотията, са имали по много деца.

След войната, към 50-те години, Васил заминава за София. Той започва работа като огняр и пазач в столично училище. Там има една стая, където Васил живее. Малко по-късно при него идва и жена му Тимка, която също живее в стаята на пазача. По-късно Васил наема квартира – сутерен на столичната улица „Мальовица“, където доживяват старините си. При тях в определени периоди живеят и някои от децата на Тимка.

Междувременно Тимка също си намира работа в столичната банка „Орел“ – като чистачка. Тимка умира около 1960 г., на около 80 години. Погребана е в Централните софийски гробища.

След смъртта на Тимка децата на Васил намерили снимки на втората съпруга на баща им и изболи очите на жената върху снимката. Минало време и една от внучките на Васил получила свиване на едната ръка, което наподобявало болестта рахит, но не било точно рахит.

Родителите се притеснили и решили да попитат петричката пророчица Ванга. Ванга им казала да отидат на гроба на Тимка в София и да запалят свещ, като по този начин измолят нещо като прошка. Те търсят една от дъщерите на Васил, която също живее в София и която знае къде е погребана Тимка. Тя ги отвежда на гроба и ръката на детето малко след това чудодейно се оправя напълно!

На Елис айлънд е първата спирка на пътуващите за Америка. От тук вероятно е минал и първият съпруг на Тимка, а след това следите му се губят…! – Сн.: www.nytimes.com

Това е историята на една обикновена селянка от едно затънтено село в Западна България, която неволно и напълно случайно става една от хилядите жертви на военните години. Тогава много мъже губят живота си по фронтовете, а много и напускат страната. Целта е

да припечелят пари в Новия свят

в Америка и да се завърнат по родните си места, за да осигурят малко по-спокоен живот за многолюдните си семейства. Много от тях никога не се завръщат. Едни запазват връзката със семействата си в България по един или друг начин, други започват напълно нов живот в Америка, а трети се изгубват из мините и по жп проектите в САЩ, където разклатеното им здраве си казва думата и те не издържат физически на работата.

Тимка е една от многото българки, на които се налага да търсят начин да оцеляват. Тя е принудена, като много други, да се омъжи повторно, което в онези силно патриархални години не е било считано за особено редно. Така тя търси и намира оцеляване не толкова за себе си, колкото за децата си.

Това е съдбата на българите в онези години – търсят оцеляване, създават големи семейства, за да помагат на нивата и в къщата. Това е начинът да се запази патриархалността на българското семейство. Америка и съдбата в Америка е тясно преплетена със съдбата на тези хора в България. Макар и на такова голямо разстояние, Америка се превръща в част от българската история.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

До 1945 г.: В САЩ живеят близо 110 000 българи

70% от сънародниците ни идват от македонските земи

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Демонстрация на български емигранти от Македония – 1903 г.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Повечето наименования на български дейности или организации в САЩ, особено в периода на една от най-масовите вълни на емиграция, след погрома на Илинденско-Преображенското въстание, са наричани „македоно-български“. Така например говорим за македоно-българска православна църква „Свето Благовещение“ в Стилтън, Пенсилвания, македоно-българска църква „Св. Никола“ във Форт Уейн, Индиана, и други, като процесът е дори по-задълбочен в Канада, където повечето църкви са именно „македоно-български“.

Според някои сведения, публикувани от periscop.bg, „старата българска емиграция“ се е състояла от 110 хил. македонски българи и едва 10 хил. българи – най-вече от България.

С течение на времето сред българската общност в САЩ възникват различни организации. Най-влиятелна обществено-политическа организация сред българските емигранти е Македонската политическа организация (МПО, която е патриотична организация). Това се дължи на факта, че така наречените „македонски“ българи представляват мнозинство сред българската диаспора в САЩ.

В опозиция на МПО стои „Макeдоно-амeриканската народна лига“, ръководена от Смиле Войданов. Тя се образува

в Детройт през 1930 г.

 и работи в тясно сътрудничество с „Федерацията на българо-македонските образователни клубове“, чиито възгледи са изразени чрез вестник „Народна воля“.

Пети конгрес на Македонската патриотична организация.

Част от българо-американските общности, които не са обединени в някаква формална организация, се представят във в. „Народен глас“, излизащ в Гранит сити, Илинойс. „Народен глас“ е приеман често като най-стария и влиятелен вестник, излизащ на български език в САЩ. Вестникът подкрепя идеята за „Велика България“ и според авторите Македония е „неделима част от България“ и трябва да се предаде на нея.

Българският социалистически работнически съюз представлява малка група от стари български и македонски емигранти социалисти, които се занимават предимно с интелектуална, отколкото с политическа дейност. Изразител на тяхното мнение е излизащият в Гранит сити седмичник „Работническа просвета“.

Именно това обяснява и формалното надмощие на „македонското“ над „българското“, при това въобще без да си противоречат едно на друго, поне в общия случай, когато говорим за емиграцията ни.

Оркестър „Bulgarian Balkan Band“ – около 1915 г. – Стилтън, Пенсилвания.

Нека си припомним и емигрантският оркестър „Bulgarian Balkan Band“, създаден около 1915 г., в Стилтън, Пенсилвания. От неговите 21 музиканти по състав, описан от д-р Иван Гаджев в неговия труд „История на българската емиграция в Северна Америка. Том 1: Поглед отвътре – 1860-1944“, огромната част са от македонските земи. 14 души са от Прилеп и Прилепско, един е от Пирот, има двама американци, Христо Серафимов е от Сапарева баня и капелмайсторът Стойо Крушкин е от софийското село Бистрица. Дори само от този пример можем да видим, че в САЩ по това време в емиграцията ни преобладават така наречените „македонци“ или „македоно-българи“, или както най-коректно се изписват – българи от Македония.


