Открийте ни и в

Български истории

„Майсторите на комедията“ идват в САЩ и Канада

Георги Мамалев, Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров отново разсмиват до сълзи
Лилия Гюрова

публикувано

на

„Майсторите на комедията” – това е името на комедийното щоу, с което трима от най-любимите комици на българите – Георги Мамалев, Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров, пресъздават незабравими образи и скечове от историята на емблематични телевизионни предавания като „Ку-ку“, „Каналето“, НЛО и „Шоуто на Канала“ и от театрални формати.

Имената на големите комедийни актьори сами по себе си гарантират много смях и забавление, представяйки по своя характерен начин забавното си, иронично и често сатирично виждане на събитията, случващи се в България, в Европа и по света. Когато към това се добавят и някои от най-известните и обичани песни от историята на предаванията, както и нова музика, „Майсторите на комедията“ се превръща в изключително свежо и разсмиващо до сълзи мултимедийно представление, което гарантира на зрителите искрено забавление и добро настроение. И обяснява защо вече втора година пълни зали както в България, така и в чужбина, където българите ги посрещат с радост, забава и смях.

От 25 септември до 15 октомври на тримата любимци на българската публика предстои турне в САЩ. Какво ги събира отново, как са се променили героите им през годините, каквото е новото в шоуто, как сглобяват пъзела от характери – за това разказаха тримата комедийни майстори пред BG VOICE.

ТУРНЕТО В ДАТИ
27 септември, петък – Монреал
28 септември, събота – Торонто
29 септември, неделя – Атланта
5 октомври, събота – Сан Франциско
6 октомври, неделя – Бостън
9 октомври, сряда – Лас Вегас
11 октомври, петък – Сиатъл
12 октомври, събота – Ванкувър
13 октомври, неделя – Чикаго

Представлението е замислено с идеята за българите, които живеят в чужбина, като ретроспекция на това, което тримата големи комици са правили през годините. „Решихме да обединим предавания като НЛО, „Шоуто на канала“, „Каналето“, „Ку-ку“, защото има нещо като носталгия, а и хората ги харесват и искаме да ги зарадваме“, обяснява Тончо Токмакчиев. Двамата с Камен Воденичаров са състуденти и се познават от 1986 година, а Георги Мамалев винаги е бил за тях пример в актьорската професия. Така

тримата обединяват усилия, опит и еднаквите си представи за хумор

и забавление. „Много е важно да правиш нещата с хора, с които имате еднакъв вкус и критерии“, обяснява Тончо Токмакчиев.

„Това, че гледаме в една посока, е много важно, разбираме се с две думи, споделя и Георги Мамалев. – И Тончо, и Камен са много добри професионалисти, много надарени хора. И тъй като мислим в една посока, нещата се получават много бързо и са много ефектни и на сцената. И това се доказва от факта, че вече сме го изиграли десетки пъти, може би повече от 30.“

А Камен Воденичаров определя шоуто като спектакъл, който събира негови, на Георги Мамалев и на Тончо Токмакчиев „щуротии, които сме правили“. И допълва, че и за тримата това е огромно удоволствие, защото шоуто е „истинско богатство, което имаме благодарение на нашия труд и на нашите колеги и приятели през всичките тези години“.

А дали героите от скечовете на тримата комици са се променили през годините и как? „Едно от хубавите неща на такива литературни и телевизионни герои е, че те не се променят в своето мислене“, казва Тончо Токмакчиев. „Средата се е променила, ситуацията и в България, и в света е различна за 20 години и те са преживели някакво развитие, но си остават и същите“, допълва той.

Въпреки това обаче има промени, които неизбежно са се отразили на познатите образи. „Много неща се случиха за тези години – казва Камен Воденичаров. – Например образите на хамалите вече са много модерни, ползват телефони, таблети, нови технологии“,  обяснява той. Но допълва, че

като образи продължават да са като Лаурел и Харди

като единият е човек, който бърка думите, а другият го поправя. „Но чисто интуитивно, така както и хората навсякъде по света усещат и напипват същината на всеки един проблем, който коментират“, казва още той.

А Георги Мамалев посочва и още една разлика – това, че сегашното шоу се прави в театрален вариант. „Човек, като си е вкъщи, не е закован пред телевизора, за разлика от спектакъла в театъра, където чака час и 40 минути или два часа да бъде забавляван. Това дава възможност на актьорите да отиграват ситуациите с повече задълбочаване. И освен това трябва да се изчакат реакциите на публиката, паузите в играта, когато хората се смеят“, обяснява той.

Актьорите открехват малко завесата и за някои от новите скечове и образи, които пресъздават в спектакъла.

„На сцената на нашия спектакъл качваме специалиста по здравната реформа на Георги Мамалев и един измислен нов български еврокомисар, който отговаря за уеднаквяването на стандартите в Западна и в Източна Европа – още един образ на Мамалев“, казва Камен Воденичаров. „И тъй като Източна Европа не може да догони Западна, то Западна трябва да дръпне назад – допълва той. – А аз имам създаден през последните години образ на проф. Букварски, който изучава разликата в диалектите в българския език. И привеждам примери на много смешни, иронични и забавни словосъчетания и думички от различни части на България, където диалектът е богатство, а ние малко иронизираме тези омекотени или пък втвърдени форми на българския език.“

„Много забавен е монологът на Тончо за алкохола в различните държави – разказва Георги Мамалев, – или както Тончо казва:

Човекът е голям, колкото е голямо пиенето му“

Също и монологът на Камен как в различни региони на България се говори български, или моят монолог на доктора, който се оплаква от пациентите и казва: „Лекарите нищо не разбират, некадърни… А питате ли ни ние как работим? Викам му на един: „Слушай, от това швейцарско лекарство довечера преди лягане пиеш две и утре, ако се събудиш, пиеш още две. Вместо това той отива вкъщи, чука охлюви и ги смесва с ракия първак 70 градуса и тая гадост я пие, за да му мине гастрита“, разказва Мамалев.

Тримата класици на комедията споделят и какво е чувството за хумор за тях и спасява ли ни той във всекидневието. „Чувството за хумор е задължително не само у нас, по целия свят е така. Без него човечеството не може да съществува – казва Тончо Токмакчиев. „Човек трябва да бъде умерен оптимист и да не прави крайни заключения за всяка ситуация, защото нещата се променят“, допълва той.

„Чувството за хумор при всички положения спасява, така е, откакто свят светува“, споделя Камен Воденичаров. – Има хора и прослойки, които не го обичат. Но, слава на Бога, повечето намират утеха, рефрешване и събиране на нова енергия от хумора. Така че ние сме щастливи да имаме тази работа.“

Не мога да си представя живота без хумор и без смях, категоричен е Георги Мамалев. „Колкото повече забавни спектакли има, толкова по-добре. Това е част от нашия живот. Ако хуморът ни спасява, може би ни спасява от сивотата, от мрачното настроение, така че дори само заради това си заслужава“, допълва той.

Камен Воденичаров: Ние сме като ходещи социологически агенции

Образът на българина в чужбина е подобен на образа на българина в България, но с малко по-голяма лупа. Нюансите в голямата палитра се виждат някак по-ярко. Например, когато на 3 март бяхме в Барселона, имаше най-различни хора в залата – един минимодел на обществото ни в България. Имаше маси с много успели бизнесмени, на които им върви всичко по вода. Имаше група от студенти, които в момента учат. Имаше хора, които работят в най-различни ниши на бизнеса в Испания, имаше дори труженички от късния нощен сектор в единия край на залата. В една зала от 500 души имаше абсолютно всички модели, които ги има в България. Както се случва и в залите в България, само че в чужбина са много по-разпознаваеми – от една стара имиграция – много достолепни възрастни хора и със самочувствие, до едни чешити, които например въртят бизнеса с рикши в Париж.

Ние сме като ходещи социологически агенции. Един въпрос може много бързо да го тестваме и да разберем как реагират различните ни сънародници в град като Париж или Барселона. Предполагам, че сега ще можем да разпознаем и в Америка феновете на Тръмп и тези, които са против него.

Георги Мамалев: Навсякъде хората приемат спектакъла с еднаква радост

Всичко се случи от едно гостуване в Лондон, трябваше да направим голямо шоу, тогава беше и Марта Вачкова. И направихме чудесен спектакъл, хората много го харесаха. След това трябваше още веднъж да се появим там и след това започнаха да идват покани. Иначе заслугата е на Камен, който измисли „Майстори на комедията“. И започнахме да работим, за да сглобим цялостно едно такова представление – трима актьори, които да изпълняват смешни монолози, скечове и от НЛО, и от „Каналето“. И се получи един смешен, забавен комедиен спектакъл, който и в България върви с много добър успех. Не сме замисляли конкретно да го играем в чужбина, но така тръгнаха нещата. Навсякъде се приема с еднаква радост и настроение, но може би в чужбина е малко по-приповдигнато.

У нас, в България, хората имат възможност да ни гледат повече, публиката повече ни познава, идва и ни вижда и в театрите, където тримата играем, гостуваме и в провинцията. А в чужбина има момент на носталгия, на радост, че виждаш отново любими актьори, които са те забавлявали толкова години.

Тончо Токмакчиев: Това, което правим, не е снимка за спомен

Това, което правим, не е някаква снимка за спомен, то е изобретателно, забавно и няма значение дали си го гледал, дали си спомняш за тези образи или не. Идват деца с родителите си, пораснали деца. Мога да кажа, че навсякъде, където сме били – и в чужбина, и в България, хората са ни приемали изключително радушно, с голямо уважение и радост, с голям респект. И това ме кара да се чувствам щастлив.

В рамките на нашето общуване Жоро Мамалев е неизчерпаем източник на забава, остроумие и хумор, както и Камен. И можем една ситуация да я доразвием, да отидем в друга посока. Скоро имахме един случай в Банско, бяхме поканени на фестивал и гръмна един кондензатор. Имаше дим, а хората не искат да излизат, мислят, че правим смешка. Тогава Жоро Мамалев каза: „Положението е сериозно, не усещате ли разлика между нашия и дим и този дим.“ И тогава хората усетиха миризмата, дойде пожарната, проветриха салона и след половин час цялата публика отново се върна. Но невинаги е уместно да си правиш шега с всичко. Аз в живота не държа да съм център на внимание на всяка цена, защото сцената е едно, а животът друго.

ТУРНЕТО В ДАТИ

  • 27 септември, петък – Монреал
  • 28 септември, събота – Торонто
  • 29 септември, неделя – Атланта
  • 5 октомври, събота – Сан Франциско
  • 6 октомври, неделя – Бостън
  • 9 октомври, сряда – Лас Вегас
  • 11 октомври, петък – Сиатъл
  • 12 октомври, събота – Ванкувър
  • 13 октомври, неделя – Чикаго

 

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Натисни, за да коментираш

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Български истории

Живот като на кино: От хокеист в България до сърдечен хирург в Сан Диего

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия
Д-р Щерев показва разрешението да пътува до Белгия, сн.: болница Sharp Grossmont, публикувана във в. „The Californian“

1989 година. Комунизъм. Димитър Щерев тогава е на 18 години и е в България. Искал е няколко пъти разрешение да отиде в Америка, защото дядо му живеел там от дълги години, а неотдавна и майка му, заедно със сестра му, отишла да се грижи за него и имала документи. Отказват му всички молби, но той не се отказва. Успява да избяга през Белгия през същата 1989 година, все още през комунизма. В Белгия иска убежище. Говори съвсем открито за това. Историята му дори прилича на филм.

В момента д-р Щерев има своя клиника по сърдечна хирургия в Сан Диего. Кръстена е на негово име, така както е известен сред американците – д-р Шерев (Sherev Heart Clinic). Първото му име също е познато в различен вариант – Димитри. „В момента имаме трима доктори, освен мен и двама асистенти. Правим операции на сърцето и на запушени артерии навсякъде по тялото“, обяснява българинът.

Освен това сънародникът ни е директор на интензивните кардиолози в болница „Sharp Grossmont“ в Сан Диего. „Преди 4-5 години излезе нова технология за лечение на сърцето с отпушване на клапаните без инвазия. Аз участвах в този начален етап от въвеждането на технологията и станах експерт в тази сфера. Бях одобрен да стана директор в болницата, в която работя, което ми дава право да давам консултации на колеги, но също и

да участвам в екипи за сложни операции

казва той.

„В САЩ преди 20 години сърдечните заболявания бяха номер едно за смъртността на хората. Сега вече не е така. Най-много хора в последните години умират от рак, защото сърдечно-съдовите заболявания се лекуват по-добре от раковите. Щастлив съм да кажа, че в България се прилагат същите стандарти за лекуване на сърцето“, разкрива още Щерев. Той е син на известния български лекар проф. Атанас Щерев, „прочул се като бащата на инвитрото в България“.

А как младият Димитър Щерев идва в Америка?

Бил е в младежкия национален отбор по хокей на лед. Въпросната 1989-та е била последната му година там. Отборът спечелва право да играе на турнир в Белгия, който се провежда през януари 1989 г. „Тогава, за да взема разрешително, трябваше да отида до районното военно. Бяхме няколко момчета от един район и отидохме заедно. Аз се бях скатал по-отзад, да не ме забележат. Изненадващо ни посрещнаха дружелюбно и ни дадоха разрешение. На всички заедно, с един документ“, спомня си българинът.

Той веднага се обажда на майка си в Щатите. „Страхувах се да не ме подслушват и доколкото можах, й казах, че отивам в Белгия и искам тя да дойде да ме вземе. Тя каза добре. Посъветва ме да се свържа с нейна приятелка, която да ми помогне с апартамента или каквото ми трябва за заминаването“, разказва Щерев.

Мистериозната жената се оказва майка на спортист от България, който успял да избяга в Америка година преди Щерев. Тя му казва, че трябва да поиска

убежище от американското посолство в Белгия

 и да запомни две думи – embassy (посолство) и asylum (убежище). „Аз бях в руска гимназия, но учех английски за втори западен език. Владеех го слабо и ми беше полезно да науча тези думи. Между другото тази жена, която ми помогна, е още жива и живее в София“, допълва сърдечният хирург.

Щерев също така се сдобива с долари. Продава ските си на черната борса чрез приятел. „Това беше най-ценното, което имах. Дадох ги на приятеля ми да ги продаде. Той знаеше и как се купуват долари от черната борса и с парите от ските купи долари, които да взема в Белгия, защото на нас като спортисти ни даваха много малка сума за пътуването. 20 или 50 долара, не помня, но беше недостатъчно“, казва Щерев.

За турнира в Белгия той пристига със самолет до Източен Берлин и влак до Брюксел. Оттам треньорите на тима водели момчетата до пързалката за състезание с автобус до друг град и пътуването траело между 1 и 2 часа.

В хотела в Брюксел Димитър се обажда до Америка на майка си. Купува белгийски франкове, пита на рецепцията как се избира американски номер от телефона във фоайето, който е с монети, и взима със себе си приятел да пуска монетите, за да може да говори. „Трябваше да пускаме монети на няколко секунди, за да не прекъсне, но успях да се чуя с майка ми“.

Щерев остава с убеждението, че майка му ще може да дойде от Америка да го вземе. Минават няколко дни и

 престоят на отбора в Белгия почти изтича

Щерев пак се обажда на майка си. Тя през сълзи му съобщава, че не може да дойде, защото още не е станала гражданка, но е говорила с американското посолство в Белгия. Помолила ги да дойдат те да го вземат. Оттам й казали, че не може така. Трябвало Димитър да отиде при тях. Димитър обаче се страхувал, че съотборниците му и треньорите му ще му попречат да избяга. Според него те са разбрали, че той има такива мисли в главата, макар и да не го е казвал на глас.

Идва денят за връщане в България. Димитър нямал план какво ще прави. Целият отбор отива на гарата в Брюксел. Трябвало да чакат няколко часа до идването на влака. Треньорите им ги пуснали да пазаруват из магазините. Дали им и паспортите. Димитър също отишъл да разглежда магазините. Отначало той се придържал към групата на няколко свои съотборници. В един момент другите момчета се улисали и Димитър решил, че моментът е сега или никога. Откъснал се от групата и се отправил на бегом към гарата. Пресрещнали го две други момчета от тима. „Ей, ти да не бягаш?“, го питат те. “ Не, не. Искам с вас да обикалям“, казва Димитър и тръгнал с тях. Той трябвало пак да влиза и излиза по магазините, макар че изобщо не му било до това. Страхувал се да се изплъзне и на тези момчета, и то веднага. Успял обаче пак

да намери удобен момент и да бяга

За втори път. Стига гарата и си взема багажа. Оглежда се непрекъснато някой да не го види или преследва. Успява да се качи на такси и казва на шофьора „Еmbassy America“ или нещо подобно. За негово щастие човекът потеглил и го откарал там.

В този ден Щерев не осъзнавал, че е събота и че посолството няма да работи. Пристигнал пред него, но сградата била тъмна. Била оградена и от желязна ограда и охранявана от двама войника с автоматични карабинери. Димитър понечил да отиде до входа, за да звънне на звънеца. Пресрещнали го охранителите. Димитър обяснява, доколкото може, за какво е дошъл. За негова изненада, в сградата светва крушка и след малко от нея излиза един войник. Сега вече знам, че това беше морски пехотинец“, казва Димитър. Войникът го пуска вътре. Димитър казва думите, които е нужно, за да получи помощ и убежище. „Сълзите ми потекоха от щастие и облекчение, че сега ще мога да бъда свободен човек“, споделя Димитър. От посолството му обясняват, че майка му ги е предупредила за него.

Не му дават документи веднага. А Димитър си е мислил, че ще му дадат направо паспорт. Казват му, че трябва първо да вземе паспорт от Белгия. Пращат го да спи в хостел за събота и неделя. Дават му адреса на листче и му казват, че ще го оставят максимално близо до хостела, но оттам трябва да отиде сам с трамвая за една спирка.

Димитър отива в хостела и получава легло в стая с 20 души. През деня по принцип трябвало да напусне според правилата на хостела, но той не смеел изобщо да излезе от фоайето и чакал до вечерта в неделя, когато отново му дали легло. Дори не ял нищо и бил много гладен.

В понеделник служителка на американското посолство идва при Димитър в хостела

 и го води в бежански лагер в Брюксел

Там го проверяват, дават му документи и го настаняват в сграда, която е била казарма. Заедно с 10 души. „Пак помислиха за мен, сложиха ме заедно с момчета от Косово, с които да мога да си говоря. Имахме право да излизаме от лагера през деня и аз опитвах да си намеря работа по ресторантите, но без успех. Ходих и до американското посолство от време на време да проверявам. Оттам щяха да ми дадат направо зелена карта, не само виза, и аз чаках“, обяснява българинът.

След 3 месеца Димитър научава, че ще трябва да чака още, защото американците са дали много документи на хора от Китай заради кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Помагат му обаче да отиде в Антверпен и да работи в пекарна като общ работник. Остава там до септември. Спестява пари и си купува самолетен билет. „Беше емоционално събиране в Америка. Бяхме щастливи“. Първото, което Димитър прави, е да се запише в двугодишен колеж. После учи в Калифорнийския университет в Сан Диего и медицина в Лос Анджелис, където и специализира в една от най-престижните болници. Връща се в Сан Диего през 2005 г. и става част от екипа на болница „Sharp Grossmont“. През 2014-та се отделя със собствена практика, а след това прави и своята клиника. Казва, че е удоволствие да работи и на двете места. Той е трето поколение доктор. Дядо му по бащина линия и баща му също са лекари. Свободното си време прекарва със съпругата си и двете си деца. Продължава да играе хокей като хоби.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Никола – принцът с българска кръв, роден във Филаделфия

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия

Той е роден във Филаделфия, работи като представител на BMW за Северна Америка и e наследник на британската корона с българска кръв. Той е потомъкът на Сакскобургготската династия с българска кръв, роденият от българка внук на Мария-Луиза Никола Лайнинген. Принцът е син на княз Борис фон Лайнинген, първородният син на княгиня Мария-Луиза и първата му съпруга – българката Милена Манова.

Никола, или както му казват в САЩ, Ник, се явява правнук на цар Борис ІІІ и праправнук на италианския крал Виктор Емануил III.

Принцът е и пряк

 потомък на кралица Виктория

и по този начин 120-ти в реда на приемственост на британския трон. По другата линия пък младият княз се явява наследник и на последния руски император Николай IIІ.

Баба му княгиня Мария-Луиза е първото дете на цар Борис III и царица Йоанна. Неин кръстник става Александър Малинов. Баща й умира през 1943 г. и на трона се възкачва по-малкият й брат цар Симеон II. След комунистическия преврат през 1944 г. и проведения референдум през 1946 г. царското семейство напуска страната и живее първо в Египет, а след това в Испания.

Никола с майка си и баща си като малък

През 1957 г. княгиня Мария-Луиза се омъжва в замъка Аморбах за принц Карл Владимир Ернст Хайнрих цу Лайнинген – вторият син на принц Карл фон Лайнинген и Великата княгиня Мария Кириловна. Женят се с православен ритуал в руска православна църква в Кан. От този брак се раждат двама синове: Карл Борис Франк Ларкварт (1960) и Херман (1963). Карл Борис има два брака, разказва „168 часа“. Първият е с българката Милена Манова, от който се ражда Ник – принц Никола Александър Карл Фридрих.

 

Карл Борис и Милена се запознават в САЩ след преместването на княгиня Мария-Луиза и съпруга й там.

Милена Манова е

емигрантка, родена в София

през 1962 г. Тя е достатъчно пораснала, когато баща й е командирован в Афганистан като инженер. Двамата с майка й успяват да избягат в края на 70-те години на миналия век и да я „изтеглят“.

На 22 години Милена се сдобива с диплома от университета „Корнел“, вече има короната на „Мис Ню Джърси“, но става принцеса чак когато се омъжва за истински принц. Синът на Мария-Луиза и българката се венчават на свети Валентин през 1987 г.

Милена Манова като „Мис Ню Джърси“

Четири години след това се ражда единственият им син Никола.

Той отраства като типичен американец, наследява бащината любов към спорта, бил е и капитан на отбора по бейзбол в университетския тим на „Свето Сърце“ през 2014 г.

Щастливото семейство е разбито през 2015 г. Тогава Милена умира от коварна болест на 53-годишна възраст в Ню Йорк. Това е и най-голямата загуба на Никола.

В момента според информация в туитър принц Никола работи в престижна компания, представител на БМВ за Северна Америка. Колегите му знаят, че майка му е емигрантка от България, но и не подозират, че Ник е принц и има запазено място в линията на унаследяване на българския, руския и британския престол.

Вторият брак на бащата на Никола е с Черил Риглър – имат син Карл Хайнрих и дъщеря Юлиана.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Асен Вапцаров, синът на Къци, прави музика за филми в Холивуд

Люба Момчилова

публикувано

на

Виж цялата статия
Асен Вапцаров всеки ден пише музика за филми, реклами и компютърни игри

Най-големият син на Къци Вапцаров – Асен – смело си проправя път в Холивуд. Неговата стихия обаче е не актьорската игра, а музиката.

Роден и отраснал в семейство, което харесва всякакви видове музика, Асен носи голяма възхита и любов към музиката и емоцията, която се съдържа в нея. След години свирене и композиция, еклектичният му вкус го подтиква да открие филмовата музика. Там намира призванието си и скоро открива път към Лос Анджелис, където през последните пет години работи в сферата на филмовата индустрия, пише музика и за телевизионни продукции, реклами и трейлъри.

Асен е най-големият от тримата синове на продуцента и тв водещ Къци Вапцаров

Подкрепата, която получава от родителите си, е от голямо значение за младия творец. „Баща ми е изключителен професионалист, до ден днешен ми помага. Като продуцент пише често сценарии и понякога и на мен ми дава идеи.

Най-ценните уроци от баща ми

обаче са винаги да държа на идеята си и никога да не правя компромиси с нищо. Много искам да приличам на него, особено по някои неща. Татко никога не се предава, винаги е силно позитивен”, разказва младият композитор.

„Музика”! Това е думата, с която може напълно точно да се опише животът на Асен Вапцаров, едно българско момче и неоспорим талант – както в родината му България, така и сега в мечтания от много музиканти Лос Анджелис, САЩ. В Меката на киното основното, което прави, е да композира музика за филми. „Това е нещото, което искам да правя цял живот. За мен писането на музика е равно на съществуването ми. Музиката е моят живот, това искам да правя занапред”, обяснява младият композитор.

За Асен любовта към музиката идва още в ранното му детство, когато майка му често му е пеела, а баща му е свирил любителски на китара. “Започнах да се уча да свиря на китара при Цветан Недялков, когато бях на 14 г. Той ми показа азбуката на музиката”, каза Асен.

Струнният инструмент обаче попада в детските му ръце още на прощъпалника и до ден днешен е навсякъде с него. В тийнейджърските години се запалва по фламенкото от дискове на Ал Ди Меола и Пако де Лусия, но свири и в метъл банда заедно със съученици. Имат авторски песни и дори печелят конкурс за най-добра младежка група, а сред оценяващите е Звезди от “Ахат”.

След като завършва Американския колеж в София,

с китара в ръка и нови мелодии в главата,

Асен заминава в Бостън, където започва да учи композиране в музикалния колеж “Бъркли”. “Кандидатствах и в още няколко университета в Щатите, но от “Бъркли” ми дадоха стипендия за писане на музика. А колежът е от най-добрите. Там са се учили композитори като Пат Матини, Стив Вай и Хауърд Шор, който е писал музиката за “Властелинът на пръстените”. Понякога много от големите имена в музиката преподават в университета като гост-лектори”, разказва Асен.

През януари 2017 г. младият композитор прави концерт в Русе, където свири популярни арии с рок китара

Отначало учи китара, но по-късно специализира в писането на киномузика. След като завършва, се мести в Меката на киното – Лос Анджелис. Там Асен започва двумесечен стаж при най-търсения композитор в Холивуд – Ханс Цимер. „За да станеш част от стажантите на написалия музиката за блокбастъри като “Гладиатор”, “Генезис” и “Интерстелар”, е нужно да се бориш с много кандидати. Чрез приятел получих имейла на един от координаторите на студиото на Ханс Цимер. Там винаги има по 100-ина желаещи, от тях след интервю избират 20 души – разказва Асен. – В студиото работят около 50 композитори, на които можеш да помагаш в работата им”.

Създава музиката за трейлър на холивудски филм

Става дума за новоизлезлия трейлър на научнофантастичния трилър „Encounter” – „Сблъскване” – с участието на Люк Хемсуърт, който е режисиран от Пол Саламов и чиято премиера беше на 1 октомври 2019 г. Композиторът, който се представя с творческия си псевдоним Ace Vaptsarov, също не скрива вълнението си. „Радвам се да кажа, че композирах музиката за този удивителен трейлър. След като гледах Люк Хемсуърт в „Крипто”, а и тъй като съм голям фен на „Западен свят”, трябва да кажа, че с нетърпение очаквам и този як филм“, споделя младият талант.

Той вече има зад гърба си няколко успешни филма, чиято музика е негово дело. Един от тези филми е „Над мъртвото му тяло”. „Историята е музикална и разказва за момиче, което винаги е искало да пее, но баща й я спира – разказва Асен. – Филмът намери одобрение и в САЩ, където участва и в няколко фестивала, включително и в Интернационалния кинофестивал в Сан Франциско”, говори с вълнение младият български талант.

„Изцяло съм се фокусирал върху правенето на филмова музика, но вече

имам и над 20 музикални проекта

които освен киноленти, включват и реклами и тв сериали”, обяснява Асен.

Сред успехите в своята кариера, Асен Вапцаров успява да композира и продуцира оригинална музика и саундтракове за многобройни награждавани филми, телевизия, рекламни кампании и театър. Съвсем наскоро той композира музика в рондо форма към спектакъла „Лъвът през зимата“, създаден от Александър Морфов, един от водещите творци в театралната сфера на Европа и България.

Вапцаров написва и продуцира музиката на „Над мъртвото му тяло“, награждаваният късометражен филм от режисьора Рамон Торес, който печели първа награда като „Изборът на публиката“ на Международния филмов фестивал в Ринкон, Пуерто Рико, познат като „най-знаменития и най-честван фестивал в страната“.

На върха в областта на видеоигрите, Асен написва музиката за трейлър кампанията на играта „Overwatch“. Тя получава 10/10 рейтинг от престижни списания и критици като GameInformer, IGN, GameSpot и Playstation Lifestyle, като натрупва над 2 милиарда долара приходи и над 40 милиона редовни играчи.

Асен с режисьорката на филма „Лилаво” Жасмин Сингх

Като международно признат композитор, Вапцаров колаборира с някои от най-високо признатите имена в музиката като Пенка Кунева, виртуозен композитор и оркестраторка в Холивуд за повече от 25 години, която написва музиката за имена като Prince of Persia, World of Warcraft с Нийл Акри, The Mummy VR, и инсталацията Heroes and Legends в Kennedy Space Center за НАСА, както и с Емилио Каудерер, композитор за над 80 филма, включително спечелилия „Оскар” филм „The Secret in Their Eyes”.

Работата на Асен е отличена в публикации по целия свят, включително bТV, водещата медийна компания в България, както и „24 часа”, вестник „За жената”, „Пик”, които са между най-прочутите новинарски емисии и публикации в България.

 

 

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada