Открийте ни и в

BG фолклор

Кампания иска да запечата фолклорното наследство на България в „Смитсониян“

Ще се увековечи трудът на Мартин Кьонинг – човека, изпратил „Излел е Дельо хайдутин“ в Космоса
Галина Петрова

публикувано

на

Българо-американска инициатива набира средства за запечатване на българското фолклорно наследство в музея „Смитсониян“ във Вашингтон. Парите ще бъдат използвани, за да добавят труда на известния балкански етнограф Мартин Кьонинг към постоянната колекцията на музея.

Проектът носи името Sound Portraits from Bulgaria: A Journey to a Vanished World и включва комплект от 2 CD диска с български фолклор (37 песни), както и малка книга с твърди корици, преведена на английски и български, със снимки на различни български музиканти и танцьори, с които е работил Кьонинг през годините.

Той започва приключението си да изследва балканския фолклор едва на 19 години, но се влюбва в България и тя става негова муза и

вдъхновение още след първото му посещение

На българската публика Кьонинг е известен като човека, отговорен за включването на песента „Излел е Дельо хайдутин“ в златния диск, изпратен в Космоса.
При последното си турне в САЩ Валя Балканска получи копие на този златен диск след концерта си в библиотеката на Конгреса в американската столица.

Мартин Кьонинг и Валя Балканска

„Ние сме изключително мотивирани да помогнем на Мартин Кьонинг да постави последната тухла от дългогодишната си работа да промотира българската култура и наследство“, казва Боб Юинг.
„Мисля, че е много важно, че музеят „Смитсониян“ и Кьонинг си сътрудничат в тази задача да опазят тази автентична музика в момент, в който тя е застрашена от изчезване.“

Изложба с 65 от историческите фотографии, направени от Кьонинг, заедно с два документални филма за българската народна музика ще бъдат представени в Националната художествена галерия в София през септември.
„За мен този проект е исторически момент за българския фолклор и запазване на огромния труд на Мартин Кьонинг“, казва Елка Русков от българския културен център в Сиатъл, която е сред организаторите на кампанията.

От ляво на дясно Елка Русков, Валя Балканска, Мартин Кьонинг и Петър

Най-малко 100-тина бройки от това луксозно издание на дисковете и книгата на Кьонинг ще бъдат дарени на български институции, библиотеки и музеи в Родината.
До момента кампанията е събрала над 8 хиляди долара. Тя ще продължи до края на май.

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
25 коментара

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

BG фолклор

Американска преподавателка ще издаде книга за българските звънци и камбани

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия

Звънци/чанове

Звънците и камбаните са изключително важни символи и метафори в българката култура и история. Освен това те са показател за това, че възприемаме света не само визуално, но и чрез различните звуци около нас. Това са някои от основните изводи в ново изследване на професор от Илинойския универсисет в Ърбана-Шампейн, продължило 10 години. Проф. Дона Бюкянън е провела изследването сама, като е пътувала до България много често. „Обикновено пристигах в София и това ми беше изходната точка, като оттам посещавах различни места из цяла България, най-вече в югозападната част и по-малко в северозападната“, каза специално за BG VOICE преподавателката. „Разбира се, имам много приятели в България, които много ми помогнаха, но това в никакъв случай не е съвместен проект“, допълни тя. Нейните етнографски наблюдения потвърждават, че българите са гостоприемна нация, репутация, която имаме навсякъде по света. Проф. Бюкянън сподели, че за нея е било удоволствие и огромна чест да работи в България. Научила е български и го говори перфектно, нещо, което показва нейният нестихващ интерес към страната ни. Тя разказа още, че се влюбила в българския фолклор и музика, когато била едва на 20 години. Била силно пленена от нашите народни оркестри, а също и от звука на нашия кавал.

Звънците и камбаните са толкова важни за нас, защото могат да се открият навсякъде, казва преподавателката – в кукерските ни обичаи, във фермерските ни практики (звънците са били и все още се окачват около врата на добитъка в двора), в религиозните ни вярвания с използването на църковните камбани и звънци, в монументите ни и други. Интересното е, че употребата на звънците в обичаите за прогонване на злото (кукери или сурваки) е била родово определена, т.е. в най-ранните години от българската история чак до XX век жените не са били допускани в тях. Това донякъде отразява патриархалния дух на нашата нация, в която мъжете имат по-голям авторитет от нежния пол. Едновременно с това изключването на жените от кукерството отразява и обществения строй допреди демократичните промени, когато жените са били ограничени в развитието си на пазара на труда и са имали по-ниско заплащане и по-ниски длъжности. През последните години обаче на тези маскарадни празници се забелязват все повече жени със страшни маски, а също и все повече деца.

Тенденция за изключване на жените има и в музиката. До съвсем скоро майсторите в направата на народни музикални инструменти са били само мъже. Освен това мъже са били и най-често музикантите, които са свирили със звънци в народните оркестри. Другото, което е направило впечатление на изследователката, е, че камбаните и звънците са били използвани като подаръци в българо-руската дипломация. Пример за това са подарените ни от Русия камбани в храм-паметника „Св. Ал. Невски“ и този на Шипка.

Сега проф. Бюканън ще напише и издаде книга, посветена на многобройното приложение на звънците в българския културен живот и тяхното значение. Работното й заглавие е „Момичето в камбаната. Звукови космологии на българските вярвания“. „Момичето в камбаната“ е метафора, която преподавателката заимства от наша легенда. В нея се разказва как момата с най-красивия глас била жертвана, за да не се счупи камбаната на селото. За написването на книгата проф. Бюканън е спечелила държавна субсидия от Националния фонд за хуманитарни науки, който е правителствена агенция. Отпусната сума е малко над 50,000 долара.

Проф. Дона Бюкянън е специалист по музикалните стилове на България, Балканите и новосформираните републики след разпада на СССР (особено Русия, Грузия и Армения). Научните й интереси включват музиката като символна комуникация, музика в естетическите системи, музиката и силата, музиката и космологията, музика и социалната идентичност.

Допълнителните й учебни области включват етномузикологични методологии, етнография, средиземноморски традиционни и художествени музикални изкуства, руска и източноевропейска класическа музика, по-специално Барток, Муспоргски, Стравински и Шостакович.

Нейните статии са се появили в големи списания за етномузикология, музикология и източноевропейски изследвания.  Професор Бюканън също така е създала Balkanalia, балкански музикален ансамбъл в университета на Илинойс в Ърбана-Шампейн.

 

Проф. Дона Бюканън

Кукери гонят злото с големи звънци

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG фолклор

„Пендари“ пресъздадоха танца „Буенки“

bg-voice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Бившият хореограф на Капанския ансамбъл Румян Занев не пожела да се оттегли в забрава след наложеното му отстраняване от активна творческа дейност през май миналата година. Ръководената от него танцова група „Пендари“ в гр. Вашингтон представи на 21 април на осмия фолклорен фестивал „Верея“ в Чикаго танц „Буенки“, дошъл до нас през годините от малкото село Юпер, община Кубрат, обл. Разград.

Бързото, „трополящо“ хоро се играе за здраве и плодородие една седмица преди Великден. В препълнената с българи и американци зала в най-многолюдния български град в Америка всички гледаха притихнали и с наслада едно автентично пресъздадено послание за берекет! Танцът е по хореография на проф. Кирил Дженев – емблематично име в България, създател на ансамбъл „Тракия“ в Пловдив. Създаден е в далечната 1973 година.

Румян Занев събуди най-доброто в душите на дузината прохождащи танцьори, далеч от родното огнище. Дали обаче е далеч Родината за хора, пренесли в сърцата си завещаната от дедите си сила и красота на духа?

Калин Крумов, председател на Българския образователен и културен център „Пчела“ в Лос Анджелис, коментира: „Много сме впечатлени от танцовия състав „Пендари“ и представения ритуал на фестивала „Верея“. Бихме желали, ако е възможно, г-н Занев да се включи в нашия Балкански фестивал в края на май с една работилница/клас за точно този ритуал. Сигурен съм, че има и други неща, които може да научим от него. „Пендари“ бяха една от най-интересните изяви на „Верея“. Поздравления за добрия избор и усилие.“ Ваня Алексиева, ръководител на фолклорна група „Китка“ във Ванкувър, Канада, също отправи официална покана на талантливия хореограф за работно посещение и обмяна на опит.

 

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG фолклор

Българският танц има лечебни сили

bg-voice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Александрия Стоянова

Кристи Петрова

Александрия Стоянова е родена на 12 май. Възпитаничка е на Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство в Пловдив. През 1984 г. двамата със съпруга й Георги Стоянов, също хореограф по професия, създават танцов състав към профсъюзния дом на културата „Люба Ивошевич“ в София, който впоследствие се трансформира в ансамбъл „Здравец“. Имат много престижни международни награди от конкурси, както и цяла мрежа от танцови клубове у нас. Изкуството на танцьорите е познато не само у нас, но и в страни като Испания, Италия, Швеция, Турция, Франция, Холандия, Белгия, Чехия, Унгария, Гърция, Румъния, Кипър, Йордания, Полша и др.

Семейство Стоянови имат две дъщери – Божидара и Анета, които са наследили професията им.

Г-жо Стоянова, здравецът е символ на дълголетие. Как станахте родоначалници на едно толкова голямо семейство?

– Ансамбълът се роди към профсъюзния дом „Люба Ивошевич“ точно преди 34 години. Това беше един чудесен дом с много качествена дейност, имаше различни колективи там, но си нямаха танцов състав. Много години са се пробвали различни ръководители. Мен ме видяха на един фестивал на народните хорове и ансамбли, където този ансамбъл, който тогава водех към „Кремиковци“, взе златен медал. Никой не ме познаваше. Директорката на културния дом ме харесала и ме покани на среща. И съответно, понеже сме семейство с Георги (съръководителя на състава – бел. ред.), започнахме заедно да работим. В този район нямаше детски колектив, така че отначало започнахме с това. Но децата станаха средношколци, а идваха и нови, така че колективът стана детско-средношколски. След това тези деца израснаха, ние не можем да ги изгоним, а вземаме и малки. Така в един момент формациите станаха три – малки, средни и големи. После стана модерно да се играят хора и създадохме клубове за начинаещи и по-напреднали. Така в един момент се превърнахме в едно голямо семейство. Нямахме си обаче име. Жената, която ни запозна и събра нас двамата с Георги – Здравка Радославова, беше много специален човек за нас, лека й пръст, затова решихме да кръстим ансамбъла на нея.

На Цветница бивши и настоящи членове на ансамбъла по традиция се събират в храма „Св. Николай Софийски“. Каква е историята, заради която отбелязвате тази дата като двоен празник?

– Бяхме набрали голяма скорост, готвехме се много, полагахме усилия, но не ни вървеше с турнетата. Дойде покана отнякъде, работим усърдно и в последния момент участието ни се проваля. Един ден домакинката към културния дом „Люба Ивошевич“ Петя ми каза: „Саше, това не е нормално! Искаш ли да отключим църквата?“ Ставаше въпрос за църквата „Свети Николай Софийски“ на ул. „Пиротска“. По това време репетирахме в еврейското училище, там ни беше гардеробната и момчетата се събираха да се веселят в градинката пред църквата. Та тя ми вика: „Ела в шест сутринта да отключим църквата, че да ти се отключи и късметът.“ Така и направих. Отключих църквата, отчето ми каза какво да направя и аз изпълнявах. Накара ме да доведа хората на Цветница да запалят по една свещ, а аз го помолих да ни прочете някоя молитва. В началото той се учуди: „Няма такава молитва специална. На какво да чета?“ Успях да го убедя и той ни прочете молитвата, която искахме – за ансамбъла. След това нещата направо се отприщиха. Направихме седем турнета за една година. Оттогава на всяка Цветница ние отиваме целият състав.

Чувствате ли се посланици на българското?

– Точно това сме. Децата усещат много бързо това и особено там, където има конкурси и ние печелим, се чувстват много горди.

Коя е най-трудно спечелената награда?

– С много мъка вземаме наградите, защото навсякъде колективите са много добри. Плюс това освен истинската ти стойност има и някакви задкулисни комбинации, а ние отиваме абсолютно неподготвени. В Албания например всички знаеха, че македонският състав ще вземе първата награда, защото той беше дошъл с много сериозна подкрепа, водеше си телевизионен екип, ползваше се с протекции. Изведнъж 12 души гласуваха за ансамбъл „Здравец“ и взехме купата. Това се случи буквално в последния миг. Аз вече се бях отказала, бях се примирила. Казвах си – какво толкова, ако не сме първи, все ще сме сред печелившите, защото сме достатъчно добри. След играта на македонците дойде нашият ред. Аз стоях зад кулисите и не смеех да погледна хората в очите, защото те се бореха за първото място. Когато казаха нашето име и посланикът излезе да поднесе наградата, в първия момент аз самата не вярвах. Някак не смеех да се зарадвам на отличието след преживените мъки. Същото се получи и в Турция. От 12 държави да вземеш първото място не е без значение.

Какво се промени в танците през годините?

– Много съм разочарована от това, което се случва. Сега бяхме на един форум – „Хоро се вие“, в София и бях ужасена от това, което видях – абсолютно безвкусни неща. Това, което българинът сам, без никой да го учи, е градил много години, ние сме на път да го затрием. Сама българката е подбирала цветовете си и е създала такива красиви костюми, а ние ги унищожаваме. Да вкарваш някакви елементи, които ги е нямало, да ги показваш на сцена и да налагаш това като модел на младите е престъпление. Ние доброволно, без никой да ни кара или да ни плаща за това, съсипваме онова, което българинът е градил толкова грижливо. Било то като хореографски текст, било като облекло. Не може неграмотни хора да налагат вкуса си. Извадено от корените си, хорото се превръща в комбинация от подскоци.

Има и друг момент. Носиите до голяма степен са вече антики. Някой взема нещо на втора ръка, от другаде намира престилка, от трето място купува риза. Получава се носия, която няма нищо общо с традиционната…

– Точно затова казвам, че нещата се правят неграмотно. Ние, за да направим един костюм, го изучаваме, събираме го. Това може да отнеме две години, може и повече. Ризите ни са от Николаево. Една майка на наша танцьорка специално ходи дотам, защото има роднини, събра снимков материал. Гледахме ги, мислихме ги. След това взехме връхна дреха оттам, която изучавахме по същия начин. Аз имам вече много костюми, но не искам какво да е, а трябва да подбера цвят, който да допълни колорита. Трябва да се помисли, ако се слага червено, да не е повече, да не е по-малко. Ние трябва да обучаваме децата, да възпитаваме у тях вкус, да се запази традицията и чужденците, като ги видят, да знаят, че това действително е тракийски костюм, другият е северняшки, а не шопска риза със северняшко менте (горна дреха без ръкави и с богата украса от гайтани, част от народната носия в някои краища на България – бел. авт.).

Тези неща не бива да ги събираш откъдето ти падне и да се перчиш, че имаш национален костюм. Това е срамно!

В другите държави като че ли повече милеят за традициите от нас. Фестивалите, в които участвате навън, са спонсорирани от самата държава, докато тук като че ли всичко опира до самоинициатива.

– Така е, защото приоритет при харченето на парите тук не е традицията. Ето ние отиваме сега в Турция за Празника на детето – 23 април. На този празник там не се работи, всички празнуват. Майката, бащата, детето са нагласени. Всички училища правят нещо, всички общини канят гости. И то международен фестивал правят, канят чужденци на Празника на детето. После те канят на Празника на фъстъка – земеделски празник, канят се групи от страната и чужденци. В Истанбул има специален Празник на липата. Избират един ден, украсяват парка, правят сцена и се събират. Това всъщност е празник на традицията. А ние какво правим? Ако отнякъде се намерят пари, те отиват в друга посока.

В YouTube преди време се завъртя клип, в който деца от Пазарджик играят хоро на двора в голямото междучасие. Това видео се превърна в хит. Хората се радваха, че тези деца не пушат и не се бият, а танцуват усмихнати. Как да се направи така, че това да се случва в повече училища?

– В училищата градим колкото можем. В нашето училище (49-о ОУ „Бенито Хуарес“ – бел.авт.) има хореографски паралелки, правим открити уроци, събираме деца и родители. Много приятно е да ги видиш застанали едни до други. На тези уроци децата помагат на родителите си, показват им стъпките. Много родители се запалиха и започнаха да танцуват, за да настигнат децата си. И това води и до изграждане на отговорност у децата. В час са шумни и палави, докато на тези уроци ги виждаме в съвсем друга светлина – дисциплинирани и съзнателни, те са учители на своите родители.

Японците ни изследваха преди време и доказаха, че българският танц е лечебен. Самите движения вкарват положителна енергия и изхвърлят отрицателната енергия. Ние самите, защото си го имаме, не сме се сетили изобщо да изследваме това. На тях обаче им е направило впечатление, че въпреки лошата храна, въпреки стреса и недоимъка ние сме по-здрави от други нации. Започват да ни изследват и доказват, че тези хора, които се занимават с фолклор, са здрави, защото самите движения, ако ги правиш правилно, укрепват организма. Хората са доказали, че ние на практика сме оцелели на базата на нашия фолклор. Неравноделните ни тактове ги няма никъде. В Турция има 5/8 (Пайдушко хоро) и 9/8 (Дайчово хоро), защото има много българи. Същото е и в Гърция. Там, където наши са се настанили, се е добавил някакъв ритъм. Има и още нещо – танцът е единение. За да танцуваш, ти се хващаш за ръце. Така енергията се събира и отива нагоре или се получава от горе. Много е хубаво да сте едни до други и да танцувате. Ти не можеш да си лош човек и да танцуваш. Лека-полека лошото отива на заден план, танцуващият човек се изпълва с положителни мисли. Много от хората, които играят при нас, идват от работа. Виждам ги как влизат с провлачен крак, уморени, с увесен нос. И когато затанцуват, изведнъж те се променят, лицата им започват да сияят, бузите им поруменяват, изпълват се с енергия.

 

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada