Открийте ни и в

BG емигранти

Как заради един българин САЩ не са длъжни да плащат пенсии

Сибила Патси

публикувано

на

Много хора в Щатите смятат, че имат гарантирано право на пенсия за работен стаж и платени вноски, и че държавата е длъжна да им плаща на старини. Оказва се, че това не е така.

Историческа справка показва, че българин е в основата на промяната на политиката на американските социални служби, които в зората на създаването си обявяват пенсията за естествено право на всеки човек, а сега не. И макар случаят с нашия сънародник да е много стар, всички специалисти все още го сочат като ключов и емблематичен за позицията на правителството и социалните.

Въпросният българин се казва Ефрем Несторов (Ephram Nestor), а а делото му е от 1960 г. То стига чак до Върховния съд на САЩ, където съдиите вземат обратно решение и отхвърлят становището от по-ниска инстанция. Последното отсъждане e публикувано на страницата на социалната администрация, в раздела с исторически факти.

Ефрем дошъл в САЩ през 1918 г. Започва да плаща за социалното осигуряване, когато тази програма е създадена през 1936 г. От 1955 г. той започва да получава по 55,60 долара на месец, тъй като тогава навършва пенсионна възраст. Година след това Ефрем е депортиран заради членството си в Комунистическата партия. Тогава вече е влязъл в сила закон, който постановява, че всяко лице, депортирано от страната, ще загуби социалните си обезщетения. Той обжалвал депортацията.

Съпругата на Несторов Барбара, която останала в страната и имала право да получава добавка към своята пенсия за съпружество с пенсионер, получила

известие за спиране на неговите плащания

и отказ за добавката.

Несторов, чрез съпругата си, завежда дело в окръжния съд с твърдението, че прекратяването на пенсионното му осигуряване е в нарушение на петата поправка в конституцията на САЩ.

Той заявява, че е лишен от право на собственост върху натрупани с времето обезщетения и това е станало без да е имало съдебна процедура или т.нар due process.

Окръжният съд излиза с решение в полза на Несторов, но министърът на здравеопазването, образованието и социалното осигуряване Артър Флеминг обжалва директно пред Върховния съд. По същото време делото за депортация на българина не било още решено, но после той го загубил.

Върховният съд преобръща нещата срещу Ефрем. С 5 срещу 4 гласа върховните съдии отсъждат, че той няма право на пенсия. Мнението на съда е, че „системата за социално осигуряване е предназначена да бъде форма на дългосрочно социално осигуряване, която трябва непрекъснато да се адаптира към изискванията на променящата се работна сила, което не позволява тя да се постави в рамките на правото за придобитото имущество“. Клаузата за due process пък е счетена за възпрепятстваща действия на правителството, които не могат да бъдат рационално обяснени. Съдът също така постановява, че прекратяването на обезщетенията няма наказателен елемент, а по-скоро е „отказ за извъндоговорно обезщетение от страна на държавата“.

Барбара с предишния си съпруг

Семейството на Несторов не го определя като върл комунист. Съпругата му Барбара го нарича

мечтател със стремежи да създаде ново изобретение

и е категорична, че той почти не е разбирал идеологията на партията. Ефрем обаче хранел топли чувства към Русия. Самата Барбара била с по-дълбоки политически разбирания.

По ирония на съдбата обаче депортирана е не тя, а Федя, както тя нарича Ефрем.
Барбара дошла в Америка от Унгария през 1888 г., когато била само на 4 години. Открива социализма, когато е на 16 г. и оттогава започнала да счита манифеста на Маркс за своя библия. Тя била член на Работническо-комунистическата партия в Денвър.

Барбара се запознала с Ефрем по време на Голямата депресия. Тогава тя живеела в Лос Анджелис и там се превърнала в един от водещите организатори за комунистите в района. Барбара също предала радикалните си за това време разбирания и на децата си, и ги отстоявала до смъртта си през 1979 г.

Ефрем от своя страна продавал зеленчуци от врата на врата. От него Барбара научила, че той избягал в Швейцария, за да не участва в Балканската война. Оттам негов приятел лекар му помогнал да стигне до Щатите. Барбара била впечатлена от симпатичния вид на Ефрем, както и от чувството му за хумор и доброто му отношение към децата й от предишен брак, но пък и посочвала, че не го харесвала като цяло. Двамата заживяват заедно през 1933 г. и сключват брак през 1936 г. В същата година Ефрем става член на партията, но само за около три години. Според Барбара, и по-късно според дъщеря й Дороти Ефрем не можел да се справя и с най-малките задачи, възлагани му от партията.
Барбара била

чест обект на разследване

от страна на ФБР и един от 11-те изявени комунисти, арестувани в шумна акция през 1951 г. Тя била обвинена в заговор, който да доведе до насилствено сваляне на правителството на САЩ. Барбара имала и осъдителелна присъда, отменена по-късно от Върховния съд.

По последни спомени на Барбара Ефрем бил разочарован от България, след като заживял там след депортацията си. Няма данни как се е развил животът му там, но вероятно е бил изпълнен с много препятствия.

Неговият случай повдига въпроса, противоречи ли крайното решение на върховните съдии на концепцията за социалната държава, която била широко застъпена в Щатите през 30-те и 40-те години. Специалистите казват че противоречие няма. Просто изплащането на пенсиите не е договорно право с държавата и не е гарантирано, макар че човек прави парични вноски с години (Ефрем например е плащал цели 19 години). Гаранцията е по скоро морална, но няма договорни измерения и така не се отхвърлят социалните функции на държавата. Решението от делото на Ефрем не е било оборено в съда досега.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

BG емигранти

Българка е най-добрият треньор по художествена гимнастика в Канада (СНИМКИ ИВИДЕО)

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
снимка: Михаил Михалев

Българката Стефка Мутафчиева е обявена в продължение на две години за „Треньор N1“ на Канада по художествена гимнастика. Тя има свой клуб, както и работи с гимнастичките от националния отбор на страната.

Стефка е родена във Велико Търново и е позната сред съгражданите си с моминското си име Йорданова. Майка й Ангелина Иванова е основоположник на художествената гимнастика в града. Израствайки покрай нея, дъщерята проявява интерес към този спорт и 7-8-годишна започва да тренира, а на 10-12 г. вече е шампион на страната. От 12 до около 15-годишна възраст е в националния отбор на България за девойки, като неизменно се класира в призовите тройки на състезания, а веднъж става и национален шампион.

Още преди да се дипломира в специалност Българска филология във Великотърновския университет, Стефка започва да води групи по художествена гимнастика в бившия Пионерски дом. След неочакваната смърт на майка й през 1989 г. младата великотърновка заминава в Копенхаген, за да продължи контракта на майка си и да я замести като треньор. В първите години на прехода, които определя като много мътни, тя и съпругът й решават, че е по-добре да не се връщат в България. С два куфара багаж заминават с работна виза за Канада. Там Стефка започва работа в най-големия спортен клуб на страната, създаден от естонка, където остава 4 години. През 1996 г. се среща с известната българска треньорка по художествена гимнастика Димитричка Маслева, която е работила с Нешка Робева и националния ни ансамбъл. Сънародничката ни също е емигрирала в Канада и по нейна идея решават да основат заедно свой клуб. Той съществува вече 23 г., а в него работят няколко българки. В клуба тренират около 100-120 деца, а на високо ниво се занимават 50-ина. Някои от малките гимнастички също са от България, като едната дори е внуче на емигранти от В. Търново.
Много възпитанички на клуба са ставали шампионки на Канада. Стефка, която е главен терньор на клуба, отговаря за секцията, в която тренират децата на национално ниво и състезателките й са в представителния отбор на страната. Така великотърновката се води и треньор на националния отбор.

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

В Канада художествената гимнастика не е сред популярните спортове, затова почти не получава пари от федерацията и клубовете се издържат от вноските на родителите. За да тренират, клубовете се налага да наемат помещения в църкви и други сгради. В тамошните храмове има големи зали за събирания след службата. Именно в тях българката и момичетата от клубапровеждат своите тренировки. Стефка  обаче с радост споделя, че в последните години художествената гимнастика в Канада се развива все по-добре.

Стефка обича да води момичетата си на подготвителен лагер във Велико Търново. Там те тренират на стадион Ивайло, където е направила първите си стъпки в гимнастиката и тяхната треньорка.

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

Spotlight On Coach! We all know there is no success as a rhythmic gymnast without her coach. So this year we will shine the spotlight on our National team coaches as well as athletes. First up Stefka from @juscorgc. Stefka has 35 years of experience as a RG coach, she came from Bulgaria to Canada in 1992, her mother was one of the leading coaches in Bulgaria in the town of Veliko Tarnovo. I suppose you could say she is continuing her mother’s legacy. ❤️💗. Thank you Stefka for helping to shape such amazing gymnasts. Stefka is also the recipient of the 2018 Coach of the Year award from Canadian Gymnastics and a few years ago from Gymnastics Ontario. #cndgymnastics #rhythmicgymnastics #rgcanada #rgcoach

Публикация, споделена от Canadian Rhythmic Gymnastics (@rg.canada) на

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG емигранти

Златотърсачът Любо: живот сред канибали и крокодили (СНИМКИ)

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Телефонът ми звъни с непознат код. „Любо е, от Папуа“, ми казва гласът в слушалката. Сърцето ми ще изскочи от гърдите. Пет години чакам това обаждане! Но за какво му е на Любо да пишат за него в български вестник. Живее си живота в Папуа-Нова Гвинея, както му харесва. Седи си на верандата на голямата си къща в тропически стил, а около него се чува режещо слуха тракане. Било от зелените жаби, които живеели по дърветата наоколо, с които е обкръжена голямата му къща.

Обича да остава сам, но рядко има този късмет. Случвало се е в 11 ч. вечерта да го питат каква е цената на златото за деня. Има си и дружка, живее в големия басейн на имението му, който отдавна се е отказал да ползва. Къщата му е на хълм и водата е кът, а за да напълни басейна си с чиста вода, ще му трябват 22 хиляди долара. Излишен харч. Затова сега басейнът е царството на

приятелката му Джизабела – огромен крокодил

Корицата на книгата „Дългият път на крокодила“

Гледа я от бебе, когато е била 10 см, а сега е 3 метра и половина. Обаче Джизабела не напада хора. Преди се е припичала денем на брега на басейна. Не е ли страшна, бррр…? „Джизабела вече не излиза. Джизабела е много дебела“, смее се на римата Любо.

Гръмкият му смях ми напомня за героите на Джек Лондон и Хемингуей. Ако Любо Тодоров беше съвременник на писателите, те щяха да напишат най-вълнуващите си романи по живота му, без изобщо да се налага да доукрасяват историите. Единственият българин златотърсач, добивал години наред злато от реките в Австралия и Папуа-Нова Гвинея. Не съм чувала и за друг нашенец, ловец на крокодили – живот на ръба…

Сега е богат, наскоро е навършил 70 години и му се иска да „укроти топката“. Купил си е луксозна яхта, дълга 22 м, и сериозно се замисля дали да не продаде бизнеса си с производство на машини за търсене на злато и да си живее само на „лодката“. Обаче златотърсаческата тръпка още го държи яко и крои планове да продължи с жълтия метал, който единствен дава свобода на човека… Колко килограма неприкосновени запаси е скътал? „Ха-ха, шегуваш ли се, как ще ти кажа? Крия кюлчета под камъни под водата, които само аз знам“ – и се смее гръмко.

Едва ли в цялата ни история на бягствата на хора по време на социалистическия режим има такава одисея като тази на Любо. Роденият в София 19-годишен младеж е женен за младо красиво момиче. Любовта към Поли е силна и искрена, но недостатъчна да потуши

поривите на душата му за необикновен живот

Любо е чиста проба авантюрист. Не го блазнят благополучието на големите градове и пухените завивки. Копнежът по девствени територии го зове като непреодолим повик на духа и кръвта. В същото време не е някакъв див и агресивен варварин, груб мачо. Има усет към изящното и рисува картини. Търси свободата в нейния чист, екзистенциален вид. Така както я разказва само Джек Лондон.  За него София е скучно място. Няма нови неща, няма приключения.

Жаждата за свободен живот не му дава мира и той е обсебен от идеята да се измъкне от комунистическа България. С риск за живота си бяга от социалистическия „рай“. Преплува за една нощ залива на Триест, пълен с акули, за да се реализира в джунглите и блатата на Австралия и Папуа-Нова Гвинея. Запленен от историята му, продуцентът и режисьор Марио Марков прави експедиция в Папуа-Нова Гвинея и пише книгата „Дългият сън на крокодила“. Заедно с колегата си Панчо Цанков прави и документалния филм „Здравей, Папуа“.

Любо попада в Австралия с 50 стотинки в джоба и спи по улиците. Там в едно българско кафене среща много добре облечен югославянин и го пита как се е замогнал. А той го води на един пазар, където в полунощ се разтоварват камиони с плодове, зеленчуци и риба. Двамата си изкарват по 50 долара от 2 камиона, а тогава хората получават заплата от 28 долара за 14 дена.

Така Любо прави първите си големи пари

Той среща двама братя югославяни, ловци на крокодили – Мирко и Марко, и идеята за поредната бърза печалба го завладява. Тогава ловът на крокодили е забранен и цената на една кожа скача 4 пъти, или 8 долара на инч, които тогава са много пари. А Любо е само на 22 години, луда глава и си мисли, че е неуязвим. Тримата заминават за една изоставена станция за риболовци, в абсолютен пущинак, в безлюден регион на Северна Австралия, залива на река Аделаида. Там крокодилите са огромни като динозаври, стигат до 10 м дължина. Но и много кръвожадни. Любо си купува пушка „Магнум 22“, която се зарежда при всяко стреляне. Братята го предупреждават, че не улучи ли крокодила, Господ да му е на помощ.

Ловуват в полунощ, на главите си носят миньорски лампи. Намират крокодилите по очите, само те се виждат над водата. Според това колко са раздалечени очите на крокодила разбират колко е голям. А колкото е по-голям, толкова по-ценна е кожата му. Очите се задържат над водата от 1 до 3 секунди и трябва светкавично да стреляш. Не уцелиш ли – свършено е с теб. Целят се в точно определено място на главата и ако убият крокодила, той се обръща с корема нагоре над водата, но бързо потъва. Тогава забиват една стреличка с балон, по него го откриват под водата. Одират кожата, осоляват я и я навиват на руло. Продават я тайно на специални прекупвачи.

След 6 месеца тримата събират толкова много кожи, че товарят един пикап. За тях

получават куфарче с пари, които си поделят

Заради безразсъдството и непукизма двамата братя наричат българина Любо Крокодила по името на популярния тогава филм „Дънди Крокодила“. Със своята третина от печалбата Любо си купува ресторант, който нарича Lubo Crocodile. „През 1973 г. живеех в пентхаус с басейн, купих първия цветен телевизор, който тогава струваше 800 долара, колкото една кола“, казва Любо. После чул, че Марко загинал на река Аделаида. Стрелял по крокодил, обаче не успял да го убие, а той бил грамаден и направо го глътнал.

Ресторантьорството му омръзва за 2 години и Любо отваря туристически център на остров Дейдрийм за обучение на водолази и гмуркане във водите на Големия бариерен риф. След близо 10 години попада на книгата River of Gold („Река от злато“) с невероятни истории за златотърсачи. Прочита я поне 10 пъти и това преобръща живота му. През 1980 г. златото се вдига на 850 долара, а заплатите там са 45-50 долара на седмица и той решава да действа.

Една от любимите му фрази е, че „има много злато и

всички реки са като банки

но се охраняват от крокодили”. Той заминава за Папуа и започва да добива самородно злато чрез пресяване на пясък от дъното на река Сипик. Песъчинките остават на повърхността, а златният прах като по-тежък се утаява. Любо изобретява машини за добиване на злато от водата – бизнес, с който се занимава и днес и го е направил богат. Но богатството за него има други измерения – дава му свободата да живее където си иска и да прави каквото си иска. А златото е единствената „валута“, която те прави пълноправен господар на живота си, казва българинът.

Дали има още канибали в Папуа? „Сто на сто, нагоре по поречието на река Сипик, в по-затънтените райони на острова“, категоричен е Любо. В страната се говорят 800 езика или местни наречия, а причината е, че хората са живели много изолирано. Има места, където са с 500 години назад в развитието си. Местните хора са с почти черен цвят на кожата, изглеждат много страховито и много си приличат, защото са се множали помежду си. Страхували са се да излизат извън общността си, защото преди 100 години е било така – напуснеш ли твоя район, от другото племе те убиват и изяждат.

В Австралия

голямата му къща в Кент, Северен Куинсланд

стои празна от 30 години. Не желае да се връща там. След като земите в Австралия се предават във владение на аборигените, в страната „настава комунизъм – аборигените не дават никакъв бизнес да се прави“. Затова си живее в Папуа в огромната си къща с колекция от 5000 дървени маски и фигури, изработени от местните.

„Много местни хора участват в златотърсаческия ми бизнес, продават ми дърворезби и съм доволен, че успях да променя живота им. Вече не живеят в сламени колиби, а в нормални къщи, имат телефони и телевизори“, казва златотърсачът. Живее близо до град Уиуек, който е на час и половина от Сипик. От брака му с любимата Поли в България му е останала една дъщеря – Любов. От втория брак с холандка има дъщеря Бианка, която е изкуствовед и живее заедно с майка си в Бали. Там има галерия, в която продава дървените маски и скулптури, които баща й откупува от местните хора в Папуа, като така им осигурява по-цивилизован живот.

„Някой ден ще се върна в България. Знаеш ли колко злато има там? Има дори в реките, минаващи през София. Ами река Златица? Неслучайно предците ни са я нарекли така“, смее се авантюристът. Казва ми „Дочуване“, защото в София е обедно време, а при него вече е мрак и тръгва да гаси лампите из голямото си владение.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG емигранти

Българка от Чикаго с успешен блог за пътувания

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия

 

Превръщайки страстта си за пътуване в собствена индустрия, Емилия Танева обикаля земното кълбо, вкусвайки от най-изискания лукс, който може да си представите. Тя описва приключенията си в изключително успешния си блог Bubbly Moments (https://www.bubblymoments.com/), а също показва моменти от всекидневието си в инстаграм, където е събрала внушителните 655 хил. последователи (само за година и половина). Всъщност са повече от 655 хиляди. А много от тях дори не подозират, че могат да я видят и в бяла престилка, защото Емилия е и дипломиран ортодонт и има  процъфтяваща кариера в тази област.

Нейният блог е завладяващ и в него Емилия дава съвети на хората къде биха могли да отседнат или да похапнат, за да се насладят истински на приказни места като Сейшелските острови,

Дубай, Малдивите, Бора Бора

Емилия се надява „да даде крила“ на пътешествениците  да осъществят и най-смелите си мечти. Начинанията й често са подкрепяни от големи марки като Clinique, Olay, Pantene, Macy’s и FabFitFun, които работят с нея с удоволствие.

Получава спонсорствата си или директно, или чрез influencer платформи. Големите брандове казват, че харесват в снимките й използването на ярки цветове, а също и местата, на които се снима. „Те харесват идеята, че тяхната марка е, или ще е, свързана с тези красиви и екзотични места“, казва Емилия.

Танева се премества в Съединените щати, за да учи за ортодонт в Университета на Илинойс в Чикаго. „Вече бях зъболекар в България, преди да дойда в Чикаго, така че знаех какво ще получа от една специалност в Америка“, казва тя. Изборът й на тази специалност е може би повлиян от това, че родителите й имат два зъболекарски кабинета във Варна и Велико Търново. Докато следва в Америка, Емилия се влюбва в мъжа, който сега е неин съпруг. Марката Bubbly Moments се ражда от желанието на младата двойка за романтични пътувания.

„Частта със социалните медии дойде преди три години, след като

пътувахме много със съпруга ми

и събрахме доста съдържание. Видях блоговете на други хора  и осъзнах, че мога да превърна пътуванията си в марка. По това време следвах няколко блогъри, а именно @nomadicmatt и @theblondeabroad и финансовия блогър @thewhitecoatinvestor. Първо се фокусирах върху изграждането на мой сайт и след това дойде Instagram и останалата част със социалните медии“, казва още предприемчивата дама.

„Ако искате да имате успешен блог или профил в социалните медии, най-напред разберете какво ви вълнува – красота, мода, храна, пътуване. Трябва да инвестирате много време. Аз прекарвам 4 или 5 часа на ден само за да преглеждам снимки, които ще бъдат публикувани в социалните медии. Инвестирах и лични финанси, за да изградя тази марка. Като всеки друг бизнес, ако искате да бъде успешен, трябва да го третирате като бизнес и да му отделяте време“, разкрива Емилия. „Съставям отделни графици за ортодонтската си практика и за марката ми на блога“, допълва тя.

Първото вълнуващо пътуване на Емилия било до Френската ривиера, когато била на 19 години. Сега

пътува поне по 12 седмици в годината

Често взема със себе си приятели или някой от семейството си. През зимата задължително се опитва да избяга от студа в Чикаго. Казва, че препоръчва на всеки да отиде и до България заради природата и гостоприемството ни и богатата ни история. Като всяка жена Емилия мечтае един ден да има деца.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Патриарх Неофит: Светът продължава да е раздиран от неправди и войни

"Благодатта, мирът и любовта на Възкръсналия от мъртвите Господ Иисус Христос да бъде с всички нас", заявяват митрополите от Светия...

Затвори