Какво показва преброяването в САЩ от 1940 г.

Според американски доклад от годините на Втората световна война в преброяването на населението на САЩ от 1940 г. като българи по произход са се записали 15 500 американски граждани. В доклада се отбелязва, че на територията на САЩ реално живеят около 40 хил. „българо-македоно-американци“. Отбелязва се, че 70% от българските емигранти идват именно от македонските земи.

Предполага се, че до края на Втората световна война в САЩ са живеели около 100-110 хил. българи, които с били основно в градовете Чикаго, Детройт, Индианаполис, Акрон, Гранит Сити, Форт Уейн, Йънгстаун, Сейнт Луис, Медисън, Стилтън и др.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Първият българин „милионер“ в САЩ

Сънародниците ни в Америка от началото на 20 в. не са били богати, но са били смели ентусиасти

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Бело Стефанов от Тетово до Сейнт Луис.
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Сънародникът ни Бело Стефанов от Сейнт Луис, Мисури, който си купил само един билет за надбягванията на коне от ирландската болнична лотария в Епсън Даун, Англия, е спечелил втората награда при надбягванията на 2 юни 1938 г. Наградата е на стойност 75 хил. американски долара. Данъкът, който нашенецът е трябвало да заплати на федералното и щатското правителства, е бил в размер на 22 393 долара и така чистата сума, с която българинът е разполагал, била точно 52 607 долара.

Това съобщава един от най-популярните и продължително съществували български емигрантски вестници в САЩ – „Народен глас“, в броя си от 3 юни 1938 г.

По-нататък в статията изданието разказва кой е Бело Стефанов. Той е българин от Македония, роден в Тетово. Пристигнал в САЩ 25 години по-рано – тоест около 1913 г.

и се установил в Сейнт Луис

където се занимавал с много професии, но най-вече с търговия. В Тетово Стефанов оставил две дъщери, които били омъжени, и един син, съобщава още вестник „Народен глас“.

През последните няколко години, към 1938 г., мъжът държал паркинг на самия бряг на река Мисисипи.

Бело Стефанов е първият българин в Америка, който печели толкова крупна сума пари от надбягвания на коне в Англия. Вестникът го описва като шейсетгодишен, скромен и трудолюбив човек.

Наистина, не са често явление новини като тази – българин да спечели от залагания. Защо ли? Ами защото българите по това време са предимно бедни хора, които работят много и пестят много, защото за тях приходите са нещо, което трябва да им позволява да съществуват, и останалото се заделя за „стария край“, защото всички искат един ден да се върнат в родните си земи и да се установят там. За тях гурбетът е възможност да подобрят живота си в Родината, а не е класическата форма на емиграция, когато човек сменя трайно местожителството си не заради друго, а защото иска вече да живее на ново място.

Именно поради тази причина да отделиш от залъка си, за да играеш на залагания, колкото и малко да е това, то е твърде много и е твърде рисково за хора като нашите стари българи от емиграцията ни в САЩ, които не са готови да правят такива резки стъпки в страни, на каквато и да е цена.

Разбира се, има и изключения, каквото е това с Бело Стефанов от Тетово. А един българин, автор на пътен дневник, отбелязва още един подобен случай, години по-късно, когато обстановката в САЩ вече е различна от това, което е било през 1938 г.

В по-късните години – 40-те и особено 50-те, ситуацията е друга. Хората са понатрупали капитали и са разполагали със свободни такива, които макар и малко, вече са позволявали и на

българите да играят комар

и да залагат пари на конни надбягвания. Това е национален спорт и мода в Америка. Сънародниците ни твърде дълго време странят от тези тенденции, защото нямат финансовата възможност да се включат.

Сред емигрантите ни по това време е имало ентусиасти, които постепенно са достигнали до нивото да могат да си позволят да бъдат модерни и да играят комар. Някои от тях очевидно са имали и късмет. Други пък, още в ранните години, когато са пътували в Америка, за да изкарат пари за „стария край“, са ги залагали още на пристанището на връщане и понякога са губели всичко, което са изкарали с труда си в „Новия свят“.

Бело Стефанов и Кирил Николов са само двама българи, единият от които печели наистина крупна за онези години сума пари, а другият печели по малко, но продължително и устойчиво. Хазартът не е характерен за нашенците в САЩ, особено в ранния период. Но все пак на някои от тях щастието понякога се е усмихвало…


Българският комарджия от Толедо

„…На 1 септември 1971 г., около 8 ч. вечерта, пристигнахме в Толедо. Това е стар град. Има доста неизмазани къщи, които червенеят. Повечето сгради са около 4-5-6-етажни, единици са измазаните. Отидохме в българския квартал. Тук е най-богатият българин. Намерихме Джени и Кирил Николови… На следващия ден – 2 септември – след закуска жените отидоха на пазар, а ние с Киро отидохме за хляб. Минахме по мост над реката, която тече буйно през самия град. Киро ми разказа как когато работели по моста, го викнали да работи и той. Той обаче видял как работниците са се настанили в един кош над водата и се уплашил, защото ако кошът се скъса, те ще се издавят в реката, и им отказал.

На младини Киро играел комар. Обикалял щатите и много му вървяло. Печелел доста пари и почти никога не губел. Оженил се, но продължил да играе на карти за пари. Не се прибирал дори за хранене. Един ден на жена му и писнало и взела тенджерата с яденето, занесла я там, където играели комар, и я тръснала на масата!

По-късно Киро се хванал на работа в железниците и от там се пенсионирал…“.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА