Открийте ни и в

Български истории

Сузана, една арфа женска

публикувано

на

Тя говори, полуизлегната царствено на креслото си като нимфа, отмятаща артистично дългата си коса, с чашата кафе и ментоловата цигара в ръка и в компанията на арфата, „надничаща“ от съседната стая. Като преди това е изприпкала на един дъх по стълбите до четвъртия етаж на апартамента си на бул. „Васил Левски“, в късата си пъстра и весела рокля и ниски обувки пантофки. Девойка, която времето не е посмяло да докосне…

С първата арфа на България проф. д-р Сузана Клинчарова говорим за романтиката на арфата, за мазолите по пръстите, за привилегията да свириш в Карнеги хол и всички най-престижни световни сцени, без да губиш детското в себе си и вкуса към бурния живот на макс…

„Майка ми беше концертираща пианистка и знаеше каква страшна робия е това – разказва Сузана. – Аз обаче, откакто съм си „отворила очите“ – не преувеличавам! – знаех, че искам да стана пианистка. Точка. Имам „флашове в паметта“ от онези години, когато преди още да съм проговорила, исках майка ми да ми изсвири нещо.

И знаех какво – Шопен, Валдщайн

 За да си мине пазарлъкът, да си легна да спя. И тя естествено ме пробваше тук-там по слух и ритъм, знаеше си работата, нали беше преподавател по музика.“

Когато майка й излизала, я предупреждавала да не дрънка на пианото. Обаче невръстната Сузана правела концерти на баба си, която идвала да я гледа. „Блъскала“ с малките си ръчички нещо по пианото като на въображаем концерт под умилителния поглед на баба си. Майката, за да се отърве, й обещала, че като стане на 5 години, ще я научи на нотите. Мислела си, че дотогава малката Сузана ще забрави това. Но точно на 5-ия си рожден ден, скачайки сутринта от леглото, Сузана изтичала при майка си и казала: „Ето, станах на 5 години, хайде да ме научиш на нотите.“ „Майка ми ме погледна така особено и попита: „Ама ще работиш ли?“ Казах: „Ще работя.“ И започнах да свиря с такова настървение, че на 12 години вече си бях причинила тендовагинит на китките. На 12 години вече свирех Бетовен, Първи концерт в ре мажор“, спомня си Сузана.

По това време вече е в Музикалното училище, а майка й казва: „Ти с тия болни китки няма да може да се състезаваш с момчетата, които по 8 часа свирят на пиано.“ Повтаря й, че не е задължително да става музикант, че училището й се удава с лекота, може да учи нещо друго.

„Човек, като хване веднъж вируса, какво има да мисли?“

– казва Сузана. Чембалото (клавесин – б.а.) не я привлича толкова. И понеже арфата има все пак този обем като пианото, я омагьосва от първото докосване. Първите си стъпки и изяви с арфа тя прави заедно с първата си учителка проф. Малина Христова.

„Влюбих се в тази нейна дълга звучност, която омагьосва, и когато изсвириш нещо и то отзвучи и си сложиш ухото на резонаторната кутия, звукът остава там да ехти още дълго време след като останалите не го чуват“, обяснява дамата.

Големият й шанс идва на 19 години, когато заминава да учи в Брюксел, при арфа номер едно в света Сузана Мелдонян. „Колкото и да имах музикална подплата тук от майка ми, от Люба Енчева, техниката не може да я измисли човек. Привличането си има правила, а Сузана Мелдонян ме научи на нещата, които са уникални при арфата“, споделя музикантката. Когато с професорката си тя стига до френската музикална традиция с арфата, до Бел Епок и композитори като Сен Санс, Дебюси, Фуре, нейната учителка я насочва да отиде на курс при виртуоза Пиер Жаме в Париж. Следва дълъг период на концертиране в България с много записи за радиото и телевизията.

За цената да дърпаш най-нежните струни в душата на човека на този деликатен инструмент Сузана казва, че много лесно човек може да се сдобие с „тенис лакет“.

Да не говорим за мазолите

които никога не изчезват (тя показва върховете на пръстите си отвътре, всичките са със загрубяла и набръчкана кожа). „Като престанеш да свириш известно време, през лятото например, после такива мехури ти стават! С Емил Табаков записвахме танците на Дебюси. В един момент на записа ми се пръсна един мехур и цялата арфа беше в пръски кръв. Тогава един от колегите от „Софийски солисти“ точно беше „минал“ през стъклена врата в Япония, каза: „Стой тука, не мърдай!“ Изтича до вкъщи и донесе някакви специални лепенки. Така довършихме една пиеса – залива се в смях Сузана. – Когато концертът е след 2 дни, не ставам от инструмента, тогава пък ме заболява гърбът тотално.“

Струните на арфата са толкова, колкото белите клавиши на пианото. Има и 7 педала, за всяка нота от нотната стълбица, и при всеки педал има бемол, бекар и диез. Фиксирането на тоналността е едно, но всяка модулация се прави с педалите и ако сбъркаш дори един от тях, една малка нищожна грешка може да прелее в голям гаф.

Арфата е специален инструмент и се прави само в няколко страни. Номер едно в света са арфите на лютиерите в Пиемонт, Италия, там, където се правят и струнните инструменти „Страдивари“. Оттам арфите се изпращат за монтиране на специална механика в Швейцария, в часовникарския район Сент Кроа. Най-старата фирма за арфи е „Ерар“ във Франция. В Германия се правят „Обермайер“, малко на брой и безобразно скъпи арфи. Всеки арфист пипа по различен начин и затова избира арфа според собствения си натюрел.

Цената варира от 25 хиляди до 100 хиляди евро

Но има и по-скъпи. Концертните арфи на Сузана са едната за над 60 хиляди, а другата – за над 90 хиляди евро.

„Дали съм разплаквала слушателите си с арфата? Да, разплаквала съм ги и това е най-големият комплимент за мен. Но иначе по време на концерт си непрекъснато на ръба на ножа, гледаш да не се оставиш някаква емоция да те отнесе. Трябва да си искрен в емоцията, за да я предадеш, но не трябва да се подхлъзнеш, защото това ще ти попречи да я предадеш. Да, вълнуващо е да разплачеш публиката, но при арфата това ти струва страшно много напрежение. При другите изкуства артистите могат да си полират творбата и тогава да излязат на сцената, докато ние правим всичко на сцената на живо“, споделя дамата.

Сега тя живее между три дома – в Париж, Ню Йорк и София. След години на бурни концерти из целия свят любимата й сцена е Карнеги хол. „Там акустиката някак си вдъхновява. Във Франция има чудесни сцени, също в Токио, Брюксел, това са незабравими изживявания.“ Сега се е концентрирала върху концерти само по местата, където я влече и където има специална връзка с публиката. „Човек не може да се разпилява прекалено много, особено когато има и преподавателска дейност. По ми е интересно на трите места –

Ню Йорк, Париж и София

Обичам си София. Винаги съм държала връзката с нея – казва Сузана. – Обичам много и си държа на това, което правим съвместно с Нов български университет, програмата „Арфата – извор на вдъхновение“. Имам тук много свестни млади хора, с които постигам много добри резултати. Дали бих искала учениците ми да ме надминат? Много! Умирам от желание и няма нищо друго, което да ме радва повече.“ Проф. д-р Сузана Клинчарова е обявена за почетен професор на Нов български университет и води докторантури на свои студенти.

В Карнеги хол в Ню Йорк

„Арфистите не са с ореол на главата и не са по-специални хора“, смее се Сузана. Най-близкият й кръг е основно от верни приятели от студентските й години. Повечето са хора на изкуството или привлечени от него. Светогледът също е извънредно важен. Човек може да се отличава със съвсем различни идеали и ценности, но се обкръжава с хора, с които може да ги сподели, смята дамата.

За семейната си среда казва: „Моето омесване е от хора на духа, съзнателно или несъзнателно продължавам делото на няколко поколения български хуманисти и будители.“ Дядо й, юристът Иван Клинчаров защитава докторската си титла в Женева върху Наполеоновия кодекс, завръща се в България и наред с адвокатската си дейност прави първите изследвания и написва първите книги за Ботев, Левски и поп Богомил. В най-ранната си младост създава някои от първите читалища, а в края на живота си (1942) обхожда страната за издигане паметници на хайдутите.

 Майка й, пианистката Вера Панова

я въвежда в приказния свят на музиката. Баща й, художникът и публицист Евгени Клинчаров издава огромен труд – тритомника „Пантеон на българската култура“. „Когато баща ми си отиде преди 5 години, на мен ми паднаха ръцете, защото живея на три места и ми беше трудно да събера и да пазя семейния архив. Тогава Светлин Русев, който много ценеше баща ми, предложи да предам всичко в Държавния архив и аз го направих преди година. За кашоните с ценни писма на дядо ми само три живота да имах, нямаше да мога да ги изчета, камо ли да ги изследвам“, вълнува се Сузана.

„От малка слушам как трудностите те карат да узряваш, и все си мисля дали не може да го подминем това узряване. Запазила съм детското в себе си като една спонтанност, която е много важна. Не живея затворено и вглъбено в музиката. Никога не съм се лишавала от купони и когато имам прозорец между ангажиментите, си позволявам по-продължително спане, с книга или таблет в леглото и с котка на корема. Правя го без абсолютно никакви угризения“, смее се Сузана.

От майка си е получила в наследство много ценни неща и едно от тях е способността да се концентрираш, да си научиш нещо бързо и – хайде, бягай да играеш, виждай се с приятелки до еди-колко си часа. А не да седиш с часове и да повтаряш упражнения до повръщане. И след това вече тотална свобода от момента, в който има доверие в мен.

„Сузана, вие сте един свободен човек!“ – тя се смее на това определение и

признава, че свободата й е много важна

„Може би единственото нещо, което съм си изграждала през годините, е тоталната свобода. Извънредно важно е човек се научи да не се взема прекалено насериозно, да не досажда на другите с тази сериозност и да таи емоции в себе си за лична употреба. Важно е и да има достатъчно други центрове на интерес или други стойности, за да не се „задъни“ в това, което прави и смята за най-важно по пътя му. Да има отдушници, да има такива местенца, където „да изпусне парата“, за да има въздух в това, което прави.“

 

Царица на сцената, в студиото и зад катедрата

Тя е покорила всички големи световни сцени: Карнеги хол, Симфони спейс, Гаво, Радио Франс, Токио Бунка Кайкан, RAI, Бозар… Солист е на оркестри от величината на Токио метрополитън симфони, Камерен оркестър на Сан Франциско, Софийската филхармония и Симфоничен оркестър на Българското национално радио, Национален оркестър на Белгия, Филхармонията на Осака, регионални оркестри във Франция, „Софийски солисти“ и много други. Професор доктор Сузана Клинчарова завършва Кралската консерватория в Брюксел с Първа награда и специализира, като получава наградата „Супериор“. Печели конкурса „Тенуто“ в Брюксел. Завършва и Софийската консерватория, както и Майсторски клас в България.

Тя е в журито на най-престижните интернационални арфови конкурси, между които конкурсът за арфа в Израел. Освен в Нов български университет проф. Клинчарова провежда майсторски класове в Европа и САЩ – университета в Ню Йорк, Консерваторията в Бостън, Американското арфово общество, Virginia Harp Center, Университета в Тел Авив, Москва, Санкт Петербург, Париж…

Проф. Клинчарова има

мащабна звукозаписна дейност

– обикновено рядкост в кариерата на един арфист. Включва повече от 20 концерта и концертни пиеси за арфа и оркестър. Забележителен по своето качество е компактдискът с концертен запис на рецитал в Карнеги хол.

Нейни изпълнения, интервюта и късометражни филми се пазят в Златния фонд на БНР и в архива на БНТ. Включени са в колекцията на BNF (Националната библиотека на Франция) – 4 компактдиска с френска музика, и в архивите на INA (Националния институт за аудиовизия във Франция).

 

Коментирайте

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Най-четено

Български истории

BG топ футболистка в САЩ каза „да“ на US бизнесмен

Евдокия Попадинова се сгоди и сподели щастието си в Instagram

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: Instagram и архив

Тя е най-известната футболистка в България и от години бележи гол след гол по терените на Америка. Евдокия Попадинова печели през последните четири години приза за най-добра българска футболистка. Тези дни обаче тя е далеч от емоциите на игрището и футбола, защото е в плен на други емоции – тези на любовта. Евдокия е на върха на щастието, дошло с предложението за брак от страна на любимия й, поискал ръката на брюнетката преди няколко дни.

Американският бизнесмен Кайл Бари, с когото Евдокия има връзка от близо 2 г., зададе големия въпрос в стила на влюбените мъже в холивудските продукции.

Той падна на едно коляно

върху финия бял пясък на плаж в щата Флорида, държейки пръстен, а романтичният му жест бе съпроводен от звука на разбиващите се в лазурния бряг вълни на Атлантическия океан.

Специалният миг, случил се след дипломирането на Попадинова в университета в град Лима, е запечатан в поредица от снимки, които тя сподели със своите почитатели в личния си Инстаграм акаунт. На тях ясно личи огромното вълнение, обзело и двамата, както и силната любов, която изпитват един към друг.

„Казах „Да“, гласи публикацията на нападателката, обявявайки годежа си в социалната мрежа.

Кайл, който е роден в Ню Йорк, но предпочита спокойствието, царящо във Форт Майърс, далеч от космополитния град, също сподели изображенията, само че в своя Фейсбук профил.

„Моето винаги и завинаги! С нетърпение очаквам пътешествията ни по целия свят, множеството предстоящи ни приключения и целия ни съвместен живот“, написа той.

И сякаш с цел да сбъднат думите му, двамата веднага стегнаха багажа си и се отправиха към Европа, където се местят за постоянно. Това стана ясно от пост на Евдокия, придружен с кадри от летището.

„Време е да отворя

нова глава в историята си

Годеж, професионален договор и живот в Дания“, пише тя.

Бъдещите младоженци се запознават, докато Еви е студентка във висшето учебно заведение. В края на миналата година двамата посетиха България, където прекараха коледно-новогодишните празници, пише dir.bg. Освен в родното селище на футболистката – Хаджидимово, те отскочиха и до столицата.

Въпреки безкрайните ангажименти покрай работата си, Кайл винаги намира време да присъства на мачовете на своята половинка, за да я окуражава с присъствието си в трибуната. Попадинова признава, че откакто са заедно, не е имало спортна среща, която той да е пропуснал, независимо от натоварения му график.

Макар и да се мести в Дания, преди време Еви призна, че обича много Америка и футболът много й е помогнал за това. Евдокия коментира пренебрежителното отношение към женския футбол в Родината и обясни, че не я е яд за това, защото то е проблем на тези, които не са информирани за този спорт.

„Надявам се хората да не ми се обидят, но

затова обичам толкова Америка

Там съм чужденка, приемат ме с отворени обятия и се радват на успехите ми. Американците имат най-добрите атлети в почти всеки един спорт. Не разбирам защо в България на женския футбол трябва да се гледа с насмешка. По-скоро трябва да се чудим как да го популяризираме, за да се запалят повече момичета, които един ден могат да прославят нашата страна“, каза тогава Евдокия.

Големите успехи на българката в Америка се изразяват в 14 гола в 19 мача. И 7 асистенции.

„Това е доста трудно, имайки предвид, че повечето мачове побеждавахме с по 1-2 вкарани гола. Който си мисли, че е лесно да се вкарва всеки мач, много се е объркал. Постоянството изисква усилена работа. Силното ми оръжие като цяло е моята бързина. Почти никога

не се задоволявам с направеното

Напротив, старая се да постигам все повече и повече“, сподели преди време българката.

Тя разказва, че след първите й 5 мача всички останали отбори я познавали вече доста добре. „Слагаха повече защитнички около мен. Съперничките ме ритаха и бутаха с цел да ме ядосат и да ми изкарат картон, надявайки се това да ми повлияе и да не отбележа гол. За мое щастие все пак продължих да вкарвам почти във всеки мач“, разказа Евдокия тогава.

Сега предстои да разберем какви ще са поредните й успехи, окрилена и от личното си щастие.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българин с номинация за най-обичан лекар в Австрия

Д-р Тодор Тошков е родом от Пловдив. Завършил е медицина във Виена. Специализирал е очни болести в Англия и Германия

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: bgmedia.at

За пореден път нашият сънародник д-р Тодор Тошков е сред номинираните в класация, която отличава най-добрите лекари в Австрия, пише bgmedia.at. В класацията “Österreichs beliebteste Ärzte ” на популярния ежедневник в. Куриер участват 1915 лекари.

Д-р Тодор Тошков е родом от Пловдив. Завършил е медицина във Виена. Специализирал е очни болести в Англия и Германия. Работи над 20 години в Австрия и има частен кабинет във Виена. В него той преглежда пациенти с осигуровки във всички здравни каси.

„Най-обичаните лекари” на Австрия за 2020 година е третата класация, в която нашият сънародник е номиниран. Две години поред българският офталмолог е в ТОП5 на очните лекари във Виена на най-голямата австрийска платформа за лекари  DocFinder.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българин се пребори за титлата „Най-силен мъж в Чикаго“

Николай Митов победи в състезание за издръжливост и здраво тяло

публикувано

на

Виж цялата статия

Макар пандемията в Чикаго да е обхванала града и той да е замрял, група мъже и жени се събраха на открито за ежегодното състезание по калистеникс, в което да покажат красиви и здрави тела, както и издръжливост. В него българинът Николай Митов участва повече от успешно и заслужи титлата „Най-силен мъж“ в Чикаго.

Думата калистеникс идва от гръцкото kallos, която означава

перфектно тяло и физическа сила

Състезанието в Чикаго се казва CHICAGO PULL UP PARK JAM. В Америка надпреварата се нарежда на второ място след тази в Ню Йорк. В Ню Йорк състезанието PULL UP PARK JAM съществува от 1998 г. Пренася се в Чикаго през 2015 г. С тази си история състезанието става най-старото и най-мащабното в света. В Чикаго състезанието и тази година се организира от Омари Джинаки, който беше много впечатлен от българина. И има защо. Денят му рано преди състезанието започва със спукана гума, той пристига буквално в последната минута, състезава се първо в състезание, което предшества основната част от спортната битка, после участва и в главното състезание и грабва титлата за най-силния мъж в Чикаго.

„От много време следя състезанието и прогреса на участниците“, казва Ники. „Тази година реших да се включа, за да сверя часовника си, и изобщо не очаквах да постигна такива резултати, защото

участвах за първи път

добавя той.

Инфарктният момент със спуканата гума изобщо не го изважда от равновесие. Ники бил в Уисконсин, доста далеч от състезанието, и сутринта, докато пътува към Чикаго, пука гума. Да я смени не е проблем, но му трябва ключ, който липсвал в колата. Първо спира една кола, но шофьорът в нея нямал нужния инструмент. Малко след това на помощ се притичва друг шофьор и Ники успява да смени гумата. Пристига за калистеникс упражненията и веднага трябва да започне да се състезава в дисциплината силови набирания с изтласкване до кръста. „Бях много притеснен, че силите няма да ми стигнат за първата дисциплина, след това с нормалните набирания, защото се използват същите мускули, но се справих“, обяснява той.

След като минава силовите набирания и побеждава, Ники трябвало да се състезава на набирания, клекове, коремни преси, „кофички“ и лицеви опори. А самите силови набирания завършва в два рунда, защото първо се класира наравно с друг състезател. „Той беше със счупен крак, но беше много силен конкурент“, обяснява нашенецът. „Първо направихме по 15 силови и трябваше да повторим. Той направи пак 15, аз успях да направя 16“, прибавя той.

След силовите набирания Ники започва с нормалните набирания и завършва наравно с организатора Омари Джинаки.

Финалната битка

между двамата е оставена за накрая. „На дисциплината клякания за съжаление се обади стара травма и не можах да се представя толкова добре“, разказва българинът. Но успява да събере сили за финала при набиранията и завършва на първо място. Ники си спомня, че си е мислил за България, за семейството си, за окуражителните думи, които е чул по-рано от жената, с която се среща, и смята, че това му е помогнало за победата.

Ники се занимава с калистеникс от година и половина. Харесва този спорт, защото при него човек учи тялото си да работи като едно цяло. Чрез калистеникс хората стават здрави, хранят се и живеят здравословно, упражняват се на открито. По принцип Ники работи като механик на камиони. За CHICAGO PULL UP PARK JAM тренирал по два пъти на ден – сутрин преди работа или в обедната си почивка и след работа.

„Няма значение дали буташ или дърпаш, в зависимост от упражнението, което правиш, целта е да отидеш нагоре“, казва за калистеникс Ники. „Най-много ме боли да гледам подрастващото поколение с таблети и телефони в ръце. Всички деца са със забучени надолу към екрана глави. Самата им стойка е подгърбена. Много от тях посягат към наркотиците. Бих искам да им кажа, че по-хубаво е да спортуват. Могат да опитат и с калистеникс. Който се интересува от този спорт, аз съм насреща. Чувството от победата в спорта не може да се сравни с победата от електронната игра или с наркотиците“, казва Ники.

„Винаги когато хвана лоста, гледам към небето, към новите хоризонти, но дори и това не трябва да е граница за мен и за хората. Трябва

да се стремим да надмогнем себе си

и да бъдем по-добри, да вървим напред и нагоре“, констатира Ники.

Ники, който е родом от град Кочериново, недалеч от Благоевград, впечатли организаторите и участниците в калистеникс състезанието в Чикаго не само със силата си. След състезанието той не показал никаква умора и помогнал с разчистването на боклука. „Някак не ми се видя правилно да се стремим към красиво тяло и да тренираме сред природата, а да оставим мръстотия след себе си“, казва той.

Ники не е сигурен кога ще участва пак на състезание по калистеникс, но е сигурен, че ще започнат да го предизвикват и е готов да запази титлата си.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА