Открийте ни и в

Български истории

Румен Сали – ромът, който стана звезда в САЩ

публикувано

на

Боряна Антимова

Зададат ли се събори, фестивали, празници, Румен Сали Шопов от Сан Франциско е навсякъде, където има нашенци. А те обграждат с любов виртуозния музикант и един от стълбовете на българщината в Америка.  Мултиинструменталистът е цар на всички ударни и струнни инструменти плюс кларинет. Уважаван преподавател е по български и балкански фолклор в престижната музикална академия „Бъркли джаз консерватори“ близо до Сан Франциско.

„Заминах за Щатите по принуда, защото след промените намаляха много ангажиментите на музикантите, а трябваше да издържам талантливия си син в Широка лъка“, казва Румен. Корените му са от Гоце Делчев. На 10 години вече е виртуоз на тъпани и барабани и започва да свири по сватби. „Хората много ме обичаха, казваха: „Яаа, какво малко детенце, а пък как добре чука на барабанчетата – смее се Румен. – Качваха ме на раменете си, развеждаха ме насам-натам и на всички разказваха колко съм талантлив. От много малък вадех много пари с музика.“

На 12 години той се включва в читалищен състав от деца от дома за сираци. „Имаше един наш певец, Бог да го прости, Владимир Терзиев. Казвахме му Зайко, защото хората много обичаха той да изпълнява песента „Зайко Кукурайко“. Аз чуках на тарамбука и като видях тамбура на една репетиция, направо откачих, нещо ми стана. Казах си: „Не, аз този инструмент трябва да го науча и толкоз!“ На 13 години свирех без учител, а на 14 станах добър и на тамбура, но на сватбите ме ползваха повече като тъпанджия, барабанист, певец, китарист.“

Румен задава ритъма на всеки български празник

Румен Сали ще запомни завинаги датата 20 април 1976-а, когато го вземат в Неврокопския ансамбъл. Тогава е 15-годишен. Оттам тръгва голямата му кариера. В ансамбъла е солист, музикант и концертмайстор. Години наред води всякакви групи и участва на всевъзможни културно-масови събития, организира фестивали, а към него

 валят хонорари от ансамбъла, от сватби и ресторанти

„По това време идваха много американци в България. Не знам как са научили за мен, но един ден ми казаха веднага да се явя при кмета. Помислих, че ме викат за концерт някъде“, казва Румен. В кметството той заварва няколко американци, дошли специално за него – искат да ги учи. Те остават в Гоце Делчев, на Румен му дават стая в читалището и започва да ги учи на кларинет, акордеон, тамбура, тъпан. „По акордеон не съм експерт, но познавам добре инструмента“, казва музикантът.

Американците започват да идват всяка година в Гоце Делчев. След промените обаче за музикантите настават лоши времена – намаляват сватбите, ресторантите са празни. По това време синът му учи в Широка Лъка и Румен е принуден да замине за Португалия и да работи като строител, за да издържа момчето си. Той, виртуозът на куп инструменти, работи тежка физическа работа на строеж.

След 10 месеца телефонът му звъни. Американците поискали пак да ги учи в Гоце Делчев, а съпругата му казала, че вече не преподава, работи на строеж в Португалия. Американците са изумени: как е възможно такъв виртуоз да излива бетон в Португалия?! Веднага му звънят и му казват: „Как такъв музикант като теб няма да свири повече?! Направо идвай в Америка. Ние ще уредим всичко. Ти ще имаш много работа, много студенти и с твоя талант ще станеш звезда.“ След 2 седмици пак му звънят да се връща в България. Срещат се в София, американците идват с цяла папка документи, с богатата му биография от Неврокопския ансамбъл и различни фестивали. Румен кандидатства за американска виза на 17 септември 2001 г. – няколко дни след атентатите с кулите близнаци в Ню Йорк. Казва си, че няма шанс за виза, но в посолството явно са впечатлени, че като солист и концертмайстор в Неврокопския ансамбъл е обиколил цяла Европа и Канада още през 80-те години,

но не се е възползвал, за да емигрира

Дават му виза като артист.

„В Америка стоях 4 месеца, но, както казваме, Господ с едната ръка дава, с другата взема. Изгубих баща си и майка си, бях много тъжен и се върнах в Родината“, споделя музикантът. В Гоце Делчев обаче положението с музикантите е същото – няма с какво да се препитават. „Стоях 5-6 месеца и айде пак обратно тук, в Калифорния. И тогава вече сериозно погледнах на нещата. Започнах да преподавам в академията в Бъркли, давам частни уроци и майсторски класове за музиканти в дома си”, казва Румен Шопов.

24 май 2016

В академията той преподава балканска музика, но най-вече българска и от време на време друга – при интерес у студентите. Голям интерес проявяват и към ромската музика. Румен Шопов води и класове по ритъм и пеене. В академията той държи рекорд по владеене на инструменти – всички ударни и струнни и някои духови. От година и половина сериозно овладява и кларинета. „Идват ми студенти кларнетисти, тромпетисти, саксофонисти – и тях трябваше да изуча. А също посвирвам и на бузуки, ууд, акордеон… Какво ли не“, смее се той.

Музикантът виртуоз с буйна кръв е един от най-желаните гости на българските сватби, събори, фестивали, национални празници в Щатите. „Дали ще е Чикаго или Лос Анджелис, няма значение, аз съм навсякъде“, казва той. Наскоро се е върнал от Сан Диего, където се е провел Balkan Fest по случай 24 май. Преди това пък в Сан Франциско е имало „Антика фест“ – много голям, също български фестивал,

4 дни българска музика нонстоп

Оттам директно заминал за Чикаго за концерт с македонска музика. „Аз съм от Пирин и съм специалист по пиринската македонска музика“, казва Румен.

С Христо Моллов на „Балкан фест“ в Антарктида

„Можех най-спокойно да си сменя името тук с някое по-атрактивно. Никой от семейството ми не го е направил и нямам право да го направя, защото аз може да съм ром, но никога не съм бил дискриминиран в Родината си. Пораснах в България и съм известен в цял свят с името Румен Сали Шопов“, вълнува се музикантът. Сали е било първото му име. По време на насилствената смяна на имената го прекръщават на Румен. Семейството му е от ромите, които говорят на турски, а не на цигански. „Когато в Америка разбраха, че рожденото ми име е Сали, започнаха така да ми викат и вече съм известен като Румен Сали Шопов“, казва музикантът.

Всяко лято той се прибира в Гоце Делчев, където го следват възторжени дечурлига, звезда е и раздава автографи. За малките той е вдъхновяващ пример за това как един ром може с талант, усърдие, упоритост и отговорност да постигне световна слава. „Както казах в началото, Неврокопският ансамбъл промени живота ми. Просто ми отвори очите. Аз съм първият от нашата къща, който знае да чете и да пише, да завърши средно образование. И не да ниже тютюн, а да е библиотекар, ръководител на оркестри, да е от висшата класа, както се казва, в България. Като бял човек. Оттам вече знаех и какво да правя с моите деца“, коментира Румен.

Надсвирване с тъпанджийката Таня Варимезова на 24 май 2015 г. в Сан Франциско

След като родителите му си отиват, той пет години не си идва в България – мъка му е да гледа празна си къща. „Сега вече всяка година си ходя, чакам с нетърпение да дойде юли, за да си бъда в Родината“, казва Румен. Къщата му в Гоце Делчев още стои празна, от време на време казва на свои приятели къде е ключът, за да не плащат по хотели.

Приятелите му от България от месеци напред му редят програмата за юли. „Викам им, аз работя като луд 11 месеца в годината и се връщам в Гоце Делчев да си почина, искам малко и на мен да ми посвирят като на бял човек“, казва през смях Румен Сали. „Виж, колкото и да е хубаво тук, колкото и да ме уважават, камъкът си тежи на мястото – Сали става сериозен. – Каквото и да направя тук, ако съм жив и здрав, един ден пак ще се върна в България.“

 

Американците го следват като бог

Чужденците са луди по българските ритми, а студентите му в академията ходят по него като след бог. „Когато някой, независимо кой, чуе един път българската музика, и дотам – той се влюбва в нея!  – пали се музикантът. – Знаеш какво значи мерак. Като се влюбиш, лесно ли излиза този мерак? Те ни следват навсякъде! Да не казвам голяма дума, ама в нашата територия, Сан Франциско, почти всички музиканти са минали през мойта школа. Страната тук ме подкрепя, дават ми големи пари да правя големи оркестри, да уча музикантите. В момента ми отпускат средства, за да уча едно българско дете, щото видях колко е талантливо, а няма средства да учи. Джеси Стремски е с майка българка и баща американец“, казва Румен.

Той пътува много и по всякакви музикални уъркшопове, където също учи американци на българска музика. „Тук се отделят много средства за спонсориране на таланти – и от държавата, и от различни организации. Американци отпускат средства на нас, преподавателите, за да учим талантливите българчета, представяш ли си?“

 

Семейство от артисти

Румен живее в Бъркли – малко градче, известно с едно от най-престижните музикални училища в света – „Бъркли“. Градчето е на 10 минути път с кола от Сан Франциско, само един мост го дели. Там Румен има фамилна къща с двор. „През септември вдигам още един етаж. Ще направя мое частно училище и звукозаписно студио. Време е да събера цялата си дейност в моя частна компания“, казва Румен. Съпругата му Шира Сион е американка от еврейски произход и в дома им се празнува и Коледа, и Ханука. Шира също е певица и води вокална група „Китка“ в щата Оукланд. „Много са талантливи, обикалят целия свят, правихме концерт и в НДК заедно с „Мистерията на българските гласове“, хвали жена си Румен. Шира го видяла как свири и се влюбила от пръв поглед и в музиката му, и в него. „Беше на една наша балканска Нова година в голяма зала в Сан Франциско. Голям купон беше, 2-3 оркестъра свирихме цяла нощ. Там се запознахме с Шира и така тръгна любовта ни“, разказва Румен.

Синът му Ангел предпочел да остане в Пловдив, а Румен му купил място близо до града и му вдигнал хубава къща. Там Ангел живее с жена си и е дарил Румен с внук, също Румен. Синът често дава поводи за гордост на баща си. „Ангел е толкова талантлив, нямаш си представа! Казах му: „Талантът, който Господ ти е дал, не е достатъчен. Всички знаят, че ние, ромите, сме надарени от Господ. Но аз искам ти да бъдеш и грамотен музикант.“ Затова Румен записва талантливото си момче да учи тамбура в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка. После Ангел завършва и Академия за музикално и танцово изкуство също с тамбура. „Синът ми е и един от най-големите цигулари в България, свири и на пиано“, казва с гордост бащата. Ангел е защитил докторантура в академията в Пловдив също по тамбура.

Дъщерята Стефка е при него в Сан Франциско. Тя е много талантлива танцьорка, но в момента отглежда двете си деца. Работи като главен мениджър във фабрика.

 

 

Български истории

За честта на пагона – лейтенат Шопов – възпитаник на академия „Уест Пойнт”

публикувано

на

Професия войник – една от най трудните. Изисква не само физическа сила, но и психическа издържливост, и емоционална стабилност. Една от най-престижните академии за подготовка в тази сфера е американската „Уест Пойнт” в Ню Йорк. Тя е отворена и за кандидати от чужбина, но бройката им не е голяма както в другите университети и всяка година малцина кадети от извън САЩ прекрачват прага й. Сред завършилите има няколко българи, един от които е лейтенант Николай Шопов. Той разкри детайли за това как е успял да влезе в това училище и да издържи на тежката програма.

Лейтенант Шопов е

Роден в Гоце Делчев

през 1994 г. Нетипично за твърдостта на войника, той споделя, че за него това е малко, но китно градче. Баща му е офицер от Българската армия и поради естеството на работата на военнослужещите се наложило да премести цялото четиричленно семейство в столицата. Там, през 2013 г. Николай Шопов завършва Софийската математическа гимназия.

След това кандидатства и е приет в Националния военен университет във Велико Търново. По време на първата си година като курсант разбира, че е обявено място за кандидатстване в „Уест Пойнт” в САЩ. „Имах информация за престижа и трудностите, които дори самите американци срещат не само по време на кандидатстването, но и при обучението“, казва българинът.

„Знаех, че това е голямо предизвикателство и ще бъде много трудно, но воден от своята увереност в способностите си, силното ми желание и

Амбиция да се обучавам сред най-добрите

Лейтенант Шопов по времето, когато е кадет в “Уест Пойнт”

реших да кандидатствам. Изискваше се кандидатите да отговарят на определени изисквания като възраст, семеен статус, минимален бал, здравословно състояние. Освен това трябваше да се явя на поредица от тестове и интервюта, като TOEFL, SAT, физически тест, обстойни медицински прегледи, интервю с военния аташе на САЩ в София и други. Много ми помогнаха знанията получени в гимназията, физическата подготовка в Националния военен университет, добрите познания по английски език и най-вече моралната подкрепа от моето семейство“, разказва лейтенант Шопов.

Обучението в „Уест Пойнт“ продължава 4 години. В учебната програма освен военни дисциплини и полеви подготовки, има и обучение по предмети в цивилната област, подбрани в зависимост от специалността на кадетите. При завършването си всеки кадет получава и бакалаварска степен по цивилна си специалност.

„Моята бакалаварска степен е по специалност „Компютърни науки”, уточнява лейтенант Шопов. Той

завършва „Уест Пойнт“ през 2018 г.

Лейтенат Шопов във вечерта преди да се дипломира в академията “Уест Пойнт”

Лейтенант Шопов след дипломирането в “Уест Пойнт”. Произведен от кадет в офицер.

и е произведен в звание лейтенант. „След това поех по пътя на офицера в българската армия като командир на взвод“, казва лейтенантът. „По време на обучението си в Америка научих много неща както във военната област така и в академичната. Американската армия има голям опит при водене на съвременните операции и прилага по интересен начин поуките от практиката в обучението и тренировките на бъдещите офицери. Изключително много се набляга на физическата подготовка, психическата устойчивост, лидерските умения, честа и достойнството. Затова и слогана на академията е

„Дълг, Чест, Родина”

(Duty, Honor, Country). Мога да кажа, че военната академия „Уест Пойнт” ми даде всичко необходимо за да се изградя като офицер и лидер на тактически формирования от Българската армия“, категоричен е лейтенантът. “Мога отговорно да заявя, че съм подготвен за участие в съвмести мероприятия в съюзнически формат като член на НАТО“, добавя той.

Както всяка друга професия, така и военната е съпътствана с трудности и несгоди, споделя Шопов. „Особеното тук е, че е свързана с управление на хора, че се управляват войскови еденици и успеха не зависи само от еденичното представяне на отделния военнослужещ, а от комплексния резултат на цялото подразделение“ уточнява още той. „Не случайно в „Уест Пойнт” се обръща изключително голямо внимание на лидерството, на изграждането на лидери, които да дават пример и умеят да вземат целесъобразни решения в кратки срокове в екстремни ситуации“, посочва той.

Лейтенант Шопов казва, че няма голям опит в Българската армия, защото е там едва от една година, назначен на първата си длъжност – командир на взвод. Но благодарение на посолството на САЩ в България, е получил уникална възможност и

завършва два от най-трудните и престижни курсове в американската армия

– Ranger course и Infantry Basic Officer Leader Course. „Особено се гордея, че успешно завърших Ranger course във Форт Бенинг, Джорджия и съм първият и единствен за сега българин успял да го стори. Това е курс, при който обучаемите се довеждат до пределa на човешките възможности във физическо и психологическо отношение и в същото време се изисква вземане на целесъобразни решения и умело воедене на подчинените подразделения за успешно изпълнение на поставените мисии“, разкрива Шопов.

Не случайно завършилите успешно този курс носят с особена гордост и чест на дясното си рамо баджа RANGER и се ползват с уважение от страна на своите колеги.

 

Лейтенат Шопов (вляво) време на Ranger course в щата Джорджия

Развитието на Българската армия е свързано с модернизацията на въоръжението, техниката и оборудването, провеждането на съвместна подготовка и участието в многонационални учения в съюзен и коалиционен формат, категоричен е лейтенант Шопов. „Имайки предвид проектите за модернизация на нашата армия и планираните за настоящата година съвместни многонационални учения мога да кажа, че сме на правилния път и съм оптимист за бъдещето на въоръжените сили на Република България“, казва той.

Лейтенантът ни е уверен в смелостта на българския войник. „Нашите войници и сега, в мирно време, както в миналото, когато е имало войни,  изпълняват с достойнство и чест задачите по ангажиментите на страната ни по поддържане на международния мир и сигурност в Афганистан и други конфликтни точки по света. Заради техния професионализъм, смелост, решителност и всеотдайност в трудни моменти, те се ползват с уважение и доверие от нашите съюзници и коалиционни партньори. Не трябва да забравяме славното минало и да продължаваме да произвеждаме войници каквито е имало тогава“, заявява лейтенантът ни.

„До края на годината ни предстои участие в поредица от национални и междунарадни учения. Част от тях ще бъдат проведени на територията на Република България а другата част на теритириите на страни съюзници и партньори (Румъния, Унгария, Хърватия, Северна Македония, Грузия и др.) Целта на тези учения е да се повиши оперативната съвместимост между участниците, да се засили сътрудничеството в областа на сигурността и се изгради по-голямо доверие”, посочва лейтенант Шопов.

На всички българи лейтенант Шопов пожелава здраве, късмет, решителност и по-голямо самочувствие.  Да вярват в способностите си, да бъдат упорити, задружни и да не спират да следват мечтите си.

Продължете по-нататък

Българи в Америка

От Пловдив до шериф в Америка – сбъднатата мечта на Георги Андреев

публикувано

на

от

„Америка наистина е страна на неограничените възможности, сам се убедих в това. Тук сбъднах своите три детски мечти – станах полицай, пожарникар и професионален шофьор. Постигнах всичко с много труд и упоритост”, споделя 54-годишният пловдивчанин Георги Андреев. Той е първият български шериф в щата Вирджиния.

В Америка пристигнал през 1998 г. със съпругата си Таня и 10-годишната им дъщеря Люба. Младото семейство кацнало на летището само с 6 куфара, като

Георги не знаел нито дума английски

Тогава той е на 33 г. и след завършване на полицейската школа в България и 4 години работа като надзирател в затвора в Пловдив, току-що е получил предложение за издигането му в командир на отделение. Съдбата обаче му отрежда друго – да започне от нулата и сбъдне детската си мечта, но не в България, а зад Океана.

„След като жена ми спечели зелена карта, тя бе усмихната и щастлива, а аз – нещастен! Не знаех нито дума английски, нито къде отивам, а и една от мечтите, за които се борех с години – да стана полицай в България, трябваше да изоставя”, разказва Георги.

Днес живее във Вирджиния бийч и работи в Норфолк.

Георги със съпругата си, сн.; фейсбук

За началото си спомня, че било малко стресиращо. Със съпругата си започнали да градят всичко от нулата на американска земя. Посрещнали ги приятели на летището и помогнали на Георги да си намери първата работа. Започнал като мияч на автомобили в автосалон, но с усърдието си бързо спечелил доверието на работодателя си.

За негов късмет се оказало, че в автосалона работят пенсионирани детективи, и Георги споделил с тях, че иска да стане полицай в Америка. Още повече че имал известен опит от България. Помогнали му с лични контакти и добра препоръка. Макар че тогава е вече на 35 г., бившата млада надежда в леката атлетика от Спортното училище в Пловдив с лекота покрива физическите тестове и издържа писмения изпит. Така през 2000 г. Георги започва работа като

Полицай към шерифа в Норфолк

С упорит труд израства бързо в кариерата и скоро става част от бойно ядро, на което поверяват охраната на арестанти и потушаването на безредици зад решетките.

Георги Андреев (вляво), сн. Фейсбук

Тук Георги преживява и първата си рискова акция. В затвора избухва сбиване между две гангстерски групи. Той и още 16 негови колеги, екипирани с шлемове, противогази и въоръжени с газови пушки, трябва да се изправят срещу 40 разгневени затворници, като рискуват да се превърнат в техни заложници. Когато акцията по потушаването на конфликта започва, Георги и останалата част от бойното ядро успяват в последния момент да издърпат свой колега, за да не се превърне в заложник.

Първият сблъсък на Георги с американското правосъдие

се оказва пак покрай работата. Принуден е да дава обяснения защо при приемането на мъж в ареста е извадил ръката му от рамото. За да сломи съпротивата на нарушителя, шерифът бил принуден да приложи хватка, с която да обезвреди мъжа. По-късно съдията се произнася, че Георги е действал в рамките на правомощията си и не е нарушил правата на задържания.

„Оказва се, че тук при всеки настъпил екшън отиваш на съд и трябва да обясниш защо и какво си направил. Това е нещото, което ме възмути”, разказва Георги. И допълва, че да си надзирател в Америка, е по-рисковано, отколкото в България. Причината е, че в затворите и арестите зад Океана нападенията са по-чести, а затворниците – с повече права.

Както в американските филми, професията надзирател не е безопасна в САЩ. Георги обяснява, че като си вършиш работата професионално, нямаш проблеми, но никога не си застрахован. Не крие обаче, че е получавал заплаха от затворник. Един от тях се заканил, че ще открие къде живее и на улицата униформата няма да го спаси.

След 6 г. в шерифството Георги решава, че е дошло време да постигне следващата си детска мечта – да стане пожарникар. След като издържа тестовете, се оказва в пожарната на Норфолк, където огнеборците гасят пожари, ала в същото време са и парамедици, оказващи първа медицинска помощ при постъпване на сигнал на тел. 911. До днес работи там. Харесва работата си, но обяснява, че това, с което не се свиква, е

Да се изправяш лице в лице със смъртта

Досега не може да забрави дежурство, при което е повикан да окаже помощ на 25-годишно момиче, скутерът  се оказва пометен от кола, която е минала през кръста на момичето. „През цялото време ме питаше дали ще оживее. Обещах й , че ще живее, и с колегата направихме всичко необходимо по обездвижването. Закарахме я до близката болница, ала по-късно разбрахме, че е починала. Почувствах се зле, бях  дал надежда, а после разбирах, че не е могла да се пребори”, разказва той.

Екип на пожарната в Норфолк в действие

 

Разбира се, не липсват и комични ситуации по време на работа. При едно от дежурствата Георги и колегите му са изпратени на адрес, където дъщеря открила майка си „припаднала”. Когато пристигнали на място, се оказало, че жената просто спи дълбоко. Щом чула суетенето около себе си, пенсионерката се събудила и учудена попитала какво прави екипът на 911 в дома. След това ги помолила да подадат чаша вода, и без това са дошли на крака.

За да си пожарникар в Америка и на ниво, ти се налага да учиш и работиш непрекъснато. Всяка година огнеборците покриват физически тестове, които са решаващи за оставането им на работа. Така през цялата година са принудени да поддържат добра физическа форма. За целта във всяка служба има силов кът за тренировки.

При въвеждането на ново оборудване или екипировка пък всеки служител се запознава с нея първо теоретично, след това на живо, минава през тестове за работа с нея, покрива сертификати, които са важни за оставането му в професията.

Засега Георги не мисли да се връща в България, казва, че това може да стане като се пенсионира.

Продължете по-нататък

Български истории

143 децибела: „Гинес“ обяви българка за най-мощния глас на планетата (ВИДЕО, СНИМКИ)

публикувано

на

от

Смиляна Захариева не може да скрие сълзите си при новината от „Гинес“

Тя е усмихната, позитивна, емоционална, чаровна! И има най-мощния глас на планетата. Българската народна певица Смиляна Захариева получи официално доказателство за това чрез сертификат от “Гинес“. През миналата година тя спази всички указания и изисквания на Книгата на рекордите, като изпя „Излел е Дельо хайдутин” с невероятните 143,8 децибела. Този рекорд я вписа съвсем официално в „Гинес“, а новината за успеха дойде преди дни – в средата на юни.

До този момент в Книгата за световните рекорди стоеше постижението на Ник Стефънсон, който обаче достига своите над 123 децибела с викане.

Смиляна е завършила фолклорното училище в Широка лъка. Обиколила е света с великолепния си глас и навсякъде събира възхищение и възторжени аплодисменти.

Смиляна Захариева не може да скрие сълзите си при новината от „Гинес“

 

Силата на гласа на българката е около 15 пъти по-силен от средната височина на човешкия глас.

При нормален разговор човешкият глас достига до 30 децибела, а при пеене може да се развие до 110. Захариева обаче влиза в Книгата на рекордите за Гинес с постижение от над 140 децибела. Според учените такава сила на звука може да спука тъпанчето на човек и се равнява на

звук от изстрел от огнестрелно оръжие или прелитащ самолет

Захариева обаче смята да използва силния си глас и родопския фолклор, за да лекува. “Зная, че гласът ми въздейства, вълнува и променя аура. Тази сила и специфичност ще ги използвам за лечение на хората с помощта на Родопите и чановете”, написа тя в профила си във фейсбук, след като обяви там и новината, че е получила сертификат от “Гинес”.

Смиляна е трябвало да изпълни конкретно многото подробни указания на екипа от Книгата на рекордите, за да стане собственик на сертификата.

„От „Гинес“ ми поставиха условието микрофонът да е отдалечен от мен на 2,5 метра и да е поставен на 1,5 м височина, независимо от това къде се правеше. Уредите отчетоха 113,8 децибела”, обясни Смиляна.

Българката и екипът й по време на изпълнението, което се превърна в рекорд

Има специална формула, която изчислява загуби в далечината. С 6 децибела например се намалява силата на гласа на всеки половин метър.

“Ако микрофонът е на 2,5 метра отстояние от мен, реално от устата ми до уреда аз губя 30 децибела. Като се пресметнат степента и силата на разсейване на звука за тези 2,5 метра, то те се равняват на 143,8 децибела”, разказа преди време тя.

От „Гинес“ имали редица условия към вида на залата, ако опитът се провежда на закрито, както и към вида на шумомера, с който е измерена мощта на гласа на Смиляна.

Искали са шумомерът да е от най-високия клас

на пазара. Тъй като подобно устройство струвало доста скъпо – 7500 евро, за опита й помогнали от фирма.

Те не поставили на пловдивчанката никакви финансови условия. След това трябвало да бъдат изпълнени и останалите изисквания на Книгата за рекорди. От „Гинес“ поставили условие, ако опитът се изпълнява на открито, външният шум да е под 60 децибела. Но тъй като опитът зависел от това дали ще има вятър или не, то Смиляна решила да ползва студио.

Друго условие от „Гинес“ било певицата да не впръсква нищо в гърлото си и затова пловдивчанката решила да не пие дори вода, за да не компрометира опита си, който бе проведен на 27 септември м.г.

Решението на „Гинес“ с придружаващия го сертификат пристигнало на 18 юни т.г.

До последно тя пазела в тайна деня на опита си, за да могат с екипа й да се съсредоточат върху поставените цели и изисквания. “Заложих на астрологията за определянето на дата”, разказа още Смиляна.

Тя не за първи път покорява с мощния си глас

публиката. Преди време при нейно изпълнение уред отчете мощ на гласа й от 131.17 децибела. Тогава народната певица от Пловдив подаде данните от замерването към екипа на „Гинес“.

Заради предишния рекордьор, който стигнал високите децибели с викане, представителите на „Гинес“ насочили пловдивчанката да се включи в състезание за крещене, но тя категорично отказала. Не се отказала обаче да намери начин да покаже, че гласът може да бъде красив, мощен и въздействащ, без да се крещи истерично.

 

Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама Enter ad code here

Най-четено