Открийте ни и в

Български истории

Роман на българка от Ню Йорк стана хит в Америка

Сибила Патси

публикувано

на

Едва ли очаквате да видите изразите мolq и bozhe moi в американска книга. Или пък в сюжета да има българки, имигрирали в Ню Йорк. Това са малка част от българските детайли в интригуващия първи роман на писателката Даниела Петрова Her daughter’s mother („Майката на дъщеря й“).

Дебютният й роман се прие с голям интерес от американската публика и бе препоръчан от списание „Тайм“, списанието на Опра Уинфри, телевизия NBC, много от най-изявените имена в жанра на психологическия трилър и други. Книгата се появи на пазара на 18 юни на английски език, като в бъдеще ще излезе и на български в България. Разпространява се в големите книжарници или онлайн – в „Амазон“ и големите търговски вериги.

Още се вълнувам, като видя книгата в книжарниците

дори и на снимка“, казва талантливата писателка. „Честно казано, чувството, когато я видях за първи път, беше много сюрреалистично. Като сън. Един невероятен сън, зa който съм мечтала от дете“, допълва тя.

Представяне на Her daughter’s mother в книжарница

Петрова идва в Щатите през пролетта на 1995 година. „Беше голям културен шок. Не знаех какво е кредитна карта, не бях работила с компютър и дори не бях чувала за интернет и имейл. Международните разговори бяха много скъпи и си позволявах да се обаждам на нашите само веднъж на две седмици. Повечето пъти пращах писма, които отнемаха по две седмици в едната посока. Сега е много по-лесно да се поддържа връзка със скайп и фейсбук“, спомня си българката и не пропуска да отбележи, че

България винаги е била и ще бъде в нейното сърце

Животът на Петрова в България също не е бил лек. „Израснах в София. Родителите ми бяха разведени и ние с майка живеехме с баба ми, дядо ми и вуйчо ми в едностаен апартамент в една стара кооперация в „Банишора“, където нямаше парно и топла вода“, споделя тя. „И до ден днешен няма“, продължава Петрова. Като единствено дете и единствена внучка е била отгледана с любов и внимание. Училището й върви много и това й помага в бъдеще, а когато била приета в Колумбийския университет, осъзнава, че образованието в България е на много високо ниво.

„Започнах да пиша стихотворения в трети клас. Имахме задание в училище да научим стихотворение за децата партизани но аз забравих да се подготвя. Сетих се чак вечерта, като си легнах. Реших да измисля едно стихотворение сама. Не можах да повярвам, когато на другия ден го изрецитирах и никой не позна, че не е истинско. Много ми хареса и продължих да си измислям стихчета. Като тийнейджърка започнах да пиша разкази“, разказва писателката.

Докато добие смелост в Америка и започне да пише, Петрова преминава през нелекия път на много други български имигранти. Отначало

работи като детегледачка и чистачка

докато следва философия в Колумбийския университет. Вземала е и допълнителни уроци по английски в един от центровете на YMCA (центрове за подпомагане на младежите). После става асистент в една от библиотеките в Ню Йорк, където има възможност напълно да се потопи в богатството на английския език. Работила е и като консултант в Световната банка. Първите й опити в писането са есета и кратки разкази. Някои от тях са публикувани в „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон пост“. „Имам едно есе в „Ню Йорк тТаймс“ по темата за трафика на момичета в Тайланд. Бях изпратена там от вестника с една организация, която се бори срещу трафика. Имам есета и статии на различни теми в други вестници и списания, а също така и разкази, и стихотворения в литературни журнали“, уточнява Петрова.

Книгата Her daughter’s mother се появява след тригодишен труд. „Много беше важно за мен България да присъства в нея“, казва с вълнение Петрова. Сюжетът ни пренася в живота на

две български имигрантки в Ню Йорк

Едната е на средна възраст (Лана), едната е по-млада (Катя), присъства и образът на комунистическа България. Третият основен персонаж е партньорът на по-улегналата жена Лана Тайлър. Линията на разказа се завърта върху изконната тема за майчинството и жертвоготовността на майката в името на нейното дете. Основен момент е невъзможността на Лана да има деца и решението й да ползва донор на яйцеклетка. Загадъчното изчезване на по-младата девойка Катя пък поставя главната героиня Лана пред редица изпитания. Разказът е поднесен от първо лице от гледна точка на всеки един от персонажите. Темата за безплодието е позната на Петрова от личен опит. „С бившия ми съпруг пробвахме с години за дете и опитахме различни лечения, включително и инвитро с яйцеклетка от донор. Така и не се получи, но от този опит се роди идеята ми за романа“, споделя авторката.

Даниела Петрова дава интервю за книгата си

„През последните години работих като журналист на свободна практика и често интервюирах артистични личности, включително българската оперна звезда Соня Йончева и скулптора Кристо. След едно интервю с една от моите учителки, авторката Къртис Ситенфелд, тя ме попита по какво работя и аз й казах за романа си. Тя ми препоръча няколко агенти, които биха се заинтересували. Първата агентка, с която се свързах, хареса книгата и след три редакции я продаде на издателство „Пътнам“. С редакторката в „Пътнам“ направихме още две редакции. В наши дни един писател има

много работа извън самото писане

за да помогне с промоцията на книгите си. Социалните медиите са много важни – Facebook, Instagram, Goodreads, BookBub. Също така интервюта по вестници и списания, радио и, ако си късметлия, телевизия. Да не забравяме изяви по книжарници, библиотеки и клубове за книги както и фестивали на книгата“, издава детайли от кухнята сънародничката ни.

В момента Петрова работи по втория си роман, който е също психотрилър и в който също ще има български елементи. „Действието се развива в Ню Йорк през 90-те години на миналия век и е за една българска емигрантка“, разкрива тя.

В свободното си време талантливата ни писателка обича да чете, да се среща с приятели, да ходи на театър, кино, концерти, или изложби, да се разхожда в парка, както и да кара колело и да практикува йога.

Българите в Чикаго ще могат да се срещнат с Петрова на 20 септември от 7 часа вечерта в център „Магура“, където тя ще представи книгата си.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Между София и Канада: Ива, която учи жените как да победят рака

Самата тя печели тежката битка, създава и възстановителен център за болни като нея в София

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
- С любимото куче Яго.
БОРЯНА АНТИМОВА

„Представи си: здрава и права жена, поддържана, добре изглеждаща, обичаща семейството, работата, живота си и в един миг – „удря те товарният влак“, споделя с въздишка Ива. Една малка бучка в гърдата преобръща целия й живот. Днес, 6 години по-късно, Ива Филипова не просто празнува победата си над рака, но и вдъхновява други жени да го преборят. В Канада тя е сред единиците специализирани треньори, преодолели рака на гърдата. Иска да приложи в България специалната възстановителна програма с фитнес и психологическа помощ, която е усвоила в далечната страна.

Родена е в центъра на София, в семейство на журналисти – баба, баща, майка. Затова прави естествения избор да следва журналистика в Софийския университет. Едно голямо разочарование, за което не иска да говори, обаче я подтиква да прекъсне следването си.

Ива, преди да я „удари товарният влак“.

През 2000 година тя е омъжена, с едно дете, и заедно със съпруга си заминава за Канада. Там се ражда и дъщеря й, а тя се грижи за децата си. След 7-8 години се връщат в България. Ива е стилист, работи по фотопроектите на Велислава Каймаканова – Ножарова „Да оставим следи“. „С Вили снимахме, аз правех стайлинга на нейни проекти, имаме и корици в списания. Не съм учила моден дизайн, просто ми се отдаваше“, разказва Ива пред „Труд“.

През 2011 г. Денис Ризов от „Ахат“ й предлага да бъде стилист на вечерното шоу „Денис и приятели“ по БНТ. „Това бяха може би най-хубавите няколко години в живота ми – споделя Ива. – Обичах работата си, колегите си, вдъхновението, цялата тази суета много ми липсва днес…“ Тя работи паралелно и с Велислава, и в шоуто. Двете имат заснети реклами, няколко музикални клипа.

През 2015 г. мъжът й Явор, лекар диетолог

 открива бучка в гърдата й

и – край на бурния весел живот. Следват месеци на борба с „онова коварно нещо“. Една бърза операция във ВМА, химиотерапия, физиотерапия, лъчетерапия… Целият коктейл. „Много кошмарно беше. Чудиш се: „Защо точно аз? Като наказание ли да бъде?“ И понеже се занимавам с мода, с дрехи, беше страхотен удар за мен, когато ми опадаха косата, миглите, веждите. Изчезва всичко женско, чувстваш се като един номер в някаква система“, споделя Ива.

„Аз победих рака!“

Във ВМА тя попада на великолепен лекар и екип. И до днес не спира да благославя д-р Теодор Бадаров, който запазва поразената й гърда, като отстранява само част от нея. „По-късно в Канада всички лекари ме питаха кой ми е правил шевовете. Казаха ми, че този човек е феноменален. Онколожката ми от Канада, като видя какво сме правили в България, каза: „Ти имаш ли представа, че си получила

най-доброто лечение в света

Имала е много тежки моменти, в които е губила надеждата, че ще победи коварната болест. Химиотерапията е разбиваща – имаш афти в устата от отровите, не можеш да се храниш, ако изобщо ядеш нещо, храната няма никакъв вкус, всичко те дразни, в страхотна депресия си, всичко те боли. Започват да й се изкривяват костите на краката, не може да върви… През цялото това време мъжът й е до нея и като лекар реагира много адекватно на всичките й проблеми.

„Мен лично суетата ме спаси. Моите деца бяха свикнали да ме виждат винаги добре облечена, гримирана, добре изглеждаща. И в един момент трябваше да си подстрижа косата, която беше изключително добре поддържана. След химиотерапията изглеждах много зле. Виждах съжаление в очите на хората и най-вече на собствените ми деца. Не можах да го преживея. Смених няколко перуки и накрая попаднах на една червена, която ми стоеше толкова добре, че се чудех защо цял живот ходя руса, а не червенокоса. В интерес на истината, тогава много ме спираха и заговаряха мъже, което ми беше много странно. Казах си, че е заради червената перука“, смее се Ива.

От братовчедка си, която тогава работи за „Шанел“, тя получава голям пакет с гримове. „Прекарвах много време пред огледалото, докато разбера как точно трябва да се гримирам, за да си вдигна самочувствието. И това ме вдигна, мобилизира ме страхотно. Исках децата ми да виждат хубавата си майка и да не ги е страх, че нещо лошо ще ми се случи“, разказва Ива.

„Когато споделях с приятели, че имам рак, повечето ми казваха: „О, съжалявам, ще се видим, като се пооправиш“… Много малко хора останаха до мен, подадоха ми ръка и ме извадиха на повърхността, когато беше най-страшно. За мен истинският приятел е този, който те хваща за ръка и те извежда от вцепенението навън, при живота“, коментира дамата.

Преди тренировка.

Тя разказва за една своя приятелка, Елина, която след всяка химиотерапия я чака в един бар и двете се „напиват приятно“. „Ама не трябвало алкохол след химията?…

Изобщо не ме интересуваше

След като съм седяла 3 дена на стола за вливания, исках просто да се напия и да го забравя това преживяване. Защото във ВМА понякога виждах хора и в един момент спирах да ги виждам – бяха починали. Но знаех, че Елина ме чакаше в бара, и трябва да ти кажа, че точно това ме вдигна“, разказва Ива.

Кошмарът продължава една година. През 2016 г. тя вече е здрава и семейството отново заминава за Канада. „Всичко, което преживях, беше като едно своеобразно събуждане за мен. Тогава още не осъзнавах до какво ще ме доведе това събуждане. Сега вече знам каква е моята мисия в живота – да помагам на жени като мен да победят рака“, споделя дамата.

В Канада да водиш здравословен начин на живот си е цяла култура, дори и 70-годишните жени ходят на фитнес и на басейн. „Фитнесът ме промени много. Дълго време, докато лежах на дивана и гледах филми по време на химиотерапията, за да се разсейвам, наблюдавах една изключително красива българка как си трансформира тялото – Славена Михайлова. Тя сега е модел и фитнес треньор в Лондон. Казах си: „Боже мой, когато се оправя, искам да изглеждам така. Славена ме вдъхнови и се обърнах за помощ към нея“, разказва Ива.

Оказва се, че повечето фитнес треньори нямат опит с проблемите на болните от рак – смазваща преумора, промени в тялото, нарушен баланс… „В един момент престанах да търся треньори и реших сама да се стягам“, спомня си Ива.

Отнема й една година, за

да си възвърне силата в тялото

Във фитнеса все повече жени я спират за съвет. Това я мотивира да премине през обучение за фитнес треньори, курс по бърза помощ, курс „Основи на рака на гърдата“. Завършва института CETI (Cancer Exercise Training Institute), чиято основателка, Анджела Леонард, е преживяла рак на гърдата. Институтът работи с болници като „Джон Хопкинс“, водещи онколози, рехабилитатори, треньори и т.н.

На Ниагарския водопад.

Сертифицирана е за фитнес треньор от CANFITPRO (Canadian Fitness Professionals). Има сертификат и за Breast Cancer Recovery BOSU Specialist от CETI. Това е за работа с BOSU топка, предназначена за жени с рак на гърдата. С нея болните възстановяват баланса на тялото си, нарушен след отстраняване на един орган, както при тях е гърдата.

С дъщеря си Ясмин.

Ива е получила и предложение от Анджела Леонард да направи офис в София, от който да се излъчват обучени кадри за цял свят. Големият й плюс като треньор е, че самата тя е преживяла рак, а няма по-вдъхновяващо за болните от това да си кажат: „Ето, Ива е победила болестта, значи мога и аз“.

Със съпруга си Явор.

Във възстановителния център, който планира да създаде в София, тя ще работи индивидуално с всяка жена, като ще оказва физическа помощ като треньор, а също и психологическа помощ. А кой друг, ако не една жена, преминала през ада на болестта, ще разбере по-добре една болна от рак. „Често се случва жените да плачат, да споделят интимни неща от заболяването си, искат да си свалят перуките и да се чувстват

удобно и на сигурно място

А това в група не става“, обяснява Ива.

Преди месец тя и семейството й окончателно се връщат да живеят в България. „Много хора се върнаха, защото след ковид ограниченията там се чувстваш като в затвор. У дома си е най-добре“, казва тя. „Предпочитам всичко, което съм натрупала като знания и опит в Канада, да го приложа в моя възстановителен център в помощ на българки. Освен това искам да върна жеста към родината си за невероятно качественото лечение и помощ, които получих във ВМА“, споделя Ива.

Със сестра си Блага, сина Стефан и дъщерята Ясмин.

Децата й също са предпочели да се върнат в България. Дъщеря й Ясмин е на 18 години, завършила е в Торонто училище по актьорско майсторство (Wexford Collegiate School for the Arts), преди това от 4-годишна е по театралните сцени на София. Синът Стефан е на 25 години, завършил е католическо училище в Торонто, след това RAC College и се занимава с музика, хип-хоп. Има един албум зад гърба си, в момента работи по втори проект.

Преди година Ива получава щастливата вест „cancer free“ – че е „свободна“ от рака. Днес се чувства много силна и с огромна енергия и желание да помага на другите. И това е единственото, с което иска да се занимава. Приема го не просто като работа, а като лична кауза, на която иска да посвети живота си.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

„Would Тодор like some българска манджа“

Държавата трябва да подпомогне създаването на модерни културни институции в чужбина, смятат изследователи

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Неотдавна попаднахме на една интересна история от Дъблин, Ирландия. Семейство българи емигранти влизат в местен магазин и бащата пита сина си: „Тодоре, do you want вафла…!?“. Ето това е един от основните проблеми на българите в емиграция, особено на така наречените нови емигранти. Те сякаш бягайки от България, бягат и от всичко българско, но не могат да избягат от самите себе си, защото са си българи!

Наскоро се проведе представително изследване на сънародниците ни, които живеят зад граница. Фолклорните групи са основната форма на организация на пълнолетните българи в чужбина. Те пазят родните традиции предимно със собствени сили, като подкрепата на държавата е недостатъчна. Това коментираха пред телевизия bTV доц. д-р Владимир Пенчев и гл. ас. д-р Лина Гергова от БАН, които са автори на това най-мащабно изследване за емигрантите ни.

То е реализирано в над 80 локации в 17 страни от Европа и Северна Америка, като са проведени

срещи с над 300 сдружения

асоциации, организации и неформални клубове. „Новото, което видяхме, е случването на общността в движение – как културното наследство спомага за обединяването на българските общности“, разказа д-р Гергова.

Изследователите са говорили с участниците в над 60 фолклорни групи. Вече има и големи български фестивали зад граница.

„Самодейността, която в България е от Възраждането, е естествена форма на организация на българските общности извън държавата – както през Възраждането не е имало държава, така и сега влиянието на българската държава за съжаление не е толкова силно и те са принудени сами да се организират“, посочи тя.

Самодейността всъщност е едно от нещата, което особено силно се развиваше, а в известна степен и все още се развива в така наречените гарнизонни военни клубове – ГВК, които днес са просто военни клубове. Именно на тези места децата, не само на военните, имаха възможността да се изявяват в различни школи по изкуства, занаяти и други.

Военните клубове, които в последните години за съжаление са почти напълно неглижирани, а това е почти равно на културно престъпление, бяха и все още са новите читалища, в които културата напук на всичко останало се развива, макар и трудно, макар и бавно.

Доц. Пенчев призова държавата да положи усилия за

създаването на читалища зад граница

като модерни институции, които да подкрепят културната дейност.

След като сами си унищожихме читалищата дори и в България, сега искаме да ги „възстановяваме“ извън Родината…! Това обаче е трудно, защото освен средства, изисква и организация, а сънародниците ни навън са хора заети, които обикновено работят много, за да съберат пари, което не им оставя особено свободно време за читалищна дейност.

В момента българските самодейци срещат проблеми даже при участието на международни фестивали, в рамките на които трябва да представят бит и култура – от посолствата невинаги им помагат и се налага България да бъде представяна основно през своята кухня.

Изследователите Пенчев и Гергова посочиха, че българските неделни училища са вероятно поне със 100 повече от официално акредитираните 200, но те пак покриват едва 20-25% от учениците и затова плановете за дистанционно обучение са идея в правилната посока. Проблем е, че в много семейства родителите

не искат децата им да учат български

с цел да се интегрират по-добре.

Това вероятно има своите основания, защото детето, особено ако ще живее извън България, първо трябва да знае местния език, за да може да се социализира успешно във втората си Родина. Това обаче не отменя моралното задължение то да помни първата си такава. А това става възможно като се познава културата, която се изучава и опознава най-добре, когато е на същия език!

Връщането към корените

Интересна тенденция обаче е връщането към корените при третото поколение – внуците на емигрантите, които имат силна връзка със своите баби и дядовци и с тяхна помощ придобиват интерес към корените си. Това става и благодарение на инициативите на бабите и дядовците, но и благодарение на любознателността и така наречената ретромода, когато младежите и девойките искат и търсят корените си. Макар и в чужда културна и езикова среда, те търсят основата, на която да стъпят здраво в новата си действителност. Човек винаги се нуждае от основа, а тя обикновено е онова, което е първо, онова, на което е стъпил и на което е съществувал още в началото на своя житейски и професионален път.

А какво по-здраво от истинската Родина… първата!?

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Измамникът с българска кръв, „излекувал“ хиляди американци

Телеевангелистът печели значителни суми на гърба на страдащите хора

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Снимки: peterpetroff.org, facebook

Сценарият обикновено е един и същ – мъжът извиква име на непознат човек от публиката, а после, сякаш като божествено прозрение, казва и болестта, от която страда. След това слиза от сцената и тръгва сред хората. Стига до човека, когото е споменал, слага ръцете си на него и се моли за божественото му изцеряване. Понякога болните припадат от шока. Друг път парализирани прохождат, слепи проглеждат, глухи започват да чуват… И всичко това се записва и излъчва по 51 телевизионни канали в САЩ, звучи и по 40 радиостанции. Предизвиква истински фурор сред милиони американци. Времето, в което се случва, са последните десетилетия на миналия век, а мъжът е един от най-известните телеевангелисти в Америка тогава. Само няколко години по-късно Питър Петроф ще бъде изобличен като измамник, използвал

достиженията на съвременна техника

а не божествена енергия, за да заблуждава хиляди болни американци и да печели значителни суми на гърба на страданието им.

Проповедите с божествено изцеление продължават и до днес.

Питър Петроф е израснал в Америка, но има български и немски корени. Според публикация в „Лос Анджелис Таймс“ от 1986 година той е роден в България. Други издания в САЩ пишат, че е германец по националност, живял е като малък в Източен Берлин, че баща му се казва Георги, а майка му Герда. Докато Питър още е дете, семейството му емигрира в САЩ, където остава да живее. Бъдещият проповедник завършва там средното си образование, дипломира се в университета в Калифорния. Веднага след това, през 1970 година, според автобиографията му, той започва своето служение.

В началото на 80-те години Питър Петроф бързо се превръща в известно име именно заради телевизионните си служби, по време на които демонстрира как с проповедите си е предизвикал божествено изцеление на хора с хронични и нелечими болести. Славата му се разраства и към края на 80-те години вече излиза извън пределите на САЩ. Тогава това, което прави, предизвиква интереса и на хора, различни от болните му поклонници. Един от тях е Джеймс Ранди. Той е прочут илюзионист и скептик, известен противник на паранормалното и псевдонаучното, основател на Комитета за скептично проучване. Ранди и десетки доброволци, решили да му помогнат, впрягат всичките си сили, за да разберат каква е тайната на набиращия все по-голяма популярност телеевангелист. Така по време на една от службите му в Сан Франциско те успяват да открият, че не гласът на Бога, а на жената на Питър, Елизабет, му казва имената на нещастните болни и техните диагнози. И това далеч не става по духовни канали свише, а чрез съвсем реална технологична връзка чрез слушалка в ухото на проповедника на честота 39.17 мегахерца.

Търся имена в момента“

е записана да казва Елизабет в ухото на Питър малко преди да започне службата. И двамата обаче не подозират, че в това време експерт по електрониката от екипа доброволци на Ранди чува разговора им. И последващите.

Питър Петроф по време на проповед преди няколко години.

Тайната е разкрита. Оказва се, че Елизабет разговаря с хората, дошли на службата, преди началото на проповедта, и научава имената и техните болести. Освен това хората, които търсят изцеление, сами попълват тези данни в молитвения списък, и така доброволно дават информация на Питър и съпругата им. По-късно Елизабет изчита името на някой от дошлите да получат божествено изцеление и неговата диагноза, мъжът й ги съобщава като божествен знак и казва молитвата за изцелението на страдащия. Освен това сред публиката има много поставени лица – именно те са тези, които „прохождат“ и „проглеждат“ благодарение на проповедника.

Джеймс Ранди прави разкритията си за измамите на Питър Петроф през 1986 година в ефира на нощно шоу на NBC. Там той излъчва запис за това как евангелистът разказва на мъж и неговата съпруга за техните проблеми със зрението. А след това Ранди пуска и аудио, на което се чува как съпругата на Петроф, Елизабет, го информира малко по-рано за здравословните проблеми на двамата. Оповестените публично записи показват, че госпожа Петроф регулярно подава информация на съпруга си – имена, диагнози, адреси… Ранди разказва и че след тези проповеди е открил

множество изхвърлени лекарства

от присъстващите, някои от които животоспасяващи.

Със съпругата си Елизабет.

Евангелистът първоначално отрича обвиненията чрез свой говорител. По-късно обаче, в свое интервю, той признава, че използва метода на радиопредаването. Но уточнява, че съпругата му го снабдява само с половината имена. За другата половина той разчита на Господ. И отсича: „Разчитам на божественото и не го отричам“.

До този момент Питър Петроф печели по 550 000 долара на месец, но разкритията на Джеймс Ранди и екипа му слагат край на това. Не след дълго проповедникът обявява фалит и посочва имената на над 790 кредитора, на които не се е издължил.

Всичко щеше да изглежда, че е приключило справедливо, но не. Питър Петроф се завръща в началото на 21 век. Няколко години след 2000 година той пуска телевизионна реклама за лековита вода, която предпазва от радиационна болест. Тя се върти по много канали в САЩ, Канада, Великобритания, Австралия, Нова Зеландия. През 2009 година във Великобритания местният тв регулатор издава забрана за излъчването й.

Въпреки всичко снимки в профила на Питър Петроф във Facebook показват, че неговите проповеди продължават и през 2018 година, а според някои издания в САЩ към 2021 година нетната печалба на проповедника е 10 млн. долара. Така че историята не е свършила и вероятно следва продължение.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
Прокуратурата публикува документи за шпионската дейност на Николай Малинов

Прокуратурата публикува част от доказателствения материал за шпионската дейност в полза на Русия, която развивал председателят на движение "Русофили" Николай...

Затвори