Кристи Петрова

Александрия Стоянова е родена на 12 май. Възпитаничка е на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. През 1984 г. двамата със съпруга й Георги Стоянов, също хореограф по професия, създават танцов състав към профсъюзния дом на културата „Люба Ивошевич“ в София, който впоследствие се трансформира в ансамбъл „Здравец“. Имат много престижни международни награди от конкурси, както и цяла мрежа от танцови клубове у нас. Изкуството на танцьорите е познато не само у нас, но и в страни като Испания, Италия, Швеция, Турция, Франция, Холандия, Белгия, Чехия, Унгария, Гърция, Румъния, Кипър, Йордания, Полша и др.

Семейство Стоянови имат две дъщери – Божидара и Анета, които са наследили професията им.

Г-жо Стоянова, здравецът е символ на дълголетие. Как станахте родоначалници на едно толкова голямо семейство?

– Ансамбълът се роди към профсъюзния дом „Люба Ивошевич“ точно преди 34 години. Това беше един чудесен дом с много качествена дейност, имаше различни колективи там, но си нямаха танцов състав. Много години са се пробвали различни ръководители. Мен ме видяха на един фестивал на народните хорове и ансамбли, където този ансамбъл, който тогава водех към „Кремиковци“, взе златен медал. Никой не ме познаваше. Директорката на културния дом ме харесала и ме покани на среща. И съответно, понеже сме семейство с Георги (съръководителя на състава – бел. ред.), започнахме заедно да работим. В този район нямаше детски колектив, така че отначало започнахме с това. Но децата станаха средношколци, а идваха и нови, така че колективът стана детско-средношколски. След това тези деца израснаха, ние не можем да ги изгоним, а вземаме и малки. Така в един момент формациите станаха три – малки, средни и големи. После стана модерно да се играят хора и създадохме клубове за начинаещи и по-напреднали. Така в един момент се превърнахме в едно голямо семейство. Нямахме си обаче име. Жената, която ни запозна и събра нас двамата с Георги – Здравка Радославова, беше много специален човек за нас, лека й пръст, затова решихме да кръстим ансамбъла на нея.

На Цветница бивши и настоящи членове на ансамбъла по традиция се събират в храма „Св. Николай Софийски“. Каква е историята, заради която отбелязвате тази дата като двоен празник?

– Бяхме набрали голяма скорост, готвехме се много, полагахме усилия, но не ни вървеше с турнетата. Дойде покана отнякъде, работим усърдно и в последния момент участието ни се проваля. Един ден домакинката към културния дом „Люба Ивошевич“ Петя ми каза: „Саше, това не е нормално! Искаш ли да отключим църквата?“ Ставаше въпрос за църквата „Свети Николай Софийски“ на ул. „Пиротска“. По това време репетирахме в еврейското училище, там ни беше гардеробната и момчетата се събираха да се веселят в градинката пред църквата. Та тя ми вика: „Ела в шест сутринта да отключим църквата, че да ти се отключи и късметът.“ Така и направих. Отключих църквата, отчето ми каза какво да направя и аз изпълнявах. Накара ме да доведа хората на Цветница да запалят по една свещ, а аз го помолих да ни прочете някоя молитва. В началото той се учуди: „Няма такава молитва специална. На какво да чета?“ Успях да го убедя и той ни прочете молитвата, която искахме – за ансамбъла. След това нещата направо се отприщиха. Направихме седем турнета за една година. Оттогава на всяка Цветница ние отиваме целият състав.

Чувствате ли се посланици на българското?

– Точно това сме. Децата усещат много бързо това и особено там, където има конкурси и ние печелим, се чувстват много горди.

Коя е най-трудно спечелената награда?

– С много мъка вземаме наградите, защото навсякъде колективите са много добри. Плюс това освен истинската ти стойност има и някакви задкулисни комбинации, а ние отиваме абсолютно неподготвени. В Албания например всички знаеха, че македонският състав ще вземе първата награда, защото той беше дошъл с много сериозна подкрепа, водеше си телевизионен екип, ползваше се с протекции. Изведнъж 12 души гласуваха за ансамбъл „Здравец“ и взехме купата. Това се случи буквално в последния миг. Аз вече се бях отказала, бях се примирила. Казвах си – какво толкова, ако не сме първи, все ще сме сред печелившите, защото сме достатъчно добри. След играта на македонците дойде нашият ред. Аз стоях зад кулисите и не смеех да погледна хората в очите, защото те се бореха за първото място. Когато казаха нашето име и посланикът излезе да поднесе наградата, в първия момент аз самата не вярвах. Някак не смеех да се зарадвам на отличието след преживените мъки. Същото се получи и в Турция. От 12 държави да вземеш първото място не е без значение.

Какво се промени в танците през годините?

– Много съм разочарована от това, което се случва. Сега бяхме на един форум – „Хоро се вие“, в София и бях ужасена от това, което видях – абсолютно безвкусни неща. Това, което българинът сам, без никой да го учи, е градил много години, ние сме на път да го затрием. Сама българката е подбирала цветовете си и е създала такива красиви костюми, а ние ги унищожаваме. Да вкарваш някакви елементи, които ги е нямало, да ги показваш на сцена и да налагаш това като модел на младите е престъпление. Ние доброволно, без никой да ни кара или да ни плаща за това, съсипваме онова, което българинът е градил толкова грижливо. Било то като хореографски текст, било като облекло. Не може неграмотни хора да налагат вкуса си. Извадено от корените си, хорото се превръща в комбинация от подскоци.

Има и друг момент. Носиите до голяма степен са вече антики. Някой взема нещо на втора ръка, от другаде намира престилка, от трето място купува риза. Получава се носия, която няма нищо общо с традиционната…

– Точно затова казвам, че нещата се правят неграмотно. Ние, за да направим един костюм, го изучаваме, събираме го. Това може да отнеме две години, може и повече. Ризите ни са от Николаево. Една майка на наша танцьорка специално ходи дотам, защото има роднини, събра снимков материал. Гледахме ги, мислихме ги. След това взехме връхна дреха оттам, която изучавахме по същия начин. Аз имам вече много костюми, но не искам какво да е, а трябва да подбера цвят, който да допълни колорита. Трябва да се помисли, ако се слага червено, да не е повече, да не е по-малко. Ние трябва да обучаваме децата, да възпитаваме у тях вкус, да се запази традицията и чужденците, като ги видят, да знаят, че това действително е тракийски костюм, другият е северняшки, а не шопска риза със северняшко менте (горна дреха без ръкави и с богата украса от гайтани, част от народната носия в някои краища на България – бел. авт.).

Тези неща не бива да ги събираш откъдето ти падне и да се перчиш, че имаш национален костюм. Това е срамно!

В другите държави като че ли повече милеят за традициите от нас. Фестивалите, в които участвате навън, са спонсорирани от самата държава, докато тук като че ли всичко опира до самоинициатива.

– Така е, защото приоритет при харченето на парите тук не е традицията. Ето ние отиваме сега в Турция за Празника на детето – 23 април. На този празник там не се работи, всички празнуват. Майката, бащата, детето са нагласени. Всички училища правят нещо, всички общини канят гости. И то международен фестивал правят, канят чужденци на Празника на детето. После те канят на Празника на фъстъка – земеделски празник, канят се групи от страната и чужденци. В Истанбул има специален Празник на липата. Избират един ден, украсяват парка, правят сцена и се събират. Това всъщност е празник на традицията. А ние какво правим? Ако отнякъде се намерят пари, те отиват в друга посока.

В YouTube преди време се завъртя клип, в който деца от Пазарджик играят хоро на двора в голямото междучасие. Това видео се превърна в хит. Хората се радваха, че тези деца не пушат и не се бият, а танцуват усмихнати. Как да се направи така, че това да се случва в повече училища?

– В училищата градим колкото можем. В нашето училище (49-о ОУ „Бенито Хуарес“ – бел.авт.) има хореографски паралелки, правим открити уроци, събираме деца и родители. Много приятно е да ги видиш застанали едни до други. На тези уроци децата помагат на родителите си, показват им стъпките. Много родители се запалиха и започнаха да танцуват, за да настигнат децата си. И това води и до изграждане на отговорност у децата. В час са шумни и палави, докато на тези уроци ги виждаме в съвсем друга светлина – дисциплинирани и съзнателни, те са учители на своите родители.

Японците ни изследваха преди време и доказаха, че българският танц е лечебен. Самите движения вкарват положителна енергия и изхвърлят отрицателната енергия. Ние самите, защото си го имаме, не сме се сетили изобщо да изследваме това. На тях обаче им е направило впечатление, че въпреки лошата храна, въпреки стреса и недоимъка ние сме по-здрави от други нации. Започват да ни изследват и доказват, че тези хора, които се занимават с фолклор, са здрави, защото самите движения, ако ги правиш правилно, укрепват организма. Хората са доказали, че ние на практика сме оцелели на базата на нашия фолклор. Неравноделните ни тактове ги няма никъде. В Турция има 5/8 (Пайдушко хоро) и 9/8 (Дайчово хоро), защото има много българи. Същото е и в Гърция. Там, където наши са се настанили, се е добавил някакъв ритъм. Има и още нещо – танцът е единение. За да танцуваш, ти се хващаш за ръце. Така енергията се събира и отива нагоре или се получава от горе. Много е хубаво да сте едни до други и да танцувате. Ти не можеш да си лош човек и да танцуваш. Лека-полека лошото отива на заден план, танцуващият човек се изпълва с положителни мисли. Много от хората, които играят при нас, идват от работа. Виждам ги как влизат с провлачен крак, уморени, с увесен нос. И когато затанцуват, изведнъж те се променят, лицата им започват да сияят, бузите им поруменяват, изпълват се с енергия.