Открийте ни и в

Български истории

Румен Сали – ромът, който стана звезда в САЩ

Не минава празник на българите в Калифорния без виртуозния музикант
bgvoice

публикувано

на

Боряна Антимова

Зададат ли се събори, фестивали, празници, Румен Сали Шопов от Сан Франциско е навсякъде, където има нашенци. А те обграждат с любов виртуозния музикант и един от стълбовете на българщината в Америка.  Мултиинструменталистът е цар на всички ударни и струнни инструменти плюс кларинет. Уважаван преподавател е по български и балкански фолклор в престижната музикална академия „Бъркли джаз консерватори“ близо до Сан Франциско.

„Заминах за Щатите по принуда, защото след промените намаляха много ангажиментите на музикантите, а трябваше да издържам талантливия си син в Широка лъка“, казва Румен. Корените му са от Гоце Делчев. На 10 години вече е виртуоз на тъпани и барабани и започва да свири по сватби. „Хората много ме обичаха, казваха: „Яаа, какво малко детенце, а пък как добре чука на барабанчетата – смее се Румен. – Качваха ме на раменете си, развеждаха ме насам-натам и на всички разказваха колко съм талантлив. От много малък вадех много пари с музика.“

На 12 години той се включва в читалищен състав от деца от дома за сираци. „Имаше един наш певец, Бог да го прости, Владимир Терзиев. Казвахме му Зайко, защото хората много обичаха той да изпълнява песента „Зайко Кукурайко“. Аз чуках на тарамбука и като видях тамбура на една репетиция, направо откачих, нещо ми стана. Казах си: „Не, аз този инструмент трябва да го науча и толкоз!“ На 13 години свирех без учител, а на 14 станах добър и на тамбура, но на сватбите ме ползваха повече като тъпанджия, барабанист, певец, китарист.“

Румен задава ритъма на всеки български празник

Румен Сали ще запомни завинаги датата 20 април 1976-а, когато го вземат в Неврокопския ансамбъл. Тогава е 15-годишен. Оттам тръгва голямата му кариера. В ансамбъла е солист, музикант и концертмайстор. Години наред води всякакви групи и участва на всевъзможни културно-масови събития, организира фестивали, а към него

 валят хонорари от ансамбъла, от сватби и ресторанти

„По това време идваха много американци в България. Не знам как са научили за мен, но един ден ми казаха веднага да се явя при кмета. Помислих, че ме викат за концерт някъде“, казва Румен. В кметството той заварва няколко американци, дошли специално за него – искат да ги учи. Те остават в Гоце Делчев, на Румен му дават стая в читалището и започва да ги учи на кларинет, акордеон, тамбура, тъпан. „По акордеон не съм експерт, но познавам добре инструмента“, казва музикантът.

Американците започват да идват всяка година в Гоце Делчев. След промените обаче за музикантите настават лоши времена – намаляват сватбите, ресторантите са празни. По това време синът му учи в Широка Лъка и Румен е принуден да замине за Португалия и да работи като строител, за да издържа момчето си. Той, виртуозът на куп инструменти, работи тежка физическа работа на строеж.

След 10 месеца телефонът му звъни. Американците поискали пак да ги учи в Гоце Делчев, а съпругата му казала, че вече не преподава, работи на строеж в Португалия. Американците са изумени: как е възможно такъв виртуоз да излива бетон в Португалия?! Веднага му звънят и му казват: „Как такъв музикант като теб няма да свири повече?! Направо идвай в Америка. Ние ще уредим всичко. Ти ще имаш много работа, много студенти и с твоя талант ще станеш звезда.“ След 2 седмици пак му звънят да се връща в България. Срещат се в София, американците идват с цяла папка документи, с богатата му биография от Неврокопския ансамбъл и различни фестивали. Румен кандидатства за американска виза на 17 септември 2001 г. – няколко дни след атентатите с кулите близнаци в Ню Йорк. Казва си, че няма шанс за виза, но в посолството явно са впечатлени, че като солист и концертмайстор в Неврокопския ансамбъл е обиколил цяла Европа и Канада още през 80-те години,

но не се е възползвал, за да емигрира

Дават му виза като артист.

„В Америка стоях 4 месеца, но, както казваме, Господ с едната ръка дава, с другата взема. Изгубих баща си и майка си, бях много тъжен и се върнах в Родината“, споделя музикантът. В Гоце Делчев обаче положението с музикантите е същото – няма с какво да се препитават. „Стоях 5-6 месеца и айде пак обратно тук, в Калифорния. И тогава вече сериозно погледнах на нещата. Започнах да преподавам в академията в Бъркли, давам частни уроци и майсторски класове за музиканти в дома си”, казва Румен Шопов.

24 май 2016

В академията той преподава балканска музика, но най-вече българска и от време на време друга – при интерес у студентите. Голям интерес проявяват и към ромската музика. Румен Шопов води и класове по ритъм и пеене. В академията той държи рекорд по владеене на инструменти – всички ударни и струнни и някои духови. От година и половина сериозно овладява и кларинета. „Идват ми студенти кларнетисти, тромпетисти, саксофонисти – и тях трябваше да изуча. А също посвирвам и на бузуки, ууд, акордеон… Какво ли не“, смее се той.

Музикантът виртуоз с буйна кръв е един от най-желаните гости на българските сватби, събори, фестивали, национални празници в Щатите. „Дали ще е Чикаго или Лос Анджелис, няма значение, аз съм навсякъде“, казва той. Наскоро се е върнал от Сан Диего, където се е провел Balkan Fest по случай 24 май. Преди това пък в Сан Франциско е имало „Антика фест“ – много голям, също български фестивал,

4 дни българска музика нонстоп

Оттам директно заминал за Чикаго за концерт с македонска музика. „Аз съм от Пирин и съм специалист по пиринската македонска музика“, казва Румен.

С Христо Моллов на „Балкан фест“ в Антарктида

„Можех най-спокойно да си сменя името тук с някое по-атрактивно. Никой от семейството ми не го е направил и нямам право да го направя, защото аз може да съм ром, но никога не съм бил дискриминиран в Родината си. Пораснах в България и съм известен в цял свят с името Румен Сали Шопов“, вълнува се музикантът. Сали е било първото му име. По време на насилствената смяна на имената го прекръщават на Румен. Семейството му е от ромите, които говорят на турски, а не на цигански. „Когато в Америка разбраха, че рожденото ми име е Сали, започнаха така да ми викат и вече съм известен като Румен Сали Шопов“, казва музикантът.

Всяко лято той се прибира в Гоце Делчев, където го следват възторжени дечурлига, звезда е и раздава автографи. За малките той е вдъхновяващ пример за това как един ром може с талант, усърдие, упоритост и отговорност да постигне световна слава. „Както казах в началото, Неврокопският ансамбъл промени живота ми. Просто ми отвори очите. Аз съм първият от нашата къща, който знае да чете и да пише, да завърши средно образование. И не да ниже тютюн, а да е библиотекар, ръководител на оркестри, да е от висшата класа, както се казва, в България. Като бял човек. Оттам вече знаех и какво да правя с моите деца“, коментира Румен.

Надсвирване с тъпанджийката Таня Варимезова на 24 май 2015 г. в Сан Франциско

След като родителите му си отиват, той пет години не си идва в България – мъка му е да гледа празна си къща. „Сега вече всяка година си ходя, чакам с нетърпение да дойде юли, за да си бъда в Родината“, казва Румен. Къщата му в Гоце Делчев още стои празна, от време на време казва на свои приятели къде е ключът, за да не плащат по хотели.

Приятелите му от България от месеци напред му редят програмата за юли. „Викам им, аз работя като луд 11 месеца в годината и се връщам в Гоце Делчев да си почина, искам малко и на мен да ми посвирят като на бял човек“, казва през смях Румен Сали. „Виж, колкото и да е хубаво тук, колкото и да ме уважават, камъкът си тежи на мястото – Сали става сериозен. – Каквото и да направя тук, ако съм жив и здрав, един ден пак ще се върна в България.“

 

Американците го следват като бог

Чужденците са луди по българските ритми, а студентите му в академията ходят по него като след бог. „Когато някой, независимо кой, чуе един път българската музика, и дотам – той се влюбва в нея!  – пали се музикантът. – Знаеш какво значи мерак. Като се влюбиш, лесно ли излиза този мерак? Те ни следват навсякъде! Да не казвам голяма дума, ама в нашата територия, Сан Франциско, почти всички музиканти са минали през мойта школа. Страната тук ме подкрепя, дават ми големи пари да правя големи оркестри, да уча музикантите. В момента ми отпускат средства, за да уча едно българско дете, щото видях колко е талантливо, а няма средства да учи. Джеси Стремски е с майка българка и баща американец“, казва Румен.

Той пътува много и по всякакви музикални уъркшопове, където също учи американци на българска музика. „Тук се отделят много средства за спонсориране на таланти – и от държавата, и от различни организации. Американци отпускат средства на нас, преподавателите, за да учим талантливите българчета, представяш ли си?“

 

Семейство от артисти

Румен живее в Бъркли – малко градче, известно с едно от най-престижните музикални училища в света – „Бъркли“. Градчето е на 10 минути път с кола от Сан Франциско, само един мост го дели. Там Румен има фамилна къща с двор. „През септември вдигам още един етаж. Ще направя мое частно училище и звукозаписно студио. Време е да събера цялата си дейност в моя частна компания“, казва Румен. Съпругата му Шира Сион е американка от еврейски произход и в дома им се празнува и Коледа, и Ханука. Шира също е певица и води вокална група „Китка“ в щата Оукланд. „Много са талантливи, обикалят целия свят, правихме концерт и в НДК заедно с „Мистерията на българските гласове“, хвали жена си Румен. Шира го видяла как свири и се влюбила от пръв поглед и в музиката му, и в него. „Беше на една наша балканска Нова година в голяма зала в Сан Франциско. Голям купон беше, 2-3 оркестъра свирихме цяла нощ. Там се запознахме с Шира и така тръгна любовта ни“, разказва Румен.

Синът му Ангел предпочел да остане в Пловдив, а Румен му купил място близо до града и му вдигнал хубава къща. Там Ангел живее с жена си и е дарил Румен с внук, също Румен. Синът често дава поводи за гордост на баща си. „Ангел е толкова талантлив, нямаш си представа! Казах му: „Талантът, който Господ ти е дал, не е достатъчен. Всички знаят, че ние, ромите, сме надарени от Господ. Но аз искам ти да бъдеш и грамотен музикант.“ Затова Румен записва талантливото си момче да учи тамбура в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка. После Ангел завършва и Академия за музикално и танцово изкуство също с тамбура. „Синът ми е и един от най-големите цигулари в България, свири и на пиано“, казва с гордост бащата. Ангел е защитил докторантура в академията в Пловдив също по тамбура.

Дъщерята Стефка е при него в Сан Франциско. Тя е много талантлива танцьорка, но в момента отглежда двете си деца. Работи като главен мениджър във фабрика.

 

 

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Натисни, за да коментираш

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Български истории

Двама българи впечатлиха света с… една чашка за кафе

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия
Симеон Гаврилов и Мирослав Запрянов, Снимка: Дарик

Двама българи впечатлиха света с оригинален проект, който събра овациите на световното изложение на авиокомпании в Хамбург. Мечтата им – чашка за кафе, която се… яде, ще е част и от първия полет без пластмаса на борда.

Всъщност пътят на оригиналната чашка към небето започва… на детската площадка. Именно там авторите на проекта Мирослав и Симеон се запознават.

Двамата се описват като обикновени момчета от Пловдив. Те са заедно от деца. В един момент игрите от детството и жаждата за експерименти се пренася и в работата им, разказва историята им „Вдъхновените“.

Така се стига до момента, в който Миро, който е голям любител на кафето, споделя на Симеон, че би било доста яко, ако можеш да си изядеш чашата, след като си изпиеш кафето. Двамата

решават да обединят опита си

в инженерството и хранителните технологии, за да реализират идеята си, която освен вкусна, се оказва и полезна за природата.

Началото, както подобава на големите откривателства, никак не изглежда розово.

„От много места чувахме, че това е невъзможно и няма смисъл да продължаваме да се опитваме“, споделят Мирослав и Симеон. Но това не ги отказва, напротив, мотивира ги още и още, за да достигнат до това, което искат да направят. „Просто не спряхме да вярваме!“.

Не ги отказват нито безсънните нощи, нито неуспешните експерименти. Както се оказва, идеята да можеш да изядеш чашата си е прекрасна, но има една особена трудност – след като там се налее горещата напитка, чашата се разпада.

Идва обаче точката на пречупване, когато измислят как да подобрят състава на чашата за кафе и първият момент, в който разбират, че са на прав път. Съдът, който е разработен от двамата приятели от Пловдив, издържа немислимите до този момент 20 минути.

„Това беше преломен момент, който ни вдъхнови изключително много и ни даде криле да мечтаем и творим още по-смело и така успяхме да доразвием технологията и чашката да стане още по-вкусна и издръжлива – цели 40 минути“, разказват Мирослав и Симеон.

Така започва поредицата успехи за двамата приятели.

„Cupffee бе представена на

световното изложение на авиокомпании

в Хамбург, където създаде небивал интерес!“, спомнят си Мирослав и Симеон за този вълнуващ момент. „По този начин, благодарение и на нашите партньори, на това изложение Cupffee бе избрана да стане част от първия в света полет без пластмаса в Деня на Земята на борда на една от най-луксозните и реномирани авиокомпании в световен мащаб.“

Ето как продукт, разработен от двама приятели в България, успява буквално да се изстреля в небето.

А каква е голямата мечта на Мирослав и Симеон? Те искат продуктът им да стане достъпен за масова употреба, така че пиейки кафе, да не увреждаме околната среда с пластмасови чаши за еднократна употреба.

А какъв е съветът към всички, които започват да разработват свои собствени проекти? „Да не спират да вярват в това, което правят, и да са сигурни в успеха му“, казват двамата приятели.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Живот като на кино: От хокеист в България до сърдечен хирург в Сан Диего

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия
Д-р Щерев показва разрешението да пътува до Белгия, сн.: болница Sharp Grossmont, публикувана във в. „The Californian“

1989 година. Комунизъм. Димитър Щерев тогава е на 18 години и е в България. Искал е няколко пъти разрешение да отиде в Америка, защото дядо му живеел там от дълги години, а неотдавна и майка му, заедно със сестра му, отишла да се грижи за него и имала документи. Отказват му всички молби, но той не се отказва. Успява да избяга през Белгия през същата 1989 година, все още през комунизма. В Белгия иска убежище. Говори съвсем открито за това. Историята му дори прилича на филм.

В момента д-р Щерев има своя клиника по сърдечна хирургия в Сан Диего. Кръстена е на негово име, така както е известен сред американците – д-р Шерев (Sherev Heart Clinic). Първото му име също е познато в различен вариант – Димитри. „В момента имаме трима доктори, освен мен и двама асистенти. Правим операции на сърцето и на запушени артерии навсякъде по тялото“, обяснява българинът.

Освен това сънародникът ни е директор на интензивните кардиолози в болница „Sharp Grossmont“ в Сан Диего. „Преди 4-5 години излезе нова технология за лечение на сърцето с отпушване на клапаните без инвазия. Аз участвах в този начален етап от въвеждането на технологията и станах експерт в тази сфера. Бях одобрен да стана директор в болницата, в която работя, което ми дава право да давам консултации на колеги, но също и

да участвам в екипи за сложни операции

казва той.

„В САЩ преди 20 години сърдечните заболявания бяха номер едно за смъртността на хората. Сега вече не е така. Най-много хора в последните години умират от рак, защото сърдечно-съдовите заболявания се лекуват по-добре от раковите. Щастлив съм да кажа, че в България се прилагат същите стандарти за лекуване на сърцето“, разкрива още Щерев. Той е син на известния български лекар проф. Атанас Щерев, „прочул се като бащата на инвитрото в България“.

А как младият Димитър Щерев идва в Америка?

Бил е в младежкия национален отбор по хокей на лед. Въпросната 1989-та е била последната му година там. Отборът спечелва право да играе на турнир в Белгия, който се провежда през януари 1989 г. „Тогава, за да взема разрешително, трябваше да отида до районното военно. Бяхме няколко момчета от един район и отидохме заедно. Аз се бях скатал по-отзад, да не ме забележат. Изненадващо ни посрещнаха дружелюбно и ни дадоха разрешение. На всички заедно, с един документ“, спомня си българинът.

Той веднага се обажда на майка си в Щатите. „Страхувах се да не ме подслушват и доколкото можах, й казах, че отивам в Белгия и искам тя да дойде да ме вземе. Тя каза добре. Посъветва ме да се свържа с нейна приятелка, която да ми помогне с апартамента или каквото ми трябва за заминаването“, разказва Щерев.

Мистериозната жената се оказва майка на спортист от България, който успял да избяга в Америка година преди Щерев. Тя му казва, че трябва да поиска

убежище от американското посолство в Белгия

 и да запомни две думи – embassy (посолство) и asylum (убежище). „Аз бях в руска гимназия, но учех английски за втори западен език. Владеех го слабо и ми беше полезно да науча тези думи. Между другото тази жена, която ми помогна, е още жива и живее в София“, допълва сърдечният хирург.

Щерев също така се сдобива с долари. Продава ските си на черната борса чрез приятел. „Това беше най-ценното, което имах. Дадох ги на приятеля ми да ги продаде. Той знаеше и как се купуват долари от черната борса и с парите от ските купи долари, които да взема в Белгия, защото на нас като спортисти ни даваха много малка сума за пътуването. 20 или 50 долара, не помня, но беше недостатъчно“, казва Щерев.

За турнира в Белгия той пристига със самолет до Източен Берлин и влак до Брюксел. Оттам треньорите на тима водели момчетата до пързалката за състезание с автобус до друг град и пътуването траело между 1 и 2 часа.

В хотела в Брюксел Димитър се обажда до Америка на майка си. Купува белгийски франкове, пита на рецепцията как се избира американски номер от телефона във фоайето, който е с монети, и взима със себе си приятел да пуска монетите, за да може да говори. „Трябваше да пускаме монети на няколко секунди, за да не прекъсне, но успях да се чуя с майка ми“.

Щерев остава с убеждението, че майка му ще може да дойде от Америка да го вземе. Минават няколко дни и

 престоят на отбора в Белгия почти изтича

Щерев пак се обажда на майка си. Тя през сълзи му съобщава, че не може да дойде, защото още не е станала гражданка, но е говорила с американското посолство в Белгия. Помолила ги да дойдат те да го вземат. Оттам й казали, че не може така. Трябвало Димитър да отиде при тях. Димитър обаче се страхувал, че съотборниците му и треньорите му ще му попречат да избяга. Според него те са разбрали, че той има такива мисли в главата, макар и да не го е казвал на глас.

Идва денят за връщане в България. Димитър нямал план какво ще прави. Целият отбор отива на гарата в Брюксел. Трябвало да чакат няколко часа до идването на влака. Треньорите им ги пуснали да пазаруват из магазините. Дали им и паспортите. Димитър също отишъл да разглежда магазините. Отначало той се придържал към групата на няколко свои съотборници. В един момент другите момчета се улисали и Димитър решил, че моментът е сега или никога. Откъснал се от групата и се отправил на бегом към гарата. Пресрещнали го две други момчета от тима. „Ей, ти да не бягаш?“, го питат те. “ Не, не. Искам с вас да обикалям“, казва Димитър и тръгнал с тях. Той трябвало пак да влиза и излиза по магазините, макар че изобщо не му било до това. Страхувал се да се изплъзне и на тези момчета, и то веднага. Успял обаче пак

да намери удобен момент и да бяга

За втори път. Стига гарата и си взема багажа. Оглежда се непрекъснато някой да не го види или преследва. Успява да се качи на такси и казва на шофьора „Еmbassy America“ или нещо подобно. За негово щастие човекът потеглил и го откарал там.

В този ден Щерев не осъзнавал, че е събота и че посолството няма да работи. Пристигнал пред него, но сградата била тъмна. Била оградена и от желязна ограда и охранявана от двама войника с автоматични карабинери. Димитър понечил да отиде до входа, за да звънне на звънеца. Пресрещнали го охранителите. Димитър обяснява, доколкото може, за какво е дошъл. За негова изненада, в сградата светва крушка и след малко от нея излиза един войник. Сега вече знам, че това беше морски пехотинец“, казва Димитър. Войникът го пуска вътре. Димитър казва думите, които е нужно, за да получи помощ и убежище. „Сълзите ми потекоха от щастие и облекчение, че сега ще мога да бъда свободен човек“, споделя Димитър. От посолството му обясняват, че майка му ги е предупредила за него.

Не му дават документи веднага. А Димитър си е мислил, че ще му дадат направо паспорт. Казват му, че трябва първо да вземе паспорт от Белгия. Пращат го да спи в хостел за събота и неделя. Дават му адреса на листче и му казват, че ще го оставят максимално близо до хостела, но оттам трябва да отиде сам с трамвая за една спирка.

Димитър отива в хостела и получава легло в стая с 20 души. През деня по принцип трябвало да напусне според правилата на хостела, но той не смеел изобщо да излезе от фоайето и чакал до вечерта в неделя, когато отново му дали легло. Дори не ял нищо и бил много гладен.

В понеделник служителка на американското посолство идва при Димитър в хостела

 и го води в бежански лагер в Брюксел

Там го проверяват, дават му документи и го настаняват в сграда, която е била казарма. Заедно с 10 души. „Пак помислиха за мен, сложиха ме заедно с момчета от Косово, с които да мога да си говоря. Имахме право да излизаме от лагера през деня и аз опитвах да си намеря работа по ресторантите, но без успех. Ходих и до американското посолство от време на време да проверявам. Оттам щяха да ми дадат направо зелена карта, не само виза, и аз чаках“, обяснява българинът.

След 3 месеца Димитър научава, че ще трябва да чака още, защото американците са дали много документи на хора от Китай заради кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Помагат му обаче да отиде в Антверпен и да работи в пекарна като общ работник. Остава там до септември. Спестява пари и си купува самолетен билет. „Беше емоционално събиране в Америка. Бяхме щастливи“. Първото, което Димитър прави, е да се запише в двугодишен колеж. После учи в Калифорнийския университет в Сан Диего и медицина в Лос Анджелис, където и специализира в една от най-престижните болници. Връща се в Сан Диего през 2005 г. и става част от екипа на болница „Sharp Grossmont“. През 2014-та се отделя със собствена практика, а след това прави и своята клиника. Казва, че е удоволствие да работи и на двете места. Той е трето поколение доктор. Дядо му по бащина линия и баща му също са лекари. Свободното си време прекарва със съпругата си и двете си деца. Продължава да играе хокей като хоби.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Никола – принцът с българска кръв, роден във Филаделфия

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия

Той е роден във Филаделфия, работи като представител на BMW за Северна Америка и e наследник на британската корона с българска кръв. Той е потомъкът на Сакскобургготската династия с българска кръв, роденият от българка внук на Мария-Луиза Никола Лайнинген. Принцът е син на княз Борис фон Лайнинген, първородният син на княгиня Мария-Луиза и първата му съпруга – българката Милена Манова.

Никола, или както му казват в САЩ, Ник, се явява правнук на цар Борис ІІІ и праправнук на италианския крал Виктор Емануил III.

Принцът е и пряк

 потомък на кралица Виктория

и по този начин 120-ти в реда на приемственост на британския трон. По другата линия пък младият княз се явява наследник и на последния руски император Николай IIІ.

Баба му княгиня Мария-Луиза е първото дете на цар Борис III и царица Йоанна. Неин кръстник става Александър Малинов. Баща й умира през 1943 г. и на трона се възкачва по-малкият й брат цар Симеон II. След комунистическия преврат през 1944 г. и проведения референдум през 1946 г. царското семейство напуска страната и живее първо в Египет, а след това в Испания.

Никола с майка си и баща си като малък

През 1957 г. княгиня Мария-Луиза се омъжва в замъка Аморбах за принц Карл Владимир Ернст Хайнрих цу Лайнинген – вторият син на принц Карл фон Лайнинген и Великата княгиня Мария Кириловна. Женят се с православен ритуал в руска православна църква в Кан. От този брак се раждат двама синове: Карл Борис Франк Ларкварт (1960) и Херман (1963). Карл Борис има два брака, разказва „168 часа“. Първият е с българката Милена Манова, от който се ражда Ник – принц Никола Александър Карл Фридрих.

 

Карл Борис и Милена се запознават в САЩ след преместването на княгиня Мария-Луиза и съпруга й там.

Милена Манова е

емигрантка, родена в София

през 1962 г. Тя е достатъчно пораснала, когато баща й е командирован в Афганистан като инженер. Двамата с майка й успяват да избягат в края на 70-те години на миналия век и да я „изтеглят“.

На 22 години Милена се сдобива с диплома от университета „Корнел“, вече има короната на „Мис Ню Джърси“, но става принцеса чак когато се омъжва за истински принц. Синът на Мария-Луиза и българката се венчават на свети Валентин през 1987 г.

Милена Манова като „Мис Ню Джърси“

Четири години след това се ражда единственият им син Никола.

Той отраства като типичен американец, наследява бащината любов към спорта, бил е и капитан на отбора по бейзбол в университетския тим на „Свето Сърце“ през 2014 г.

Щастливото семейство е разбито през 2015 г. Тогава Милена умира от коварна болест на 53-годишна възраст в Ню Йорк. Това е и най-голямата загуба на Никола.

В момента според информация в туитър принц Никола работи в престижна компания, представител на БМВ за Северна Америка. Колегите му знаят, че майка му е емигрантка от България, но и не подозират, че Ник е принц и има запазено място в линията на унаследяване на българския, руския и британския престол.

Вторият брак на бащата на Никола е с Черил Риглър – имат син Карл Хайнрих и дъщеря Юлиана.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada