Открийте ни и в

История на имиграцията

От Крим до САЩ – съдбата на един български емигрант по принуда

Историята на Константин Дерибеев, който участвал във Втората световна война на страната на германците

bgvoice

публикувано

на

При семейство Дерибееви във фермата им в щата Юта – снимка за спомен пред закланата овца, за която Георги пише в пътния си дневник (Константин Дерибеев е вляво на снимката). Сн.: Архив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

„…Влязохме в щата Юта и пътувахме към град Бийвър. Тук е фермата на българина Константин Дерибеев. През Втората световна война той бил с германската армия на Кримския полуостров. Оженил се за рускиня. Имат дъщеря. Когато се изтегляли германците от Русия, той избягал заедно с тях и от там заминал със семейството си за Америка…“. Това пише в своя пътен дневник Георги Иванов от София. Той пътува в САЩ заедно с втората си съпруга през далечната 1971 г. Георги посещава дома на Дерибеев в Америка на 28 май. От неговите разкази става ясна историята на един български емигрант по принуда.

В САЩ Константин Дерибеев се установил в Калифорния. Климатът обаче не понасял на жена му и той напуснал Лос Анжелис. Там останала само дъщеря му. Той си

купил ранчо в щата Юта

 „…Вечерта му помогнах да издои кравите. Той имаше шест крави и доенето става с агрегат. Пуска ги в обора по две прави, слага едни железа на главите им да не се въртят. Щом влязат, те започват да ядат ярма в яслата. Поставят се агрегатите и се пуска шалтер. Дерибеев извикваше следващата крава по име. Ако по-напред имаше друга, тя чакаше, което значи, че си знаят имената! Дерибеев имаше малко камионче, което употребява една година и след това срещу 100 долара взема ново. Така той не плащаше за ремонт на колата. Тук бяхме в продължение на една седмица. Аз всеки ден помагах на Дерибеев…“, пише още в дневника си Георги.

Георги и втората му съпруга Елена в САЩ.

„На третия ден Дерибеев ме помоли да му помогна да заколи една овца. Хвана един овен и му помогнах. Дерибеев остана много доволен от мен и предложи да ме изтегли на следващата година в САЩ при него. Обеща да ми плаща по 100 долара месечно. Аз се съгласих…“, пише още в пътните си бележки Георги.

В онова време спасението в САЩ се нарича „изтегляне“. Георги наистина получава предложение за работа в Америка. Къде на шега, къде на истина, той дори се колебае известно време, но се разколебава окончателно, когато разбира, че ако остане да работи в Америка, дъщеря му в България ще бъде репресирана като

близка на „невъзвращенец“

а втората му съпруга или трябва да остане с него в САЩ, или да се върне в България, но да е готова също да бъде подложена на известни репресии заради евентуалното решение на съпруга й, макар и втори, да остане в Америка.

За самия Константин Дерибеев няма много данни. Не са известни подробности около престоя му в Крим. Не е ясно и с какво точно той се е занимавал там. Известно е обаче, че предпоставките за битката при Керч започват да се оформят през есента на 1941 г., когато германските войски овладяват почти целия Кримски полуостров (без крепостта Севастопол). В последните дни на годината съветското главно командване (Ставка на върховното главно командване) стоварва в източния край на Крим, при Феодосия и Керч, 40-хиляден десант. Първоначалната му задача – да отслаби немския натиск върху Севастопол, е постигната. Впоследствие Ставката съсредоточава значителни сили на овладения Керченски полуостров и се готви да изгони немците от целия Крим, но съветската офанзива, започната в края на февруари 1942 г., се проваля.

Георги и втората му съпруга Елена във Вашингтон – есента на 1971 г.

Когато немците напускат Крим, Дерибеев напуска заедно с тях. Това може да означава, че той или е работил на някаква цивилна длъжност при германците, или пък просто е осъществявал търговия с войската, което е често срещана практика в такива условия. Много търговци са осъществявали дейност с кожи, храни и други необходими материали за войската. Когато немците напускат Крим, Дерибеев е принуден да се оттегли, очевидно защото бизнесът му вече е бил изчерпан.

В България не може да се върне

защото налаганият съветски режим по всяка вероятност ще го подложи на крайни репресии, както впрочем много други, които остават тук.

Съдбата среща Дерибеев и Георги Иванов случайно. Иванов, който е ветеран от войната и офицер от запаса, отива в САЩ на гости на сестра си със съдействието на лични свои приятелства, заради които му разрешават на него и на съпругата му да заминат отвъд Океана.

От тази среща се ражда едно силно, макар и краткотрайно приятелство. А то е краткотрайно, защото политически нюанси в България не му позволяват да се развие повече от една интензивна, но контролирана епистоларна кореспонденция.


Битката при Керч

Какво разказва историята за времето, в което Костантин Дерибеев е на Кримския полуостров: Битката при Керч водят съветски и немско-румънски войски през май 1942 г. по време на Втората световна война. Завършва с тежко поражение на Червената армия, която губи Керченския полуостров и възможността да помогне на обсадения Севастопол.

С директива до германските войски на Източния фронт от 5 април 1942 г. Хитлер поставя ликвидирането на съветския плацдарм в Керч като една от задачите, които трябва да бъдат изпълнени преди решителното настъпление на Вермахта към Сталинград и Кавказ. На 8 май германската 11-а армия на генерал Ерих фон Манщайн предприема офанзива на Керченския полуостров срещу съветските войски от Кримския фронт.

В резултат на битката при Керч, съветската армия понася сериозни човешки и материални загуби. Пленени са между 150 000 и 176 000 души, повече от 1100 оръдия, над 250 танка и друга бойна техника. Жертвите от германска страна са 7500. Потенциалната заплаха за южния фланг на Вермахта е отстранена и се създават предпоставки за настъплението му към Кавказ.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Как езикът на емигрантите влияел и на родния им говор

Езиковите особености са образ на историческото време, в което са пребивавали нашите предци в чужбина

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Пощенска карта, изпратена от Охайо, 1919 г. - работа в металургичен завод. Репродукции: Архив на автора

ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Много неща се променят, когато човек смени мястото, където живее. Казват, че когато смениш дори даден „диалектен“ регион, постепенно и собственият ти диалект започва да се влияе от това. Например човек от Шопския край, ако заживее в Русенско, постепенно езикът му „омеква“. Неизбежно е и лингвистите обясняват това освен с влиянието на масовата култура, така също и с факта, че човек търси начини да се приспособи на подсъзнателно ниво, което подпомага адаптацията на съзнателно ниво.

Забелязали ли сте как говореше и до голяма степен все още говори така последният български монарх Н.В.Симеон ІІ, който само допреди няколко години беше и министър-председател на България? Той

използва много архаизми

поставя ударенията на думи на места, където днес не поставяме такива, дори ползва словесни конструкции, които днес се употребяват за различен тип смислови обяснения. Например, когато той говореше за летателните екипажи в Българската армия, използваше не думата „екипаж“, която е възприета днес, а „персонал“, което е неточно. Разбира се, това не беше нещо кой знае какво, но демонстрираше как езикът, говорът на човека на даден език, макар и родният му, се променя, когато се наблюдават чужди лингвистични инфилтрации и дифузионни лексикални процеси.

Хора, които дълго са живели извън България, обикновено говорят на малко „по-странен“ български език. Нормално е, защото все пак, ако един език, бил той и родният ни дори, не се практикува редовно, постепенно той се забравя или поне се изменя звуковата му същност.

Много пъти хора са подлагали на саркастично съмнение говора на някой българин, който след известно пребиваване извън страната се завръща и говори „завалено“, сякаш е забравил майчиния си език. Да, това наистина е комично, когато се извършва съзнателно, но има много случаи, в които хората наистина имат известни затруднения с родния си език, когато дълго не са го практикували

в далечни краища на света

Пример за подобен случай е първата „Мис София“ – българката Вера Костоф. Тя заминава за Америка в края на 20-те години на миналия век и се завръща само няколко пъти в Родината си. Разбира се, в САЩ комуникира основно на английски език, но в семейството си говорят на български език, защото Вера е омъжена за българина Атанас.

Факсимиле от пощенската карта, изпратена от Христо Серафимов от Чикаго до Стойо Крушкин в Стилтън, Пенсилвания.

Вера обаче много често използва думата „пълисмън“ за полицай. Тя не казва „няма“, а ползва по-остарялото и диалектно „нема“. Сред останалите думи, които се открояват в речта й, са „хлеб“ вместо „хляб“, „место“ вместо „място“ и т.н.

Макар че като дете семейството й е било близко до Иван Вазов, а и Вера често е стояла в скута на писателя, в писателското кафене близо до днешната руска църква в София тя така и не променя говора си, който се съхранява автентичен от времето, когато Вера напуска България. Тогава така се е говорело в София и Вера говори именно по този начин в началото на 90-те години на миналия век, близо 70-години след като напуска Родината си за дълго.

Друг показателен пример за промяна в езика е пощенска карта, изпратена от емигранта Христо Серафимов, съдружник и приятел на Стойо Крушкин

също емигрант в САЩ

а и съосновател на оркестър „Bulgarian Balkan Band“. Картата е изпратена до „Мейн стрийт“ №143 в град Стилтън, Пенсилвания, където по това време живее Стойо. Христо пък се намира в Чикаго. Датата на картата е 9 декември 1915 г. Текстът, който може да се прочете само на отделни места, гласи следното: „Драги Стою, ида да ти собща радостната вестъ, че днес на 9-ти т.м. в 9 часа сутринта съобщихъ наи сетне на генералъ боса на нашия флоръ (апартамент № 2343) за моятъ отъ давна желателен квит, да тръгна за Steelton при теб. Днес по целата…. а като гръм се разнесе…. регателно уволнени…. о. поздрави всички п…съ поздравъ Христо…“. В страни на картата, почти в полето, е записано следното: „че наи сетне и туй се свърши“.

Отбелязаните думи са или архаизми, или „англицизми“, които са инфилтрирани в българската емигрантска реч, която постепенно придобива символична собствена визия. Това също е често наблюдаван процес да се ползват частично или изцяло видоизменени „английски“ думи в разговорната реч между български емигранти, които естествено преминават и в писмената реч.


Чарът на диалектните форми

Езиковите особености в никакъв случай не могат да бъдат проблемни. Те са по-скоро един образ, или поне фонетично подобие на лика на историческото време, в което са пребивавали нашите предци – емигранти в различни точки по света.

Диалектите са едно от богатствата на един език. Малко са държавите като България, в които има толкова много и разнообразни диалектни форми, които придават освен цвят и пъстрота на изказа, така също и една неповторима вербална уникалност.

Влиянията на чуждите езици и най-вече на английския, които нахлуват със зачестяването на пътуванията отвъд Атлантика, особено между двете Балкански войни и след Първата световна война, придават още по-голям колорит на изказа и отварят българския език към света не за злонамерени и вредни влияния, а за осъвременяване и разумно модернизиране.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

„Would Тодор like some българска манджа“

Държавата трябва да подпомогне създаването на модерни културни институции в чужбина, смятат изследователи

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Неотдавна попаднахме на една интересна история от Дъблин, Ирландия. Семейство българи емигранти влизат в местен магазин и бащата пита сина си: „Тодоре, do you want вафла…!?“. Ето това е един от основните проблеми на българите в емиграция, особено на така наречените нови емигранти. Те сякаш бягайки от България, бягат и от всичко българско, но не могат да избягат от самите себе си, защото са си българи!

Наскоро се проведе представително изследване на сънародниците ни, които живеят зад граница. Фолклорните групи са основната форма на организация на пълнолетните българи в чужбина. Те пазят родните традиции предимно със собствени сили, като подкрепата на държавата е недостатъчна. Това коментираха пред телевизия bTV доц. д-р Владимир Пенчев и гл. ас. д-р Лина Гергова от БАН, които са автори на това най-мащабно изследване за емигрантите ни.

То е реализирано в над 80 локации в 17 страни от Европа и Северна Америка, като са проведени

срещи с над 300 сдружения

асоциации, организации и неформални клубове. „Новото, което видяхме, е случването на общността в движение – как културното наследство спомага за обединяването на българските общности“, разказа д-р Гергова.

Изследователите са говорили с участниците в над 60 фолклорни групи. Вече има и големи български фестивали зад граница.

„Самодейността, която в България е от Възраждането, е естествена форма на организация на българските общности извън държавата – както през Възраждането не е имало държава, така и сега влиянието на българската държава за съжаление не е толкова силно и те са принудени сами да се организират“, посочи тя.

Самодейността всъщност е едно от нещата, което особено силно се развиваше, а в известна степен и все още се развива в така наречените гарнизонни военни клубове – ГВК, които днес са просто военни клубове. Именно на тези места децата, не само на военните, имаха възможността да се изявяват в различни школи по изкуства, занаяти и други.

Военните клубове, които в последните години за съжаление са почти напълно неглижирани, а това е почти равно на културно престъпление, бяха и все още са новите читалища, в които културата напук на всичко останало се развива, макар и трудно, макар и бавно.

Доц. Пенчев призова държавата да положи усилия за

създаването на читалища зад граница

като модерни институции, които да подкрепят културната дейност.

След като сами си унищожихме читалищата дори и в България, сега искаме да ги „възстановяваме“ извън Родината…! Това обаче е трудно, защото освен средства, изисква и организация, а сънародниците ни навън са хора заети, които обикновено работят много, за да съберат пари, което не им оставя особено свободно време за читалищна дейност.

В момента българските самодейци срещат проблеми даже при участието на международни фестивали, в рамките на които трябва да представят бит и култура – от посолствата невинаги им помагат и се налага България да бъде представяна основно през своята кухня.

Изследователите Пенчев и Гергова посочиха, че българските неделни училища са вероятно поне със 100 повече от официално акредитираните 200, но те пак покриват едва 20-25% от учениците и затова плановете за дистанционно обучение са идея в правилната посока. Проблем е, че в много семейства родителите

не искат децата им да учат български

с цел да се интегрират по-добре.

Това вероятно има своите основания, защото детето, особено ако ще живее извън България, първо трябва да знае местния език, за да може да се социализира успешно във втората си Родина. Това обаче не отменя моралното задължение то да помни първата си такава. А това става възможно като се познава културата, която се изучава и опознава най-добре, когато е на същия език!

Връщането към корените

Интересна тенденция обаче е връщането към корените при третото поколение – внуците на емигрантите, които имат силна връзка със своите баби и дядовци и с тяхна помощ придобиват интерес към корените си. Това става и благодарение на инициативите на бабите и дядовците, но и благодарение на любознателността и така наречената ретромода, когато младежите и девойките искат и търсят корените си. Макар и в чужда културна и езикова среда, те търсят основата, на която да стъпят здраво в новата си действителност. Човек винаги се нуждае от основа, а тя обикновено е онова, което е първо, онова, на което е стъпил и на което е съществувал още в началото на своя житейски и професионален път.

А какво по-здраво от истинската Родина… първата!?

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

„Титаник“ – Ноевият ковчег на емигрантите

Социалната страна на трагедията, за която се говори малко

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Историята на „Титаник“ е достатъчно известна, не толкова известна обаче е социалната историята на този легендарен кораб. Кои са хората, които са пътували на него, как са били разпределени, защо в спасителните лодки са се качили почти наполовина пасажери, като е можело да се качат поне още толкова, защо са били

заключени вратите на трета класа

на коридорите към горните палуби и били ли са заключени…!? Всичко това са въпроси, на които сякаш отговорите се прокрадват между големите исторически фрагменти за легендарния „Титаник“.

Всъщност на кораба са пътували 2224 пасажери, от които спасените са само 710! Жертвите са 1514! В първа класа са пътували 325 пътници, от които 202-ма са спасени, което прави над 60%. Спасените от втора класа пътници в проценти са малко над 43%, а от трета класа се спасяват само малко над 24% – почти колкото и от персонала – 23,6%!

От тези данни могат да се направят достатъчно валидни глобални изводи. Те сочат, че първокласните пътници са с най-големи права и възможности за спасяване, а третокласните, сред които е имало и много емигранти, са приравнени на персонала, който обслужва кораба и който се предполага, че е „редно“ да потъне, за да имат шанс пътниците, които са си платили!

Ето така стигаме до основния момент – плащането, парите, благосъстоянието. Именно това е индулгенцията, която дава или

не дава „право“ за живот

С една дума – ако имаш пари, ако си богат, ако си с положение в обществото, имаш драстично по-големи шансове „по право“ да живееш. Почти три пъти по-голям е шансът на богатите да се спасят, в сравнение с този на хората от най-бедната класа.

Романтиката от пътуването с „Титаник“, която видяхме във филма на Джеймс Камерън, е едно, но дори и там социалният елемент беше показан достатъчно ярко. Бедните почти нямат достъп до богатите, те са отделени и в обществото, но и на кораба. „Титаник“ е една малка, но достатъчно представителна извадка на обществените нрави, порядки и настроения в тогавашното общество.

Социалната стратиграфия отбелязва достатъчно ясно и точно кой има права и кой също има права, но в по-ограничен обем. Формално всички са с права, но когато „Титаник“ потъва, става ясно, че богатите имат повече права „по кръв“ и само защото са знатни особи, защото са по-високо в социалната йерархия, имат съответстващият им по-голям шанс за живот и спасяване.

Макет на парахода „Титаник“.

Ето и това ни показва много ясно историята с „Титаник“ – обществото в онези години. То е такова – разслоено, секуларизирано до откровена несправедливост, но е такова!

Строителите на най-луксозния кораб по онова време са били толкова убедени, че той не може да бъде потопен при никакви обстоятелства, че не са си направили труда да осигурят

спасителни лодки за всички

 пътници и екипажа на кораба. „Титаник“ е оборудван само с 16 спасителни и 4 сгъваеми лодки. С пълен догоре капацитет в тези лодки е можело да се поберат едва около 1170 души, или приблизително половината от всички 2224 пътници и екипаж, които са се намирали на кораба.

Първите лодки с евакуирани пътници са спуснати с много незаети места. Говори се, че една от тях дори била почти наполовина пълна с хора! Ето тук отново личи зловещият, озъбен, свиреп антагонизъм в обществото! Богатите, които са успели все пак да се качат на лодката, не искат да бъдат притеснявани дори и в този ужасяващ момент от по-бедните, които са по-зле облечени, по-немарливи към етикета и обноските! Това е проява на вулгарно високомерие, уви, така характерно за аристократичната прослойка и тогава, а в някаква степен и сега!

Лодките на парахода „Карпатия“, които спасяват корабокрушенците от „Титаник“.

Спасените пътници не са се опитали да потърсят оцелели във водата. От една страна, ги е било страх наистина обречените, в последните си сили, да не обърнат лодката и така да загинат и тези, които са имали шанс, но от друга – това е инстинктът на аристокрацията – да бъде спокойна, отделена от простолюдието и снобска дори и пред лицето на смъртта!

В крайна сметка в лодките с капацитет 1170 човека са се спасили само 710 души. Лодките се върнали на мястото на потъването, след като „Титаник“ се отправил към дъното, но в онези ледени води дори и само минути са били достатъчни, за да замръзне човешкото тяло!

 Връщането е повече опит за индулгенция

да се оправдаят, че са направили всичко, но не, не са…, върнали са се твърде късно. „Титаник“ потъва часове, а през това време едно живо тяло в ледената вода няма шанс да оживее. Дори и онези, които са попаднали в океана, след като корабът потъва, са били завлечени от завихрянето на водата надолу и също не са имали шанс, ако все пак това е оправданието за връщането на лодките едва след края на този плаващ ковчег!

Колкото до заключения проход от трета класа нагоре, твърди се, че не бил заключен, но може да е бил разбит при падането на кораба на дъното. И все пак, ако е бил заключен, това е още едно грозно доказателство за зловещата дистанцираност на обществените слоеве в тогавашния свят.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Чичо Дан – българинът, който стана баща на 400 африканчета

С фондацията си доброволецът подслонява, храни и обучава деца от Гана и Уганда

Затвори