Всяка четвърта неделя след Пасха си спомняме как Христос изцерил разслабения край къпалнята "Витезда". Този човек страдал много години, а Господ с едно изречение заповядал: "Стани, вземи си одъра и ходи", вдигнал го от постелята на болестта му и го направил здрав. За нас това събитие е утешение, а за разслабения – назидание. В древния Йерусалим при така наречените "Овчи порти" се намирала къпалня - нейните останки са открити при археологичеки разкопки през 1881 г. Наричали я Дом на милосърдието, на еврейски Витезда. Тя имала пет притвора (отделения), пълни с множество болни - слепи, хроми, нещастни. Предполага се, че това е бил прочутият в древността царски водоем. Със своите пет притвора Витезда представлявала една своеобразна болница с присъщата за Изтока по онова време жалка обстановка. По-скоро този „дом на милосърдие" е бил дом на страдания и несрета. В петте скръбни галерии на тази болница, огласяна от постоянни вопли, гъмжал получовешки живот. Тук лежали измъчени от дълго време тежко болни, слепи, хроми и парализирани люде, които в неутолимо желание очаквали изцеление. Те стоели там и чакали чудото - да слезе Ангел Господен от небето, да раздвижи водата, за да стане тя целебна. Който успеел да влезе пръв в лечебната вода, непременно щял да оздравее, независимо от каква болест страдал. Сред множеството имало един човек, който чакал цели 38 години. Като узнал за дългото му боледуване, Иисус Христос го запитал: "Искаш ли да оздравееш?" Болният Му отговорил: "Да, но си нямам човек, който да ме пусне в къпалнята, когато се раздвижи водата". Иисус му казал: "Стани, вземи одъра си и ходи!" Човекът веднага оздравял, взел одъра и си тръгнал. На това чудо Господне е посветен и празникът, наречен Неделя на разслабления - на освободения от болест. Разслабленият чакал цели десетилетия, измъчвал се от непоносими страдания, но нямало човек, който да се трогне от мъките му и да му помогне. Всеки бил зает само със себе си, затворил се в своите лични интереси и не виждал нищо извън тях. Преди идването на Христа никой човек не виждал, че наред с него съществуват и други, подобни нему човешки същества. В онези времена като морална норма била призната тази на епикурейците - последователи на учението на Епикур. Те смятали за висше благо и цел на човешкия живот личното удоволствие. Не е чудно, че такъв човек е загубил своето достойнство и своята човечност. В този смисъл са верни думите на евангелския разслаблен, който казал, "че си няма човек", т.е. такъв, който да притежава човещина и да се смили над него. Евангелската Витезда е не само спомен и символ. Тя представлява реалната неизменна човешка съдба. Скръбните притвори на Витезда са притвори на човешкото страдание и безсилие. Потърсим ли в страданието небесната помощ, ние вече сме в притвора и на Божието милосърдие. Христос и днес минава край нас и ни посещава в изпитанията и страданията. Той ни милва и утешава в скърбите и неволите ни.
