Открийте ни и в

Български истории

Милен, Лудия шивач на Стинг (ВИДЕО)

В кожените уникати на българина са облечени Бен Стилър, Джейсън Момоа, Меган Фокс, Джанет Джаксън и Кортни Кардашиян

публикувано

на

Лудия шивач в ателието си.

„Аз не съм името, не съм звездата. Харесва ми да съм ръката, която прави нещата – казва Милен. – Да, знам, че в много случаи моята намеса в една дреха я прави екстравагантна и уникална, но не държа да ме наричат „дизайнер“. Харесва ми да давам живот на една дизайнерска идея.“ Скромността на Милен Кръстев е изненадваща на фона на супер резултатите, които постига със своята креативност и силен дух.

Под неговата ръка излизат уникални произведения на изкуството, толкова ярки и неконвенционални, че от тях се възторгват звезди като Бен Стилър, Джанет Джаксън, Меган Фокс, Джейсън Момоа, Кортни Кардашиян, Стинг… Оставил е своя неповторим авторски почерк в дрехи на водещи модни марки като „Каролина Херера“, „Норисол Ферари“, „Зак Посен“, „Ралф Лорен“, „Хуго Бос“…

Стинг излиза на сцената в колекцията облекла на Mad Tailor.

В Щатите е известен като Mad Tailor – Лудия шивач. В България е страстен любител на моторите и високите скорости. Той е „бърз и яростен“, кара бясно, облечен в рокерско кожено яке. Другите момчета, като го попитат какво работи, казва, че е шивач, а те се смеят. „Сега

карам „Харли Дейвидсън“

и все така си падам по лудото каране“, смее се той. Харесва си прякора и дори му става запазена марка – Mad Tailor Leather.

Роден е във Варна през 1974 г., в семейството на гребци – Гинка и Върбан Кръстеви. Завършва спортното училище също с гребане. Варненци и досега го знаят като Бомбев заради инцидент в училището. Като малък е много буен. Някой му подхвърля идеята, че ако вкара два пергела в контакт, гръмва инсталацията, и когато учениците са втора смяна, ги освобождават, защото не може да учат на тъмно. Така и прави.

Коженият колан на Джейсън Момоа в „Игра на тронове“, дело на Mad Tailor.

Милен завършва Висшето военноморско училище „Никола Вапцаров“ по специалността навигация. Новоизлюпеният капитан обаче, вместо да се втурне да прекосява морета и океани, избира да си седи във Варна и да шие.

Не помни откога точно е тази негова страст. Първата дреха, която изработва за себе си, са хавайски бермуди от плат на цветя. Тогава е на 15 години. Славата му на самоук шивач и създател на уникални дрехи се понася от уста на уста, когато започва да шие шушлекови капитонирани якета, панталони и грейки за сноубордисти. Необикновени са тези якета – с бродерии, апликации и всякакви други украси, а цената им – $50 – не спира тийнейджърите, желаещи да са единствени.

Печелех толкова много пари

че се чудех какво да ги правя – споделя Милен пред BG VOICE. – Постепенно започнах да шия всичко, каквото ми поискат. Тогава платове се продаваха навсякъде. Живеех на 5 минути от гарата, качвах се на колелото и отивах да си купя платове от магазина там. После се връщах бързо, затварях се вкъщи и почвах да кроя и шия“, казва той.

Кортни Кардашиян в шоуто LBV, в излята по тялото кожена дреха на Mad Tailor.

Посреща новия век в Сан Франциско, Калифорния, след като емигрира през декември 1999 г. Но там е никой и се усеща, че трябва да легитимира талантите и уменията си с диплома. Иска да изучи по-сериозно целия този занаят и завършва магистратура по дизайн на мъжки облекла в Academy of Art University в Сан Франциско.

Най-интересните му класове там, естествено, са по шев и кройка. „Имах много добър учител, японец, много вдъхновен крояч и шивач – казва Милен. – Той ми показваше много технически детайли по стандартите на индустрията.“

Шивачът преминава през сериозна школа – как се правят подплати, канаваци, как се манипулира платът с ютии. „Тези работи ми се отдаваха, исках да съм по-добър от другите“, казва той. Като завършва, не си търси работа като дизайнер, а направо започва като крояч и шивач. Първият му допир с кожата е, като изработва аксесоари за мотори – седалки, чанти.

Живее и работи с няколко фирми в Сан Франциско около 10 години. Преподава в университета си няколко класа по шев и кройка.

Решава да се премести в Ню Йорк

където да развива собствена кариера, вместо да учи студенти как да израстват в тяхната.

В Ню Йорк попада в един съвсем друг, „грандиозен“ свят. Там модната индустрия е навсякъде, като една част от Ню Йорк – Garment district, е само от предприятия за шиене, платове, шивачи, обущари… „В Ню Йорк модните къщи бяха близо една до друга. „Ралф Лорен“ бяха на 39-а улица, „Каролина Херера“ – между 37-ма и 7-мо авеню. А аз се бях наместил точно в средата – моето ателие беше на 38-ма улица“, смее се Милен.

Меган Фокс в „Костенурките нинджа“ в яке на Милен.

Там Лудия шивач прави няколко проекта с по-неизвестни и по-екстравагантни дизайнери, които преследват повече шоуто, отколкото печелившите продажби. Правят театрални облекла и тогава Милен се сблъсква сериозно с кожата като материал.

„За мен кожата не е по-различна от денима например – казва Милен. – Не обичам тънки платове, защото ръцете ми са малко груби. Важното е как го кроиш и да имаш правилните машини.“ През всичките 20 години в Щатите страстният шивач колекционира шевни машини. Има колекция от около 20 специализирани индустриални машини за всякакви материали, като с 15 от тях работи в ателието си, другите държи на склад.

След първите 3-4 години работа в Ню Йорк с по-неизвестни дизайнери славата на Mad Tailor се понася из квартала на модната индустрия и той среща дизайнер с много изискан вкус – Норисол Ферари. С нея работи първите 4 години и покрай нея започва да прави дрехи за звезди.

Негови облекла, произведения на изкуството, носят Бен Стилър, Джанет Джаксън. Коланът на Джейсън Момоа, мегазвездата от „Игра на тронове“, е също негов, както и якето от филма „Зулендър“. В „Костенурките нинджа“ Ейприл, героинята на Меган Фокс, е облечена с яке от змийска кожа по дизайн, кройка и шев на Mad Tailor. Негови тоалети са представени и

на корицата на „Voque“

Днес Джейсън Момоа се облича в негови уникати за участието си в съботното вечерно шоу SNL – „Saturday Night Live“.

Милен, Джени и децата им Йоли, Миа и Дерек.

Постепенно Милен става шивачът, който дава живот на идеите на дизайнерите. Но най-голям тласък в кариерата му дава жена му Джени Суонк, американка, много популярен дизайнер в Щатите. Среща я в Ню Йорк, докато още е в Сан Франциско, влюбват се и се женят.

Джени работи с „Каролина Херера“. В тяхното голямо студио в Ню Йорк има армия от шивачи, но дойде ли време за някакви „ненормални изобретения“, звънят на Милен. С него се свързват интересни хора и тръгват поръчки за костюми за тв шоута, холивудски филми, театрални постановки, модни дефилета, висша мода, и то бързо. „На мен точно това ми допада – нещо „ненормално“, да се направи бързо, като се работи цяла нощ, ако трябва“, казва Милен. От 2015 до 2017 г. двамата с Джени живеят в Щутгарт, Германия, тъй като тя работи за „Хуго Бос“.

През цялото време той не спира да изучава този тежък за шивачите материал – кожата. Оказва се, че има и „кована кожа“. „Вземаш телешка кожа, натурална, без да е обработена с химикали – обяснява Милен. – Намокря се и докато изсъхва, приема всякакви форми. Може да правиш орнаменти, рисунки, получава се нещо като дърворезба.“ Неговите якета, елеци, палта, рокли, излети по тялото и със супер сложна, „завъртяна“ кройка, приличат повече на кожени скулптури, отколкото на дрехи.

Последно работи за Стинг –

пълна колекция от сценични костюми

якета, палта, тишърти и аксесоари. „Изпратиха ми оранжевата специално обработена кожа за сценичните му панталони. Стилистът ми каза, че много ги е харесал“, казва Милен. Очаква неговите уникални сценични дрехи да се появят на обложката на новия албум на Стинг – „The Bridge“, чиято премиера е на 19 ноември.

Бродирани апликирани индиански мотиви върху каубойски ботуши на Mad Tailor.

„Преди 2 години на нас с Джени ни писна да работим за чужди марки, вече ни се искаше да правим само свои неща. Решихме да напуснем Ню Йорк. Там не може да отглеждаме здравословно трите си деца“, казва Милен. Те се преместват в Уайтфиш, малко градче в Монтана, подобно на Пампорово, с чист въздух и планини наоколо. За късмет, го правят през 2019-та, малко преди ковид пандемията. Продават малкия си апартамент в Ню Йорк и купуват в Уайтфиш еднофамилна къща с двор. Там днес творят и живеят спокойно и щастливо с трите си деца – момичетата Йоли (14), Миа (6) и синът Дерек (3).

В Монтана, където стилът на обличане е кънтри, а мъжете обичат да са „накипрени като петлета“, Лудия шивач прави дрехи, ботуши и обувки с богати бродерии и апликации, като към традиционните мотиви добавя своя авторски почерк. В творческия семеен тандем Джени е по естетиката и чистия дизайн, а Милен – по перфектните кройки и изпълнение. „Спазваме стила, но правим дрехи като произведения на изкуството, като пано, килим, нещо уникално. Каубойските ми ботуши с апликации, бродерии и други украси са като трофеи. Обличаме суетните монтанци от главата до петите.“

„С децата говоря на български само като им се карам, но нищо не разбират – смее се той. – В България отсядаме в родния ми град Варна. Джени даже е по-напориста от мен да ходим в България.“

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Иля от Варна, българската следа в „Сексът и градът“ (ВИДЕО)

Авангардната модна дизайнерка Илиана Рикетс е онлайн директор в престижната Академия по изкуствата в Сан Франциско

публикувано

на

Виж цялата статия
сн. Daniele Rueda

„В тийнейджърските ми години във Варна обичах да събирам погледите на минувачите с необичайните си дрехи, да предизвиквам тяхното одобрение или неодобрение. Беше забавно.“ Казва го Иля – едно дръзко и свободолюбиво момиче, което в края на 90-те години преобръща представите за форма и материя по модните подиуми. Същата Иля, в чиито модели крачолите и ръкавите разменят местата си, която зашива ръкавици върху дрехите и смесва поли с панталони. Това е и Илиана Рикетс – българската следа в сериала „Сексът и градът“. Днес тя е онлайн директор в едно от най-престижните и авангардни училища в света – Academy of Art University в Сан Франциско.

В началото е непреодолимата страст по шиенето и „правенето на нещо с ръце“. Когато е в VI клас на спортното училище в родния й град Варна с волейбол, за пръв път си ушива дреха, която облича. Тогава дори няма представа що е то дизайнер. Желанието й е единствено

да бъде различна от другите

Платове няма достатъчно, затова под ножицата й „падат жертва“ всякакви материали в дома й – пердета, дантелени и платнени покривки, ковьорчета на баба й, стари дрехи – всичко, което може да заживее нов живот като дреха. Експериментира с плетене с нечепкана вълна и с какво ли още не.

Синтия Никсън в ролята на Миранда Хобс в „Сексът и градът“ с граховозелената рокля на Иля.

„Прекрасните ми родители не само не ми се караха за нарязаните пердета, но и ме окуражаваха да продължа да експериментирам – казва Илиана пред BG VOICE. – Да правиш нещо с ръцете си беше семейна черта.“ Родителите й Гинка и Върбан Кръстеви са спортисти, състезатели по гребане. Майка й шие и плете, свири на цигулка. Баща й има работилница, където майстори ножове, изработва макети – за удоволствие. Брат й Милен също шие и е известен творец на кожени уникати в Щатите с бранда Mad Tailor.

Колекция на Ilya „Absolute Beginners“ („Абсолютно начинаещи“) в България, 1994 г.

