На 17 юни 1955 година в София, бедна и унизена, умира Жени Патева. За съжаление името не говори нищо на повечето от нас. Но в бурните години на нейната обществена дейност тя си е пишела със световната и българска интелигенция, включително с Еленор Рузвелт, и представлява България на световните конгреси на жените. С името на Жени Патева се свързва получаването на правото на жените в България да гласуват – това става през 1938 г. Правото не е пълно – то е само за омъжени, разведени или вдовици. Всъщност пълните изборни права на жените в България дават комунистите с т.нар. Димитровска конституция през 1945 г. (доколкото тогава въобще има избор). Но България е една от водещите страни в Европа, даваща още през първата половина на ХХ век право на глас без никакви по-особени ограничения. Българската конституция от 1879 г. не въвежда също така избирателни ценз за притежаване на имот или образование. Година по-късно в избирателния закон се появява нов текст - бюлетини, които не са написани на официалния език, се броят за недействителни. Такава разпоредба очевидно изключва от изборите онези български граждани, които са неграмотни и чийто майчин език не е българският. Грамотните в България през 1880 г. са едва 3.3%, а през 1910 г. достигат 33.7%. Една трета от населението са мохамедани,, които не говорят добре български. Така разпоредбата на практика изключва голяма част от избирателите от изборния процес. Не е чудно, че делът на участвалите през тези първи избори не надхвърля една трета от записаните гласоподаватели. Но това се променя – през 1894 г. над 67% пускат бюлетина, а през 1931 г. - над 85% - в унисон с активността в останалата част на Европа за този период. Разбира се, през тези бурни години не липсват законови ограничения, скрити пречки и елиминиране на голяма част от гласоподавателите. С изменение от 1919 г. в избирателния закон е въведена парична глоба от 20 до 500 лева за избирател, който не е участвал в гласуването, без да има уважителни причини. Една година по-късно в САЩ е приета 19-тата поправка на Конституцията, която дава правото на жените да гласуват. През 1957 година индианците също получават това право. През годините са въвеждани редица ограничения за гласуването на чернокожи, имигранти, индианци и други групи. И макар 15-тата поправка на Конституцията от 1870 година да казва, че всички мъже, независимо от „раса, цвят или предишен робски статут“, имат право да гласуват, много щати в Юга въвеждат изисквания като изборен данък и тест за грамотност. Един такъв в Луизиана например е бил – „Напишете всяка втора дума в първия ред и напишете всяка трета дума в същия ред (със същия малък шрифт и първият ред приключва със запетая), но напишете с главна буква всяка пета дума, която вие напишете.“ В резултат – до началото на 20 век почти всички чернокожи в Юга не са гласували. До ден-днешен тяхното право на глас е ограничавано по всевъзможни начини. Българският законодател в най-новата ни история на хартия декларира, че иска всички да гласуваме – затова то по закон е задължително за всеки български гражданин, независимо къде се намира. Наказание за негласуващите обаче няма, а много други ограничения пречат това реално да се случи. В България все още няма никаква опция за дистанционно гласуване, избирателните списъци са пълни с мъртви души. В чужбина ни ограничаваха броя на секциите, сега – къде може да се гласува с машини, но всъщност от нас зависи. Знам, че сме уморени от избори. Тази неделя, на 14 ноември, за трети път българите по целия свят имаме възможност да изберем кой да бъде в следващия Парламент и кой да бъде петият президент. Това е право, но и задължение и отговорност. Демокрацията е процес, който работи само и единствено когато всички участваме в него – и да, изисква време, пари, усилия. Но си струва! Въпреки пречките, въпреки схемите, въпреки мръсотията - твоят глас има значение!
