Открийте ни и в

Български истории

Сузана, една арфа женска

bgvoice

публикувано

на

Тя говори, полуизлегната царствено на креслото си като нимфа, отмятаща артистично дългата си коса, с чашата кафе и ментоловата цигара в ръка и в компанията на арфата, „надничаща“ от съседната стая. Като преди това е изприпкала на един дъх по стълбите до четвъртия етаж на апартамента си на бул. „Васил Левски“, в късата си пъстра и весела рокля и ниски обувки пантофки. Девойка, която времето не е посмяло да докосне…

С първата арфа на България проф. д-р Сузана Клинчарова говорим за романтиката на арфата, за мазолите по пръстите, за привилегията да свириш в Карнеги хол и всички най-престижни световни сцени, без да губиш детското в себе си и вкуса към бурния живот на макс…

„Майка ми беше концертираща пианистка и знаеше каква страшна робия е това – разказва Сузана. – Аз обаче, откакто съм си „отворила очите“ – не преувеличавам! – знаех, че искам да стана пианистка. Точка. Имам „флашове в паметта“ от онези години, когато преди още да съм проговорила, исках майка ми да ми изсвири нещо.

И знаех какво – Шопен, Валдщайн

 За да си мине пазарлъкът, да си легна да спя. И тя естествено ме пробваше тук-там по слух и ритъм, знаеше си работата, нали беше преподавател по музика.“

Когато майка й излизала, я предупреждавала да не дрънка на пианото. Обаче невръстната Сузана правела концерти на баба си, която идвала да я гледа. „Блъскала“ с малките си ръчички нещо по пианото като на въображаем концерт под умилителния поглед на баба си. Майката, за да се отърве, й обещала, че като стане на 5 години, ще я научи на нотите. Мислела си, че дотогава малката Сузана ще забрави това. Но точно на 5-ия си рожден ден, скачайки сутринта от леглото, Сузана изтичала при майка си и казала: „Ето, станах на 5 години, хайде да ме научиш на нотите.“ „Майка ми ме погледна така особено и попита: „Ама ще работиш ли?“ Казах: „Ще работя.“ И започнах да свиря с такова настървение, че на 12 години вече си бях причинила тендовагинит на китките. На 12 години вече свирех Бетовен, Първи концерт в ре мажор“, спомня си Сузана.

По това време вече е в Музикалното училище, а майка й казва: „Ти с тия болни китки няма да може да се състезаваш с момчетата, които по 8 часа свирят на пиано.“ Повтаря й, че не е задължително да става музикант, че училището й се удава с лекота, може да учи нещо друго.

„Човек, като хване веднъж вируса, какво има да мисли?“

– казва Сузана. Чембалото (клавесин – б.а.) не я привлича толкова. И понеже арфата има все пак този обем като пианото, я омагьосва от първото докосване. Първите си стъпки и изяви с арфа тя прави заедно с първата си учителка проф. Малина Христова.

„Влюбих се в тази нейна дълга звучност, която омагьосва, и когато изсвириш нещо и то отзвучи и си сложиш ухото на резонаторната кутия, звукът остава там да ехти още дълго време след като останалите не го чуват“, обяснява дамата.

Големият й шанс идва на 19 години, когато заминава да учи в Брюксел, при арфа номер едно в света Сузана Мелдонян. „Колкото и да имах музикална подплата тук от майка ми, от Люба Енчева, техниката не може да я измисли човек. Привличането си има правила, а Сузана Мелдонян ме научи на нещата, които са уникални при арфата“, споделя музикантката. Когато с професорката си тя стига до френската музикална традиция с арфата, до Бел Епок и композитори като Сен Санс, Дебюси, Фуре, нейната учителка я насочва да отиде на курс при виртуоза Пиер Жаме в Париж. Следва дълъг период на концертиране в България с много записи за радиото и телевизията.

За цената да дърпаш най-нежните струни в душата на човека на този деликатен инструмент Сузана казва, че много лесно човек може да се сдобие с „тенис лакет“.

Да не говорим за мазолите

които никога не изчезват (тя показва върховете на пръстите си отвътре, всичките са със загрубяла и набръчкана кожа). „Като престанеш да свириш известно време, през лятото например, после такива мехури ти стават! С Емил Табаков записвахме танците на Дебюси. В един момент на записа ми се пръсна един мехур и цялата арфа беше в пръски кръв. Тогава един от колегите от „Софийски солисти“ точно беше „минал“ през стъклена врата в Япония, каза: „Стой тука, не мърдай!“ Изтича до вкъщи и донесе някакви специални лепенки. Така довършихме една пиеса – залива се в смях Сузана. – Когато концертът е след 2 дни, не ставам от инструмента, тогава пък ме заболява гърбът тотално.“

Струните на арфата са толкова, колкото белите клавиши на пианото. Има и 7 педала, за всяка нота от нотната стълбица, и при всеки педал има бемол, бекар и диез. Фиксирането на тоналността е едно, но всяка модулация се прави с педалите и ако сбъркаш дори един от тях, една малка нищожна грешка може да прелее в голям гаф.

Арфата е специален инструмент и се прави само в няколко страни. Номер едно в света са арфите на лютиерите в Пиемонт, Италия, там, където се правят и струнните инструменти „Страдивари“. Оттам арфите се изпращат за монтиране на специална механика в Швейцария, в часовникарския район Сент Кроа. Най-старата фирма за арфи е „Ерар“ във Франция. В Германия се правят „Обермайер“, малко на брой и безобразно скъпи арфи. Всеки арфист пипа по различен начин и затова избира арфа според собствения си натюрел.

Цената варира от 25 хиляди до 100 хиляди евро

Но има и по-скъпи. Концертните арфи на Сузана са едната за над 60 хиляди, а другата – за над 90 хиляди евро.

„Дали съм разплаквала слушателите си с арфата? Да, разплаквала съм ги и това е най-големият комплимент за мен. Но иначе по време на концерт си непрекъснато на ръба на ножа, гледаш да не се оставиш някаква емоция да те отнесе. Трябва да си искрен в емоцията, за да я предадеш, но не трябва да се подхлъзнеш, защото това ще ти попречи да я предадеш. Да, вълнуващо е да разплачеш публиката, но при арфата това ти струва страшно много напрежение. При другите изкуства артистите могат да си полират творбата и тогава да излязат на сцената, докато ние правим всичко на сцената на живо“, споделя дамата.

Сега тя живее между три дома – в Париж, Ню Йорк и София. След години на бурни концерти из целия свят любимата й сцена е Карнеги хол. „Там акустиката някак си вдъхновява. Във Франция има чудесни сцени, също в Токио, Брюксел, това са незабравими изживявания.“ Сега се е концентрирала върху концерти само по местата, където я влече и където има специална връзка с публиката. „Човек не може да се разпилява прекалено много, особено когато има и преподавателска дейност. По ми е интересно на трите места –

Ню Йорк, Париж и София

Обичам си София. Винаги съм държала връзката с нея – казва Сузана. – Обичам много и си държа на това, което правим съвместно с Нов български университет, програмата „Арфата – извор на вдъхновение“. Имам тук много свестни млади хора, с които постигам много добри резултати. Дали бих искала учениците ми да ме надминат? Много! Умирам от желание и няма нищо друго, което да ме радва повече.“ Проф. д-р Сузана Клинчарова е обявена за почетен професор на Нов български университет и води докторантури на свои студенти.

В Карнеги хол в Ню Йорк

„Арфистите не са с ореол на главата и не са по-специални хора“, смее се Сузана. Най-близкият й кръг е основно от верни приятели от студентските й години. Повечето са хора на изкуството или привлечени от него. Светогледът също е извънредно важен. Човек може да се отличава със съвсем различни идеали и ценности, но се обкръжава с хора, с които може да ги сподели, смята дамата.

За семейната си среда казва: „Моето омесване е от хора на духа, съзнателно или несъзнателно продължавам делото на няколко поколения български хуманисти и будители.“ Дядо й, юристът Иван Клинчаров защитава докторската си титла в Женева върху Наполеоновия кодекс, завръща се в България и наред с адвокатската си дейност прави първите изследвания и написва първите книги за Ботев, Левски и поп Богомил. В най-ранната си младост създава някои от първите читалища, а в края на живота си (1942) обхожда страната за издигане паметници на хайдутите.

 Майка й, пианистката Вера Панова

я въвежда в приказния свят на музиката. Баща й, художникът и публицист Евгени Клинчаров издава огромен труд – тритомника „Пантеон на българската култура“. „Когато баща ми си отиде преди 5 години, на мен ми паднаха ръцете, защото живея на три места и ми беше трудно да събера и да пазя семейния архив. Тогава Светлин Русев, който много ценеше баща ми, предложи да предам всичко в Държавния архив и аз го направих преди година. За кашоните с ценни писма на дядо ми само три живота да имах, нямаше да мога да ги изчета, камо ли да ги изследвам“, вълнува се Сузана.

„От малка слушам как трудностите те карат да узряваш, и все си мисля дали не може да го подминем това узряване. Запазила съм детското в себе си като една спонтанност, която е много важна. Не живея затворено и вглъбено в музиката. Никога не съм се лишавала от купони и когато имам прозорец между ангажиментите, си позволявам по-продължително спане, с книга или таблет в леглото и с котка на корема. Правя го без абсолютно никакви угризения“, смее се Сузана.

От майка си е получила в наследство много ценни неща и едно от тях е способността да се концентрираш, да си научиш нещо бързо и – хайде, бягай да играеш, виждай се с приятелки до еди-колко си часа. А не да седиш с часове и да повтаряш упражнения до повръщане. И след това вече тотална свобода от момента, в който има доверие в мен.

„Сузана, вие сте един свободен човек!“ – тя се смее на това определение и

признава, че свободата й е много важна

„Може би единственото нещо, което съм си изграждала през годините, е тоталната свобода. Извънредно важно е човек се научи да не се взема прекалено насериозно, да не досажда на другите с тази сериозност и да таи емоции в себе си за лична употреба. Важно е и да има достатъчно други центрове на интерес или други стойности, за да не се „задъни“ в това, което прави и смята за най-важно по пътя му. Да има отдушници, да има такива местенца, където „да изпусне парата“, за да има въздух в това, което прави.“

 

Царица на сцената, в студиото и зад катедрата

Тя е покорила всички големи световни сцени: Карнеги хол, Симфони спейс, Гаво, Радио Франс, Токио Бунка Кайкан, RAI, Бозар… Солист е на оркестри от величината на Токио метрополитън симфони, Камерен оркестър на Сан Франциско, Софийската филхармония и Симфоничен оркестър на Българското национално радио, Национален оркестър на Белгия, Филхармонията на Осака, регионални оркестри във Франция, „Софийски солисти“ и много други. Професор доктор Сузана Клинчарова завършва Кралската консерватория в Брюксел с Първа награда и специализира, като получава наградата „Супериор“. Печели конкурса „Тенуто“ в Брюксел. Завършва и Софийската консерватория, както и Майсторски клас в България.

Тя е в журито на най-престижните интернационални арфови конкурси, между които конкурсът за арфа в Израел. Освен в Нов български университет проф. Клинчарова провежда майсторски класове в Европа и САЩ – университета в Ню Йорк, Консерваторията в Бостън, Американското арфово общество, Virginia Harp Center, Университета в Тел Авив, Москва, Санкт Петербург, Париж…

Проф. Клинчарова има

мащабна звукозаписна дейност

– обикновено рядкост в кариерата на един арфист. Включва повече от 20 концерта и концертни пиеси за арфа и оркестър. Забележителен по своето качество е компактдискът с концертен запис на рецитал в Карнеги хол.

Нейни изпълнения, интервюта и късометражни филми се пазят в Златния фонд на БНР и в архива на БНТ. Включени са в колекцията на BNF (Националната библиотека на Франция) – 4 компактдиска с френска музика, и в архивите на INA (Националния институт за аудиовизия във Франция).

 

Получавай BG VOICE по имейл
BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Натисни, за да коментираш

Трябва да влезете в профила си, за да коментирате Login

Коментирайте

Български истории

На една сцена: Българинът Росен Ненчев впечатли Хосе Карерас

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Хосе Карерас с ученика си Росен Ненчев преди концерта в Атина. СНИМКА: ALEXANDER БОГДАН THOMSON

Един българин стана повод за възхищение от страна на великия тенор Хосе Карерас и покана от негова страна да пеят на една сцена.

Всъщност всичко тръгва от мечтата на младия Росен Ненчев да има общ концерт с идола си. Той e негов ученик и от три години посещава майсторския му клас. На втората година от обучението си при Каресас Росен изрича мечтата си на глас: „Маестро, имам желание да се организира общ концерт, дали бихте искали да го реализираме?“ „Моето момче, много ще се радвам да направим общ концерт в България“, отвръща му легендата.

И той изпълнява обещанието си, през май тази година младият солист на Софийската опера излезе пред 12 000 в „Арена Армеец“ с прочутия испанец. А самият Карерас остава впечатлен и на тръгване казва: „Моето момче, смятам да те взема с мен и по други места по света!“

И поканата не закъснява. На 24 ноември

Росен Ненчев и Хосе Карерас излизат отново на сцената

този път в Гърция. Сега с тях е още една българка, сопраното Илина Михайлова.

Росен Ненчев е роден в София на 14 май 1982 г. „Още 5-годишен в Софийската опера имах голямата привилегия да гледам „Аида“ с великото ни сопрано Мария Белчева. Това е сред най-ярките ми детски спомени. Да оставиш 5-годишно дете да се концентрира 20-30 минути, звучи немислимо. А тази опера е изключително дълга, в три действия. 3 часа и половина стоях прав, с отворени очи, с отворена уста, и се чудех как тази жена пее по този начин“, обяснява Росен пред „24 часа“.

Убеден е, че именно този впечатляващ момент го кара да започне да се занимава с пеене. Към това се добавя и фактът, че има талант.

Започва да пее в хор „Бодра смяна“. Когато е на 12, първият му преподавател Борис Богданов казва, че в пубертета не е хубаво да пее, защото се променят гласни връзки, изгражда се гласовият апарат. „Тогава спрях и се отдадох страстно на спорта“, спомня си Росен Ненчев. Освен пеенето това е другата му страст. Той играе активно тенис от 8-годишен, бил е състезател на „Левски“. До 19-годишен се занимавал професионално, бил е в осмицата на топ тенисистите в България, втора ракета на юношите на „Левски“. По време на пубертeта, когато трябвало да спре да пее, освен че наблягал на спорта, завършил и Софийската математическа гимназия. А след това започва да учи финанси в УНСС. Страстта към пеенето обаче не го напуска. И когато вече е третокурсник, кандидатства в Музикалната академия – приемат го с най-висок бал –

първи резултат от кандидатстващите тенори

И така започва да се занимава професионално с пеене.

Като завършва Консерваторията, работи дълги години с Георги Делиганев в Русе. „Един ден той ми каза: „Ти тук нямаш работа, трябва да заминеш в Италия. Там само въздуха да го дишаш, помага за пеенето. Маестро Делиганев ме изпрати при Виторио Теранова и отидох да дишам въздуха в Милано. Направих следдипломна квалификация по класическо пеене в академия „Марчиали“. Заедно с това тогава открих и плажния тенис“, казва българският тенор. През 2013 г. става шампион на Ломбардия, може би е единственият чужденец, шампион на регион в Италия.

А през 2019 г. идва време и за великия момент на сцената с тригодишна предистория.

„Това, че се срещнах с маестро Хосе Карерас, е един от най-големите дарове, които Господ ми даде. Първо – жива легенда в оперното изкуство. Второ, той е уникален човек. Изключително скромен, внимателен. Никога при взаимоотношенията си с него и за една секунда не можеш да видиш суета или дори за миг да ти се натрапи, че той е фигура от световна величина.“

„Да бъдеш до маестрото дори извън сцената, е нещо много специално. Чувствам се като звезда. Целият му екип е от невероятни професионалисти. Като започнеш дори от охранителя, който е работил с Майкъл Джексън и „Депеш Мод“. Тонрежисьорът освен с маестро Хосе Карерас работи и с Андреа Бочели. Горд съм, че в този екип вече има и българска следа“, добавя Ненчев, който продължава да доразвива детската си мечта да бъде на една сцена с идола си от тримата тенори.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

За четвърт век: Варненец стъпи във всички страни на света

bgvoice

публикувано

на

от

Виж цялата статия
1. Красимир Петров по време на пътуванията си. Снимка: „24varna“

Варненец сбъдна мечтата на всеки любопитен човек на Земята. Воден от страстта на пътешественика, от интереса към необичайното, от манията да опита всичко и да види всичко, Красимир Петров стъпва във всички 196 държави в света – независими и международно признати. И то започвайки голямото си пътешествието на 33 години.

Красимир Петров е коремен хирург, изпълнителен директор на спешната болница на българския Североизток – МБАЛ „Света Анна – Варна“.

В лекарския кабинет, сн. „Труд“

До навършване на Христовата си възраст и преди да започне голямото си пътешествие, д-р Петров е посетил само три държави. Първата от тях е Румъния, а големият му маратон приключи преди дни в Молдова. Така 440 км се оказаха разстоянието между първата и последната точка на своеобразното му околосветство пътешествие. И вместо за 25 минути, колкото е разстоянието от столиците на Румъния и Молдова със самолет,

хирургът от Варна го измина за четвърт век

преминавайки през още 194 държави.

Пътешествието му всъщност започва много преди първото прекрачване на границата към Румъния – още в ранното му детство, с приказките на баба му, разказите на баща му, историите на Жул Верн и Майн Рид, отрупаните с книги рафтове на бившата руска книжарница на пешеходната улица във Варна.

Когато става на 33 години, Красимир Петров прави няколко рейса като корабен лекар. Включва се и в няколко алпийски експедиции.

„В манията да се опиташ да видиш всичко, знаейки, че това е невъзможно, завъртях колелото“, обобщава докторът началото на своето пътуване пред „24varna“.

Първия рейс като корабен лекар д-р Петров прави до Китай. По разписание пътуването трябва да приключи за 2 месеца, но продължава 7 – през 14 държави.

Следват няколко рейса с кораб, серия организирани пътувания, Хималаи, Южна Америка…

„В началото водещо е любопитството. После идват туристическата страст, интересът към необичайното и отварянето на сетивата към обаянието на джунглата в Централна Африка например“, анализира голямата си страст пътешественикът хирург.

Със завидния опит на човек, обиколил всички 196 признати държави в света, той е категоричен, че

щастието от всяко пътуване е въпрос на нагласа

и настройки на сетивата.

„В масовия случай хората са чели за екзотични места и са си формирали клишета, които нямат общо с истината. А тя е простичка: Можеш да обиколиш Африка без двуцифрено число ваксини. Единствената задължителна за Африка и Южна Америка ваксина е тази против жълта треска. Добре е да има и хепатитна, но е под въпрос колко действа тя. Личната хигиена е определяща, включително и за другите паразитни заболявания. Работещата формула е старото колониално правило: Не пиеш небутилирана или непреварена вода и не ядеш неминала през огън храна и необелено растение. Най-сигурната защита срещу малария са ризите с дълъг ръкав и дългите панталони, особено след залез слънце, когато излизат комарите. Това обаче е валидно, ако престоят е под 3 месеца. Ако надвиши този срок, избягването на маларията е почти невъзможно“, споделя докторът пътешественик.

За най-дългите си пътувания той ползва неплатен отпуск. Над 2/3 от страните е посетил в режим на евтини пътувания – със спане в хостели, евтини хотели и хранене в местни заведения. Така обикаля Южна Америка, голяма част от Азия и половин Африка. В пари този тип пътешествия костват

около 2000 долара – за посещение на 4-5 държави

След успешното приключване на списъка с всички 196 международно признати независими държави в света д-р Петров признава, че има дестинации, в които не би стъпил повторно, но към Африка винаги е готов да поеме пак.

„Природата в Африка, хората и тяхната представа за живота са много различни. Времето там тече различно. Бих се върнал винаги там. Вероятно защото мотото, по което се опитвам да живея, гласи, че живеем заради грешките, които бихме направили отново“, признава хирургът пътешественик.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българче от Ню Йорк спечели национална награда от гърл скаутите на Америка (СНИМКИ)

Сибила Патси

публикувано

на

Виж цялата статия
Виолета Еган със сребърната значка (горе на елечето, нейно ляво) и сертификата, който получава

Скаутското движение в Щатите е на повече от 100 години. Организацията на момичетата (Girl Scouts of America) е създадена първа – през 1912 година, а на момчетата – през 1916 година. През 1916 г. Конгресът утвърждава със закон организацията на момчетата, а на момичетата – през 1950 г.

В Girl Scouts днес членуват 1,7 млн. момичета. Едно от тях е Виолета Еган, на 14 години, от oкръг Рокланд (Rockland County) в Ню Йорк. На 16 ноември тя получи сребърно отличие – втората най-голяма национална награда в редиците на организацията. „Скаут съм още от детската градина. Записа ме майка ми. Участвала съм в много дейности – от оцеляване на открито до продаване на бисквитки и почистване на природата с проекта ни „Keep Rockland Beautiful“. Подаряваме и подаръци на деца в нужда с проекта ни „Радост“ („Joy“). Участвала съм и в инициатива заедно с компанията за козметика Avon, където правихме червило и руж и се запознахме с жени инженери“, казва Виолета. В момента тя е в ниво „Синиърс“ („Seniors“), в което влизат момичета от 9-ти клас. Минала е през по-долните нива „Kадет“ („Cadette“), „Mаргаритка“ (Daisy), „Брауни бисквитки“ („Brownies“), и „Джуниърс“ („Juniors“). Нивата са разпределени по възрастови групи.

Сребърната значка се дава на скаути кадети

„При по-големите момичета има много активности за научаване на неща от техническите науки, за водене на бюджет и бизнес, не само традиционните ходения по лагери и оцеляване на открито. Въведени бяха и нови инициативи в областта на сигурността в интернет – проблем, който е много актуален в момента“, казва майката на Виолета Елена Стойчева-Еган, която е и лидер на нейния патрул (troop) и изпълнява тези задължения на доброволни начала.

Преди изобщо да започне работа по проект за сребърна значка, Виолета минава през задължително пътуване (journey) в ниво кадети. То е за целия патрул и изисква проучването на дадена тема. „Темата, която момичетата избраха, беше за чистотата на въздуха и проектът им се казваше „Дишай“ („Breathe“). Момичетата правиха всякакви инициативи в тази насока – проучиха как се приготвят бонбоните маршмелоу и дали това замърсява въздуха, палиха лагерен огън, за да разберат как той влияе на чистотата на въздуха, засадиха цветя, за да подпомогнат производството на кислород в атмосферата“, разказва майката на Виолета.

Като кадет Виолета спечелва значки за оказване на първа помощ, за отлични умения по стрелба с лък, за умения по намиране общ език с другите, за усвояване на науката за щастието, за изработване на бизнес план и много други.

За да бъде допусната до участие за сребърната награда, тийнейджърката съставя проект, който отговаря на няколко изисквания – да включва

50 и повече часа доброволчески труд

(volunteering), да засяга пряко общността (community help), в която живее, да дава възможност за проява на лидерство (leadership), да има глобален елемент и да може да се приложи и извън общността (global aspect), както и да може да бъде продължен и след предварително зададения краен срок (sustainability). „Най-много време на Виолета отне проучвателният етап. Освен всичко тя трябваше да състави и един своеобразен бизнес план, а също и да получи одобрение от специален ментор, отговорен за сребърните награди, както и от регионалния съвет на гърл скаутите. Имаше и определен срок за осъществяване на проекта – две години, докато тя беше в седми и осми клас. В началото на 9 клас, през септември, проектът трябва да е предаден“, обяснява Елена.

Отначало Виолета искала да работи за прокарване на закон или изискване за инсталиране на кофи за рециклиране на пластмасови бутилки във всичките 11 начални училища в нейния район, но това не изглеждало възможно за реализация в рамките на две години. Виолета решава да се срещне с ментора си. От срещата Виолета научава още, че от 2020 г. в нейния окръг – Рокланд Каунти – ще забранят използването на пазарски торби за еднократна употреба. Среща се и с експерт в опазването на околната среда. Срещата била с една от мениджърките на нюйоркска компания за рециклиране на отпадъци. Оттам обяснили, че найлоновите торбички са голям проблем, защото много хора продължават да ги хвърлят при боклука за рециклиране. Това може да повреди машините им и затова те спират работа, за да ги отстранят ръчно.

Всичко това дава идея на Виолета какъв да е проектът й, с който печели сребърната значка на момичетата скаути. Тя решава да работи за популяризиране на въпроса колко опасни за околната среда са тези найлонови пликове. Озаглавява проекта си

Спасяването на планетата е в една торба“

Момичето се свързва с организации от нейния окръг, които активно участват в обществения живот и които биха дарили торби за многократна употреба. Получава 200 такива торби. Прави подходящи листовки и набелязва местата, където може да ги раздава и да разговаря с хората. „Стоях един цял ден пред един магазин, ходих в един детски лагер, разнасях торби и по къщите в района. За доказване на лидерство, изнесох презентация пред всички по-малки скаути. С тях също шихме торби от стари тениски, които децата донесоха от вкъщи. За да покажа, че проектът ми засяга и други общности, изнесох презентации и раздавах торбички в българското училище „Христо Ботев“ в Ню Йорк. Създадох и фейсбук страница, която съществува и днес и информира хората и показва устойчивостта на моя проект“, обяснява нашето момиче скаут.

Виолета е горда от получената сребърна значка и се радва, че е помогнала на много хора да разберат, че найлоновите торбички се разпадат в околната среда изключително бавно и че е много важно да се рециклира. Сега може да участва за златна награда. Все още няма идея върху какво ще работи, но се надява отново да намери интересен въпрос, който засяга обществото пряко.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Най-четено

Всички права запазени © BG VOICE е най-влиятелният български вестник в Чикаго, САЩ и Канада BG VOICE is the Bulgarian newspaper leader in Chicago, USA and Canada