Ако извънземни цивилизации се издигат и залязват като тези на Земята, това може да обясни защо не сме срещали нито една такава досега, предполагат двама астробиолози. Това може да обясни парадокса на Ферми (който съпоставя високата вероятност за съществуването на извънземни с абсолютната липса на следи), като същевременно избягва много други по-мрачни отговори на въпроса къде са те. Учените предполагат, че точно както градове и нации се провалят от прекалено бързото си развитие, същото може да важи и за видовете, които са на прага на космическото пътуване. Тези, които осъзнават опасностите, могат да процъфтяват безкрайно, но без да се разширят достатъчно, за да стигнат до нас, докато други загиват и не успяват да осъществят контакт. Парадоксът на Ферми започва с наблюдението, че във Вселената има ужасно много планети и тази бройка означава, че е много вероятно някои от тях да са обитавани. Следователно може да очакваме някои да разработят технологията за космически полети и да колонизират Вселената. Така парадоксът заключава, че те вече трябва да са тук. Ние обаче не виждаме никого. Д-р Майкъл Уонг от Института по наука Карнеги и д-р Стюарт Бартлет от Калифорнийския технологичен институт твърдят в Journal of the Royal Society Interface, че различните цивилизации на Земята често си докарват проблеми, когато се разраснат твърде много. Същото смятат, че е вероятно и в космоса. Ако е така, всяка напреднала цивилизация, която се разшири твърде надалеч, ще се разпадне с опустошителни последици, много преди да успее да изследва по-голямата част от Вселената. От друга страна, по-мъдрите видове биха осъзнали своите граници и биха спрели много преди да ги нарушат, като по този начин оставят огромното количество от звездните системи недокоснати. Така, освен ако една стабилна цивилизация не се намира много наблизо, в астрономически план, ние няма как да знаем за тях. Това твърдение, разбира се, е напълно непроверимо в момента, но внушението, че трябва да знаем своите граници, вместо да ги надхвърляме, има по-широки последици. Авторите предполагат, че планетарните цивилизации достигат състояние на свързаност, при което са еквивалентни на един глобален град. „В известен смисъл градът е суперагент, съставен от отделни човешки агенти, аналогичен на многоклетъчен организъм, който е суперагент, съставен от отделни клетъчни агенти“, пишат Уонг и Бартлет. Те обаче посочват анализ, който показва, че градовете разширяват характеристики като потреблението на енергия суперлинейно – тоест нараства по-бързо от нарастването им по размер – за разлика от биологичните процеси, които са сублинейни. Това води до „сингулярности“, при които популациите и енергийните нужди стават безкрайни. Първоначално иновациите – било то технологични или завладяване на нова територия – отлагат колапса, но това може да се случва само за известно време. В крайна сметка растежът на градовете става достатъчно бърз, че иновациите не могат да се справят. „Ако една цивилизация успее да разбере собствената си траектория, тя ще си отдели период от време, в който да развие фундаментална промяна, давайки приоритет на дългосрочната хомеостаза и благополучието пред непрестанния растеж“, пише в изследването, наричайки това явление „хомеостатично пробуждане“.“ От тази гледна точка цивилизациите, които не достигат това пробуждане, в крайна сметка се оказват в ситуация, в която се борят за предишното си величие, което им пречи да излязат да изследват галактиката. Според хипотезата на Уонг и Бартлет, Вселената е изпълнена с такива краткотрайни цивилизации, които дават приоритет на растежа и по-дългоживеещи, които обаче са избрали хомеостазата. Тези, които мечтаят за галактическа федерация, която смело отива там, където никое същество не е ходило преди, може да намерят този сценарий за депресиращ и в известен смисъл е така. Въпреки това, изглежда по-добре в сравнение с много алтернативи. Някои твърдят, че колапсът е неизбежен, без да се предлага хомеостатичният пробуждащ като алтернатива. Други заключават, че технологично напредналите извънземни са психопати, прекалено разединени или параноични, за да не прикриват присъствието си.
