Открийте ни и в

Български истории

Българин грабна „визуален оскар“ в Лос Анджелис (СНИМКИ)

публикувано

на

БОРЯНА АНТИМОВА

Вечерта на 29 януари беше особено вълнуваща за един българин – 31-годишния Кирил Мирков. В залата на хотел „Бевърли Хилтън“ в Лос Анджелис, където 2 седмици преди това бяха наградите „Златен глобус“, той получи статуетката за своя персонален „визуален оскар“. Така се наричат престижните награди за визуални изкуства на Световната асоциация за визуални ефекти Visual effect society (VES). От години наградите за визуални ефекти се провеждат на отделна церемония, предшестваща „Оскар“-ите.

Кирил Мирков получи статуетката в най-престижната категория – Oustanding Vissual Effects in a Commercial („Най-добри визуални ефекти в рекламата“), която е еквивалент на „Най-добър филм“ при оскарите. Наградата е за работата му в екип заедно с колегите му Карстън Келър, Селчук Ерген и Уилям Лабем за рекламния филм за световноизвестния ликьор „Hennessy: The seven worlds“ („Хенеси: Седем свята“).

Колегите му от престижното студио Moving Picture Company (MPC) в Лондон печелят общо 5 награди, три от които са за анимационния хит „Цар Лъв“. „Беше голяма чест за мен и голямо вълнение, но никога не съм работил за престижни награди, а защото визуалните ефекти са моята голяма страст – каза пред „Труд“ 3D артистът. – Просто съм щастлив, че

работя това, което най-много обичам“.

Той създава 3D ефекти на компютър, които после се наслагват върху вече сниманите с камера кадри. Например върху кадър как хора вървят по улицата може да се сложи изображението на огромен динозавър, изобразен чрез 3D. Понякога всичко в кадъра може да е направено на компютър, но много важно е да има fine tuning (“фина настройка“) или изпипване на детайлите, цветовете и свързването им в единна хармонична композиция. След завършването на рекламния филм „Hennessy: The seven worlds“ Кирил Мирков е издигнат до най-високата творческа позиция – супервайзър.

„Хенеси: Седем свята“ представя седем красиви свята, като този, който е изградил българинът – Flowing Flame, от изригващи вулкани в огнени краски. Екипът работи под режисурата на легендарния Ридли Скот (“Гладиатор“, „Пришълецът“, „Робин Худ“, „Ханибал“ и много други). „Хенеси: Седем свята“ е своеобразното завръщане на големия режисьор, с неговата продуцентска компания RSA, в света на рекламата. Работата с него е истинско приключение за младия българин. „За разлика от някои холивудски знаменитости, Ридли Скот е много по-земен и отворен към творческия екип и контактуваше директно с нас – казва Кирил. – Той няколко пъти идва на нашите всекидневни оперативки. Беше много съсредоточен и непрекъснато рисуваше, докато говореше, как вижда нещата. В студиото запазихме куп негови скици. Беше много вълнуващо да видиш как гений като него мисли в рисунки.“

Това е вторият „визуален оскар“ за българин, след като миналата година Камен Марков получи същия за участието си в рекламния клип „Момчето и пианото“ с участието на Елтън Джон. Тази година персоналната статуетка е изключителен успех и летящ старт за младия българин Кирил Мирков едва две години след като завършва филмовата академия в Лудвигсбург, Германия.

Той се ражда в София в забележително семейство, свързано с изкуството. Майка му Анна Трифонова-Салабашева е

едно от най-титулуваните момичета

с над 100 корици на наши модни издания през 80-те. Баща му Антони Мирков е оператор в БНТ. Вторият му баща Димитър Салабашев също е голямо име в операторското майсторство. Леля му Екатерина Трифонова и днес е топ модел по световните подиуми и модните списания.

„Не бях свръхамбициозна майка, винаги съм насърчавала децата си да се занимават с това, което обичат – казва майката. – Кирил винаги е бил точен, отговорен, дисциплиниран и целеустремен.“ Той израства в София, отглеждан е от майка си и баба си и първоначално се занимава с музика. И днес обожава знаменитата си баба Татяна Белкина и обича да й ходи на гости. От малък свири на пиано, а голямата му страст е да композира свои парчета на компютърна програма. „Кирил несъмнено се е повлиял от креативното ни семейство, от света на красивото, в който ние бяхме. Той никога не е рисувал, но това, което прави, също е креативност, само че с 3D ефекти на компютъра“, уточнява майката.

Когато е на 11 години, майка му последва втория си съпруг Димитър Салабашев в Дюселдорф. Кирил остава за малко при баба си и през 2001 г. също заминава за Дюселдорф заедно със сестра си Таня.

Стресът от чуждата действителност

е голям. Само 3-4 дни след пристигането си тръгва на училище – в нормална немска гимназия. „Не знаех грам немски, в началото говорех само на английски. Едва след 6 месеца усвоих разговорния немски. Нямах приятели, защото не можех да общувам нормално с децата на техния език, изглеждах им странен. Имало е моменти – разплакваш се и искаш да се върнеш обратно в България“, спомня си той.

На 12 години още не мисли с какво иска да се занимава като порасне. Продължава да композира свои парчета на компютъра, докато един филм не отваря широко очите му за визуалните ефекти – „Матрицата“. „Този филм ме привличаше неудържимо, но най-много ме впечатлиха визуалните ефекти в него. Поисках да разбера как се правят и ми ставаше все по-интересно“, спомня си Кирил.

Тогава в YouTube все още ги няма така туториълс – видеа, в които се обяснява как да се работи по някоя компютърна програма. „В някакъв форум открих видео как се прави един ефект от „Матрицата“ – „Булет тайм“ – разказва Кирил. – Инсталирах си програмата, но всичко беше толкова сложно, че ме хвана шубето. Бях само на 12 години и така се изплаших, че затворих всичко, казах си, а, не, не, това е много техническо, не мога. След година обаче, когато гледах и втория филм „Матрицата“, още повече се запалих. Отново отворих програмите, но си оставих малко време да проумея как се работи с тях. Страхът постепенно изчезна и бях дотолкова погълнат, че само за това мислех и само това правех, като се върнех от училище. Първо пишех домашните, а после сядах на компютъра.“

Когато е в гимназията, Кирил научава, че във филмовата академия в Лудвигсбург е открита

специалност „Визуални ефекти“

Такава няма в Берлин и той кандидатства там. Изискванията са много високи – да владееш правенето на визуални ефекти и да имаш поне една година стаж по това. Този стаж Кирил вече е натрупал. „Като ученик поработих една година във „Virtual Republic“ в Дюселдорф. Бяха едни от най-добрите, всяка втора реклама с хубави визуални ефекти в Германия беше правена от тях. Шефът беше много готин, хареса ме, кефеше го да обучава новаци като мен. Подготви ме много добре за академията и за това, което съм сега“, споделя Кирил.

В академията талантливият българин също става един от любимите студенти на преподавателите. Когато е в III курс, на конференция по визуални ефекти в Щутгарт се запознава със супервайзър от MPC – Лондон, и го канят там да изкара практиката си. „Поработих там една година, много ми хареса и си казах, че като завърша, ще отида в Лондон“, казва Кирил.

Още като студент е номиниран за наградите VES – с дипломната си работа. Тогава издават календар с най-известните „креатури“ или култови герои от холивудски анимации като Годзила, Елиън, Трансформър, Кинг Конг. За рекламата му Кирил и негови състуденти правят видео от минута и половина. Седем месеца екип от 7 души работи за това видео от минута и половина. Няма как да представят всичките 12 герои от календара и избират само един – Гоблин Кинг от „Властелинът на пръстените“, от втория филм „Хобит: Неочаквано пътешествие“. „Гоблин Кинг е едър, с дебела кожа, много грозен, направо отвратителен, обаче го снимат във фотостудио като модел. Това беше готиното – контрастът беше много голям“, смее се Кирил.

След шестгодишно следване той заминава за Лондон и от две години работи в MPC. В определен период е бил изкушен от визуалните ефекти за киното, но когато попада в рекламния отдел на MPC, се запалва за тази работа. „Рекламите стават все по-престижни. Премиерите им се очакват с голямо нетърпение от милиони фенове по света, както филмовите премиери. Там се работи в много по-динамично темпо. Правиш проект, след два месеца друг, ползваш нови програми. Интензивно е дори като въздействие върху хората – да представиш в секунди една идея

един сюжет, една история

При рекламите се работи в много по-малък екип, в който всеки 3D артист може да даде идея, да остави своя почерк, а не само да реализира нечии чужди идеи, както е при филмите“, казва Кирил.

Страстта по музиката все още го държи здраво и отскоро си е купил електронни барабани, със слушалки, за да не притеснява съседите си в Лондон. Така разпуска след напрегнатия ден в студиото. А също и с тенис на маса и на корт, боулинг, дартс. Поддържа тялото си с калистеника – упражнения на лост, лицеви опори, коремни преси.

Кирил признава, че напоследък му остава все по-малко време да лети до Дюселдорф при майка си или до София при баба си. Любимата работа от проект на проект го поглъща до такава степен, че няма време да пътува. „Този дом в София за мен си остава „вкъщи“ и смятам скоро да си дойда. Обичам в България прекрасната природа и че всичко е толкова близко – и планините, и морето“, казва българинът.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Златомир – българинът, който разсмя Америка с Чудомир

Актьорът и режисьор продължава да поставя пиеси на съвременни наши драматурзи на английски в САЩ и Канада

публикувано

на

от

Виж цялата статия
БОРЯНА АНТИМОВА

„Някои хора ми казаха, че съм луд, когато реших да поставя пиеси от български автори пред американци“, смее се Злати. Било адски трудно българин да пробие на американска сцена?… Актьорът и режисьор Златомир Молдовански дори има дързостта да поставя в САЩ и Канада съвременни български пиеси, и то с голям успех. Очаква с нетърпение премиерата на „Любовни истории“ от Иво Сиромахов в Габровския театър, която след няколко отлагания заради карантината ще е съвсем скоро, на 28 февруари и 4 март.

Роден е в Пловдив. Баща му е офицер от Военновъздушните сили, майка му следва в ХТИ, а той прекарва известно време в Студентския град. Бащата офицер се мести заради работата си в Добрич, после в село Труд, до авиобаза Граф Игнатиево. След бурното и изпълнено с приключения детство, семейството се установява в Пловдив. От малък той мечтае за сцената. Родителите му, духовни личности с пиетет към изкуството, го записват първо в куклена трупа, а после в легендарния „Детски театър за възрастни“ на вече покойния Владимир Николов. „Той ме влюби в театъра“, споделя Злати. Режисьорът е с много модерно мислене и поставя с децата пиеси на Том Стопард, Йожен Йонеско, Шекспир.

Като Тибалт в „Ромео и Жулиета“ на сцената на Стратфордския театър в Онтарио, Канада.

Злати си живее щастливо и безметежно, обича футбола и спорта. Когато е в VII клас обаче

майка му печели зелена карта

за САЩ. Не че нещо липсва на семейството на летеца и преподавателката по химия, но решават да вкусят от американската мечта. Настаняват се в Атланта, Джорджия, Злати е на 13 години, сестричката му на 3. „Първата година ни беше много тежко. Родителите ми бяха уважавани хора, а там си никой. Не говорехме добре езика, даже първата година се чудехме дали не сме направили грешка. Но слава Богу, че родителите ми са изключително амбициозни“, споделя Злати. Много скоро майка му, която преди е преподавател в Пловдивския университет, започва работа като химик в едно предприятие в Атланта. Баща му също работи там като оператор на реактори. Изместват се в по-хубав квартал, вземат си къща.

– В постановката „Дупка за дишане“ на сцената на Стратфордския театър в Онтарио, Канада.

Златомир има шанса да попадне в системата на американските средни училища, където всяко дете може да се запише на каквито иска извънкласни дейности в самото училище. Злати естествено избира театъра, а в гимназията му има много добре развит драма клуб, ходят на състезания. Едва 3 години след пристигането си в САЩ той печели приза „Най-добър гимназиален актьор“ на щата Джорджия. Това му дава криле да продължи. Приемат го в много престижна академия по изкуствата в Синсинати, Охайо – University of Cincinnati College-Conservatory of Music – CCM, където 4 години учи за бакалавър по актьорско майсторство. Продължава с магистратура в академия „Асоло“ – Asolo Conservatory for Actor Training във Флорида – по актьорско майсторство и драматургия.

Започва животът му на

пътуващ актьор в Северна Америка

Първо се премества в Ню Йорк, работи в 2 театъра, снима се в един сериал, после в Чикаго – също в 2 театъра. Най-голямото му признание е избирането му за гостуващ актьор в Стратфордския Шекспиров театър в Онтарио, Канада. Това е най-големият Шекспиров театър в света, цял комплекс от 4 огромни зали. А Златомир е гостът-актьор от Чикаго, избран сред 2000 кандидата. През сезона 2016-2017 г. той играе на престижната сцена. В Онтарио остава за година и половина.

Златомир (първият отдясно) на премиерата на „Гроздовете на гнева“ на сцената на театър „Асоло“ в Сарасота, Флорида.

Още докато следва магистратура във Флорида, му хрумва „лудата“ идея да преведе, адаптира и постави на сцена няколко разказа на Чудомир за американска публика. Писателят е любим в семейството му, майка му го обожава и от малък той е запленен от него. По това време вече владее английския на книжовно американско ниво, чете много книги и превежда и адаптира разказите на Чудомир за сцена.

За да бъде специфичният стил на Чудомир адаптиран към американското чувство за хумор, Златомир кани един режисьор американец. „Като ги прочете, ми каза: „Попиках се от смях“, казва Злати. Режисьорът нанася някои поправки като за американци. Така се раждат 3 моноспектакъла, които Златомир играе, а американецът го режисира. Още след първото представление пред поканена публика почват да му звънят от театри във Флорида и той тръгва на турне. От там пък му звънят от други градове и Златомир шества с Чудомир в спектакли, които не може да изброи, в щатите Флорида, Илинойс, Колорадо, Ню Йорк, в Онтарио в Канада, в Мичиган. И така цели пет години. Това го вдъхновява сериозно да представя български автори на английски език, разказва той пред „Труд“.

В Чикаго през 2018 г. решава да постави в една пиеса на Александър Секулов – „Няма ток за електрическия стол“, на английски. Българската общност е във възторг, а Златомир се запознава с

обществениците от „Магура“ в Чикаго

един от най-големите и известни културни центрове в Америка, а и по света. „Тези хора са истински съвременни възрожденци и будители, нямам думи да опиша възторга си от тях – споделя Злати. – В Чикаго българската общност е много силна, има много неделни училища, две православни църкви, две евангелски български църкви, не знам колко станаха културните ни центрове. Но „Магура“ са най-дейният и най-разнообразният център.“

Хората от „Магура“ са очаровани от идеята да се поставят пиеси от съвременни български драматурзи пред американци. „Ние сме зад теб“, ми казаха те. Решиха да продуцират проектите ми, заедно да поставяме модерни български пиеси“, вълнува се Злати. Междувременно у него узрява идеята да сформира собствена театрална трупа „Розова долина“, или Rose Valey Theater Group, тъй като много обича и се гордее с българската роза. Постоянният екип от актьори е шестима, от които 5 американци и една българка – Джулия Стоянова, завършила НАТФИЗ. Избрани са след кастинг от стотици кандидати.

Трупа „Розова долина“ с бившия генерален консул на България в Чикаго, д-р Иван Анчев.

Избират първата пиеса – „Неделя вечер“ на Захари Карабашлиев. От „Магура“ организират набиране на средства сред българската общност и бизнес в Америка. На кастинга за пиесата се явяват 500 кандидата, американски актьори, от които избират само 6 за пиесата, а Златомир я режисира. Наемат един от най-престижните театри в центъра на Чикаго, където се поставят спектакли за ценители. Премиерата е миналия януари до 9 февруари.

„Неделя вечер“ надминава дори и неговите смели очаквания.

Разпродават почти всяко представление

а чикагци с удоволствие го гледат. Дори в престижната класация на сп. „Time Out“ – „Top 10 things to do in Chicago this weekend“ („Топ 10 неща за правене в Чикаго този уикенд“), спектакълът, заедно с разни други идеи за най-добре прекарано време, две седмици подред е сред най-препоръчваните занимания. Повечето театрални критици излизат с позитивни рецензии за пиесата. Екипът и продуцентите решават бързо да използват момента за обявяване на следващата пиеса на „Розова долина“, който от малка трупа се превръща в уважаван театър, а Златомир Молдовански – в разпознаваем художествен директор.

Спират се на Иво Сиромахов, искат да поставят „Островът“, пиеса, която върви с успех в Сатиричния театър. Иво обаче им предлага нещо ново, което никъде не е поставяно – „Любовни истории“. Когато Злати прочита пиесата, буквално се захласва по нея и се смее с глас. Бързо я превежда, и когато трябва да обявят кастинг за актьори – бум! – пандемията разбива всички негови планове… Три актьорски договора, предстоящ дебют в Шекспировия театър в Чикаго, в един друг театър, „Виктори Гардънс“, турне… Всичко отива на кино.

Екипът на премиерната постановка „Любовни истории“ в Габровския театър, заедно с автора Иво Сиромахов (в средата).

На Бродуей и в цяла Америка театралните постановки са отменени до септември. Засега. Златомир обаче не се предава. Идва си лятото, виждат се с Иво Сиромахов и решават да поставят „Любовни истории“ в България. Предлага я на Габровския театър. С директора Петко Петков се познават от деца, заедно са в детската трупа на Владимир Николов от 6-годишни. „Много харесвам тази трупа в Габрово от млади надъхани актьори, с интересни идеи и готови на всякакви предизвикателства. А Петко направо попита кога почваме, представяш ли си? – вълнува се Злати. – Ако знаеш с какъв хъс и мерак започнахме тези репетиции в средата на ноември, като невидели!“

Амбицията им е тази пиеса да обиколи България, а от „Магура“ ще организират гастрола на

габровската трупа в Чикаго

и където още ги поканят из Америка. Когато това стане възможно… Иво Сиромахов пък е написал нова пиеса за театър „Розова долина“, ще се постави на английски в Америка. Също когато карантината позволи… „В нашия актьорски занаят е нормално да е трудно, иначе става повърхностен. Нужна е много борбеност и амбиция, да не се отказваш, да се пробваш“, коментира Златомир.

В Габрово 3 пъти преместват премиерата на „Любовни истории“ заради пандемията – първо от края на януари за 14 февруари. „Надявам се премиерата на 28 февруари и на 4 март най-после да се осъществи“, казва Златомир, за когото представянето на българската драматургия по света от идея неусетно се е превърнало в кауза. „Всички мои лични проекти са свързани с България“, казва той. Запазил е абсолютно чист и непокътнат българския си език, като през всичките си емигрантски години не е спрял да се интересува от българската култура и да чете българска литература.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

12 г. из джунглите на Амазония: Историята на Мила

Българката доброволства в Перу и усвоява шаманските ритуали и начини за лечение

публикувано

на

от

Виж цялата статия
БОРЯНА АНТИМОВА

„Амазонската джунгла е най-голямата докторантура в живота ми – смее се Мила. – Тя ме научи, че имаме сила вътре в нас, до която можем да достъпим във всеки момент от живота си…“ Мила Банкова е единствената българка, живяла 12 години в сърцето на Амазонската джунгла в Перу между потомците на легендарните инки. Тръгва за страховитата територия „по зова на сърцето си“ след солидно образование в Милано и Рим. Работи като доброволка сред едно от най-бедните населения на планетата, но не съжалява нито за миг за това.

Като малка разглежда енциклопедиите за различните култури по света и мечтае да ги опознае. Желанието да прави добро живее в нея още от детството. Майка й я учи да помага на другите. Води я по домове за сираци, организират акции в училище за помощи. Мила завършва Италианския лицей в Горна баня и „Междукултурно сътрудничество“ в държавния университет в Милано. Магистратурата й е по антропология между университетите в Рим и София.

На петата година от следването си в Милано чувства, че се задушава в този „много бърз и мръсен град“. Привлича я

кипящата енергия на Южна Америка

но къде? Сеща се за карта на Перу, която окачва на стената си, и решава да замине за там. Междувременно се запознава с италианец – Алехандро, който от 12 години работи по социални проекти в Латинска Америка. Когато каца в Лима, Алехандро я чака с букет цветя на летището и я отвежда направо в Амазонската джунгла. Двамата се влюбват и след 2-годишна връзка се разделят, но остават приятели и дълги години работят заедно по социални проекти.

Те помагат на деца от бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района с най-голямо биоразнообразие в света – Мадре де Диос, на границата с Боливия и Бразилия. Той набира средства за бедните, а тя стимулира културната идентичност у децата в условията на глобализация. Създава читалища и се посвещава на образование и културни дейности с децата. Стимулира ги да проучват културата си чрез методите на антропологията.

В Перу и в джунглата на места хората все още си живеят по традиционния начин – в колиби. Това е обусловено от климата, обяснява Мила. В жегата е по-добре да живееш в дървени конструкции.

Амазония изнася дървесина, бразилски орех, петрол, газ и 24-каратово злато. Много хора гледат какао, много проекти стимулират земеделието. Там растат кокоси, банани, има изобилие от екзотични тропически плодове. Но въпреки богатствата на Амазония, която е сред районите с най-богато биоразнообразие в света, местните хора са експлоатирани и продължават да живеят в бедност и мизерия.

„За някои хора Амазонската джунгла е самият ад – непроходим мрак, пълен с опасности, усещане за загадъчни сили, невидими с просто око. За други Амазония е рай, вълшебна красота и напираща сила за живот. За трети обаче тропическите гори са

пълни с обилни богатства

дървесина, 24-каратово злато, петрол, природен газ и още много други ресурси. За местните хора гората е земята, която е техен дом и с която винаги са живели в хармония. Изпитвали са първичен и естествен респект към нея, тя е техният извор на храна, вода, лечебни билета, на смях, песни и тъгa“, споделя Мила в блога си.

Първите 6-7 години тя живее в градчето Пуерто Малдонадо в колиба, после под наем в различни къщички. Купува си парче земя от джунглата и си построява собствена къща от дърво, с бетонен под, нещо средно между техните колиби и малко по-цивилизован и с удобства дом. Това, с което Мила така и не свиква до края на пребиваването си, е „маняна“ – навикът на перуанците да отлагат работата за утре. Там часовникът няма значение – ако си определят среща в 7 вечерта, човекът може и да дойде в 7 часа, но след… 3 дена. Мила не може да свикне и с небрежността на местните в строителството. Поръчва входната врата на къщата й да е 2 м, а те я правят 1,85 см.

Тя създава две читалища и още едно – пътуващо. Работи изцяло с дарения от свои приятели от Европа. „Доказах, че човек може да се занимава със социална дейност и благотворителност без осигурени средства от фондове“, казва тя. Набавя материали от дарения, а за строителството ангажира доброволци сред родителите. „Децата винаги са идвали на обученията и на заниманията, това за тях беше интересно, забавно и полезно. Проблемите ми бяха с „маняна“ на местните доброволци, които казваха, че ще дойдат да помогнат с домашните на децата, но не идваха, както и понякога с родителите, които невинаги бяха абсолютно ангажирани с дейностите“, казва Мила пред „Труд“. И тъй като за тази дейност не взема и стотинка, се издържа с работа понякога за 3 месеца в чужбина, а в Перу работи

като екскурзовод и учителка

Така наречената селва или тропическа гора още от древни времена е дом на множество етнически групи, всяка от които се отличава с различна култура и език – рай за антрополога. Мила се среща с общности като мачигуенка, инамбари, есе еха, пиро, амахуака и яминахуа. Някои от тях са поддържали контакти с империята на инките, които обаче никога не успели да завладеят богатите на злато, но и много опасни амазонски територии.

В джунглата с бившия й съпруг перуанец създават и фирма за слънчеви панели. Там електричеството се осигурява от петролни генератори, замърсяващи „белите дробове на планетата“ – амазонските джунгли. Две години до връщането й в България двамата развиват много успешно бизнеса със слънчевите панели, доставящи екологично чиста енергия.

Срещата с шамана Мануел преобръща всички нейни представи за здраве, болести, лечение. Завежда своя приятелка при него да пие аяхуаска. Това е отвара от лианата аяхуаска и растението чакруна. Вари се цял ден, докато остане едно шишенце силно концентрирано лекарство. „Пиенето на аяхуаска е ритуал, изпадане в дълбок транс и пътешествие вътре в себе си. Аяхуаска е опознаването на причините и следствията на дадени болести, проблем или събития. Шаманът е пазителят на духа ти, който изгонва лошите духове. Песента му носи позитивни мисли и медитация, в която човек трябва да се задълбочи и да опознае силите си“, обяснява Мила.

Тя си спомня първия си

шамански ритуал с аяхуаска

Тогава е пред раздяла с приятеля си и е объркана. „След като повърнах обилно всичко изпито, както си му е редът, започнах да „виждам“ – разказва Мила. – Преминах през страданието си на бързи обороти, плаках като малко дете, страдах всеки път, когато исках приятелят ми да бъде това, което на мен ми харесва, а реалността не съответстваше на желанието ми. Освободих се за секунди от цялата мрежа от емоции, неконтролирани импулси и мисли. Пред мен започнаха да се появяват всички възможни цветове на Амазония, влязох в един изключително омайващ и ефирен свят. Летяха пеперуди с неописуеми шарки. Появи се огромна златистозелена змия…

… Усещането ми беше на възторг и преклонение пред силата и в мен се вля чувство на спокойствие и енергия. Змията се извиваше пред мен и в един момент сложи огромната си глава върху моята, сякаш ми каза: „Вече аз ще съм втората ти глава и ще те науча да се пазиш“. Тогава разбрах, че всеки е шаман за самия себе си. Дъхът на огромната боа дойде да ми каже, че аз сама трябва да се боря с лошите енергии“, споделя Мила.

„Това беше като връщане назад в миналото, пренареждане на матрицата, работа със заучени модели и травми, които преработваме в много по-бърз вариант, отколкото с психоанализата. Имаме уникалната възможност да пренаредим някои травми, да ги отработим и да се свържем с източника. Може да го наречем Бог, или изворът на живота. Просто да имаме контакт с тази космическа енергия, която е свързана с космическата любов…“

Мила се е срещала с доста шамани и даже е учила с двама от тях – дон Мануел и дон Игнасио. Дълго време е работила с тях и с тяхната медицина, също наречена аяхуаска. Изучава и

лечебните свойства на растенията

от Амазонската джунгла. „Тези знания са безценни“, казва днес Мила.

Тя се връща в България през 2019 г. „Много силно почувствах повика на моя корен“, признава дамата. Освен това в тихата хармония на Мадре де Диос нахлуват наемни убийци от съседна Колумбия. Зачестяват грабежите и стрелбите и тя, шокирана, взема окончателното решение да се върне.

В България Мила започва да изучава лечебните свойства на българските билки. Като по-млада е страдала от различни гинекологични проблеми, които е излекувала в Амазонската джунгла. Затова се посвещава на лечението на женските болести с традиционна медицина, с практики и методи, които събира от различни племена и култури. Създател е и на инициатива за натурална гинекология и менструална осъзнатост „Нежно биле“. На женското тяло и здраве е посветена и докторантурата й по етнология, над която работи в Института по фолклористика към БАН.

Не й липсва Амазония. След проливните тропически дъждове, калта, мизерията, болезнено хапещите огромни комари, изобилието от насекоми, влечуги и всякакви други животни в Амазонската джунгла Мила отново се радва на четирите сезона в родината си и на красотата на природата. Тук е срещнала и мъжа, когото цял живот е търсила.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

От България до САЩ и Лондон: Дипломатическият клан Станчови

Най-големият син на основоположника на фамилията издъхна преди дни

публикувано

на

Виж цялата статия
Иван Станчов с част от семейството му. Сн.: Wikipedia.com, lostbulgaria.com

Дипломати, минали през всички управления на България от Фердинанд до служебното правителство на Ренета Инджова. Бележити личности, учени и познати в цял свят – от Великобритания до САЩ. Това е кланът Станчови.

Началото му полага Димитър Станчов, роден в Свищов в края на 18-и век. Той е син на Яни Стачооглу и Фросина Паница. Още в младежката си възраст той става личен секретар на Фердинанд Сакс-Кобург-Гота (1887-1889) и началник на неговия Таен кабинет. Сключва и брак с графиня Анна дьо Грено, дъщеря на хофмаршала на княз Фердинанд град дьо Грено и придворна дама на княгиня Мария-Луиза.

Станчов е дипломатически агент на България в Румъния (1894-1995), Австро-Унгария (1895-1897) и Русия (1896-1906). От 1906 до 1908 г. е външен министър в правителствата на Димитър Петков и Петър Гудев, а след убийството на Димитър Петков за няколко дни оглавява правителството. През следващите години е посланик във Великобритания (1908), Франция, Белгия и Италия. Той се противопоставя на включването на България в Първата световна война и е отстранен от служба.

Основоположникът на клана Станчови – Димитър.

Димитър полага основата на клана Станчови, за които век по-късно ще знае

цялата световна дипломация

Появяват се и неговите наследници. Най-популярният от тях е Иван Станчов, негов внук, за когото цял свят научава.

През 1946 г. семейството му емигрира в Съединените американски щати. От 1971-а живее във Великобритания. От 1991 до 1994 г. е посланик на България в Лондон. През 1994-1995 е министър на външните работи в служебното правителство на Ренета Инджова. Членува в Балкански политически клуб, основан през 2001 г.

Съветник по външнополитическите въпроси на двама президенти на Република България.

Иван Станчов и негови ученици в Лондон.

Популярен в България и в САЩ обаче, в сянката му се разраства фигурата и на неговия брат – Димитрий.

Най-големият от наследниците на Димитър Станчов – Димитрий, се оказва

учен, страстен агроном, художник

и поет.

Димитрий издъхна на 10 февруари в дома си в Камдън на 94-годишна възраст. Роден в Лондон през далечната 1926 година, той бързо става едно от най-забележимите от седемте деца на Иван Станчов.

Той се озовава в България веднага след като дипломатическата кариера на баща му се разраства. Димитрий изкарва младежките си години в родината, а след това началото на Втората световна война го принуждава да избяга в неутрална Швейцария заедно с майка си, сестрите и братята си.

Там Димитрий завършва гимназия и завършва една година в политехниката в Цюрих, като тогава владее френски, английски, български, немски, италиански и швейцарски немски.

Малко след края на войната

цялото семейство емигрира в САЩ

където успяват да си купят имение в Мериленд.

Надежда Станчова с нейни последователи. Тя е една от първите жени в дипломацията.

Огромният имот бързо се превръща в място за забавление на разселени от войната художници, интелектуалци и дипломати.

Това отваря много врати на Димитрий. Той се записва в колежа в Манхатън, където се запознава с бъдещата си съпруга Шарлот Гайе, също дете на емигрантско семейство, избягало от войната в Щатите.

Завършил химик, с множество награди, Димитрий започва активна работа в областта на изучаването на водораслите. Научните му трудове печелят награда след награда, а постиженията му са в основата на

повечето козметични продукти днес

Талантите на Димитрий обаче обхващаха много повече от химията. Неговите терасовидни градини с обширни каменни стени и неговите хибридни лалета, розови арки и цветни трайни насаждения били представяни в книги и списания. Това го превръща в един от най-напредналите за времето си агрономи.

Димитър Станчов в Кралския двор.

Една от фразите, с която всички ще го запомнят, е, че като дете е имал съученик на име Мусолини. Годините, в които той е учил в Италия, предполагат, че това е бил именно Бенито Мусолини или поне негов роднина. Това обаче така и не се изяснява напълно до сетния му дъх.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Мариан, Деси, Съвестин… Децата, които изчезнаха завинаги

Над 20 000 безследно изчезнали българи за последните 20 години! Това е статистиката на МВР на база на сигналите за...

Затвори