Открийте ни и в

Български истории

Скатов по заледения скат на живота

Българинът е първият в света, покорил 8-хилядник като веган, без шерп и кислород
bgvoice

публикувано

на

БОРЯНА АНТИМОВА

На 15 май българският алпинист Атанас Скатов изкачи изключително тежкия Канчендзьонга – третия по височина връх в света. Той е един от най-успешните покорители на най-високите върхове на планетата, но името му обикновено се свързва повече с факта, че го е направил като веган. За няколко години обаче – от 2013 до 2018-а, е постигнал уникални резултати: 16 експедиции, 13 успешно изкачени върха, като 7 от тях са 8-хилядници. Стaвa пъpвият вeгaн в cвeтa и пъpвият бългapин, изкaчил Ceдeмтe кoнтинeнтaлни пъpвeнци нa плaнeтaтa – Sеvеn Summits; пъpвият бългapин, изкaчил вpъx Eвepecт (8848 м) пo ceвepния и пo южния мapшpут (2014 и 2017 г.); пъpвият бългapин, изкaчил нaй-бъpзo двa въpxa нaд 8000 м (Eвepecт и Лxoтцe, мaй 2017 г. зa 5 дни и 12 чaca); c нaй-бъpзa eкcпeдиция в cвeтa нa вpъx Maкaлу (8481 м зa 94 чaca), пише в. „Труд“.

Скатов е и пъpвият бългapин,

изкачил 2 oceмxилядникa зa 23 дни

– Aнaпуpнa и Maкaлу, и достига до 7900 м на Джаулахири през мaй 2016 г., като Дxaулaгиpи и Maкaлу aтaкувa в aлпийcки cтил в paмкитe нa ceдмицa. Той е и пъpвият бългapин, учacтвaл в 4 eкcпeдиции нa въpxoвe нaд 8000 м зa 90 дни – Aнaпуpнa, Дxaулaгиpи, Maкaлу и Гaшepбpум 2 пpeз 2016 г. Първият българин е, който е учacтвaл в 16 eкcпeдиции зa 5,5 гoдини, кaтo 8 oт тяx ca нa въpxoвe нaд 8000 м. Но като най-ценно свое постижение определя факта, че е пъpвият вeгaн в cвeтa, изкaчил вpъx нaд 8000 м coлoвo и бeз упoтpeбa нa изкуcтвeн киcлopoд вpъx Чo Oю в Хималаите, (8201 м, нa 13 май 2018 г.).

Атанас Скатов от връх Манаслу Скатов отправя послание към сина си: „Обичам те, Васко!“
Атанас Скатов на Еверест, 2017 г.
Атанас Скатов  – Чо Ою лагер 2,7200м
Атанас Скатов със сина си Васил
Атанас Скатов – Пакистан 2016 2
Агрономът Атанас Скатов
Атанас Скатов – Antarctica 12.2014
Атанас Скатов – Манаслу, октомври 2015 г.

На 10 октомври той представи „Гашербрум“ – третата си книга от поредицата „Над 8000 метра“ и четвъртата от поредицата „Дневниците на един веган“ (изд. „Кибеа“). Своите впечатления той трансформира в 150 вдъхновяващи мотивационни лекции, в които надъхва хората чрез личния си пример да не се отказват да преследват мечтите си.

И след всички тези постижения Скатов дори не се назовава алпинист, не членува в нито едно такова сдружение, преди да тръгне да покорява върхове, не е спортувал, дори не е ходил на курсове по алпинизъм. Сред другите наши алпинисти той е като вълк единак, но това не го притеснява. Как един доктор на науките по растителна защита постига всичко това?

„Като малък мечтаех да стана капитан на кораб“, връща се в детството си роденият в Сливен на 11 март 1978 г. Наско. Когато идва време да кандидатства във Военноморското училище във Варна, се замисля как той, свободолюбивият тийнейджър, ще трябва да учи 5 години при строг казармен режим, а после да работи каквото му кажат още 8 години.

Баща му е агроном, доктор на науките по растителна защита, и Наско от малък му помага в бизнеса. Като ученик в V–VII клас често стига до финалите на състезания по растениевъдство по линия на ТНТМ, а като студент по растителна защита в Пловдивския аграрен университет постъпва със знания на петокурсник. През 2005 г. защитава докторантура в престижния Хумболтов университет в Берлин, връща се в България и започва работа в Института за защита на растенията в Костинброд.

Мечтата му още като следва е

да се занимава с наука

но вижда, че в института „времето е спряло“ и че наука вече няма. Връща се в Германия, работи в институт по специалността, а след това е приет за асистент в Лесотехническия университет в София през 2008 г. След един семестър и работа, за която винаги е мечтал – да преподава, е принуден да напусне, защото съпругата му, тогава бременна, не желае да се премести в София. А семейството е по-важно. „Можех да се върна и в Германия, там заплатата ми беше 4000 евро месечно, но си казах, че и 50 хиляди да ми даваха, след като съпругата ми не искаше да дойде при мен с детето, за какво са ми тия пари“, споделя Наско.

Пълната промяна в живота му започва през 2011 г., когато след тежък развод решава да прави нещо ново. Тогава е на 33 години, вече не е длъжен да се съобразява с никого. До този момент изобщо не е ходил в планината, нито е спортувал, без да има връзка с алпинисти. Избира прехода по маршрута Ком–Емине за 16 дни. След това прекарва 20 дни в Тибет в търсене на духовно равновесие. Там посещава базовия лагер на Еверест и си казва, че един ден ще изкачи този връх. И оттогава повече от 7 години прави само това. „Отстрани всичко може да изглежда розово, но аз от 2011 г. не ходя на работа. Излязъл съм по собствено желание от зоната си на комфорт и оцелявам не само в планината, но и тук. Търся си спонсори, издържам се с издаване на книги, за което съм благодарен на издателство „Кибеа“, провеждам мотивационни лекции, но не е лесно“, признава доктор Скатов.

Мотивацията му да

 изкачва 8-хилядници само с растителна храна

 не е просто самоцел, заради славата, а почива на дълбоки негови убеждения като специалист по растителна защита. Населението на нашата планета се увеличава непрекъснато, вече сме 8 милиарда, и заедно с това се отглеждат все повече животни. В момента 60% от аграрните площи са засети с растения за изхранване на животните. И макар населението да се увеличава, земеделските площи няма накъде да се разширяват. От отделения от животните метан се разрушава озоновият слой, а екскрементите им се просмукват в почвата и я замърсяват. „Колкото повече хора се откажат от консумация на месо и животински продукти, толкова по-добре за планетата. Аз съм против животните да бъдат измъчвани, но и не смятам, че трябва да има свръхпроизводство на животински продукти“, казва Скатов.

Той решава да засили посланието си, като докаже, че дори при изкачването на 8-хилядници е възможно да оцелееш само с растителна храна. „Реших лично да проверя дали мога да се натоварвам, да спортувам, да живея с режим на хранене, изключващ всички животински храни“, казва веганът. По време на експедициите си набавя протеини, ценни минерали и витамини от спагети, ориз, картофи, боб, ядки.

Какво изпитва човек, когато е на голяма надморска височина, където стъпва не върху сняг, а върху лед и въздухът е разреден? Наско разказва за два случая, когато е

бил на косъм от смъртта

 При изкачването на връх Анапурна през 2016 г. той заедно с още няколко съмишленици увисва на една заледена отвесна стена. Всички се държат само на едно въже и на една цев, забита дълбоко в леда, защото един от шерпите се е омотал и не може да мръдне. И ако тази цев се извади от леда, всички падат и загиват. Но успяват да се измъкнат.

През миналата година, когато Наско е абсолютно сам на връх Чo Oю, 8201 м, пада гъста мъгла с 5 м видимост. Той е на едно дълго и равно като тепсия плато. Има GPS следач само за проследяването му, като изкачването му се следи на живо от страницата му, но самият той няма навигация, с която да уточни местоположението си. Има опасност, ако мъглата още се сгъсти, да не може да се върне. Но той тръгва по следите от котките на обувките и успява да стигне на нужното място.

Твърди, че никога не е изпитвал страх, а по-скоро се е задействало чувството му за съхранение. Дали един доктор на науките се справя по-успешно в екстремални условия? „А ти как мислиш? – отговаря с въпрос Наско. – Да защитиш един докторат на чужд език в чужда държава означава, че си много трудолюбив и дисциплиниран. Там, освен че 3 години съм правил научни опити и експерименти, 8 месеца след това по 12 часа минимум на ден съм писал докторантурата си на компютъра. Този тренинг сега ми помага във всичко, с което се занимавам – дали ще качвам планини, или ще работя някъде, с каквото и да се занимавам, аз съм всеотдаен, добре организиран и дисциплиниран.

 Колкото повече опасности има

 толкова съм по-съсредоточен и внимателно оглеждам и преценявам всичко.“

„Много е важно, когато решиш да правиш нещо, да си наясно защо искаш да го направиш – обяснява Наско. – Аз изкачвам тези върхове, първо, защото все още проверявам може ли е един веган да издържи в екстремални условия и дали този начин на хранене е подходящ за голяма част от популацията на нашата планета. Второ, доказвам, че човек, който никога не е бил спортист, не е карал курсове за алпинист, може да го постигне… Защо да съм свръхчовек? Просто имам ясна цел, ясна мотивация и визия.“

И никога не се е страхувал от бялата смърт? „Не че ми е лесно там, трудно ми е! Изключително ми е трудно! – Наско все пак открехва завесата, въпреки че през цялото време твърди, че не се е страхува. – Замръзвали са ми и ръцете и краката. Почти всеки път при атака на връх тръгваме предния ден вечерта. Цяла нощ вървим, по 12-13, някой път и по 16 часа в едната посока до върха и още 10-12 часа до последен лагер. Не в сняг, а в лед. Цяла нощ аз не чувствам ни ръце, ни крака и в началото си казвам: „Е, този път посиняха и почерняха и сигурно ще ми ги режат…“ Обаче като ме напече слънцето на другия ден, след половин час всичко е ОК.“

Провел е 150 лекции из цялата страна на тема как се сбъдва мечта. Те преминават в академичен дух – добре подредени, онагледени и на достъпен език. „Преди няколко дни се качвахме с едни хора на връх Ботев и единият човек на 63 години каза: „Аз бях на твоя лекция във Варна и като слушах, се почувствах на 30 години и че мога абсолютно всичко да постигна в живота си. Толкова мотивираща лекция не бях чувал в живота си.“ Ето това истински ме радва. За мен най-големият успех не е изкачването на поредния 8-хилядник, а когато чрез моите лекции и книги вдъхновя и мотивирам хората да повярват в собствените си възможности и да знаят, че невъзможни неща няма! Да придобият куража да изкачват своите си върхове, независимо с какво се занимават“, вълнува се Атанас Скатов.

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Натисни, за да коментираш

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Български истории

София, щата Ню Мексико: Едно US селище, основано от българин

bgvoice

публикувано

на

от

Едно селище в щата Ню Мексико носи името на отдалечената на хиляди километри от там столица на България. И докато София в България отпразнува своя празник на 17 септември, от София в САЩ идва историята на нейния основател – здрав българин с големи мустаци, избягал от революциите и бедността в родината си в началото на 20 век.

Той се е казвал Георги Белчев (1885-1980) и преди повече от век стъпил на брега на остров Елис в Нюйоркския залив. Пристигнал от Попово край Търговище, без да знае и дума на английски, съвсем сам, със завършен едва трети клас и само с 4 долара в джоба. Но с голямата мечта да успее.

Един от внуците на Георги Белчев публикува преди време снимка от селището София във форума ghosttowns.com през 2010 г. Снимката е от около 1918-1920 г.

Затова с пристигането си в САЩ той се захванал здраво за работа – в железниците, каменовъглените мини, заводите за стомана… Спестявал пари и през 1908 г. станал гражданин на САЩ, разказва историята му сп. „Албакърки”. По това време сенаторите в щата Ню Мексико приели закон за привличане на емигранти, тъй като на територията му имало много малко местни жители и прекалено много земя. Новите разпоредби гласяли, че всеки заселник можел да получи земя, която да достигне максимален размер до 5000 акра. Георги Белчев дочул за това и поел към новия си живот в Североизточно Ню Мексико, където при обветрения край на високите равнини земи са предоставяни на заселници. Скоро българският смелчага се сдобил със 160 акра земя (около 0,6 кв. км), за които платил 40 долара. Не след дълго

вдигнал каменна къща

и засял шарен боб, но не минало много време, когато разбрал, че няма да се справи сам.

Така един ден Георги Белчев публикувал обяви в българоезични вестници в Чикаго и Сент Луис. Следващите две години започнали да пристигат други българи – Георги Коларов, Димитър и Иван Костадинови, Ганчо Белчев, Иван Стоянов, Ристо Наумов, Коста Димитров, Кольо Илиев, Цочеви, Дойчинови. Едно от семействата, Ристо и Спаса Наумов, заселници от Македония, дошли с тяхната млада дъщеря – Василка. Само четиринадесетгодишна, тя се омъжила за Георги Белчев, който бил тогава на двадесет и девет години. Двамата създали семейство с шест деца, вдигнали още една къща и миризмата на зелеви сърми и баница изпълнила новия дом в прерията. След това звуците от смях, накрая и английският език.

През 1912 г. жителите на селището се събрали на общо събрание, за да изберат име на новооснованото селище. След дълги дебати градчето било кръстено София, на името на столицата на България. Куриозното е, че Георги Белчев никога не е стъпвал в българската столица, но имал представата за нея като за нещо специално. Затова нарекъл основаното от него селище именно на нея, с надежда за благоденствие и успешен живот.

Той издълбал дървена крайпътна табела и я забил в земята близо до Магистрала 64, на 18 км от къщите. Щатът Ню Мексико не харесал саморъчно направения знак, както и името, което било написано на него. Според официалните власти „София“ звучало като име на нечия приятелка. „Не, не! Не Со-ФИИ-Я. СОФ-ия.

Много стар и велик град, Соф-ия!

обяснявал на властите Белчев. И отстоял своето.

София, Ню Мексико, започнала да се разраства. През 1914 г. покрай нея започнала да минава железопътна линия и така го свързала с окръжния център Гринвил. Тъй като новата София била разположена на важен кръстопът, щатските власти в Ню Мексико открили там и пощенска станция. Отворено било и училище, а след настояването на Георги Белчев щатът отпуснал пари за училищни автобуси. В училището освен на английски се учело и на български. През 1916 г. осемте български семейства в София получили правото да владеят усвоените от тях площи. Това вече им позволило с общи усилия да си построят и къщи за всяко семейство.

Към края на Първата световна война всяко семейство в селището вече обработвало от 120 до 150 акра земя. Натрупаният опит позволил на кооператорите да специализират производството си. Произвеждали жито, царевица, боб, просо, картофи, но най-много се сеел боб, от който всеки обработвал по 60 до 70 акра и който имал много добра цена. Търсенето на селскостопанската продукция през годините на Първата световна война било голямо. Изкупуването на произведеното осигурявало редовни доходи на жителите на София. Така те успели да си купят 124 селскостопански машини. С тях българите започнали да обработват по-добре и по-лесно стопанисваната земя. През 1920 г. заселниците купили земята.

Една част от тях продали дяловете си и през 20-те години се завърнали в България. Останалите

продължили живота си като еднолични фермери

между двете световни войни.

Щастливите времена обаче не продължили вечно. По време на Голямата депресия (1929-1933 г.) землището на София е нападнато от скакалци, бедствието опустошава почти цялата реколта. Много от заселниците напускат София и се връщат в Средния Запад. След Втората световна война селището запада. През 1963 г. е затворено училището. Постепенно останалите български заселници и техните деца напускат София и се преселват в близкия град Клейтън и други градове на Ню Мексико и Тексас.

Георги Белчев останал. Той казвал, че улиците на Америка са павирани със злато и ако си честен и работиш здраво, ще успееш, споделяли синовете му Джорд и Стив. И те, описани от американското списание, както и баща им имали широките лица на източноевропейци, но носовият им тексаски говор припомнял на околните, че са много, много далече от Балканите.

Създателят на София в Ню Мексико починал в Клейтън през 1980 г., на 95 г., притежавайки над 3600 акра земя (14,6 кв. км). Много по-младата от него Люси живяла до 1996 г., когато починала на 98 г. През 2010 г. починал и синът им Джордж, който бил завършил технологични науки в Тексас, играл в баскетболния отбор Red Riders и имал четири деца. Един от внуците на Георги, който носи името на дядо си, Георги Белчев, публикува преди време снимка от селището София във форума ghosttowns.com през 2010 г. Снимката е от около 1918-1920 г.

Днес София в равнините на Ню Мексико продължава да съществува, но там живеят съвсем малко хора, в центъра му има няколко сгради, а в далечините се виждат няколко стари, поизоставени чифлика, напомнящи за това колко е трудно да се препитава човек там.

Селището сега

 

Завръщане в Родината

През 1969 г. Белчев и съпругата му Василка, която всички наричали Люси, отпътували за първи път обратно към България. Това трябвало да бъде тяхното закъсняло сватбено пътешествие. България вече била част от Съветския блок и Белчев срещнал проблем да пътува свободно из страната, както и в столицата София. „Тайната полиция ги следвала навсякъде. Следвали ги, защото татко постоянно говорел колко велико било в Америка”, споделя Джордж, единият от синовете на стария емигрант. Георги и Василка спрели в родния град на Георги Белчев – Попово, където по-голямата част от хората, включително и децата, работели на държавните полета.

„В САЩ ти можеш да притежаваш своя собствена земя“, разказвал на хората Белчев. „Както изглежда, хората там убедили татко, че е най-добре да си затвори устата. След като си тръгна от България, той никога повече не се обърна назад“, допълва Стив, друг от синовете му. През 1979 г. Белчев и жена му напуснали София и се преместили да живеят в Клейтън.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Валя Брадшоу – от модните корици в София до Мериленд

bgvoice

публикувано

на

от

БОРЯНА АНТИМОВА

Преди тя е била една от красавиците от кориците на модните ни издания, сега – отново модел, доказваща, че възрастта е единствено състояние на духа. Демонстрира това и като една от най-младоликите носителки на титлата „Мисис Баба 2010”. Валя Брадшоу от Анаполис, щата Мериленд, впечатлява с артистичните си пейзажни фотографии, с изящните си бижута, сякаш всяка фибра от нея е изтъкана от любов към красотата – в света наоколо и в отношенията между хората.

Родена е в София в семейство на военен лекар.

„Той вечно се местеше по военните поделения из цяла България, а с него и ние с брат ми и майка ми. Следвахме го неотлъчно, винаги заедно. Сменях градове, квартири, училища, учители, съученици… Към старите приятели прибавях нови, не страдах, а се наслаждавах на промените. Където и да отидех, при каквито и условия да живеех, винаги намирах съмишленици и начин да правя това, което обичам“, казва Валя.

Със съпруга си Ройс Брадшоу

Когато е на 12 години, семейството й се мести за няколко години в Алжир и родителите й работят като лекари в болница в малък град. Тя започва да учи френски с първокласниците в едно френско училище и завършва с децата на възрастта й, усвоява и арабски.

„Когато учителят по арабски излизаше,

оставяше ме да го замествам с малките

Директорката на училището, французойка, нашата учителка по френски, ми повери списването, графичното оформяне и печатането на училищния вестник, който пълнех главно с мои есета“, казва дамата.

Накрая семейството й се установява отново в София, в квартал „Изток”. Тя много обича да рисува. Преди, когато с родителите и брат си живее в тавански апартамент, тя го изрисува целия. Мечтае да стане актриса или художник, иска да кандидатства в Художествената гимназия, но баща й, доста консервативен човек, казва: „Там са децата на големците. Там не е за теб“.

Завършва гимназия и кандидатства архитектура. „Няма да забравя, на изпита ми се падна да рисувам черга. Баба ми от село Беглеж, Плевенско, много тъчеше и обичах да я гледам… Завърших архитектурата, но така и не успях да ѝ подаря сърцето си“, споделя дамата. Днес обича да казва, че е архитект по образование, но артист по душа.

По време на следването си започва да се снима като манекен – първо за рекламни брошури на ресторанти, а после и за модните списания.

Валя като модел на корицата на сп. “Лада”

„Тогава нямаше конкурси за красота, нямахме гримьори, фризьори – спомня си тя. – Започнах да се снимам за списанията „Лада“, „Жената днес“, „Божур“. Имам може би най-много корици от всички останали момичета, с които се снимахме заедно. Добре, че беше мъжът ми Ройс. Като дойде в къщата ми в София, той не знаеше, че съм била момиче от кориците. Видя купчина стари списания с мен отгоре и беше изненадан. Каза да ги вземем в Америка и да ти преснимаме. Чудеше ми се, казваше, че в Америка една корица да снимаш и вече си знаменитост, а аз дори не съм събрала всичките за спомен.“

Валя казва, че откакто е навършила 37 години,

си е останала на тази възраст

Дори на тортите за рождения й ден слагат свещички с числото 37.

От миналата година се е заела да възроди кариерата си на модел: „Разбрах, че има шанс за всяка възраст, защото духът възраст няма“. През 2010 г. тя стана една от най-младоликите и чаровни носителки на титлата „Мисис Баба”.

Мисис Баба

Никога не е мислила, нито планирала да заминава за чужбина. През 2000 г. обаче е намесена в неприятна история и преследвана от мутри. За да се избави, заминава за Брюксел. Тогава дъщеря й е вече омъжена, а синът й още не е навършил 18 години и го взема със себе си. Към Брюксел потегля с надеждата, че ще започне нов живот. Там ходи на курсове по английски и фламандски език и по администрация. Вече владее и френски.

В Брюксел Валя среща Ройс Брадшоу – американец, който работи като цивилен специалист по комуникационни проекти във финансовия департамент на НАТО. Контролира финансирането на обекти на НАТО в различни страни. Любовта пламва, женят се и Валя го придружава при пътуванията му по военните обекти. „Така видях много интересни места, които иначе трудно бих обиколила сама“, казва тя.

Когато Ройс се пенсионира, настоява да отидат да живеят в родината му Америка. „Не ми е трудно да се приспособявам към нови места, към хора, към изисквания. Не ми тежи да заживея тук или там, да сменя София с Брюксел, Европа с Америка“, споделя Валя. Тя казва на Ройс обаче, че ако ще живее в Америка, то иска да е в Анаполис.

„Бяхме на гости там с Ройс, още преди да се оженим, и този малък град ме очарова. Там се намира Военноморската академия, има голям яхтен център. Много нашенски вид е –

ниско строителство, кафенета, ресторанти

и е на брега на залива Честър Бей“, казва Валя.

„Когато посетихме Анаполис, казах на Ройс, че ако някога трябва да живея в Америка, искам да е в тоя град – споделя дамата. – Все още не мога напълно да се адаптирам към живота в Америка. Не мога да свикна с това, което всеки българин тук прави – звънкаш на приятел и казваш: „Аз излизам, пред НДК съм, ела да се видим“. А там всичко се планира, и то ако има с кого да се видиш. Там българите всички са заети през деня.“

Тогава Валя се захваща сериозно с фотографията, която обожава отпреди. Ходи на курсове, участва във фотографска група, пътува по уъркшопи, пленери. През окото й на художник излизат пейзажи като пощенски картички. Вдъхновяват я природата, децата и най-вече птиците. „С Ройс обичаме да обикаляме по резервати и по-диви места, а там има чудни екзотични птици.“

При едно посещение в Annapolis Senior Activity Center (Център за активности на хора на 55+) Валя е поразена от красотата на някои хора „без възраст“, или преминали 80-те. В тези центрове за хора над 55 има спортни зали, курсове, хиляда неща за всеки, който може да си го позволи. Там ходят хора активни, занимават се с пилатес, аеробика, танци, йога. Има дори гимнастика и за неподвижни хора, които правят упражнения, както са на инвалидния стол.

„На събитията, които организираха, виждах

баби на по 98 години, с гривничките,

бижутата, прическите, как танцуват. Виждах и уважението на другите хора към тях. Това ми доставя огромно удоволствие. Тук, у нас, ти лепват етикета „стар“, още като навършиш 45“, казва Валя.

Тя започва фотопроекта си „Изкуството да остаряваме красиво“, но не иска вече да използва думата „остаряваме“ и сега името му е „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Снимките й често се публикуват в местния вестник Capital.

„Кой казва, че сме бивши модели?“ С Владина Цекова, 2013 г.

„Вдъхновяват ме срещите ми с прекрасни, интелигентни, активни и жадни за живот жени и мъже, за които възрастта е само цифра, но не и причина да не живеят пълноценно, дори когато са над 80 или 90 години. Общуването с тях ми носи неописуема емоция. А най-голямата ми радост е, че

хората се харесват на моите снимки

Искам това да го споделя с българките, много от които стават невидими толкова рано, смятайки себе си за остарели“, казва Валя.

От няколко месеца тя има и нов фотопроект – „Новите бащи“. „Това, което най-много ме впечатлява през последните години в Америка, по света и най-вече у нас, в България, са новите млади бащи. Те имат деца, защото са поискали да станат бащи. Те се посвещават истински на децата си. Те не само ги обичат, те им отделят от времето си, споделят емоциите им, грижат се за тях, готвят им, хранят ги, къпят ги, водят ги на разходка, на училище, на кино, четат им приказки, учат ги да плуват, да карат колело, да се катерят… заспиват прегърнати заедно с тях, празнуват рождените им дни“, вълнува се Валя.

Другата й голяма страст са бижутата. Занимавала се е с това отдавна, но когато е в Брюксел, се записва в Международния женски клуб, където членуват съпрузи на работещи в институциите. Те правят арт събития, на които всяка жена представя нещата, които умее. Валя се записва и на клас по бижутерия и прави своя изложба в дамския клуб. Много нейни бижута са откупени и това я въодушевява да продължи, започва да продава бижута и по магазини. Преди е работила повече с кристали „Сваровски”, сега – повече с полускъпоценни камъни.

Валя като модел днес

София ми е все така мила

а ежегодният ми престой в България е просто неизбежен – споделя с вълнение тя.

В България зареждам батериите си, срещам хора, за които не съм и подозирала колко близки ще ми станат и как силно ще ги заобичам.“ С Ройс се разбрали да си делят престоите в Америка и в България.

„Няма как да го убедя да останем само тук, защото в Америка семейните му връзки са много силни – 3 деца и 8 внуци, брат и 3 сестри, задружни са и много се обичат – казва Валя. – Ройс много харесва България. Обикаляме много из страната. Ходили сме на много места – в Рупите, Мелник, Рилския манастир, Велико Търново, Арбанаси, в селото на баща ми Беглеж, къде ли не…”

“Кое ме удовлетворява и ме прави щастлива? Най-много това, че съм кореспондент на „Икар прес“ за САЩ и че се срещам с толкова много интересни българи в Америка, че имам възможност да пиша за други хора и за техните добри дела, които правят името българин достойно да се произнася в Щатите.”

На 12 август 2014 г. семейството на Валя преживява ужасна трагедия – тя губи внука си.

„Оттогава си броя времето преди тази дата и след това. Каквото и да прехвърлям – снимки, спомени – си казвам: „Да, това беше преди“ или „това е след“… Това е моят прелом. Оттогава знам, че всичко може да се случи. Един следващ миг, който не се измерва с нищо друго“.

Преди Ройс Валя се омъжва още като студентка за Емил Угринов – талантлив оперен певец, баритон, солист на много добра позиция.

“Разделихме се, но и досега поддържаме много хубави отношения“, казва Валя, която и до ден днешен носи неговата фимилия, макар във фейсбук да се подписва като Валя Брадшоу.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

BG емигранти

Българка е най-добрият треньор по художествена гимнастика в Канада (СНИМКИ ИВИДЕО)

bgvoice

публикувано

на

от

снимка: Михаил Михалев

Българката Стефка Мутафчиева е обявена в продължение на две години за “Треньор N1” на Канада по художествена гимнастика. Тя има свой клуб, както и работи с гимнастичките от националния отбор на страната.

Стефка е родена във Велико Търново и е позната сред съгражданите си с моминското си име Йорданова. Майка й Ангелина Иванова е основоположник на художествената гимнастика в града. Израствайки покрай нея, дъщерята проявява интерес към този спорт и 7-8-годишна започва да тренира, а на 10-12 г. вече е шампион на страната. От 12 до около 15-годишна възраст е в националния отбор на България за девойки, като неизменно се класира в призовите тройки на състезания, а веднъж става и национален шампион.

Още преди да се дипломира в специалност Българска филология във Великотърновския университет, Стефка започва да води групи по художествена гимнастика в бившия Пионерски дом. След неочакваната смърт на майка й през 1989 г. младата великотърновка заминава в Копенхаген, за да продължи контракта на майка си и да я замести като треньор. В първите години на прехода, които определя като много мътни, тя и съпругът й решават, че е по-добре да не се връщат в България. С два куфара багаж заминават с работна виза за Канада. Там Стефка започва работа в най-големия спортен клуб на страната, създаден от естонка, където остава 4 години. През 1996 г. се среща с известната българска треньорка по художествена гимнастика Димитричка Маслева, която е работила с Нешка Робева и националния ни ансамбъл. Сънародничката ни също е емигрирала в Канада и по нейна идея решават да основат заедно свой клуб. Той съществува вече 23 г., а в него работят няколко българки. В клуба тренират около 100-120 деца, а на високо ниво се занимават 50-ина. Някои от малките гимнастички също са от България, като едната дори е внуче на емигранти от В. Търново.
Много възпитанички на клуба са ставали шампионки на Канада. Стефка, която е главен терньор на клуба, отговаря за секцията, в която тренират децата на национално ниво и състезателките й са в представителния отбор на страната. Така великотърновката се води и треньор на националния отбор.

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

снимка: Михаил Михалев

В Канада художествената гимнастика не е сред популярните спортове, затова почти не получава пари от федерацията и клубовете се издържат от вноските на родителите. За да тренират, клубовете се налага да наемат помещения в църкви и други сгради. В тамошните храмове има големи зали за събирания след службата. Именно в тях българката и момичетата от клубапровеждат своите тренировки. Стефка  обаче с радост споделя, че в последните години художествената гимнастика в Канада се развива все по-добре.

Стефка обича да води момичетата си на подготвителен лагер във Велико Търново. Там те тренират на стадион Ивайло, където е направила първите си стъпки в гимнастиката и тяхната треньорка.

 

Вижте тази публикация в Instagram.

 

Spotlight On Coach! We all know there is no success as a rhythmic gymnast without her coach. So this year we will shine the spotlight on our National team coaches as well as athletes. First up Stefka from @juscorgc. Stefka has 35 years of experience as a RG coach, she came from Bulgaria to Canada in 1992, her mother was one of the leading coaches in Bulgaria in the town of Veliko Tarnovo. I suppose you could say she is continuing her mother’s legacy. ❤️💗. Thank you Stefka for helping to shape such amazing gymnasts. Stefka is also the recipient of the 2018 Coach of the Year award from Canadian Gymnastics and a few years ago from Gymnastics Ontario. #cndgymnastics #rhythmicgymnastics #rgcanada #rgcoach

Публикация, споделена от Canadian Rhythmic Gymnastics (@rg.canada) на

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada