Открийте ни и в

Български истории

Румен Сали – ромът, който стана звезда в САЩ

Не минава празник на българите в Калифорния без виртуозния музикант

публикувано

на

Боряна Антимова

Зададат ли се събори, фестивали, празници, Румен Сали Шопов от Сан Франциско е навсякъде, където има нашенци. А те обграждат с любов виртуозния музикант и един от стълбовете на българщината в Америка.  Мултиинструменталистът е цар на всички ударни и струнни инструменти плюс кларинет. Уважаван преподавател е по български и балкански фолклор в престижната музикална академия „Бъркли джаз консерватори“ близо до Сан Франциско.

„Заминах за Щатите по принуда, защото след промените намаляха много ангажиментите на музикантите, а трябваше да издържам талантливия си син в Широка лъка“, казва Румен. Корените му са от Гоце Делчев. На 10 години вече е виртуоз на тъпани и барабани и започва да свири по сватби. „Хората много ме обичаха, казваха: „Яаа, какво малко детенце, а пък как добре чука на барабанчетата – смее се Румен. – Качваха ме на раменете си, развеждаха ме насам-натам и на всички разказваха колко съм талантлив. От много малък вадех много пари с музика.“

На 12 години той се включва в читалищен състав от деца от дома за сираци. „Имаше един наш певец, Бог да го прости, Владимир Терзиев. Казвахме му Зайко, защото хората много обичаха той да изпълнява песента „Зайко Кукурайко“. Аз чуках на тарамбука и като видях тамбура на една репетиция, направо откачих, нещо ми стана. Казах си: „Не, аз този инструмент трябва да го науча и толкоз!“ На 13 години свирех без учител, а на 14 станах добър и на тамбура, но на сватбите ме ползваха повече като тъпанджия, барабанист, певец, китарист.“

Румен задава ритъма на всеки български празник

Румен Сали ще запомни завинаги датата 20 април 1976-а, когато го вземат в Неврокопския ансамбъл. Тогава е 15-годишен. Оттам тръгва голямата му кариера. В ансамбъла е солист, музикант и концертмайстор. Години наред води всякакви групи и участва на всевъзможни културно-масови събития, организира фестивали, а към него

 валят хонорари от ансамбъла, от сватби и ресторанти

„По това време идваха много американци в България. Не знам как са научили за мен, но един ден ми казаха веднага да се явя при кмета. Помислих, че ме викат за концерт някъде“, казва Румен. В кметството той заварва няколко американци, дошли специално за него – искат да ги учи. Те остават в Гоце Делчев, на Румен му дават стая в читалището и започва да ги учи на кларинет, акордеон, тамбура, тъпан. „По акордеон не съм експерт, но познавам добре инструмента“, казва музикантът.

Американците започват да идват всяка година в Гоце Делчев. След промените обаче за музикантите настават лоши времена – намаляват сватбите, ресторантите са празни. По това време синът му учи в Широка Лъка и Румен е принуден да замине за Португалия и да работи като строител, за да издържа момчето си. Той, виртуозът на куп инструменти, работи тежка физическа работа на строеж.

След 10 месеца телефонът му звъни. Американците поискали пак да ги учи в Гоце Делчев, а съпругата му казала, че вече не преподава, работи на строеж в Португалия. Американците са изумени: как е възможно такъв виртуоз да излива бетон в Португалия?! Веднага му звънят и му казват: „Как такъв музикант като теб няма да свири повече?! Направо идвай в Америка. Ние ще уредим всичко. Ти ще имаш много работа, много студенти и с твоя талант ще станеш звезда.“ След 2 седмици пак му звънят да се връща в България. Срещат се в София, американците идват с цяла папка документи, с богатата му биография от Неврокопския ансамбъл и различни фестивали. Румен кандидатства за американска виза на 17 септември 2001 г. – няколко дни след атентатите с кулите близнаци в Ню Йорк. Казва си, че няма шанс за виза, но в посолството явно са впечатлени, че като солист и концертмайстор в Неврокопския ансамбъл е обиколил цяла Европа и Канада още през 80-те години,

но не се е възползвал, за да емигрира

Дават му виза като артист.

„В Америка стоях 4 месеца, но, както казваме, Господ с едната ръка дава, с другата взема. Изгубих баща си и майка си, бях много тъжен и се върнах в Родината“, споделя музикантът. В Гоце Делчев обаче положението с музикантите е същото – няма с какво да се препитават. „Стоях 5-6 месеца и айде пак обратно тук, в Калифорния. И тогава вече сериозно погледнах на нещата. Започнах да преподавам в академията в Бъркли, давам частни уроци и майсторски класове за музиканти в дома си”, казва Румен Шопов.

24 май 2016

В академията той преподава балканска музика, но най-вече българска и от време на време друга – при интерес у студентите. Голям интерес проявяват и към ромската музика. Румен Шопов води и класове по ритъм и пеене. В академията той държи рекорд по владеене на инструменти – всички ударни и струнни и някои духови. От година и половина сериозно овладява и кларинета. „Идват ми студенти кларнетисти, тромпетисти, саксофонисти – и тях трябваше да изуча. А също посвирвам и на бузуки, ууд, акордеон… Какво ли не“, смее се той.

Музикантът виртуоз с буйна кръв е един от най-желаните гости на българските сватби, събори, фестивали, национални празници в Щатите. „Дали ще е Чикаго или Лос Анджелис, няма значение, аз съм навсякъде“, казва той. Наскоро се е върнал от Сан Диего, където се е провел Balkan Fest по случай 24 май. Преди това пък в Сан Франциско е имало „Антика фест“ – много голям, също български фестивал,

4 дни българска музика нонстоп

Оттам директно заминал за Чикаго за концерт с македонска музика. „Аз съм от Пирин и съм специалист по пиринската македонска музика“, казва Румен.

С Христо Моллов на „Балкан фест“ в Антарктида

„Можех най-спокойно да си сменя името тук с някое по-атрактивно. Никой от семейството ми не го е направил и нямам право да го направя, защото аз може да съм ром, но никога не съм бил дискриминиран в Родината си. Пораснах в България и съм известен в цял свят с името Румен Сали Шопов“, вълнува се музикантът. Сали е било първото му име. По време на насилствената смяна на имената го прекръщават на Румен. Семейството му е от ромите, които говорят на турски, а не на цигански. „Когато в Америка разбраха, че рожденото ми име е Сали, започнаха така да ми викат и вече съм известен като Румен Сали Шопов“, казва музикантът.

Всяко лято той се прибира в Гоце Делчев, където го следват възторжени дечурлига, звезда е и раздава автографи. За малките той е вдъхновяващ пример за това как един ром може с талант, усърдие, упоритост и отговорност да постигне световна слава. „Както казах в началото, Неврокопският ансамбъл промени живота ми. Просто ми отвори очите. Аз съм първият от нашата къща, който знае да чете и да пише, да завърши средно образование. И не да ниже тютюн, а да е библиотекар, ръководител на оркестри, да е от висшата класа, както се казва, в България. Като бял човек. Оттам вече знаех и какво да правя с моите деца“, коментира Румен.

Надсвирване с тъпанджийката Таня Варимезова на 24 май 2015 г. в Сан Франциско

След като родителите му си отиват, той пет години не си идва в България – мъка му е да гледа празна си къща. „Сега вече всяка година си ходя, чакам с нетърпение да дойде юли, за да си бъда в Родината“, казва Румен. Къщата му в Гоце Делчев още стои празна, от време на време казва на свои приятели къде е ключът, за да не плащат по хотели.

Приятелите му от България от месеци напред му редят програмата за юли. „Викам им, аз работя като луд 11 месеца в годината и се връщам в Гоце Делчев да си почина, искам малко и на мен да ми посвирят като на бял човек“, казва през смях Румен Сали. „Виж, колкото и да е хубаво тук, колкото и да ме уважават, камъкът си тежи на мястото – Сали става сериозен. – Каквото и да направя тук, ако съм жив и здрав, един ден пак ще се върна в България.“

 

Американците го следват като бог

Чужденците са луди по българските ритми, а студентите му в академията ходят по него като след бог. „Когато някой, независимо кой, чуе един път българската музика, и дотам – той се влюбва в нея!  – пали се музикантът. – Знаеш какво значи мерак. Като се влюбиш, лесно ли излиза този мерак? Те ни следват навсякъде! Да не казвам голяма дума, ама в нашата територия, Сан Франциско, почти всички музиканти са минали през мойта школа. Страната тук ме подкрепя, дават ми големи пари да правя големи оркестри, да уча музикантите. В момента ми отпускат средства, за да уча едно българско дете, щото видях колко е талантливо, а няма средства да учи. Джеси Стремски е с майка българка и баща американец“, казва Румен.

Той пътува много и по всякакви музикални уъркшопове, където също учи американци на българска музика. „Тук се отделят много средства за спонсориране на таланти – и от държавата, и от различни организации. Американци отпускат средства на нас, преподавателите, за да учим талантливите българчета, представяш ли си?“

 

Семейство от артисти

Румен живее в Бъркли – малко градче, известно с едно от най-престижните музикални училища в света – „Бъркли“. Градчето е на 10 минути път с кола от Сан Франциско, само един мост го дели. Там Румен има фамилна къща с двор. „През септември вдигам още един етаж. Ще направя мое частно училище и звукозаписно студио. Време е да събера цялата си дейност в моя частна компания“, казва Румен. Съпругата му Шира Сион е американка от еврейски произход и в дома им се празнува и Коледа, и Ханука. Шира също е певица и води вокална група „Китка“ в щата Оукланд. „Много са талантливи, обикалят целия свят, правихме концерт и в НДК заедно с „Мистерията на българските гласове“, хвали жена си Румен. Шира го видяла как свири и се влюбила от пръв поглед и в музиката му, и в него. „Беше на една наша балканска Нова година в голяма зала в Сан Франциско. Голям купон беше, 2-3 оркестъра свирихме цяла нощ. Там се запознахме с Шира и така тръгна любовта ни“, разказва Румен.

Синът му Ангел предпочел да остане в Пловдив, а Румен му купил място близо до града и му вдигнал хубава къща. Там Ангел живее с жена си и е дарил Румен с внук, също Румен. Синът често дава поводи за гордост на баща си. „Ангел е толкова талантлив, нямаш си представа! Казах му: „Талантът, който Господ ти е дал, не е достатъчен. Всички знаят, че ние, ромите, сме надарени от Господ. Но аз искам ти да бъдеш и грамотен музикант.“ Затова Румен записва талантливото си момче да учи тамбура в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка. После Ангел завършва и Академия за музикално и танцово изкуство също с тамбура. „Синът ми е и един от най-големите цигулари в България, свири и на пиано“, казва с гордост бащата. Ангел е защитил докторантура в академията в Пловдив също по тамбура.

Дъщерята Стефка е при него в Сан Франциско. Тя е много талантлива танцьорка, но в момента отглежда двете си деца. Работи като главен мениджър във фабрика.

 

 

Коментирайте

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Български истории

Българите от Вашингтон славиха буквите с онлайн тържество

публикувано

на

Виж цялата статия
Изпълнение на детска вокална група „Славейче“ при училище „Христо Ботев“, Вашингтон

В неделя, точно на 24 май, Центърът на българската общност в столицата Вашингтон, който съществува вече 19 години, за поредна година организира честване за Деня на българската просвета и култура. Този път заради коронавируса то беше онлайн.

„Тази година тържеството ни мина под знака на обединението на всички училища в района и надеждата, че заедно ще сме по-силни в нашата обща мисия да пазим и предадем на нашите деца по-добре българския дух, език и традиции“, казва Асен Асенов, председател на центъра. „Особено вълнуващо бе тържеството и поради обстоятелството, че то бе проведено онлайн поради ограниченията, свързани с вирусната пандемия“, допълва той.

Ръководството на Центъра на българската общност, Ирена Тодорчева и Сани Сахаджич, Дияна и Росен Роеви, Симона и Асен Асенови, и Тихомир Стойчев, посланик на република България в САЩ, и съпругата му Любка Стойчева

Участваха ученици и учители от четири неделни български училища от щатите Мериленд, Вирджиния и окръг Колумбия. В тези училища, заедно с прилежащите школи по театър, българска народна музика и танци, се учат над 200 ученика. Водещ на програмата бе Лили Славова.

„Ние от Българския образователен и културен център „Св. Климент Охридски“, гр. Вашингтон, 18 години с много всеотдайност и старание учим децата на български език, литература, история, география на България

български празници, обичаи, песни

и народни танци“, казва Екатерина Бамбалова, директор на училището при центъра. „Радваме се, че участвахме в тържеството“, прибавя тя.

Рисунка на Никола Чергаров, 1 клас, център „Зора“ в Ричмънд, Мериленд

Нина Банкова, директор на Български Културен Център в Балтимор „Дора Габе“, е горда, че възпитаниците й са показали таланти в различни направления, включително стихотворения, песни, рисунки и танци. Центърът използва възможността да честити най-светлия български празник на всички българи в Америка. Центърът „Дора Габе“ съществува от 5 години.

„В сърцето ни още звучи „Върви народе, възродени!“, споделя Маруся Филипова, директор на училище „Христо Ботев“ в гр. Вашингтон. „Обичайте българското слово както светите братя Кирил и Методий ни завещаха. Подкрепяйте българските училища, защото „людете в бъдеще по делата ще ни познаят“, добавя директорката.

„Поставени в условията на социална изолация, показахме, че можем да се забавляваме и празнуваме по български, дори и виртуално“, категорична е Ирина Кушлева, зам.-директор на Български образователен и културен център „Зора“ в Ричмънд, Вирджиния.

Приветствено слово към всички участници и зрители на тържеството поднесе Н.П. Тихомир Стойчев, извънреден и пълномощен посланик на Република България в САЩ. Специален поздрав звуча и от Българското музикално общество във Вашингтон в лицето на Влад и Юри Попови и д-р Ралица Пъчева.

На тържеството бяха обявени годишните носители на

наградите на Центъра на българската общност

за 2020 г. Тази година това бяха Меглена Любенова и ръководството и учителите на Българския образователен и културен център „Зора“ в Ричмънд. Наградата се присъжда за техния принос за запазването на българския език, култура и традиции сред българската общност.

Тържеството бе излъчено на живо по интернет. Запис може да намерите на YоuTube канала на Центъра на българската общност във Вашингтон (https://www.youtube.com/bgccdc), както и на фейсбук страницата на центъра.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

По време на COVID-19: През прозореца на българите по света

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Нико Тодоров - софтуерен специалист, Корона (САЩ), Снимки: Личен архив, „Дневник“

Коронавирусът затвори телата ни зад четири стени, но душите и мислите ни сякаш полетяха. Може би след време различни изследователи на поведенчески модели ще открият, че това е било времето, в което са родени най-много идеи на човек от населението и на минута от вечността. Мобилни приложения, онлайн концерти, рисунки, книги, фотографии, инициативи в интернет, групи във Facebook.

По това време, в средата на април, е създадена и групата „Гледка през прозореца“. Идеята й е да спаси настроението и психиката ни по време на престоя вкъщи, като даде възможност на българи по целия свят да публикуват снимки през прозорците на домовете си. Подобно на групата „View from my window“, която има над 2 300 000 членове, версията на български език свързва хора от различни точки на света. Те снимат и публикуват гледка с информация за мястото и уловения момент.

„Дневник“ се свърза с някои от българите, които живеят на необикновени места по света или са попаднали на интересни гледки в чужбина по време на световната карантина. Те потвърдиха, че снимките са правени от самите тях по време на ограничителните мерки заради разпространяването на COVID-19. Ето разказите и снимките им, публикувани в интернет сайта на изданието:

 Мария Попиванова – фотограф, Ню Йорк (САЩ)

Снимката направих в късния следобед, малко преди залез. Гласях се да излизам от хотела, реших да погледна през прозореца, слънцето беше в т.нар. златен час преди залязване и светлината беше невероятна! Реших да направя няколко кадъра и след като погледнах през обектива, видях, че стъклата на хотела правят интересно отражение, вижда се в дясната част на снимката.

Споделих снимката в групата с малко носталгия: това е снимка от последното ми пътуване преди карантината. В Ню Йорк бях за 3 дни, иначе живея в Детройт.

Обичам да се прибирам в България, да снимам градски пейзажи, планински пътеки, стари къщи по пътя. Липсват ми гледки от миналото: често в мислите се връщам на гледката от прозореца на втория етаж на мястото, където съм израснала. Виждах река Янтра – всеки ден, през всички сезони.

 Нико Тодоров – софтуерен специалист, Корона (САЩ)

Снимката е от задния двор вкъщи в Корона, Калифорния. Тук сме от близо два месеца с моята (вече) годеница Фабиен. Отседнахме в Корона, Калифорния, 1999 г., с бившата ми жена. Завършвахме магистратурите си по компютърни науки в „Корпус Кристи“, Тексас. Аз получих предложение за работа от Калифорния и се преместихме. След като се разведохме през 2006 г., имах късмета да си купя тази красива къща на търг по време на рецесията от 2008 г.

Споделих снимката, защото всички сме заедно в тази нова ситуация. И не е лесно. Без да съм психолог, забелязвам, че много хора изпитват нуждата да споделят или да изслушат някого, когото може би не познават. Споделените снимки с коментарите са един малък опит за такъв мост.

От 2002 г. пиша софтуер за оценка на риск от природни бедствия за федералното правителство, като в момента уча и докторантура в областта на изкуствения интелект.

Имах щастието да посетя през последните няколко години Перу, Корея, Мексико, Италия, Испания, Островите Кук, както и невероятния фестивал Burning Man. Все още искам да видя Исландия, Лапландия, Югоизточна Азия, Океания и Африка. Надявам се да не е само като гледка през прозореца на екрана, а на живо.

 Деяна Викторсон – художник, остров Пукет (Тайланд)

Снимката направих на последния ми ден на 55, на 1 май прибавям още една година. Направих снимката заради тъмните облаци, които са чудесен фон, за да изпъкне жълтата къща на съседа. Дебнех няколко вида птици, които пеят много различно от това, на което сме свикнали в България.

Мъжът ми е швед. Живели сме на лодка в Хонконг, в Холандия, в Швеция, в други страни поотделно. Когато ни се роди син, живеехме сезонно в България, Швеция, Испания и Гърция – пак на лодка. Дойде време да се установим и аз предложих Тайланд, обичам Азия и тропиците. Вече 10 години живеем тук. На остров Пукет срещнах най-интересните хора.

 

Глория Бонева – има фирма за чистене, Инсбрук (провинция Тирол в Австрия)

Снимката направих на 9 май (датата не е случайна – бел. ред.) от мястото, на което работех. Във фирмата, с която работя, дойде клиент: руснак, над осемдесетгодишен. Шефът, също на повече от 80 години, излезе от офиса си, за да го поздрави на руски, и се прегърнаха. После разбрах, че и двамата са загубили бащите си във войната от двете страни на фронта.

Имам майсторско свидетелство и собствена фирма за чистене. Гордея се с нея вече 12 години! Хората никога не ми вярват, че за да получа това свидетелство, съм учила две години и съм се явявала на изпити. Също толкова трудни, както в университета в Русе, където през 1987 г. завърших „Автоматизация на процесите в атомни електроцентрали“.

В Австрия ме отведе безпаричието и липсата на добър бизнес климат през 2002 година. Тирол се оказа любов от пръв поглед: природа, спорт, харесах хората. Не бих се върнала в България: след около 18 години извън нея се е променило мисленето ми. Не мога да приема хиляди неща. Аз вече съм манталитетен емигрант.

Любимата ми гледка е от терасата на моя дом в Инсбрук, но все пак ми липсва гледката от прозореца на едно ловешко село, където отраснах.

 

Веселина Роккос – собственик на семеен хотел, остров Сирос (Гърция)

Снимката с котката е правена по време на COVID-19. Туристи нямаме, хотелите са затворени, както и движението към островите на корабите. Официално би трябвало да отворим на 1 юни. Обичам да снимам котарака Зоро, който всъщност е свободно коте, но го храня и има къща до вратата, в която и спи.

Мястото, на което живея, е остров Сирос и е столицата на Цикладите. Това е невероятно красив остров, с богата история и култура. Живея тук от 10 години, съпругът ми е местен жител: така да се каже, съм любовен емигрант. Заради него дойдох от София, откъдето съм. Имаме семеен хотел. Обичам родината си много: липсва ми София, липсва ми гледката към Витоша от апартамента ми.

 

 

Живея на третия етаж, кухненският ми плот е пред прозореца, който гледа към редица от 6 къщички с малки дворчета отпред, и когато домакинствам, пред погледа ми се разиграват различни житейски сценки… На 4 април млада майка изведе малкото си дете в градинката пред дома им, за да поиграе на чист въздух. И може би, за да му е интересно или за да бъде добре „екипирано“ и предпазено от „злото“, което върлува в света в момента, детето беше облечено в костюм на Спайдърмен и в ръце държеше играчки с тези герои.

След известно време чувам радостни възгласи… поглеждам, по улицата двама минувачи – мъж и жена. Мъжът беше в същия костюм – на Спайдърмен. Спряха се, Спайдърмен се покачи на ниската ограда и изнесе закачлива сценка на малкия си „събрат“. Детето в първия момент се поизплаши, поотдръпна се, но после с интерес започна да общува с „големия герой“.

Бяха много мила картинка, излъчваха доброта, радост и непринуденост. Наблюдаващите отстрани, в това число и аз, се развеселихме, радостта ни обзе и стопли. На съседните прозорци се показаха и други съседи, лицата им светеха от усмивки…

 Надя Такач – Доха (Катар)

Снимката направих в Доха по време на карантината от балкона ни, на който прекарваме доста време, особено сега в карантината. За мен е любима гледка, както и за моите приятели, за които е сигнал, че съм се прибрала в тукашното „вкъщи“. Това е т.нар. Перла на Катар. „Перлата“ е изкуствен остров, отвоюван от морето с много търпение и постоянство.

Живеем тук от 13 години, съпругът ми е капитан в Qatar Airways. В момента само той работи, аз съм в очакване на по-добри дни. Семейството ни на практика живее и на двете места и никога не сме си тръгвали от България завинаги. И все пак ни липсва зеленият силует на планината Витоша, която панорамно изпълва гледката от софийския ни прозорец.

 Боян Хаджиев – посланик, Астана (Казахстан)

Красотата на Астана ме провокира да направя тази снимка. Астана не е по-населено място от София: добре планирано е и това е разбираемо, защото преди 30 години левият бряг (на снимката) е бил просто гола степ. Липсва ми гледката от прозореца в моя дом в София. Бих искал да видя гледката от всички „прозорци“ в групата и още много, но едва ли ще ми стигне целият живот.

Нора Михайлова – Аман (Йордания)

Снимката е направена по време на пясъчна буря в Аман на 24 април: гледка от прозореца на резиденцията. Зад затворените пространства може да намерите вътрешна свобода – обичам фотографията, това е начин да изразя себе си. Аз съм съпруга на посланика на България в Йордания. Бих се върнала в България, защото тя е моята родина: там е всичко, за което съм мечтала.

 

Атанас Вълчанов – фотограф, Йоханесбург (Южна Африка)

Влюбен съм в градината си, защото всичко съм посадил лично. Дойдох на екскурзия и останах уж за малко, а минаха 30 години! Бих се върнал в България, но не и с тези управници, особено министър-председателят! Тук нищо не ми липсва като гледка: има планини и океани! Когато отида на планина, все едно съм си в България, а океанът е по-чист от нашето море.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Мартин Кърнолски, който създаде българско училище в Сингапур (СНИМКИ)

публикувано

на

от

Виж цялата статия
БОРЯНА АНТИМОВА

„Тук, в Сингапур, е спокойно, добре сме с дъщеря ми и жена ми“, казва Мартин. Не изглежда да е притеснен от втората вълна на хиляди заразени и загинали от коронавирус в страната, която в средата на март се сочеше като чудо – само 200 заразени и почти без жертви. Мартин обяснява, че втората вълна е вследствие на многото работници от Бангладеш и други страни в общежития – евтина работна ръка, която страната внася. В някои помещения живеят повече от 10 души. Правителството е обявило, че карантината се удължава до 1 юни. Ваканцията на учениците е преместена от юни през април. За чужденците се грижат като за местни хора, осигуряват им храна и ще ги финансират с процент от заплатите. Местните болни са все по-малко. „Минусът е, че не можем да спортуваме по двама, а само по един, нищо, че сме от едно семейство“, казва Мартин. Като създател и преподавател в българското училище в Сингапур, Мартин Кърнолски води занятията си онлайн, както всички училища в страната.

Преподавателската работа е само малка част от безброй неща, с които се занимава този човек оркестър. „Даже като се обърна назад и си спомня с какво ли не съм се захващал, се стряскам. Казвам си, всичко това не може да съм го правил аз“, смее се Мартин. Музикант, завършил ДМА „П. Владигеров“, магистър по маркетинг в УНСС и доктор на театралните науки с дисертация в НАТФИЗ, на 46 години той започва да учи

абсолютно нови за него материи

и да създава бизнес начинания от нов тип и съвсем от нула.

Откъде тази неизчерпаема енергия в него? „Син съм на баща ми и съм внук на дядо ми“, казва българинът пред „Труд“. Мартин Кърнолски е трето поколение академичен музикант. Дядо му Лазар Кърнолски е един от първите цугтромбонисти в България, свирил в гвардейския духов оркестър, Националната опера и Български национален цирк. Бащата Димитър Кърнолски е композитор, създал над 300 детски песни, оперети и мюзикъли.

Мартин е роден в София и на 5 години сяда на пианото, но не става пианист, защото „родителите му не успяват да го научат как да учи, за да стане пианист“. Когато е на 11 години, родителите се разделят, той остава при майка си, която не е музикант, и за няколко години прекъсва всякакви занимания с музика. Музикантският ген обаче „избива“ в него и когато е в VII клас, хваща китара, но установява, че тя не е неговият инструмент. В X клас се връща към пианото, свири здраво и влиза в теоретичния факултет на Консерваторията, в първия випуск по музикална педагогика. После обаче завършва магистратура по маркетинг в УНСС. „Защо маркетинг? Влязох в Консерваторията с две желания – или да уча композиция, или да стана продуцент и мениджър на певци и музиканти. По това време в УНСС нямаше специалност мениджмънт, затова записах маркетинг“, обяснява Мартин.

Как човекът оркестър стига до проекта на живота си – за сценично поведение на певци, по което защитава и докторантурата си в НАТФИЗ? „От 10 до 13-годишен пях във вокалната група на баща ми, където запълвах всички дупки – разказва Мартин. – От малък още, от баща ми, знаех, че

словото трябва да се допълва от жестове

Докато пеех в хора, започнах да наблюдавам изпълнителите на сцена. Забелязах, че оперните певци например правят едно хоризонтално движение – ръката от тялото се разтваря встрани, по хоризонтала. Което нищо не изразява. Пее човекът много хубаво, да, ама стои като паметник на сцената.“

Мартин е провокиран много от темата, информира се много и разбира, че ако тялото работи правилно, мозъкът предава информация и командва органите поотделно какво да правят. Така се подобрява и пеенето. Става по-изразително, по-чувствено, гласът се променя, започва да „работи“ по друг начин. Във времето музикантът си води много записки. Започва да обучава певци по сценично поведение и установява, че притежава таланта „от „храст“ да направи артист. „Просто намирах какво да бутна, да натисна у изпълнителя, за да може той да разбере колко е важен текстът и как всичко минава през него“, обяснява доктор Кърнолски.

Своя проект той издава в книгата „Пеещото тяло. Сценично поведение за певци в 12 основни стъпки“. Тя излиза на български, руски и английски. Оказва се, че доктор Кърнолски е един от десетимата хора в света, който изобщо пише и работи по темата за сценично поведение на певците. Установява, че дори и руснаците, които по принцип имат издания по всякакви теми, не са издали подобен наръчник за сценичното поведение на певците.

Корица на книгата „Пеещото тяло“.

Работил е с рок групи, с оперни и поп певци

Като агент и мениджър е изнесъл зад граница певци и групи като Теди Кацарова, Б.Т.Р. и много други, които са гледани от над 1 милиард телевизионна аудитория. Водил е музиканти във Виетнам, в цяла Европа и Русия. Продължава да води уъркшопи по сценично поведение. Организирал е и платформа за дистанционно обучение. В нея изпълнители от цял свят се абонират за серия от видеоуроци и си плащат, за да се учат как да се държат на сцена, да не се чудят „къде да си дянат ръцете, докато пеят“.

Голяма част от хобитата си Мартин довежда до професионално ниво. Той е от първата вълна седем рефери по снукър в България. Свирил е на мачове по снукър на първото европейско първенство в България. Мартин Кърнолски е и най-добрият български Revolution Kite pilot у нас. „Революшън кайт“ е спортно хвърчило, с което се правят групови полети и се изпълняват фигури като при ансамбловото съчетание в художествената гимнастика. Първото хвърчило „Революшън кайт“ в България е направено от Мартин. Той е силно изкушен и от фотографията. Има 6 самостоятелни изложби у нас, предимно с концертна фотография. Като музикант му е лесно да улови интересни кадри.

Мартин заминава за Сингапур на 14 януари 2015-а заедно със съпругата си Стела и дъщеря си Рая. Съпругата му – цигуларка и музикален педагог, е поканена да преподава в страната. В Сингапур докторът по музика, с всичките си дипломи, квалификации и опит, в началото е Господин Никой. Грижи се за дъщеря си и продължава да чете и да се образова. Така попада на софтуерната програма чатбот, до онзи момент напълно непозната у нас. Дори самата дума му е неизвестна.

Той научава, че чатботовете могат да заменят голяма част от човешката дейност, и си прави първия си виртуален асистент. Обяснява, че възможностите на чатбота в месинджъра са неограничени. Например може да зададеш въпроса „Има ли свободни места в еди-кой си хотел?“, а чатботът да те попита за коя дата или на каква цена. И ти отговаря в месинджъра. Той малко прилича на търсачката в „Гугъл“, с която сме свикнали. Но „Гугъл“ не ти задава въпроси, а директно само отговаря на твой въпрос. Докато чатботът „разговаря“ с теб“, обяснява принципа на действие Мартин.

След поредица от ходения по мъките, българинът се усъвършенства дотам, че като водещ на онлайн школи и обучения, с помощта на своя чатбот

създава автоматизиран 5-дневен курс

по сценично поведение. Чатботът, създаден от Мартин Кърнолски, периодично изпраща съобщения, когато например курсистът е изпълнил теста и е минал на следващо ниво, отговорил е на въпрос или нещо друго. Мартин интегрира система за разплащане „Stripe“ – изцяло в месинджъра. Работата го увлича и започва нови онлайн курсове, тестове и експерименти. Създава и първата си агенция, прави и чатботове за други хора. Миналата година става първият и единствен клиент и партньор на платформата „Manychat“, която използва за създаването на чатботовете си. В момента тази платформа е номер едно не само по популярност, но и по иновации и брой клиенти и основен партньор на Facebook. През октомври заедно с партньора си Велик Хазнатарлиев създава агенция www.botcom.co, с която имат клиенти на 3 континента. В момента работи по програма за подпомагане и обучение на български специалисти по създаването на чатботове.

В Сингапур Мартин продължава да преподава музика и сценично поведение, организира майсторски класове и уъркшопи. Последният му проект е обучение на сингапурската рокбанда RockWeller за тяхно участие като подгряваща група на Singapor RockFest II.

През октомври 2019 г. той става съосновател и преподавател на първото българско училище в Сингапур.

В него сега се учат 17 деца

Когато съобщава във фейсбук групата на българските училища в чужбина, че ще има такова и в Сингапур, към него потича вълна от съпричастност. Българи от други училища по света засипват месинджъра му с въпроси от какво има нужда и му пращат учебници, пособия и книги.

Мартин Кърнолски с учениците си.

От 2 години и половина Мартин пее и в една акапелна формация, с която изнасят над 150 концерта в училищата. „Да се изправиш пред 500-600 деца е несравнимо усещане, обичам да го превръщам в шоу, да ги забавлявам, да им е интересно“, признава музикантът.

Социалната изолация за него е време за творчество. Освен всичките си ангажименти, когато му дойде музата, пише музика (песни), стихове и детски приказки с основен герой Слънчевко – палавник, който забавлява децата с пакостите си. Публикува и статии в български издания.

В Сингапур му е спокойно, че той, съпругата и 7-годишната му дъщеря живеят в среда на усмихнати, добронамерени и позитивни хора. Признава обаче, че в тази страна хората работят по 14 часа и че той самият е успял в много неща, защото също работи много здраво. Мечтите му са много, а най-голямата сред тях е някой университет в света да прояви интерес към неговата програма за сценично поведение на певци и да я преподава на млади амбициозни хора.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada