Открийте ни и в

Български истории

Сузана, една арфа женска

публикувано

на

Тя говори, полуизлегната царствено на креслото си като нимфа, отмятаща артистично дългата си коса, с чашата кафе и ментоловата цигара в ръка и в компанията на арфата, „надничаща“ от съседната стая. Като преди това е изприпкала на един дъх по стълбите до четвъртия етаж на апартамента си на бул. „Васил Левски“, в късата си пъстра и весела рокля и ниски обувки пантофки. Девойка, която времето не е посмяло да докосне…

С първата арфа на България проф. д-р Сузана Клинчарова говорим за романтиката на арфата, за мазолите по пръстите, за привилегията да свириш в Карнеги хол и всички най-престижни световни сцени, без да губиш детското в себе си и вкуса към бурния живот на макс…

„Майка ми беше концертираща пианистка и знаеше каква страшна робия е това – разказва Сузана. – Аз обаче, откакто съм си „отворила очите“ – не преувеличавам! – знаех, че искам да стана пианистка. Точка. Имам „флашове в паметта“ от онези години, когато преди още да съм проговорила, исках майка ми да ми изсвири нещо.

И знаех какво – Шопен, Валдщайн

 За да си мине пазарлъкът, да си легна да спя. И тя естествено ме пробваше тук-там по слух и ритъм, знаеше си работата, нали беше преподавател по музика.“

Когато майка й излизала, я предупреждавала да не дрънка на пианото. Обаче невръстната Сузана правела концерти на баба си, която идвала да я гледа. „Блъскала“ с малките си ръчички нещо по пианото като на въображаем концерт под умилителния поглед на баба си. Майката, за да се отърве, й обещала, че като стане на 5 години, ще я научи на нотите. Мислела си, че дотогава малката Сузана ще забрави това. Но точно на 5-ия си рожден ден, скачайки сутринта от леглото, Сузана изтичала при майка си и казала: „Ето, станах на 5 години, хайде да ме научиш на нотите.“ „Майка ми ме погледна така особено и попита: „Ама ще работиш ли?“ Казах: „Ще работя.“ И започнах да свиря с такова настървение, че на 12 години вече си бях причинила тендовагинит на китките. На 12 години вече свирех Бетовен, Първи концерт в ре мажор“, спомня си Сузана.

По това време вече е в Музикалното училище, а майка й казва: „Ти с тия болни китки няма да може да се състезаваш с момчетата, които по 8 часа свирят на пиано.“ Повтаря й, че не е задължително да става музикант, че училището й се удава с лекота, може да учи нещо друго.

„Човек, като хване веднъж вируса, какво има да мисли?“

– казва Сузана. Чембалото (клавесин – б.а.) не я привлича толкова. И понеже арфата има все пак този обем като пианото, я омагьосва от първото докосване. Първите си стъпки и изяви с арфа тя прави заедно с първата си учителка проф. Малина Христова.

„Влюбих се в тази нейна дълга звучност, която омагьосва, и когато изсвириш нещо и то отзвучи и си сложиш ухото на резонаторната кутия, звукът остава там да ехти още дълго време след като останалите не го чуват“, обяснява дамата.

Големият й шанс идва на 19 години, когато заминава да учи в Брюксел, при арфа номер едно в света Сузана Мелдонян. „Колкото и да имах музикална подплата тук от майка ми, от Люба Енчева, техниката не може да я измисли човек. Привличането си има правила, а Сузана Мелдонян ме научи на нещата, които са уникални при арфата“, споделя музикантката. Когато с професорката си тя стига до френската музикална традиция с арфата, до Бел Епок и композитори като Сен Санс, Дебюси, Фуре, нейната учителка я насочва да отиде на курс при виртуоза Пиер Жаме в Париж. Следва дълъг период на концертиране в България с много записи за радиото и телевизията.

За цената да дърпаш най-нежните струни в душата на човека на този деликатен инструмент Сузана казва, че много лесно човек може да се сдобие с „тенис лакет“.

Да не говорим за мазолите

които никога не изчезват (тя показва върховете на пръстите си отвътре, всичките са със загрубяла и набръчкана кожа). „Като престанеш да свириш известно време, през лятото например, после такива мехури ти стават! С Емил Табаков записвахме танците на Дебюси. В един момент на записа ми се пръсна един мехур и цялата арфа беше в пръски кръв. Тогава един от колегите от „Софийски солисти“ точно беше „минал“ през стъклена врата в Япония, каза: „Стой тука, не мърдай!“ Изтича до вкъщи и донесе някакви специални лепенки. Така довършихме една пиеса – залива се в смях Сузана. – Когато концертът е след 2 дни, не ставам от инструмента, тогава пък ме заболява гърбът тотално.“

Струните на арфата са толкова, колкото белите клавиши на пианото. Има и 7 педала, за всяка нота от нотната стълбица, и при всеки педал има бемол, бекар и диез. Фиксирането на тоналността е едно, но всяка модулация се прави с педалите и ако сбъркаш дори един от тях, една малка нищожна грешка може да прелее в голям гаф.

Арфата е специален инструмент и се прави само в няколко страни. Номер едно в света са арфите на лютиерите в Пиемонт, Италия, там, където се правят и струнните инструменти „Страдивари“. Оттам арфите се изпращат за монтиране на специална механика в Швейцария, в часовникарския район Сент Кроа. Най-старата фирма за арфи е „Ерар“ във Франция. В Германия се правят „Обермайер“, малко на брой и безобразно скъпи арфи. Всеки арфист пипа по различен начин и затова избира арфа според собствения си натюрел.

Цената варира от 25 хиляди до 100 хиляди евро

Но има и по-скъпи. Концертните арфи на Сузана са едната за над 60 хиляди, а другата – за над 90 хиляди евро.

„Дали съм разплаквала слушателите си с арфата? Да, разплаквала съм ги и това е най-големият комплимент за мен. Но иначе по време на концерт си непрекъснато на ръба на ножа, гледаш да не се оставиш някаква емоция да те отнесе. Трябва да си искрен в емоцията, за да я предадеш, но не трябва да се подхлъзнеш, защото това ще ти попречи да я предадеш. Да, вълнуващо е да разплачеш публиката, но при арфата това ти струва страшно много напрежение. При другите изкуства артистите могат да си полират творбата и тогава да излязат на сцената, докато ние правим всичко на сцената на живо“, споделя дамата.

Сега тя живее между три дома – в Париж, Ню Йорк и София. След години на бурни концерти из целия свят любимата й сцена е Карнеги хол. „Там акустиката някак си вдъхновява. Във Франция има чудесни сцени, също в Токио, Брюксел, това са незабравими изживявания.“ Сега се е концентрирала върху концерти само по местата, където я влече и където има специална връзка с публиката. „Човек не може да се разпилява прекалено много, особено когато има и преподавателска дейност. По ми е интересно на трите места –

Ню Йорк, Париж и София

Обичам си София. Винаги съм държала връзката с нея – казва Сузана. – Обичам много и си държа на това, което правим съвместно с Нов български университет, програмата „Арфата – извор на вдъхновение“. Имам тук много свестни млади хора, с които постигам много добри резултати. Дали бих искала учениците ми да ме надминат? Много! Умирам от желание и няма нищо друго, което да ме радва повече.“ Проф. д-р Сузана Клинчарова е обявена за почетен професор на Нов български университет и води докторантури на свои студенти.

В Карнеги хол в Ню Йорк

„Арфистите не са с ореол на главата и не са по-специални хора“, смее се Сузана. Най-близкият й кръг е основно от верни приятели от студентските й години. Повечето са хора на изкуството или привлечени от него. Светогледът също е извънредно важен. Човек може да се отличава със съвсем различни идеали и ценности, но се обкръжава с хора, с които може да ги сподели, смята дамата.

За семейната си среда казва: „Моето омесване е от хора на духа, съзнателно или несъзнателно продължавам делото на няколко поколения български хуманисти и будители.“ Дядо й, юристът Иван Клинчаров защитава докторската си титла в Женева върху Наполеоновия кодекс, завръща се в България и наред с адвокатската си дейност прави първите изследвания и написва първите книги за Ботев, Левски и поп Богомил. В най-ранната си младост създава някои от първите читалища, а в края на живота си (1942) обхожда страната за издигане паметници на хайдутите.

 Майка й, пианистката Вера Панова

я въвежда в приказния свят на музиката. Баща й, художникът и публицист Евгени Клинчаров издава огромен труд – тритомника „Пантеон на българската култура“. „Когато баща ми си отиде преди 5 години, на мен ми паднаха ръцете, защото живея на три места и ми беше трудно да събера и да пазя семейния архив. Тогава Светлин Русев, който много ценеше баща ми, предложи да предам всичко в Държавния архив и аз го направих преди година. За кашоните с ценни писма на дядо ми само три живота да имах, нямаше да мога да ги изчета, камо ли да ги изследвам“, вълнува се Сузана.

„От малка слушам как трудностите те карат да узряваш, и все си мисля дали не може да го подминем това узряване. Запазила съм детското в себе си като една спонтанност, която е много важна. Не живея затворено и вглъбено в музиката. Никога не съм се лишавала от купони и когато имам прозорец между ангажиментите, си позволявам по-продължително спане, с книга или таблет в леглото и с котка на корема. Правя го без абсолютно никакви угризения“, смее се Сузана.

От майка си е получила в наследство много ценни неща и едно от тях е способността да се концентрираш, да си научиш нещо бързо и – хайде, бягай да играеш, виждай се с приятелки до еди-колко си часа. А не да седиш с часове и да повтаряш упражнения до повръщане. И след това вече тотална свобода от момента, в който има доверие в мен.

„Сузана, вие сте един свободен човек!“ – тя се смее на това определение и

признава, че свободата й е много важна

„Може би единственото нещо, което съм си изграждала през годините, е тоталната свобода. Извънредно важно е човек се научи да не се взема прекалено насериозно, да не досажда на другите с тази сериозност и да таи емоции в себе си за лична употреба. Важно е и да има достатъчно други центрове на интерес или други стойности, за да не се „задъни“ в това, което прави и смята за най-важно по пътя му. Да има отдушници, да има такива местенца, където „да изпусне парата“, за да има въздух в това, което прави.“

 

Царица на сцената, в студиото и зад катедрата

Тя е покорила всички големи световни сцени: Карнеги хол, Симфони спейс, Гаво, Радио Франс, Токио Бунка Кайкан, RAI, Бозар… Солист е на оркестри от величината на Токио метрополитън симфони, Камерен оркестър на Сан Франциско, Софийската филхармония и Симфоничен оркестър на Българското национално радио, Национален оркестър на Белгия, Филхармонията на Осака, регионални оркестри във Франция, „Софийски солисти“ и много други. Професор доктор Сузана Клинчарова завършва Кралската консерватория в Брюксел с Първа награда и специализира, като получава наградата „Супериор“. Печели конкурса „Тенуто“ в Брюксел. Завършва и Софийската консерватория, както и Майсторски клас в България.

Тя е в журито на най-престижните интернационални арфови конкурси, между които конкурсът за арфа в Израел. Освен в Нов български университет проф. Клинчарова провежда майсторски класове в Европа и САЩ – университета в Ню Йорк, Консерваторията в Бостън, Американското арфово общество, Virginia Harp Center, Университета в Тел Авив, Москва, Санкт Петербург, Париж…

Проф. Клинчарова има

мащабна звукозаписна дейност

– обикновено рядкост в кариерата на един арфист. Включва повече от 20 концерта и концертни пиеси за арфа и оркестър. Забележителен по своето качество е компактдискът с концертен запис на рецитал в Карнеги хол.

Нейни изпълнения, интервюта и късометражни филми се пазят в Златния фонд на БНР и в архива на БНТ. Включени са в колекцията на BNF (Националната библиотека на Франция) – 4 компактдиска с френска музика, и в архивите на INA (Националния институт за аудиовизия във Франция).

 

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Българка удари големия джакпот в ОАЕ

Билетът е донесъл на сънародничката ни печалба от 1 милион от местната валута

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Българката е ударила джапота в ОАЕ. Таня Витанова е спечелила голямата печалба в лотарията „Големият билет“ в ОАЕ.

Новината съобщават медии в Емирствата, цитирани от „Марица“. Тегленето е на всяко трето число, а нашенката е щастливката за септември. Билетът е донесъл на българката печалба от 1 милион от местната валута или около 450 000 лева. Медиите не съобщават подробности за Таня освен името. Но разказват нашироко за победителя в лотарията за август. Това е индийски емигрант, който е ударил 10 милиона. Той пристига в ОАЕ едва на 5 години. Сега е IT инженер, женен, с две деца.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

В малка лодка насред Атлантика: Двоен BG рожден ден

Макс и Стефан преполовиха Атлантическия океан заради благородна кауза

публикувано

на

от

Виж цялата статия

Денят е 25 август и на малка лодка в Атлантическия океан баща и син празнуват рождените си дни. Това е 73-ият ден от предизвикателството Neverest Ocean Row, в което Макс и баща му Стефан Иванов опитват да изминат разстоянието от Европа до Южна Америка само с гребане. С тази експедиция те искат да насочат общественото внимание към нуждата от донорство на органи в България и да привлекат повече подкрепа за инициативата „Да! За живот!“, разказва „Свободна Европа“.

Стефан и Макс са родени в два поредни дни – на 24 август Стефан става на 48, а на 25-и Макс навършва 17 години. Тази година рождените им дни са особено специални

 защото ги заварват в открито море

а и са само двамата – далеч от близки и приятели, с които иначе биха били заобиколени.

„Празнуваме много различно. За мен вчера празникът започна още в първите минути на деня – в 12 часа и няколко минути. Хвърлихме въдица да хванем някоя голяма океанска риба и само след няколко минути се хвана махи-махи (делфинова риба – б. р.). Това е една сребриста, фосфоресциращо синя риба, с жълта опашка, която е голям хищник и е много активна. Месото й е много нежно. Макс филетира рибата и си направихме страхотно суши“, казва Стефан в телефонен разговор с изненадващо добро качество, пише „Свободна Европа“.

Нямат торта, нито свещички, но пък по случай двата празника те отделят повече време от обичайното, за да се чуят със семейството си и приятелите в България. На следващия ден, за рождения ден на Макс, Стефан решава да направи още нещо специално. Синът му получава 4 пакета от сухата храна, с която основно се изхранват, от които може да си избере.

„Това беше много мило. Да си избера аз специално от всички тези пакети какво бих искал да ям днес и да имам избор за първи път. Обикновено просто взимаш пакета и каквото ти се падне, това ядеш. Днес имам кокосов поридж (овесени ядки – б. р.) за закуска, за обяд ще имам макарони с кашкавал и за вечеря мисля да ям фарфале, които са пак макарони във формата на панделки със сос от горгонзола и лук“, разказва Макс с осезаемо вълнение в гласа.

Освен „пиршеството“, което двамата си устройват на 24 и 25 август, необичайни за експедицията досега са и метеорологичните условия, в които посрещат рождените си дни.

 За 3 месеца 6000 км само с греблата си

Откакто тръгнаха на 14 юни от пристанищното градче Портимао в Португалия, двамата живеят денонощно на лодката Neverest, която построиха сами в гаража си в София. Те гребаха непрекъснато на смени от по 2 часа и за последните близо 3 месеца изминаха над 6000 км. Експедицията обаче продължава по-дълго от очакваното заради непредвидени усложнения, причинени от технически повреди, метеорологични особености и промени в първоначалния маршрут, налагащи се заради пандемията от коронавирус.

Все пак куражът на двамата не стихва въпреки трудностите, може би защото всеки ден е изпълнен с неподозирани преживявания – истории за китове, косатки, делфини, летящи риби, повредени и поправени с подръчни материали навигационни уреди и соларни панели, собственоръчно уловено и приготвено суши, проблеми в „Междутропичната конвергентна зона“, безветрие, бури, жега, черни облаци и тропически дъждове.

В близо едночасовото телефонно интервю за „Свободна Европа“ Макс и Стефан успяха да разкажат само част от преживяванията си, като сами трябваше да се обадят чрез сателитния телефон на лодката. В този момент – на 25 август около 15 часа следобед българско време – двамата се намираха на приблизително 700 морски мили североизточно от бреговете на Френска Гвиана, близо до Средноатлантическия хребет на Атлантическия океан. Докато четете това, те уверено продължават към Венецуела.

Безветрието не ги спира

През първите два месеца от приключението двамата гребци изминават средно по 100 км на ден. Спазват „желязна дисциплина по отношение на гребането“, сменяйки се по график на всеки 2 часа. Около 70-ия ден от експедицията обаче те попадат в Междутропичната конвергентна зона (Intertropical convergence zone), в която цари безветрие. Това значително ги забавя.

„Това е зоната между 5 градуса северна ширина и 5 градуса южна ширина, където няма хоризонтален вятър, а има почти само вертикален вятър, тъй като в северната част на тази зона минават северните пасати, а в южната – южните пасати“, обяснява Стефан.

Тук вятърът е много променлив и не позволява на лодката да се движи, дори и те да гребат „с всички сили“.

„От малко повече от една седмица сме в тази зона и трябва да оставим греблата, да хвърлим морската котва, не защото е опасно, а защото е безсмислено да се борим с този вятър“, казва Стефан.

Друга особеност на зоната е, че и времето е много променливо и в рамките на едно денонощие покрай двамата мореплаватели преминават всякакви различни метеорологични условия.

„Буквално в рамките на няколко часа можеш да видиш най-различно време. Дори като се огледаш около лодката на 360 градуса, можеш да видиш две, три, четири, пет, някой път и 6 зони около себе си, където все едно са различни дни. В някои зони има черни облаци, в други валежи. И зависи откъде ще задуха вятърът, за да те вкара в някои от тези зони. Така че се радваме на много променливо време. Вчера беше най-горещият ден, откакто сме тръгнали, беше 38 градуса на сянка. Но след тропически дъждове на два пъти, температурата падна на 28 градуса. Така че вчера беше страхотен, спокоен и приятен рожден ден сред природата“, Стефан описва 24 август на лодката Neverest.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Лудият живот на Супер Бианка в Ню Йорк

Тя отказва кафе на Хавиер Бардем, говори за киното с Робърт де Ниро и преборва рака

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн. Ivo Stainoff
БОРЯНА АНТИМОВА

„Туру-туду-тудууу“ – вероятно си спомняте „бойния вик“ на Супер Бианка от „Шоуто на Иван и Андрей“ – щурата репортерка, която в костюм на Супермен правеше оригинални и нестандартни репортажи по улиците. Повече от 7 години лудата глава живее и работи в Ню Йорк, и то с темпове, на които би завидял всеки български актьор зад граница. За това време актрисата Бианка Илич завършва знаменитата школа на Лий Страсбърг, дори преподава там; поставя 5 спектакъла; пише сценарии и режисира; участва в няколко филма и театрални постановки; приемат я в Съюза на артистите (SAG AFTRA)… До един момент, в който ужасяваща диагноза – рак на гърдата – преобръща живота й и разбива плановете й. Но само за 2 години.

„Бях абсолютно щуро, весело, забавно дете, като онези, които се бият и организират „революции“ – връща се в детството си Бианка. Израства по поляните зад един блок в квартал „Младост“ в София, където по цял ден тича и върши щуротии. Докарва майка си до лудост, като непрекъснато мъкне вкъщи някакви животни – гълъби, охлюви, бездомни кучета, котки.

С котарака си Мишо, който осиновява в деня на диагнозата си. Сн. Ivo Stainoff

От малка си има една мечта – да стане актриса. Често „влиза в образ“, като облича роклите на майка си и на по-голямата си сестра, която влудява. „Случвало се е преди среща сестра ми да открие, че новата й рокля или блуза е лекьосана и захвърлена в някой ъгъл заедно с червилото й“, смее се Бианка. От 12-годишна е модел в различни модни агенции, но това не пасва на неспокойната й натура и се отказва.

През 2001 г. 16-годишната Боряна Цветкова (както е фамилията й, а Илич е бащиното й име) става момичето на месец август на приложението на „Труд“ – „Софиянец“. Още тогава тя споделя, че мечтае за сцената и се готви усилено за НАТФИЗ. Приемат я в класа по актьорско майсторство за куклен театър на проф. Боньо Лунгов.

Творческият псевдоним Бианка Илич се ражда в първия ден на следването й в НАТФИЗ. За академията я готви Силвестър Силвестров от известното трио „Братя Мангасариян“. А в класа са две Боряни. Тя споделя със Силвестър, че много харесва Бианка, приятелката на Касио от драмата „Отело“ на Шекспир. „Знаеш ли, че

Бианка много ти отива

може това да ти е сценичното име“, й казва Силвестър. Професорът й започва да я нарича Бианка, по афишите я пишат „Бианка Илич“ и така си остава.

Идеята за Супер Бианка се ражда, след като е водеща на предаването „SMS аукцион“ в 8-часовия блок „Станция Нова“ на Иван и Андрей. При старта на „Шоуто на Иван и Андрей“ те я канят като репортер, като й възлагат по-нестандартни репортажи. „Искаха да е нещо оригинално и атрактивно, но нямаха представа точно какво“, смее се Бианка.

Като Супер Бианка

Като куклена актриса тя винаги е искала да бъде супер герой и да прави добрини, както Супермен. Когато се явява с костюма, от екипа й казват, че е абсолютно куку и луда жена – да репортерства в такова облекло. Още първият й репортаж е „Бам!“ и зрителите го харесват. „Хората и сега помнят този образ и го обичат, защото беше нещо много позитивно и незлобливо – споделя актрисата. – Когато не минаваш през трупове, за да постигнеш своята цел, и когато в сърцето ти я няма алчността, тогава ти се получават нещата.“

Една от мечтите на амбициозната актриса е да завърши Conservatory Program в „Lee Strasbug Theater and Film Institute“ („Институт за театрално и филмово изкуство „Лий Страсбърг“) – едно от най-престижните и квалифицирани училища за театър. Но в Ню Йорк всъщност я води любовта.

Пред института „Лий Страсбърг“.

Там тя завършва 2-годишната програма на „Лий Страсбърг“, а после се втурва да се записва на всякакви обучения по актьорско майсторство. Завършва интензивен курс при Лари Мос – личен актьорски коуч на Лео ди Каприо. „Даже наскоро изкарах 3-месечен курс за стендъп комеди – смее се Бианка. – Всичко ми се иска да уча. Методът на Страсбърг е много интересна форма на актьорско майсторство, но без знанията ми от НАТФИЗ не мисля, че щях да разбера за какво става въпрос. Българското ми образование и това, което преподавателите ми в НАТФИЗ са ми дали, е абсолютно безценно“, казва дамата.

В института на Страсбърг Бианка Илич има изключителния шанс да асистира на Джефри Хорн.

Бившият брилянтен актьор с „безброй“ филми, близък приятел на Мерилин Монро, днес е един от най-уважаваните възрастни професори в института. Двамата много си пасват като характери и след това Бианка изкарва и режисьорски курс при него.

Следва серия от

няколко филми с нейно участие

Последният, в който се снима преди диагнозата рак, е „Wet Ware“ на режисьора Джей Крейвън. Той я кани на кастинг за две роли. „Едната – на френска шпионка, която работи под прикритие като сервитьорка, все едно беше писана за мен. На кастинга казах: „Няма смисъл да ми давате другата роля, тази я взимам!“, смее се дамата.

Заради онкологичните операции Бианка не успява да отиде на премиерата на филма, но благодарение на участието си в него я приемат в Съюза на артистите (SAG AFTRA), където е изключително трудно да попадне човек. Тя поставя и 5 постановки, в които е драматург и режисьор, на „Оф Бродуей“ – театрите в Ню Йорк, в които „се прави истински театър, а не мюзикъли“.

В Ню Йорк тя се запознава с много холивудски величия, но ще запомни две срещи, и то не на снимачната площадка, а в живота. В магазин за костюми за Хелоуин засича един от любимите си актьори – Хавиер Бардем.

С Хавиер Бардем.

„Аз съм ви страхотен фен. Аз също съм актриса“, му казва тя и се смее. Той й предлага да пият кафе, а тя, неочаквано и за себе си, изтърсва: „Ами вие сте женен, не може“. И до днес се чуди как й е хрумнало това.

Във времето извън снимките и сцената Бианка работи като сомелиер на коктейли. На една гала вечер

се запознава с Робърт де Ниро

„Прекрасен е, човек-душа! Обясних му откъде съм и с какво се занимавам, много се впечатли, че уча в „Страсбърг“. Говорихме за това, че много хляб трябва да изядеш, много книги да изчетеш, преди да имаш правото да се наречеш актьор. А после той попита няма ли да се снимаме“, разказва Бианка.

С Робърт де Ниро.

Кариерата й върви стремглаво нагоре до 12 декември 2018 г., когато й поставят диагнозата рак на гърдата, при това – доста агресивен. На 10 януари 2019 г. тя събира сили и пише във фейсбук: „Животът те удря силно. И ти трябват точно 3 секунди да решиш дали си супергерой или не си. Аз съм! В края на 2019-та ще бъда горд победител над рака! Ракът избра грешната кучка“.

Минава през тежък курс на химиотерапия, от който изведнъж й опада цялата коса. Губи и двете си гърди, следва още една операция – за възстановяване на бюста с импланти. Претърпява и операция за поставяне на специална машинка на гърдите, през която да й вливат химикалите. Пет часа след операцията тя има презентация като сомелиер – да изнася лекция за пенливите вина. Облича се, слага си грима и високите токчета и е блестяща на лекцията.

И след диагнозата продължава да участва в кастинги и да се бори за роли. „Отивам в тоалетната, повръщам, с извинение, ставам, оправям си грима и влизам при кастинг режисьорите. Колко пъти съм ходила на кастинги без коса, с перука, обливат ме топли вълни, не мога да дишам. Болката понякога е непоносима, но ставаш, изтупваш се, слагаш си дежурната усмивка и отиваш. Имала съм моменти, в които съм казвала: „Господи, прибери ме вече, не мога повече да издържа, много ме боли!“. Но стисках зъби и продължавах“, споделя Бианка. „За какво мечтая? Макар че съм предимно комедийна актриса, много ме привлича противоречивият драматичен образ на библейската блудница Мария Магдалена. Може и да ми се случи някой ден да го изиграя…“

Тази година тя се снима в майския брой на българското издание на „Плейбой“ с идеята „не да покаже новия си бюст, а да вдъхне кураж на жените, които като нея са останали без коса и с изкуствени гърди, че

могат да бъдат красиви и секси

Тя започва кампания за набиране на средства за транспортирането до България на пет скенер за ранна и точна диагностика на стадиите в рака. В България има само два такива и Бианка се надява да го получи от САЩ.

На маратон в Ню Йорк

Зад каузата й застават главният редактор Любен Дилов – син, екипът на списанието и бившият й шеф, продуцентът Андрей Арнаудов.

Напоследък Бианка води преговори с най-големите платформи Amazon, Netflix и с HBO Европа да излъчат документалния й филм „Истинските супергерои“. Във филма, на който е автор и режисьор, Бианка Илич взема интервюта от 20 души, оцелели след различни форми на рака, като разказва и собствената си история. Идеята е да покаже на другите болни, че „истинските супергерои съществуват и са сред нас“.

„Моят най-голям успех всъщност не е това, което съм направила като актьор и режисьор в Ню Йорк, а победата ми над рака. Пред такова изпитание цялата суета на света губи смисъл. Животът ми се промени не от деня, в който ми беше открита диагнозата, а от юни тази година. Тогава беше последната ми химиотерапия и живея втори живот. И няма нищо по-хубаво от това да започнеш абсолютно наново. В пълната си сила съм и много ми се работи. Сега всичко в Ню Йорк е в застой, но нямам търпение един ден, когато кризата с COVID-19 отмине, да получа подходящото предложение. И знам, че след преживяното ще съм още по-силна и още по-голяма фурия“ – и Бианка отново се смее…

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Повече в арфа, БГ успехи в Америка
Наздраве с българска бира от Форт Уейн, Индиана

Лятото е перфектният сезон за една студена бира. Особено ако живеете в щатите от Средния Запад като Илинойс или Индиана,...

Затвори