Да бъдат унищожени или поне изцяло изолирани най-образованите, предприемчиви, можещи и успели представители на българския елит до 9 септември 1944 - това е една от първите и най-важни цели на така наречената „класова борба", провеждана от комунистическия режим. А България е страна, в която червеният терор на Ленин и Сталин се прилага особено настървено. Книгата "Погубената България" на изследователите проф. Вили Лилков и Христо Христов илюстрира чрез разказите на жертви и извършители репресиите, извършени след преврата на 9 септември 1944, пише dw.com. Още през първите три месеца на съветската окупация без съд и присъда в България са избити между 27 хиляди и 30 хиляди интелектуалци, духовници, учители, държавни служители, офицери, полицаи, общественици, индустриалци, търговци, лекари. За да оправдае тяхното унищожаване, комунистическата пропаганда раздува многократно броя на убитите комунисти, ремсисти и земеделци преди идването си на власт. Следват така нареченият „народен съд", концлагерите, съдебните процеси по сталински срещу минни инженери, електроинженери, строителни инженери, пожарни командири, оръжейни специалисти и други представители на елита, обявени за чужди шпиони, само защото са завършили европейски университети. Всичко това се оправдава като акт на възмездие в името на „жертвите на фашизма“, а и с класовата борба, която по теорията на Сталин се разгаря с все по-голяма сила с напредване на успехите на социализма. През 70-те години на миналия век ЦК на БКП възлага на БАН и на Музея на революционното движение да пресметнат броя на жертвите сред комунистите и левите земеделци между 1923 и 1944 година. Резултатите от извършеното мащабно изследване са публикувани в албум-справочник, озаглавен „Звезди във вековете“. От него излиза, че броят на жертвите е 4 816 души. Така рухва митът на партийната пропаганда за стотици хиляди избити от „монархо-фашистите“, а излязлото по книжарниците издание се оказва неудобно за диктатурата и затова целият му тираж набързо е иззет. Проф. Вили Лилков подчертава, че съвместното му изследване с Христо Христов е логично продължение на усилията да се проследи докрай съдбата на много бележити българи сред т. нар. „бивши хора“ не само в столицата, но и в още 14 големи областни и по-малки градове. „Задачата ни беше не само да припомним Голготата на изтъкнати общественици, управници, предприемачи, учени, инженери, адвокати и прочие, но и да разкрием с факти масовостта на комунистическия терор. Силен акцент е поставен и върху методите, с които Държавна сигурност се опитва да ликвидира и заличи напълно паметта за най-просветените, напредничави и предприемчиви българи след деветосептемврийския преврат. Специално място сме отделили на работата на следствените органи на режима. Методите за подготовката на главорезите му са директно заимствани от НКВД и се практикуват от изпратените в страната униформени и цивилни съветски инквизитори, които ръководят българските си слуги. Дори терминът „бивши хора“, използван от ДС за обозначаване на несвързаните с политиката елити на Царство България, е директна заемка от практиката на червения терор в СССР", обяснява проф. Лилков. Една от запомнящите се истории е на актрисата надя Дункин, която загива на 13-и септември 1994-а година. Тя е убита в апартамента си на столичната ул. „Опълченска“, бл. 54. Най-вероятната причина е, че след ноември 1989 г. става главен свидетел на обвинението по „Делото за лагерите“, което така и не е доведено до края. А за лагерите, наречени трудово-възпитателни общежития, съществували у нас след 9 септември 1944 г., тя е можела да говори от първо лице, защото е минала през два от тях – „Слънчев бряг“ край Ловеч и този в Скравена. Надя Василева Илкова, по съпруг Дункин, е родена в Пловдив през 1913 г. Дъщеря е на пловдивския комунист и политически затворник Васил Христов Илков, признат след 9 септември 1944-а г. за активен борец против фашизма и капитализма. Детството и ученическите години на Надя преминават в Пловдив. Съвсем млада, на около 18-19 години, тя вече е актриса в Пловдивския драматичен театър. В постановката на „Хамлет“ с премиера през март 1933-а г. изпълнява ролята на Офелия. Нейното име фигурира в архивите на театъра до последния театрален сезон преди Втората световна война – 1938-1939 г. По-късно е била актриса и в Русенския драматичен театър. Да бъдат унищожени или поне изцяло изолирани най-образованите, предприемчиви, можещи и успели представители на българския елит до 9 септември 1944 - това е една от първите и най-важни цели на така наречената „класова борба", провеждана от комунистическия режим. А България е страна, в която червеният терор на Ленин и Сталин се прилага особено настървено. Книгата "Погубената България" на изследователите проф. Вили Лилков и Христо Христов илюстрира чрез разказите на жертви и извършители репресиите, извършени след преврата на 9 септември 1944. Още през първите три месеца на съветската окупация без съд и присъда в България са избити между 27 хиляди и 30 хиляди интелектуалци, духовници, учители, държавни служители, офицери, полицаи, общественици, индустриалци, търговци, лекари. За да оправдае тяхното унищожаване, комунистическата пропаганда раздува многократно броя на убитите комунисти, ремсисти и земеделци преди идването си на власт. Следват така нареченият „народен съд", концлагерите, съдебните процеси по сталински срещу минни инженери, електроинженери, строителни инженери, пожарни командири, оръжейни специалисти и други представители на елита, обявени за чужди шпиони, само защото са завършили европейски университети. Всичко това се оправдава като акт на възмездие в името на „жертвите на фашизма“, а и с класовата борба, която по теорията на Сталин се разгаря с все по-голяма сила с напредване на успехите на социализма. През 70-те години на миналия век ЦК на БКП възлага на БАН и на Музея на революционното движение да пресметнат броя на жертвите сред комунистите и левите земеделци между 1923 и 1944 година. Резултатите от извършеното мащабно изследване са публикувани в албум-справочник, озаглавен „Звезди във вековете“. От него излиза, че броят на жертвите е 4 816 души. Така рухва митът на партийната пропаганда за стотици хиляди избити от „монархо-фашистите“, а излязлото по книжарниците издание се оказва неудобно за диктатурата и затова целият му тираж набързо е иззет. Проф. Вили Лилков подчертава, че съвместното му изследване с Христо Христов е логично продължение на усилията да се проследи докрай съдбата на много бележити българи сред т. нар. „бивши хора“ не само в столицата, но и в още 14 големи областни и по-малки градове. „Задачата ни беше не само да припомним Голготата на изтъкнати общественици, управници, предприемачи, учени, инженери, адвокати и прочие, но и да разкрием с факти масовостта на комунистическия терор. Силен акцент е поставен и върху методите, с които Държавна сигурност се опитва да ликвидира и заличи напълно паметта за най-просветените, напредничави и предприемчиви българи след деветосептемврийския преврат. Специално място сме отделили на работата на следствените органи на режима. Методите за подготовката на главорезите му са директно заимствани от НКВД и се практикуват от изпратените в страната униформени и цивилни съветски инквизитори, които ръководят българските си слуги. Дори терминът „бивши хора“, използван от ДС за обозначаване на несвързаните с политиката елити на Царство България, е директна заемка от практиката на червения терор в СССР", обяснява проф. Лилков. Дункин: Господ да ни е на помощ, тук ще мрем През 1990 г. Надя Дункин описва мъките си в лагера на смъртта край Ловеч за в. „Демокрация“ и заедно със спомените на други оцелели лагерници те са издадени в книгата „Българският ГУЛАГ – свидетели“. Днес тя е библиографска рядкост, пише Труд. „Още със спирането на затворническата кола, един куц циганин, Шахо му казваха, ни почна с бичовете по лицата. Аз само си криех очите, страх ме беше да не ослепея. Страхотен бой за “добре дошли”. Би ни повече от 20 минути. Казвам на моята приятелка: “Маргарита, Господ да ни е на помощ, тук ще мрем. Нека се опитаме да бъдем силни, да издържим този ужас. Виждам, че вече е много страшно. Това е лагер”, пише Надя Дункин в спомените си. „Помещението, където спяхме, беше конюшня, всяка от нас разполагаше с по 40-50 см място. Ако едната се обърне на лявата страна, и другата трябва да се обърне. Завивки нямаше. Спяхме върху сламеници и една тухла за възглавница. Бяхме около двеста жени. Вечер, като се съберем, се питаме, знаете ли защо сте тук, кой ви е изпратил. Оказа се, че всички сме без съд и присъда. Голяма част интелектуалки.“ „Ломяхме и товарехме камъни по 30, 40, 50 килограма – по-тежки от нас. Или товарехме колички с пръст. Работехме на звена по 5 души. Когато не можем да изпълним нормата – по 20 бича на всяка от нас. А когато сутрин, тръгвайки на работа, виждахме пред лагера дървената тарга – това означаваше, че до вечерта някоя ще бъде убита. За да се спасят, някои жени станаха биячи. За да не се морят биячите, които бяха тук на заплата.“ „Един ден, както работехме на кариерата, гледаме водят двама души – млад и по-възрастен. Разбрахме после, че били баща и син. Ние бяхме на височината, а мъжкият лагер по-долу и всичко се вижда. Оставиха хората куфарите и биячите идват. И почват да бият младото момче. А то само вика: “Татко, татенце, татко, татенце.” Биха го до припадък. После се хвърлиха върху баща му. Момчето на другия ден почина. А бащата след три дни. Не си спомням вече как, но научихме, че бащата бил известен художник от Русе. Така че системата за “превъзпитание” беше следната: пребиват те още в началото и ако издържиш – ще работиш, ако ли не, пукай.“