Открийте ни и в

Български истории

Сузана, една арфа женска

bgvoice

публикувано

на

Тя говори, полуизлегната царствено на креслото си като нимфа, отмятаща артистично дългата си коса, с чашата кафе и ментоловата цигара в ръка и в компанията на арфата, „надничаща“ от съседната стая. Като преди това е изприпкала на един дъх по стълбите до четвъртия етаж на апартамента си на бул. „Васил Левски“, в късата си пъстра и весела рокля и ниски обувки пантофки. Девойка, която времето не е посмяло да докосне…

С първата арфа на България проф. д-р Сузана Клинчарова говорим за романтиката на арфата, за мазолите по пръстите, за привилегията да свириш в Карнеги хол и всички най-престижни световни сцени, без да губиш детското в себе си и вкуса към бурния живот на макс…

„Майка ми беше концертираща пианистка и знаеше каква страшна робия е това – разказва Сузана. – Аз обаче, откакто съм си „отворила очите“ – не преувеличавам! – знаех, че искам да стана пианистка. Точка. Имам „флашове в паметта“ от онези години, когато преди още да съм проговорила, исках майка ми да ми изсвири нещо.

И знаех какво – Шопен, Валдщайн

 За да си мине пазарлъкът, да си легна да спя. И тя естествено ме пробваше тук-там по слух и ритъм, знаеше си работата, нали беше преподавател по музика.“

Когато майка й излизала, я предупреждавала да не дрънка на пианото. Обаче невръстната Сузана правела концерти на баба си, която идвала да я гледа. „Блъскала“ с малките си ръчички нещо по пианото като на въображаем концерт под умилителния поглед на баба си. Майката, за да се отърве, й обещала, че като стане на 5 години, ще я научи на нотите. Мислела си, че дотогава малката Сузана ще забрави това. Но точно на 5-ия си рожден ден, скачайки сутринта от леглото, Сузана изтичала при майка си и казала: „Ето, станах на 5 години, хайде да ме научиш на нотите.“ „Майка ми ме погледна така особено и попита: „Ама ще работиш ли?“ Казах: „Ще работя.“ И започнах да свиря с такова настървение, че на 12 години вече си бях причинила тендовагинит на китките. На 12 години вече свирех Бетовен, Първи концерт в ре мажор“, спомня си Сузана.

По това време вече е в Музикалното училище, а майка й казва: „Ти с тия болни китки няма да може да се състезаваш с момчетата, които по 8 часа свирят на пиано.“ Повтаря й, че не е задължително да става музикант, че училището й се удава с лекота, може да учи нещо друго.

„Човек, като хване веднъж вируса, какво има да мисли?“

– казва Сузана. Чембалото (клавесин – б.а.) не я привлича толкова. И понеже арфата има все пак този обем като пианото, я омагьосва от първото докосване. Първите си стъпки и изяви с арфа тя прави заедно с първата си учителка проф. Малина Христова.

„Влюбих се в тази нейна дълга звучност, която омагьосва, и когато изсвириш нещо и то отзвучи и си сложиш ухото на резонаторната кутия, звукът остава там да ехти още дълго време след като останалите не го чуват“, обяснява дамата.

Големият й шанс идва на 19 години, когато заминава да учи в Брюксел, при арфа номер едно в света Сузана Мелдонян. „Колкото и да имах музикална подплата тук от майка ми, от Люба Енчева, техниката не може да я измисли човек. Привличането си има правила, а Сузана Мелдонян ме научи на нещата, които са уникални при арфата“, споделя музикантката. Когато с професорката си тя стига до френската музикална традиция с арфата, до Бел Епок и композитори като Сен Санс, Дебюси, Фуре, нейната учителка я насочва да отиде на курс при виртуоза Пиер Жаме в Париж. Следва дълъг период на концертиране в България с много записи за радиото и телевизията.

За цената да дърпаш най-нежните струни в душата на човека на този деликатен инструмент Сузана казва, че много лесно човек може да се сдобие с „тенис лакет“.

Да не говорим за мазолите

които никога не изчезват (тя показва върховете на пръстите си отвътре, всичките са със загрубяла и набръчкана кожа). „Като престанеш да свириш известно време, през лятото например, после такива мехури ти стават! С Емил Табаков записвахме танците на Дебюси. В един момент на записа ми се пръсна един мехур и цялата арфа беше в пръски кръв. Тогава един от колегите от „Софийски солисти“ точно беше „минал“ през стъклена врата в Япония, каза: „Стой тука, не мърдай!“ Изтича до вкъщи и донесе някакви специални лепенки. Така довършихме една пиеса – залива се в смях Сузана. – Когато концертът е след 2 дни, не ставам от инструмента, тогава пък ме заболява гърбът тотално.“

Струните на арфата са толкова, колкото белите клавиши на пианото. Има и 7 педала, за всяка нота от нотната стълбица, и при всеки педал има бемол, бекар и диез. Фиксирането на тоналността е едно, но всяка модулация се прави с педалите и ако сбъркаш дори един от тях, една малка нищожна грешка може да прелее в голям гаф.

Арфата е специален инструмент и се прави само в няколко страни. Номер едно в света са арфите на лютиерите в Пиемонт, Италия, там, където се правят и струнните инструменти „Страдивари“. Оттам арфите се изпращат за монтиране на специална механика в Швейцария, в часовникарския район Сент Кроа. Най-старата фирма за арфи е „Ерар“ във Франция. В Германия се правят „Обермайер“, малко на брой и безобразно скъпи арфи. Всеки арфист пипа по различен начин и затова избира арфа според собствения си натюрел.

Цената варира от 25 хиляди до 100 хиляди евро

Но има и по-скъпи. Концертните арфи на Сузана са едната за над 60 хиляди, а другата – за над 90 хиляди евро.

„Дали съм разплаквала слушателите си с арфата? Да, разплаквала съм ги и това е най-големият комплимент за мен. Но иначе по време на концерт си непрекъснато на ръба на ножа, гледаш да не се оставиш някаква емоция да те отнесе. Трябва да си искрен в емоцията, за да я предадеш, но не трябва да се подхлъзнеш, защото това ще ти попречи да я предадеш. Да, вълнуващо е да разплачеш публиката, но при арфата това ти струва страшно много напрежение. При другите изкуства артистите могат да си полират творбата и тогава да излязат на сцената, докато ние правим всичко на сцената на живо“, споделя дамата.

Сега тя живее между три дома – в Париж, Ню Йорк и София. След години на бурни концерти из целия свят любимата й сцена е Карнеги хол. „Там акустиката някак си вдъхновява. Във Франция има чудесни сцени, също в Токио, Брюксел, това са незабравими изживявания.“ Сега се е концентрирала върху концерти само по местата, където я влече и където има специална връзка с публиката. „Човек не може да се разпилява прекалено много, особено когато има и преподавателска дейност. По ми е интересно на трите места –

Ню Йорк, Париж и София

Обичам си София. Винаги съм държала връзката с нея – казва Сузана. – Обичам много и си държа на това, което правим съвместно с Нов български университет, програмата „Арфата – извор на вдъхновение“. Имам тук много свестни млади хора, с които постигам много добри резултати. Дали бих искала учениците ми да ме надминат? Много! Умирам от желание и няма нищо друго, което да ме радва повече.“ Проф. д-р Сузана Клинчарова е обявена за почетен професор на Нов български университет и води докторантури на свои студенти.

В Карнеги хол в Ню Йорк

„Арфистите не са с ореол на главата и не са по-специални хора“, смее се Сузана. Най-близкият й кръг е основно от верни приятели от студентските й години. Повечето са хора на изкуството или привлечени от него. Светогледът също е извънредно важен. Човек може да се отличава със съвсем различни идеали и ценности, но се обкръжава с хора, с които може да ги сподели, смята дамата.

За семейната си среда казва: „Моето омесване е от хора на духа, съзнателно или несъзнателно продължавам делото на няколко поколения български хуманисти и будители.“ Дядо й, юристът Иван Клинчаров защитава докторската си титла в Женева върху Наполеоновия кодекс, завръща се в България и наред с адвокатската си дейност прави първите изследвания и написва първите книги за Ботев, Левски и поп Богомил. В най-ранната си младост създава някои от първите читалища, а в края на живота си (1942) обхожда страната за издигане паметници на хайдутите.

 Майка й, пианистката Вера Панова

я въвежда в приказния свят на музиката. Баща й, художникът и публицист Евгени Клинчаров издава огромен труд – тритомника „Пантеон на българската култура“. „Когато баща ми си отиде преди 5 години, на мен ми паднаха ръцете, защото живея на три места и ми беше трудно да събера и да пазя семейния архив. Тогава Светлин Русев, който много ценеше баща ми, предложи да предам всичко в Държавния архив и аз го направих преди година. За кашоните с ценни писма на дядо ми само три живота да имах, нямаше да мога да ги изчета, камо ли да ги изследвам“, вълнува се Сузана.

„От малка слушам как трудностите те карат да узряваш, и все си мисля дали не може да го подминем това узряване. Запазила съм детското в себе си като една спонтанност, която е много важна. Не живея затворено и вглъбено в музиката. Никога не съм се лишавала от купони и когато имам прозорец между ангажиментите, си позволявам по-продължително спане, с книга или таблет в леглото и с котка на корема. Правя го без абсолютно никакви угризения“, смее се Сузана.

От майка си е получила в наследство много ценни неща и едно от тях е способността да се концентрираш, да си научиш нещо бързо и – хайде, бягай да играеш, виждай се с приятелки до еди-колко си часа. А не да седиш с часове и да повтаряш упражнения до повръщане. И след това вече тотална свобода от момента, в който има доверие в мен.

„Сузана, вие сте един свободен човек!“ – тя се смее на това определение и

признава, че свободата й е много важна

„Може би единственото нещо, което съм си изграждала през годините, е тоталната свобода. Извънредно важно е човек се научи да не се взема прекалено насериозно, да не досажда на другите с тази сериозност и да таи емоции в себе си за лична употреба. Важно е и да има достатъчно други центрове на интерес или други стойности, за да не се „задъни“ в това, което прави и смята за най-важно по пътя му. Да има отдушници, да има такива местенца, където „да изпусне парата“, за да има въздух в това, което прави.“

 

Царица на сцената, в студиото и зад катедрата

Тя е покорила всички големи световни сцени: Карнеги хол, Симфони спейс, Гаво, Радио Франс, Токио Бунка Кайкан, RAI, Бозар… Солист е на оркестри от величината на Токио метрополитън симфони, Камерен оркестър на Сан Франциско, Софийската филхармония и Симфоничен оркестър на Българското национално радио, Национален оркестър на Белгия, Филхармонията на Осака, регионални оркестри във Франция, „Софийски солисти“ и много други. Професор доктор Сузана Клинчарова завършва Кралската консерватория в Брюксел с Първа награда и специализира, като получава наградата „Супериор“. Печели конкурса „Тенуто“ в Брюксел. Завършва и Софийската консерватория, както и Майсторски клас в България.

Тя е в журито на най-престижните интернационални арфови конкурси, между които конкурсът за арфа в Израел. Освен в Нов български университет проф. Клинчарова провежда майсторски класове в Европа и САЩ – университета в Ню Йорк, Консерваторията в Бостън, Американското арфово общество, Virginia Harp Center, Университета в Тел Авив, Москва, Санкт Петербург, Париж…

Проф. Клинчарова има

мащабна звукозаписна дейност

– обикновено рядкост в кариерата на един арфист. Включва повече от 20 концерта и концертни пиеси за арфа и оркестър. Забележителен по своето качество е компактдискът с концертен запис на рецитал в Карнеги хол.

Нейни изпълнения, интервюта и късометражни филми се пазят в Златния фонд на БНР и в архива на БНТ. Включени са в колекцията на BNF (Националната библиотека на Франция) – 4 компактдиска с френска музика, и в архивите на INA (Националния институт за аудиовизия във Франция).

 

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Натисни, за да коментираш

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Български истории

Двама българи впечатлиха света с… една чашка за кафе

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия
Симеон Гаврилов и Мирослав Запрянов, Снимка: Дарик

Двама българи впечатлиха света с оригинален проект, който събра овациите на световното изложение на авиокомпании в Хамбург. Мечтата им – чашка за кафе, която се… яде, ще е част и от първия полет без пластмаса на борда.

Всъщност пътят на оригиналната чашка към небето започва… на детската площадка. Именно там авторите на проекта Мирослав и Симеон се запознават.

Двамата се описват като обикновени момчета от Пловдив. Те са заедно от деца. В един момент игрите от детството и жаждата за експерименти се пренася и в работата им, разказва историята им „Вдъхновените“.

Така се стига до момента, в който Миро, който е голям любител на кафето, споделя на Симеон, че би било доста яко, ако можеш да си изядеш чашата, след като си изпиеш кафето. Двамата

решават да обединят опита си

в инженерството и хранителните технологии, за да реализират идеята си, която освен вкусна, се оказва и полезна за природата.

Началото, както подобава на големите откривателства, никак не изглежда розово.

„От много места чувахме, че това е невъзможно и няма смисъл да продължаваме да се опитваме“, споделят Мирослав и Симеон. Но това не ги отказва, напротив, мотивира ги още и още, за да достигнат до това, което искат да направят. „Просто не спряхме да вярваме!“.

Не ги отказват нито безсънните нощи, нито неуспешните експерименти. Както се оказва, идеята да можеш да изядеш чашата си е прекрасна, но има една особена трудност – след като там се налее горещата напитка, чашата се разпада.

Идва обаче точката на пречупване, когато измислят как да подобрят състава на чашата за кафе и първият момент, в който разбират, че са на прав път. Съдът, който е разработен от двамата приятели от Пловдив, издържа немислимите до този момент 20 минути.

„Това беше преломен момент, който ни вдъхнови изключително много и ни даде криле да мечтаем и творим още по-смело и така успяхме да доразвием технологията и чашката да стане още по-вкусна и издръжлива – цели 40 минути“, разказват Мирослав и Симеон.

Така започва поредицата успехи за двамата приятели.

„Cupffee бе представена на

световното изложение на авиокомпании

в Хамбург, където създаде небивал интерес!“, спомнят си Мирослав и Симеон за този вълнуващ момент. „По този начин, благодарение и на нашите партньори, на това изложение Cupffee бе избрана да стане част от първия в света полет без пластмаса в Деня на Земята на борда на една от най-луксозните и реномирани авиокомпании в световен мащаб.“

Ето как продукт, разработен от двама приятели в България, успява буквално да се изстреля в небето.

А каква е голямата мечта на Мирослав и Симеон? Те искат продуктът им да стане достъпен за масова употреба, така че пиейки кафе, да не увреждаме околната среда с пластмасови чаши за еднократна употреба.

А какъв е съветът към всички, които започват да разработват свои собствени проекти? „Да не спират да вярват в това, което правят, и да са сигурни в успеха му“, казват двамата приятели.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Живот като на кино: От хокеист в България до сърдечен хирург в Сан Диего

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия
Д-р Щерев показва разрешението да пътува до Белгия, сн.: болница Sharp Grossmont, публикувана във в. „The Californian“

1989 година. Комунизъм. Димитър Щерев тогава е на 18 години и е в България. Искал е няколко пъти разрешение да отиде в Америка, защото дядо му живеел там от дълги години, а неотдавна и майка му, заедно със сестра му, отишла да се грижи за него и имала документи. Отказват му всички молби, но той не се отказва. Успява да избяга през Белгия през същата 1989 година, все още през комунизма. В Белгия иска убежище. Говори съвсем открито за това. Историята му дори прилича на филм.

В момента д-р Щерев има своя клиника по сърдечна хирургия в Сан Диего. Кръстена е на негово име, така както е известен сред американците – д-р Шерев (Sherev Heart Clinic). Първото му име също е познато в различен вариант – Димитри. „В момента имаме трима доктори, освен мен и двама асистенти. Правим операции на сърцето и на запушени артерии навсякъде по тялото“, обяснява българинът.

Освен това сънародникът ни е директор на интензивните кардиолози в болница „Sharp Grossmont“ в Сан Диего. „Преди 4-5 години излезе нова технология за лечение на сърцето с отпушване на клапаните без инвазия. Аз участвах в този начален етап от въвеждането на технологията и станах експерт в тази сфера. Бях одобрен да стана директор в болницата, в която работя, което ми дава право да давам консултации на колеги, но също и

да участвам в екипи за сложни операции

казва той.

„В САЩ преди 20 години сърдечните заболявания бяха номер едно за смъртността на хората. Сега вече не е така. Най-много хора в последните години умират от рак, защото сърдечно-съдовите заболявания се лекуват по-добре от раковите. Щастлив съм да кажа, че в България се прилагат същите стандарти за лекуване на сърцето“, разкрива още Щерев. Той е син на известния български лекар проф. Атанас Щерев, „прочул се като бащата на инвитрото в България“.

А как младият Димитър Щерев идва в Америка?

Бил е в младежкия национален отбор по хокей на лед. Въпросната 1989-та е била последната му година там. Отборът спечелва право да играе на турнир в Белгия, който се провежда през януари 1989 г. „Тогава, за да взема разрешително, трябваше да отида до районното военно. Бяхме няколко момчета от един район и отидохме заедно. Аз се бях скатал по-отзад, да не ме забележат. Изненадващо ни посрещнаха дружелюбно и ни дадоха разрешение. На всички заедно, с един документ“, спомня си българинът.

Той веднага се обажда на майка си в Щатите. „Страхувах се да не ме подслушват и доколкото можах, й казах, че отивам в Белгия и искам тя да дойде да ме вземе. Тя каза добре. Посъветва ме да се свържа с нейна приятелка, която да ми помогне с апартамента или каквото ми трябва за заминаването“, разказва Щерев.

Мистериозната жената се оказва майка на спортист от България, който успял да избяга в Америка година преди Щерев. Тя му казва, че трябва да поиска

убежище от американското посолство в Белгия

 и да запомни две думи – embassy (посолство) и asylum (убежище). „Аз бях в руска гимназия, но учех английски за втори западен език. Владеех го слабо и ми беше полезно да науча тези думи. Между другото тази жена, която ми помогна, е още жива и живее в София“, допълва сърдечният хирург.

Щерев също така се сдобива с долари. Продава ските си на черната борса чрез приятел. „Това беше най-ценното, което имах. Дадох ги на приятеля ми да ги продаде. Той знаеше и как се купуват долари от черната борса и с парите от ските купи долари, които да взема в Белгия, защото на нас като спортисти ни даваха много малка сума за пътуването. 20 или 50 долара, не помня, но беше недостатъчно“, казва Щерев.

За турнира в Белгия той пристига със самолет до Източен Берлин и влак до Брюксел. Оттам треньорите на тима водели момчетата до пързалката за състезание с автобус до друг град и пътуването траело между 1 и 2 часа.

В хотела в Брюксел Димитър се обажда до Америка на майка си. Купува белгийски франкове, пита на рецепцията как се избира американски номер от телефона във фоайето, който е с монети, и взима със себе си приятел да пуска монетите, за да може да говори. „Трябваше да пускаме монети на няколко секунди, за да не прекъсне, но успях да се чуя с майка ми“.

Щерев остава с убеждението, че майка му ще може да дойде от Америка да го вземе. Минават няколко дни и

 престоят на отбора в Белгия почти изтича

Щерев пак се обажда на майка си. Тя през сълзи му съобщава, че не може да дойде, защото още не е станала гражданка, но е говорила с американското посолство в Белгия. Помолила ги да дойдат те да го вземат. Оттам й казали, че не може така. Трябвало Димитър да отиде при тях. Димитър обаче се страхувал, че съотборниците му и треньорите му ще му попречат да избяга. Според него те са разбрали, че той има такива мисли в главата, макар и да не го е казвал на глас.

Идва денят за връщане в България. Димитър нямал план какво ще прави. Целият отбор отива на гарата в Брюксел. Трябвало да чакат няколко часа до идването на влака. Треньорите им ги пуснали да пазаруват из магазините. Дали им и паспортите. Димитър също отишъл да разглежда магазините. Отначало той се придържал към групата на няколко свои съотборници. В един момент другите момчета се улисали и Димитър решил, че моментът е сега или никога. Откъснал се от групата и се отправил на бегом към гарата. Пресрещнали го две други момчета от тима. „Ей, ти да не бягаш?“, го питат те. “ Не, не. Искам с вас да обикалям“, казва Димитър и тръгнал с тях. Той трябвало пак да влиза и излиза по магазините, макар че изобщо не му било до това. Страхувал се да се изплъзне и на тези момчета, и то веднага. Успял обаче пак

да намери удобен момент и да бяга

За втори път. Стига гарата и си взема багажа. Оглежда се непрекъснато някой да не го види или преследва. Успява да се качи на такси и казва на шофьора „Еmbassy America“ или нещо подобно. За негово щастие човекът потеглил и го откарал там.

В този ден Щерев не осъзнавал, че е събота и че посолството няма да работи. Пристигнал пред него, но сградата била тъмна. Била оградена и от желязна ограда и охранявана от двама войника с автоматични карабинери. Димитър понечил да отиде до входа, за да звънне на звънеца. Пресрещнали го охранителите. Димитър обяснява, доколкото може, за какво е дошъл. За негова изненада, в сградата светва крушка и след малко от нея излиза един войник. Сега вече знам, че това беше морски пехотинец“, казва Димитър. Войникът го пуска вътре. Димитър казва думите, които е нужно, за да получи помощ и убежище. „Сълзите ми потекоха от щастие и облекчение, че сега ще мога да бъда свободен човек“, споделя Димитър. От посолството му обясняват, че майка му ги е предупредила за него.

Не му дават документи веднага. А Димитър си е мислил, че ще му дадат направо паспорт. Казват му, че трябва първо да вземе паспорт от Белгия. Пращат го да спи в хостел за събота и неделя. Дават му адреса на листче и му казват, че ще го оставят максимално близо до хостела, но оттам трябва да отиде сам с трамвая за една спирка.

Димитър отива в хостела и получава легло в стая с 20 души. През деня по принцип трябвало да напусне според правилата на хостела, но той не смеел изобщо да излезе от фоайето и чакал до вечерта в неделя, когато отново му дали легло. Дори не ял нищо и бил много гладен.

В понеделник служителка на американското посолство идва при Димитър в хостела

 и го води в бежански лагер в Брюксел

Там го проверяват, дават му документи и го настаняват в сграда, която е била казарма. Заедно с 10 души. „Пак помислиха за мен, сложиха ме заедно с момчета от Косово, с които да мога да си говоря. Имахме право да излизаме от лагера през деня и аз опитвах да си намеря работа по ресторантите, но без успех. Ходих и до американското посолство от време на време да проверявам. Оттам щяха да ми дадат направо зелена карта, не само виза, и аз чаках“, обяснява българинът.

След 3 месеца Димитър научава, че ще трябва да чака още, защото американците са дали много документи на хора от Китай заради кръвопролитията на площад „Тянанмън“. Помагат му обаче да отиде в Антверпен и да работи в пекарна като общ работник. Остава там до септември. Спестява пари и си купува самолетен билет. „Беше емоционално събиране в Америка. Бяхме щастливи“. Първото, което Димитър прави, е да се запише в двугодишен колеж. После учи в Калифорнийския университет в Сан Диего и медицина в Лос Анджелис, където и специализира в една от най-престижните болници. Връща се в Сан Диего през 2005 г. и става част от екипа на болница „Sharp Grossmont“. През 2014-та се отделя със собствена практика, а след това прави и своята клиника. Казва, че е удоволствие да работи и на двете места. Той е трето поколение доктор. Дядо му по бащина линия и баща му също са лекари. Свободното си време прекарва със съпругата си и двете си деца. Продължава да играе хокей като хоби.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Никола – принцът с българска кръв, роден във Филаделфия

Avatar

публикувано

на

Виж цялата статия

Той е роден във Филаделфия, работи като представител на BMW за Северна Америка и e наследник на британската корона с българска кръв. Той е потомъкът на Сакскобургготската династия с българска кръв, роденият от българка внук на Мария-Луиза Никола Лайнинген. Принцът е син на княз Борис фон Лайнинген, първородният син на княгиня Мария-Луиза и първата му съпруга – българката Милена Манова.

Никола, или както му казват в САЩ, Ник, се явява правнук на цар Борис ІІІ и праправнук на италианския крал Виктор Емануил III.

Принцът е и пряк

 потомък на кралица Виктория

и по този начин 120-ти в реда на приемственост на британския трон. По другата линия пък младият княз се явява наследник и на последния руски император Николай IIІ.

Баба му княгиня Мария-Луиза е първото дете на цар Борис III и царица Йоанна. Неин кръстник става Александър Малинов. Баща й умира през 1943 г. и на трона се възкачва по-малкият й брат цар Симеон II. След комунистическия преврат през 1944 г. и проведения референдум през 1946 г. царското семейство напуска страната и живее първо в Египет, а след това в Испания.

Никола с майка си и баща си като малък

През 1957 г. княгиня Мария-Луиза се омъжва в замъка Аморбах за принц Карл Владимир Ернст Хайнрих цу Лайнинген – вторият син на принц Карл фон Лайнинген и Великата княгиня Мария Кириловна. Женят се с православен ритуал в руска православна църква в Кан. От този брак се раждат двама синове: Карл Борис Франк Ларкварт (1960) и Херман (1963). Карл Борис има два брака, разказва „168 часа“. Първият е с българката Милена Манова, от който се ражда Ник – принц Никола Александър Карл Фридрих.

 

Карл Борис и Милена се запознават в САЩ след преместването на княгиня Мария-Луиза и съпруга й там.

Милена Манова е

емигрантка, родена в София

през 1962 г. Тя е достатъчно пораснала, когато баща й е командирован в Афганистан като инженер. Двамата с майка й успяват да избягат в края на 70-те години на миналия век и да я „изтеглят“.

На 22 години Милена се сдобива с диплома от университета „Корнел“, вече има короната на „Мис Ню Джърси“, но става принцеса чак когато се омъжва за истински принц. Синът на Мария-Луиза и българката се венчават на свети Валентин през 1987 г.

Милена Манова като „Мис Ню Джърси“

Четири години след това се ражда единственият им син Никола.

Той отраства като типичен американец, наследява бащината любов към спорта, бил е и капитан на отбора по бейзбол в университетския тим на „Свето Сърце“ през 2014 г.

Щастливото семейство е разбито през 2015 г. Тогава Милена умира от коварна болест на 53-годишна възраст в Ню Йорк. Това е и най-голямата загуба на Никола.

В момента според информация в туитър принц Никола работи в престижна компания, представител на БМВ за Северна Америка. Колегите му знаят, че майка му е емигрантка от България, но и не подозират, че Ник е принц и има запазено място в линията на унаследяване на българския, руския и британския престол.

Вторият брак на бащата на Никола е с Черил Риглър – имат син Карл Хайнрих и дъщеря Юлиана.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada