Преди години, дори вече преди цяло столетие, когато нашите сънародници са пътували за Америка, за да работят там, за да градят новия си живот в „стария край“, те са имали за основна цел да се съхранят като българи. Именно това е причината, поради която те са се организирали в различни по тип и вид кръжоци, групи по интереси, вечеринки и други. Всъщност целите на българите в САЩ в онези години са били две - да заработят средства, с които да живеят по-добре в „стария край“, и да се съхранят като българи с ярко изразена национална идентичност.
Българката Цветанка Мирчоф, която живее
в Калифорния през 30-те години
на миналия век, споделя пред близки, че „българинът, където и да е по-света, все си остава българин“. Макар че тя използва репликата в негативен план, ако се абстрахираме от това, можем ясно да видим начина на мислене, който демонстрира тенденция.
Някои от имигрантите ни живеят и работят в Америка в продължение на цели десетилетия. Те се превръщат в част от общността там, но въпреки това запазват своята национална идентичност. Те създават битови кътове, поставят предмети от България - своеобразни фетиши - и ги превръщат в нещо като свой „национален олтар“. Така те съхраняват българското в себе си.
Когато българите се завърнат в Родината си, на практика те нямат нужда от реадаптация, защото никога не са се откъсвали от рода си, от културата си и от нравите и привичките на своята родна общност в България. Това е така, защото те са запазили родовите нишки, националния характер на ежедневието си и българското си мислене през целия си престой в САЩ, дори когато говорим за десетилетия наред.
Това е вярно и е валидно за времената на ранната емиграция, когато патриархално-битовите връзки са били много по-здрави - в края на ХІХ в. и началото на ХХ в. Постепенно историческото време налага промени. Имигрантите се стремят все повече да се адаптират към
новата среда, в която живеят