„В онези години знаех, че ако искаш да имаш дрехи, с които да се отличаваш от другите, трябва сам да си ги направиш“, казва Илиана. В спортната паралелка по волейбол й е ясно, че това не е нейната кариера и призвание. Тогава за пръв път отварят училище по изкуствата във Варна – „Любен Каравелов“ – и тя се включва във втория му випуск. „Там намерих себе си – казва дамата. – Там можех да обърна внимание на рисуването, скулптурата, керамиката, изящните изкуства. Тези 4 години в гимназията бяха моята основа и много от нещата, които и днес правя или използвам като преподавател, получих там.“

Вивиан Уестууд (в сиво) в Академията по изкуствата в Сан Франциско. Вляво е Иля, а зад мадам Уестууд е братът на Иля – Милен, също студент в академията.

Тогава в България няма още университетска специалност по моден дизайн, а Илиана започва да учи телекомуникации в МЕИ във Варна. „Не бях себе си там, не можех да разбера изобщо за какво става въпрос – споделя тя. – Продължавах да си шия облекла и да влизам на лекции нарочно по-късно, за да може всички да ме огледат.“

След първия семестър тя разбира, че в София е открито училище по моден дизайн и го завършва. „Върнах се във Варна и реших, че вече съм готов дизайнер и мога да си намеря работа“, самоиронизира се дамата. След обиколка по шивашките ателиета и дизайнерските къщи тя много бързо разбира, че такова нещо като дизайнер в България няма. Хората със студио или шивашки цех сами проектират моделите си.

Решава да продължи сама, като си регистрира собствена фирма. Когато показва портфолиото си на известен варненски дизайнер, той казва:

Трябва да заминеш от тук

Ти не можеш да се реализираш в България“. „За мен беше голям шок, и през акъла не ми е минавало да емигрирам“, споделя Илиана.

Занятия по дизайн и развитие на въображението в академията.

Постепенно тя навлиза в средите на младите дизайнери във Варна, намира много сродни души. Помагат й за включването в ревюта, за контакти с модели. Варненци още помнят авангардните й модни дефилета под наслов „Абсолютно начинаещи“, на които, под звуците на едноименното парче на Дейвид Боуи, модели дефилират с авангардните й скандализиращи тоалети.

„Шиех колекции, без да зная какво е колекция, и използвах каквото намерех – пердета, ковьорчета, платове, които ми даваха някои хора, тъй като не бяхме богато семейство. Недоимъкът не беше спънка, а по-скоро ми даде силен тласък да се изградя като креативен дизайнер, правещ от нищо нещо“, споделя Илиана.

Мнението й за модния дизайн и днес е непроменено: не може да се прави нещо, което вече съществува. Дизайнерът трябва да създава нещо ново, което не се продава в масовите магазини. Във Варна Илиана се издържа с частни поръчки за хора, които искат нещо различно, нещо по-лично за изява на характера си. Прави абитуриентски и булчински тоалети, но те не са като традиционните за подобни случаи, а по-скоро „една игра, една провокация“.

През 1994 г. тя разбира, че в Сан Франциско има елитно училище по изкуствата, в което се учи и моден дизайн и не се изисква владеенето на английски и TOEFL. „Нямах никакъв интерес да уча в чужбина, но след време реших да си подам документите“, казва тя. Прави си портфолио и в писмото пише, че няма средства да си плати обучението. Приемат я със стипендия. „Беше голям шок, като сън“, споделя дамата. През 1995 г. се озовава в Сан Франциско, а майка й си продава вартбурга, за да й купи билет за самолета.

Семейство Рикетс.

Пристига с малко пари и първоначално пробва да рисува портрети на плажа. После си спомня как на Златните пясъци заедно с приятелки правят плитки на чужденците с разноцветни конци. С 30-те долара, които има, си купува конци и започва да прави

плитки на туристите на брега

на океана. Изкарва по 100 долара на ден.

През 1996 г. тя записва магистратура в Academy of Art University в Сан Франциско. Попада на преподаватели, дошли от Лондон, които обновяват програмата на модния департамент на академията.

„И ний сме дали нещо на света“ – така започва един екзалтиран пост във фейсбук няколко години по-късно. А приносът е една култова граховозелена асиметрична рокля. В нея е облечена героинята на Синтия Никсън – амбициозната и пробивна адвокатка Миранда Хобс, в 83-ти епизод на сериала „Сексът и градът“. Тази рокля е именно на българката Илиана Рикетс.

„Тя е от периода след завършването ми на академията – разказва дамата. – През 2002 г. отворих собствен бизнес с дизайнерския бранд „Ilya“. Така ме наричаха в семейството ми от малка – Иля. Правех колекции и ги продавах в бутици. Тази рокля беше от една лятна колекция, която стилистката на „Сексът и градът“ е купила в модния център „Henri Bendel“ в Ню Йорк.“

„За мен също беше изненада – смее се Иля. – Разбрах случайно за това късно през нощта, точно на Нова година, след празненствата. Не можех да заспя, гледах телевизия, превъртах каналите и попаднах на „Сексът и градът“. Почти се бях унесла в сън, когато видях нещо много познато и бързо се разсъних – моята рокля. Така разбрах, че са я използвали в епизода. После я включиха и в книгата за сериала „Сексът и градът“.

Занятия по дизайн и развитие на въображението в академията.

Защо Иля, влюбена в дизайна и шиенето на уникални дрехи, избира преподаването? „С марката „Ilya“ създавах колекции, които продавах в модни бутици и започнах да преподавам в академията на непълно работно време. Хареса ми възможността да поддържам тази „наивна креативност“ у студентите. Работата с тях и днес ме държи много активна и млада“, казва Илиана.

Изключителният й талант на свободолюбив и авангарден дизайнер, притежаващ и харизмата да запалва пламъка на креативността у студентите, е забелязан в академията. Илиана Рикетс е избрана за координатор на бакалавърската степен в университета.

Тя е

сред първите смели преподаватели

които се включват в създадения през 2000 г. онлайн департамент по моден дизайн в академията, славеща се като една от най-иновативните в света. От 2014 г. Илиана Рикетс е и директор на този департамент. Харесва й да насърчава младите бъдещи дизайнери да бъдат освободени в проектите си, да експериментират смело. Учи ги, че не може да бъдат добри в смелите си експерименти, ако не „пипат с ръцете си“, ако не са овладели и майсторството на всеки етап от реализирането на проекта си. Избира преподаватели от цял свят – Англия, Франция, Швеция, България. Хилядата студенти онлайн също са от целия свят – Китай, Гърция, Сърбия, Франция, Корея, Япония, САЩ.

В средата и вдясно – рисунки на Иля, вляво – рисунка на дъщеря й Калина.

Иля е подвластна на две страсти – керамика и рисуване. На грънчарското колело извайва произведения на изкуството, различни от традиционните „вазички и чинийки“. Нетрадиционни и изненадващи са и рисунките и платната й.

Фамилията й Рикетс е от съпруга й, американец. Среща го в Сан Франциско, между тях пламва любов и се женят. Имат син Алек на 16 години и дъщеря Калина на 12. Семейството живее в къща с изглед към океана, Иля е влюбена в красивия Сан Франциско – град на музеите и високите технологии, и в природата – с планини наоколо и много зеленина целогодишно. „Имам желание да се задържам за по-дълго в България, да направя още креативни неща, които раждат моята фантазия и моите ръце“, казва дамата, прославила българския моден дизайн по света.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Cunard Line и White Star Line – две царици в битка за пасажери

Най-големите компании, обслужващи линията между САЩ и Европа от 19 в., в легендарна битка

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Две са най-големите компании, които обслужват трансатлантическата линия между Англия и Северна Америка през годините от първата половина на ХIХ в. – до вододелната 1968 г. и чак до първата половина на ХХI в. Това са компаниите „Cunard Line“ и „White Star Line“. Основно кораби на тези две параходни компании се конкурират за прословутите „шифкарти“ – билети за презокеанските параходи на пътниците, в това число и тези от Балканите – включително от България и македонските земи, които пътуват към Новия свят, за да търсят там и новия си живот.

„Cunard Line“ е британско-американска линия, базирана в Саутхемптън, Англия, управлявана от „Carnival UK“ и е собственост на „Carnival Corporation & PLC“. Това е водещият оператор на пътнически кораби в Северния Атлантически океан.

През 1839 г. на Самуел Кюнърд, корабособственик на „Нова Скотия“, е присъден първият британски договор за трансатлантическа параходна поща, а на следващата година е образувана Royal Mail Steam-Packet.

В продължение на 30 години Cunard се състезава за най-бързо трансатлантическо пътуване.

Въпреки това през 1870-а Cunard

губи конкуренцията

 и остава след „White Star Line“ и „Inman Line“. За да отговори на това състезание, през 1879 г. фирмата е реорганизирана като „Cunard-параходно дружество ООД“ за набиране на капитал.

В края на 1920 г. Cunard са изправени пред ново състезание, когато германци, италианци и французи строят нови, големи престижни лайнери. Cunard е принудена да спре строителството на нов собствен суперлайнер заради Голямата депресия от 30-те години на миналия век.

През 1934 г. британското правителство предлага заем на Cunard, за да завърши парахода „Queen Mary“ и да изгради втори подобен кораб, на името на кралица Елизабет, при условие, че Cunard се слее с другата голяма компания „White Star Line“, за да се образува дружеството „Cunard-White Star Ltd“.

Cunard притежават 62% от новата компания, а White Star притежават останалите 38%.

След края на Втората световна война Cunard си възвръщат позицията на най-голямата пътническа атлантическа линия.

През 1947 г. Cunard изкупуват 38-те процента от обединената компания „Cunard White Star“ и отново стават самостоятелна компания.

До средата на 50-те години

компанията управлява 12 кораба

на Съединените щати и Канада. След 1958 г. трансатлантическите пътнически кораби стават все по-неизгодни заради въвеждането на реактивните самолети.

Постепенно се оказва, че пътуването с параход е по-скъпо, отколкото със самолет. Освен това самолетът е далеч по-бързият начин пътниците да се придвижват, особено когато става дума за такива големи разстояния между Европа и Северна Америка.

От гледна точка на сигурността на пътуванията, в онези години все още се счита, че параходите са далеч по-сигурни, но въпреки това преимуществото на бързината на самолетите надделява над условната по-висока сигурност на параходите.

Cunard постепенно преустановяват целогодишното обслужване на северноатлантическия маршрут, което завършва като процес през 1968 г. Компанията се концентрира основно върху трансатлантическите пътувания предимно за туристи. Така луксът придобива нови измерения и вече се търси суперлуксът, за да се привличат богати туристи, чрез които фирмата да може да се самоиздържа.

Двата легендарни кораба, наричани „цариците“ или „кралиците“, биват заменени от Queen Elizabeth 2 (QE2), който е проектиран за двойна роля.

През 1998 г. Cunard е придобита от „Carnival Corporation“. В момента компанията Cunard е единствената корабна фирма, която обслужва пътници

 между Европа и Северна Америка

„Cunard Line“ работи като отделна единица чак до 2005 г., когато е абсорбирана като дъщерно дружество на „Carnival Corporation“.

Двете компании – „Cunard Line“ и „White Star Line“ – са емблематични в превозите си на пътници между двата континента в Северния Атлантик. Тяхната почти непрекъсната конкуренция за първенство в бързината на вземане на разстоянието от Европа до Северна Америка също е легендарно.

Повечето пътници обаче, особено тези от Балканите, са твърде далеч от тези състезания. Тяхната едничка цел е да се придвижат, колкото се може по-бързо, за да стигнат до местоработите си.

И все пак, много са емигрантите ни от третата и началото на четвъртата вълна на емиграция от Балканите към Северна Америка, които неволно стават свидетели на съревнованието между двата „икономически динозавъра“ в състезанието за най-бързо, най-луксозно и най-безопасно пътуване с параход между стария континент и Новия свят.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българката стига до избирателните урни чак през 1938 г.

Шест десетилетия след Освобождението българската жена няма място в тъмната стаичка

публикувано

на

Виж цялата статия
В сегашната „Къща с часовника“ заседава Първото обикновено народно събрание след Освобождението.

Парламентарните и президентските избори през 2021 г. в България преминаха под сянката на ниската избирателна активност. До урните в Родината отидоха по-малко от половината българи, а много от тях обясниха решението си с аргумента „нищо не мога да променя“. Няма го онзи хъс и огромно желание, които са имали „старите“ българи от 18-19 век, за да подредят държавата си. А българките днес доброволно се отказват от право, което невинаги са имали и което техните предшественички са завоювали трудно и с цената на много лишения. Това е било така не само в България, но и по света.

През 1893 г. Нова Зеландия става първата страна, която дава право на глас на жените. Австралия прави същото в началото на 20-и век, но само за белите жени. Аборигенките (както и аборигените) остават без право на глас в избори до 60-те години.

През 1906 г. Финландия става

първата европейска страна

която приема всеобщото гласоподаване без разделение по полов признак.

След нея това правят Русия през 1917 г., Великобритания през 1918 г., САЩ през 1919 г. – с изключение на чернокожите жени, които, както и мъжете, трябва да чакат до Закона за правото на гласуване от 1965 г.

Будната русенка Димитрана Иванова. Сн.: Росен Тахов

Преди 100 г. е ратифицирана 19-ата поправка в САЩ. Чрез нея американските гражданки във всички щати най-накрая получават избирателно право. Въпреки прокламираните егалитарни принципи в Декларацията на независимостта от 1776 г., трябва да минат почти 150 г., преди да могат всички пълнолетни американски граждани да гласуват.

Българката стига до избирателните урни чак през 1938 г. Шест десетилетия след освобождението от турско българската жена не е била допусната до тъмната стаичка.

 Смеят й се, хокат я и я плашат с тояги

За пет велики и двадесет и три обикновени народни събрания гласуват само мъже. Двадесет и четвъртото е първото, избрано и с женски вот.

В България през 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването за парламент.

През 1937 г. се постига частичен успех като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“.

Това обаче не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – да гласуват,

но не и да бъдат избирани

 Статистиката сочи, че по онова време в България има 8466 разведени българки и 235 773 вдовици. Голямото число на черните забрадки се обяснява с войните, които са обезлюдили мъжката половина от нацията.

Още през 20-те години и в България започват дейността си суфражетките. Както и в Европа и САЩ, първите суфражетки започват дейността си на полето на културата и интелектуалния труд. В България това са Анна Карима, Вела Благоева, Екатерина Каравелова, Вера Златарева, Димитрана Иванова и др.

Будната русенка Димитрана Иванова стига до поста управител на Българския женски съюз и член на Управителния съвет на Международния алианс на жените за избирателно право и равноправно гражданство. Тя има две висши образования – право в Софийския университет, както и философия и педагогика в Цюрих. Работи като учителка –

 единствената професия за жени

 Тя е и една от първите, които претендират за граждански и политически права на жените, включително право да гласуват и да бъдат избирани.

23-то Обикновено Народно събрание.

Като председател на Българския женски съюз тя е инициатор на множество петиции към Народното събрание. Самата Димитрана е обект на присмех и презрение. Нейни карикатури се появяват постоянно във вестниците. Справедливият патриархален гняв отсъжда – мястото на жените е в кухнята и при децата.

Ироничното е, че точно в Турция Ататюрк по това време превръща бившата Османска империя в светска държава – още през 1930 г. жените не само могат да гласуват на местни, но и на национални избори, а през 1938 г. турският парламент може да се похвали и с жени депутати.

Притиснат от обстоятелствата, цар Борис III решава да премахне неправдата, като най-сетне разреши

 на българските жени да гласуват

Рамо дава и царица Йоана, която внушава на мъжа си да се отърси от ориенталските предразсъдъци. Цар Борис заръчва на премиера Георги Кьосеиванов да изготви нов избирателен закон.

На 21 октомври Кьосето, както го наричат, му докладва, че работата е свършена. Още същия ден царят издава указ, с който утвърждава Наредба-закон за избиране народни представители за обикновено Народно събрание.

Царица Йоана ходатайства пред царя да даде изборни права на българките.

На 13 февруари 1938 г. е проведено първото женско предизборно събрание. В столичния Дом на правниците русенката Димитрана Иванова застава на трибуната и държи слово за ролята на жената в предстоящите избори. „Гласуването за нас не е задължително, но ние трябва да изпълним своя дълг пред отечеството!“, пламенно проповядва ораторката.

През март българките

 се нареждат на опашка пред урните

Най-масов е женският вот в София, Бургас, Плевен, Пловдив, Враца и Разград.

През 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-то Обикновено Народно събрани са избрани първите 16 жени за депутати.

Интересно е, че България в това отношение не изостава много – на Балканския полуостров последни са гъркините – в национален мащаб масово гласуват едва през 1956 г., а швейцарките – през 1976 г.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА