Открийте ни и в

Български истории

През Атлантика с гребна лодка: Максим и Стефан разказват…

За вълните като хълмове и безкрайните звезди – от първо лице

bgvoice

публикувано

на

Стефан Иванов и 16-годишният му син Максим изкараха 12 дни в океана като част от тяхното голямо приключение – да го прекосят Атлантика с лодка. Двамата стартираха на 14 юни от Португалия, а целта им е да изминат 6000 км, гребейки сами, в подкрепа на донорството и на инициативата на Министерството на здравеопазването в България „Да! За живот!“. Мисията им се казва „Неверест“, на името на гребната лодка, с която се предвижват и която са направили сами.

Двамата планират плаването им да продължи 60 до 70 дни. Ако е успешно, то ще остане в историята като първата българска океанска гребна експедиция. А Максим Иванов ще бъде най-младият гребец, прекосил океан.

На 26 юни двамата българи бяха принудени да спрат заради проблем с автопилота на лодката.

В момента те се намират на остров Лансароте, който е част от Канарските острови, и изчакват доставянето на част, с която ще могат да поправят автопилота и да продължат напред към бреговете на Бразилия.

Какви са първите им впечатления от плаването в открити води?

„Физически сме напълно подготвени. Нямахме някакви мускулни трески, не бяхме съсипани от гребането като усилие. Някои хора казват, че първите два-три дни си като пребит, не можеш едва ли не да разгънеш лакътя си, толкова силно са ти се схванали мускулите. При нас нямаше такива проблеми, дори и мазоли нямаме или някаква преумора“, сподели Стефан Иванов пред „Дневник“.

Той обаче признава, че със сина му не са били готови за

техниката на гребане в големите вълни

които са се изпречили на пътя им.

„Просто не бяхме срещали такива вълни. В океана е много странно това, че няма хоризонтална повърхност. Дори когато гледаш в хоризонта, виждаш едни големи хълмове, които се движат към теб или в друга посока. Върху тези хълмове има вълни и върху вълните има по-малки вълни. Непрекъснато си в някаква разбушувана стихия. Първоначално това е малко стряскащо, защото не знаеш къде е границата, не знаеш кое вече е опасното. Струва ми се, че първите вълни са опасни, а после се оказва, че може да гребеш със затворени очи над тях“, разказва той.

Сред непредвидените проблеми по време на плаването досега се е оказал автопилотът, който започнал да изключва самостоятелно. А това е опасно, защото той е уредът, който поддържа посоката на движение. Затова се наложило да спрат и да го поправят.

Сред другите проблеми, които се появили в първите дни, се наредил и силиконът, който макар да бил предназначен за морски цели, не издържал и всички складови помещения на лодката се напълнили с вода. Двамата са доволни, че храната им е останала непокътната, защото била вакуумирана.

Гребането през нощта също се оказало изпитание.

„Все едно те хвърлят в една нова реалност. Все едно се учиш да ходиш. При нас е точно така – учим се да гребем в неблагоприятна среда с тези вълни. Надяваме се да не се преобърне лодката. С времето човек придобива увереност и усещане“, казва Стефан. Синът му Максим обаче няма проблем с гребането през нощта. „През деня тренирах за този момент с гребане за 5-10 минути със затворени очи, за да се уверя, че дори и без да виждам вълните, ги усещам и мога да греба. Баща ми има голям проблем с това. Той въобще не обича да не вижда вълните и мрази да се изключва топовата лампа. Ако я изключиш, не се вижда и на 1 метър“, споделя младежът.

А опасностите в океана не са за пренебрегване.

„При големите вълни лодката се вдига над тях. Опасни са гребените, вливащите се вълни, които вече могат да залеят лодката и да я преобърнат. Височината на вълните не е чак толкова опасна. Дори средната вълна да е 2.5 м, на две-три минути минава вълна, която е два пъти по-голяма, а след няколко часа преминава три пъти по-голяма

вълна с височина около 7.5 м

Не може да се каже, че гребеш в еднакви условия и вълни. Това е нещо като нов спорт. Все едно се учиш да караш сноуборд и минаваш различни хълмчета. Всеки склон е различен, някои са по-заледени, други са по-отвесни, при трети трябва да сечеш напряко склона. По същия начин е и с вълните“, споделя Стефан.

Максим и баща му гребат на смени през два часа. В паузите ядат, спят и се подготвят за следващото гребане.

„Със сигурност храненето ми беше най-трудното. По-трудно е от физическото натоварване, по-трудно от спането и от постоянното слънце. Човек, когато е в тази кабина, някак си не му се яде. Не само че лодката се клати постоянно, но е и ужасно задушно и топло вътре. Заедно с потта и умората на човек въобще не му се яде. Със сигурност знам, че съм ял по-малко, отколкото е трябвало. Вероятно съм отслабнал повече от планираното. Задачата ми, като тръгнем отново, е да се фокусирам повече върху диетата и да поддържам калориите, които са ми нужни“, споделя 16-годишното момче.

„В смените трябва да се вплете превеждането на прогнозата на вятъра, което правим поне два или три пъти на ден. Да изсушим нещо намокрено, да търсим из складовете на лодката за нещо, което ни трябва и не знаем къде сме го сложили,

да напишем имейл на съпругата ми

Чрез нея държим контакт със света. Нямаме достъп до интернет, а по-скоро изпращаме няколко реда на нея и тя ги публикува. Провеждаме разговори с нея, с някои приятели и нашите навигатори по сателитния телефон. Времето лети и тези 12 дни по-скоро бих казал, че са шест или седем“, разказва и Стефан.

По време на плаването си имали и други изпитания. Лодката им например се оказала в полезрението на пирати, но са успели да им се измъкнат. А освен страшните моменти са имали и приказно красиви. „Звездите на небето бяха безброй, тъй като нямаше луна, а едновременно с това във водата имаше фосфоресциращ планктон. Изглеждаше сякаш милиони светулки са плъзнали във водата. Чувството беше сякаш се намираш в Космоса и отвсякъде има звезди. Гледката беше приказно красива“, спомня си Стефан.

Двамата са убедени, че ще бъдат изправени пред нови предизвикателства и са готови да се изправят пред тях.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Дани, вдъхновителката на българките в чужбина

Учила се е на мода в Ню Йорк, сега живее във Виена и представя световни брандове бельо

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
БОРЯНА АНТИМОВА

„Жените трябва повече да обичат тялото си и да носят красиво и провокативно бельо заради самите себе си, а не заради мъжете“, казва Дани. Не е някаква заклета феминистка, просто има желанието да вдъхва повече кураж на нежния пол. А и бизнесът на Дани Сандберг е да представя най-качествените световни марки бельо, бански и аксесоари.

Родена е в Ловеч. Расте в уютен дом с аристократични порядки в стария квартал Вароша. Нейният прапрадядо Василий Марченко е един от първите белогвардейски офицери емигранти в България. След Октомврийската революция той е част от онези белогвардейци от руската интелигенция, които напускат Украйна и търсят убежище в България. Заселват го в Ловеч, защото по онова време градът има нужда от повече хора.

Дани е отгледана от украинката Христофорка Марченко, потомка на белогвардейския емигрант, омъжена за българин. „Баба ми се налага в решението тя да ме отгледа, по всички правила на руската интелигенция и аристокрация“, казва Дани. Тя расте с чайовете от самовара от сребро, възпитана е да се храни културно със сребърни прибори. На 4 години я записват на балет.

Отрасла е с четене на руските класици в оригинал, с посещаване на Третяковската галерия. Почти всяка година баба й я води на постановки на Марининския театър за опера и балет в Санкт Петербург, за да получава инспирация за балета. „Бях много лудо дете и да отида на балет беше против волята ми. После обаче много ми хареса и много години се занимавах любителски с класически балет в детски школи“, разказва Дани пред „Труд“.

Тя завършва магистратура по социална психология и поведение във Великотърновския университет – първи випуск психология – и много години работи в големи корпоративни компании като директор човешки ресурси. Една година работи

на същата позиция и в Канада

Докато не среща мъжа на живота си Улф Сандберг, швед. Живеят 5 години в Будапеща, преди да се прехвърлят във Виена. Градът привлича възпитаничката на аристократката украинка точно заради аристократизма, който излъчва, и възпитанието на хората. „Има много култура тук, много стрийт фешън, а аз се занимавам с мода последните 10 години. Харесва ми да живея в пулса на този град“, казва тя. Живее извън Виена в затворен комплекс с езера.

Съпругът й Улф я подкрепя за избора на Виена, защото е австрийски възпитаник. Неговата майка също навремето решава, че ще премести децата си да учат от Швеция в Австрия заради по-доброто католическо образование там. По-късно и тя самата се установява в Австрия. „Роднините на Улф твърдят, че съм все едно възродената му майка – като начин на мислене, на реакции, на поведение, на действия“, смее се Дани.

Със сина Алекс

През 2014-2015 г. тя завършва програма по моден мениджмънт в университета по дизайн и мода „Парсънс“ в Ню Йорк. Днес нейната компания е ексклузивен представител на немска фирма – „F1 Generation“. Тя е дистрибутор на повече от 50 модни марки в Европа. Дани Сандберг отговаря за пазари като България, Румъния, страните от цялата бивша Югославия, Чехия, Словакия. Дистрибутира брандове на бельо, бански и аксесоари – чорапи, жартиери. „Секси и провокативно бельо и бански, но с марки от висок клас като „Майкъл Корс“, „Москино“, уточнява тя. Има шоурум и в София.

Създала е и онлайн магазина My Lingerie by Provoke, който е много удобен за дамите по време на корона кризата. „Програмата в „Парсънс“ много ми помогна. А и моят ментор, собственикът на фирмата Андреас Хьотенхьолшер, немец, почти целия си живот работи мода и умее много добре да насочва хората“, казва дамата.

Бельото е истинско предизвикателство за Дани, а тя самата отделя много време да вдъхва самочувствие у жените. „Трябва да обръщаме

повече внимание на бельото си

казва Дани. – Според мен чисто психологически, когато една жена носи качествено бельо, то й дава друго усещане, засилва женствеността й, дори променя начина, по който тя ходи и вижда себе си.“

„Жените все още купуват бельо за специални поводи, но аз се стремя да им покажа, че трябва да се чувстват специални всеки ден с или без повод. Бельото е да напомня на жените, че женствеността ги прави силни и специални всеки ден. Знам, че много жени се срамуват да влязат в такъв магазин, защото например имат малко коремче или гърдите им не са като на жените от рекламите… Жените от рекламите са там, за да ни вдъхновяват, да ни карат да се грижим за телата си. Те не са там, за да ни казват: „Ти не приличаш на мен, не можеш да носиш такова бельо“, коментира дамата.

Дани и Улф са запалени по колоезденето.

„За мен е ужасно да се твърди, че жена на 50 години не може да си сложи снимка по бански в социалните мрежи. Аз самата съм на 46 години и не виждам проблем в това“, казва българката.

От много години като активист тя се бори с явлението боди шейминг, или срам от тялото. „Женското тяло е като храм и трябва да го уважаваме и да го ценим – казва Дани. – За мен е по-важно хора, които имат платформа и глас, да говорят за здравословно хранене и активен начин на живот. Жените да не спират да се движат, да се поддържат, да се гримират, да изглеждат добре.“

След ужасната година на пандемия много хора напълняха и се обездвижиха и се притесняват как да отидат на плажа. „Има бански и бельо, които могат леко да удължават краката, да прибират тук и там неща, които не са много приятни“, казва Дани. Този сезон например модните корифеи предлагат добрия стар цял черен бански, но украсен със секси разрези на различни места.

„Важно е да сме много активни. Аз самата

не спирам да спортувам

карам ски, колело, тичам, играя пилатес, йога. Катеря планини без значение лято ли е, зима ли е. Това е начинът да поддържаме тялото си“, коментира българката.

Признава, че невинаги е била с високо самочувствие и че мъжът й Улф е човекът, който й е помогнал преди години да се цени и уважава такава, каквато е. „Улф говори малко, но знае точно какво да ми каже, за да имам самочувствие на красива и секси жена – споделя Дани. – Да си на 46 години има своите предимства. Едно от тях определено трябва да бъде, че вече няма нужда да изглеждам така, сякаш съм на 20. Хората ни приемат, обичат, дори намират за красиви и привлекателни по начин, който е подходящ за нашата възраст.“

Тя има договор с агенция като best age фотомодел, защото е миньон – висока е 157 см. Снимат я известни фотографи за техни портфолиа, участва в различни проекти за печатни реклами. Включва се и в дивърсити проекти, които сега са много актуални. Снимки на жени, които са извън стереотипите за общоприета красота – например над 40 или с белези от операции, или oversize модели, жени с бели коси. Проекти, които идват да покажат на младите момичета, че е нормално да си различен.

В момента има много голямо търсене на по-възрастни и овърсайз (по-пълни) модели за бельо. „Известен е фактът, че хората над 50 години представляват 40% от потребителските разходи, а доскоро 95% от рекламата се фокусираше върху хората под 35 години. Друг момент, подкрепящ важността на фокусирането върху възрастните хора, е, че в този сегмент има пари и е готов да ги похарчи, а това е ключов фактор за потенциалната привлекателност на този зрял пазар, коментира Дани, която е и специалист по моден маркетинг.

Дани Сандберг от години е вдъхновяваща за българките в Европа. По време на пандемията, заради невъзможността от срещи на живо, тя решава да събере вдъхновяващи българки като нея, живеещи в чужбина, в една фейсбук група. Нарекла я е „Жените, които вдъхновяват – българки в чужбина“. Групата е затворена, за да осигури комфорт на участничките, като им спести всякакъв спам и отровна информация от хора, които използват групите като платформа за какво ли не.

„Искам групата да е място за представяне на жени

които са постигнали нещо

дават ни добър пример, мотивират ни да успеем, да опитваме, докато не се получи“, вълнува се Дани. В групата се влиза с препоръки от други членове, членуват българки от цял свят. Споделят успехите си или информация, която би им помогнала, събития, на които могат да поканят приятелите си, като концерти, изложби. И, разбира се, се вдъхновяват и се радват на успехите на другите дами в групата.

Българката признава, че най-големият й успех и гордост не е бизнесът, а 23-годишният й син от първия брак с българин – Алекс Големанов. Той е завършил много добър бизнес университет в Америка и в момента работи успешно в US Bank. Занимава се с хедж фондове и инвестиционно банкиране.

След толкова години в чужбина тя поддържа много чист, правилен и красив български език. Казва, че с Алекс си пишат само на кирилица. Чете много български книги, които й пращат приятелки от Родината. „Трябва да поддържаме хигиената на езика, с който сме родени. За мен това е уважение към Родината ти“, казва българката.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българин описа друг на страниците на The New Yorker

Портрет на екстравагантния артист Иво Димчев бе направен от Димитър Кенаров

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Българският музикант Иво Димчев влезе в едно от най-популярните списания в САЩ и в света, The New Yorker, и вече няколко дни е водеща тема в сайта на изданието. Портретът на екстравагантния българин е написан от друг наш сънародник – Димитър Кенаров. Той е журналист, известен с публикациите си в сериозни американски издания като списанията Esquire, The Nation, Foreign Policy, Boston Review, The International Herald Tribune. В България Кенаров е популярен и с поезията си, а от почти година и като една от жертвите на полицейско насилие при антиправителствените протести миналото лято.

„Написах портрет на моя любим български музикант/съвременен артист, изключителния Иво Димчев за The New Yorker. Рядко съм се забавлявал толкова много, работейки върху текст. Красивите снимки са на талантливата Михаела Аройо“, съобщи Димитър в профила си във Facebook преди дни.

The New Yorker излиза един път в седмицата и включва коментари, критика, есета, художествена литература, сатира, карикатури и поезия.

Изданието е на 96 години

и е добре известно с вниманието си към съвременната художествена литература, политически и социални въпроси и анализи на популярната култура.

Текстът за Димчев, написан от Кенаров, е със заглавие „Екстравагантното изобилие на Иво Димчев“. Материалът разказва за различните етапи през кариерата на артиста, от пърформансите до музиката и авторските песни, както и за неговите възгледи. Портретът описва и нестандартния начин, по който Димчев продължава да изнася концерти в България дори по време на пандемията. Когато всички заведения и зали са затворени, той се впуска в домашни концерти. „Не искам да свиря онлайн… Искам да свиря в домовете на хората… Те седят на техния диван, а аз на стол на няколко метра от тях… След 30-40 минути си тръгвам“, е цитиран да казва Димчев в The New Yorker. За заплащането има само едно изискване – да бъде купена една негова тениска. Тези необичайни малки частни концерти донесоха голяма популярност на Иво. По време на пандемията той пее в луксозни къщи и изтърбушени апартаменти, изнася концерти и в ромски семейства, на които дори плаща за това. Има обаче и заможни почитатели – бизнесдама наема помещение в един от небостъргачите на София за изпълнението на Димчев, а по време на него 40 светещи дрона изписали името на най-големия му хит – „Баница“. В американското списание се уточнява, че това е най-популярното тестено изделие в България, както и че видеото в Youtube е гледано от 1 млн. души при население в страната около 7 млн.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Българите от 1948 г. в САЩ и едно двойно убийство

И още за престъпленията за вярата, или страстите български в Пенсилвания

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Георги Патов - член на църковното настоятелство на храма „Св. Благовещение“ в град Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ. Снимки: Фотоархив на автора
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Георги Патов е член на църковното настоятелство на храма „Св. Благовещение“ в град Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ. Данни за това откриваме в изследването на българската емиграция в САЩ – „История на българската емиграция в Северна Америка. Том 1: Поглед отвътре – 1860-1944 г.“ на д-р Иван Гаджев. Патов е и един от музикантите в един от първите, може би дори и първият български оркестър в САЩ, известен още от 1915 г. – „Bulgarian Balkan Band“, с капелмайстор маестро Стойо Крушкин от софийското село Бистрица.

Оказва се обаче, че Георги Патов става неволен свидетел на едно брутално убийство в залата при църквата в Стилтън. Деянието е извършено през далечната 1948 г., на 4 април. Тогава е свикано събрание на църковното настоятелство, на което трябва да се обсъди въпросът с привикването на български свещеник в църквата. Православната македоно-българска църква в Стилтън, Пенсилвания, е обект на разкол в продължение на почти двадесет години. Двете групи враждуват помежду си и именно през април 1948 г. се събират, за да разгледат въпроса, свързан с идването на свещеник от София. Чете се писмо от същия духовник. Именно тук Георги Патов, от страната на бъдещия

подсъдим за убийство

протестира за курса, който се следва при представянето на писмото. Настъпва суматоха, в която Джордж /или Георги/ Миноф, на 51 г., застрелва в изблик на ярост Коче Ацеф на 24 г. и Борис Миоф на 32 г. Случаят е описан много подробно в решение на Върховния съд на щата Пенсилвания, издадено на 14 ноември 1949 г.

Емигрантският оркестър „Bulgarian Balkan Band“

Този тип взаимоотношения на религиозна основа не са били рядкост, а понякога разделението е било и на политическа основа, особено във и след въпросната 1948 г., когато става пределно ясно, че комунизмът в България вече е незаобиколим фактор. Именно тогава спира и издаването на емигрантския вестник „Народен глас“ в Гранит Сити, окръг Медисън, щата Илинойс. Издателите са наясно, че вече няма как да водят регламентирана борба с този тип политическа система, която не ползва конвенционални методи за спор, а се противопоставя тотално на всичко, което не подкрепя техните вярвания и разбирания за живота, икономиката, политиката и целия обществен светоглед.

Няколко месеца по-късно, на 24 август 1948 г., Патов омъжва дъщеря си Джоан, на 23 г., за Стив Майк – месар от Стилтън, който работел при Патов – впрочем също месар.

Храм „Св. Благовещение“ в град Стилтън, щата Пенсилвания, САЩ

Интересна е и съпругата на Патов – Катерина (или Катарзина, което е име от полски произход), която се оказва австрийка по потекло и е носила фамилията Манчах. Данните за това откриваме в сайта ancestry.com в раздела Pensilvania, Mariage.

Според данни от ancestry.co.uk става ясно, че Георги Патов умира през 1980 г., а съпругата му Катерина умира през 1965 г. Данните са от индекса за смъртността в Dauphin, Pensilvania, USA, събирани в периода 1935-2014 г. Това показва, че вероятно е роден около края на ХХ в. и макар и значително по-млад от капелмайстора Стойо Крушкин, той намира своето важно място в емигрантския оркестър „Bulgarian Balkan Band“.

Тези податки и исторически фрагменти показват един епизод от бита и живота на един обикновен българин, или македоно-българин, както са се наричали те в онези години. Така са живели

нашите сънародници в САЩ

а и не само там – бурно и енергично във всички смисли на думата. Живели са сякаш на един дъх.

Дори тези убийства от невъздържаност, които все пак са определени като предумишлени, тоест – от първа степен по наказателния Закон на щата Пенсилвания от 24 юни 1939 г., показват, че общността ни в САЩ не е била еднородна. Успоредното пренасяне на обществените нагласи от България в емиграцията ни са довели до същото действие при резултатите от обществените процеси, макар и потопени в една чужда културно-политическа среда.

 


„Заради различия по доктриналното учение“

В официален документ от съда в Пенсилвания от 1949 г. се съобщава също, че убийствата в град Стилтън са предизвикани от „лошото чувство между двете групи, заради различия по доктриналното учение“, където очевидно става дума за различия в разбирането за някои основни правила в православието.

Именно поради тази причина църквата в Стилтън е била без свещеник от 1944 г. и е била обслужвана от пътуващ свещеник, при това от време на време.

Едва в края на 1947 г. „македоно-българите“ от Стилтън, Пенсилвания, стигат до общото мнение, че въпреки разногласията си, те трябва да се обединят пред необходимостта от придобиването на свещеник на пълно работно време, тоест – църквата да работи, както се полага – постоянно.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Стотици се готвят да ходят на плаж при Доган в събота

Събитието се организира в социалните мрежи.

Затвори