Вероятно сте видели статията ни, че американският Конгрес обсъжда резолюция, която да провъзгласи септември т.г. за месец на македонския език, култура, наследство и многобройните им приноси към Съединените щати. В това, разбира се, няма нищо лошо, като изключим факта, че доста от изброените в документа заслужили македоно-американци са всъщност българи - или поне с български родители. И ако тази активна македонска дипломатическа дейност във Вашингтон не контрастира с пасивната българска такава от последните няколко години. Разбира се, ние може да хвърлим цялата вина за това върху последните двама български външни министри и посланика ни в САЩ Тихомир Стойчев. В края на неговия мандат може да обобщим, че той не допусна гаф по време на престоя си във Вашингтон и че успя да организира среща на български премиер с американския президент. Но Стойчев винаги е бил от по-предпазливите и умерени играчи. А в град като Вашингтон, където всеки се бори за американското внимание, вероятно е нужен по-агресивен и дори екстравагантен подход, за да бъде забелязана малка държава като България със съвсем минимален бюджет за дипломация. Но Стойчев не е единственият, който може да бъде обвинен в предпазливост, преливаща в пасивност. Виновни сме и всички ние, българите в САЩ. Защото зад тази македонска резолюция в Конгреса стоят лобистките усилия на две организации в САЩ - Македонската патриотична организация и Обединена македонска диаспора (The United Macedonian Diaspora (UMD). Едната с почти вековна история и започнала по-скоро като българска, а другата - създадена в по-ново време и следваща линията на външната политика на държавата Македония. Но тези организации са в САЩ, издържани са от македонците, които живеят тук (вестникът на МПО е с 80-годишна история, а най-старият излизащ наш вестник „България“ – от 20 години, спря да съществува в края на 2020 г.), поддържани са от тях, а македонците доста по-активно участват в политическия живот на Съединените щати, срещат се с конгресмени и сенатори, гласуват. „Мнозинството от българите в Америка все се усещат като емигранти по отношение на България. Поддържа се свръхкомпактност на българските общности по места. Те изживяват някакви остатъчни носталгични нотки, което личи най-вече по начина, по който отбелязват празниците ни. Но нямат усещането, че са една интегрална част от много по-голямото общество на Съединените щати. Те нямат усещането да са част от публичния живот в Съединените щати“, коментира бившият ни посланик в САЩ Елена Поптодорова. И е права. Вместо да тропаме хора и пеем „Хубава си моя гора“, все едно сме прокудени в Браила, по-добре да се регистрираме да гласуваме на следващите избори – местни, щатски, федерални, президентски. Ще е добре Крис Досев да не остава единственият с български корени, който да се е пробвал да стане конгресмен. Но поне някой да започне от местно ниво – в каунтито, в щатския Конгрес или губернаторски офис. Това е начинът да бъдем забелязани, българският интерес чут и защитен в държавата, която толкова подкрепя етническото разнообразие и характер на всеки свой гражданин. Преди това да се случи, ще си останем с писането на коментари на български език във Facebook, но това нищо няма да промени. А през септември ще празнуваме македонския месец в САЩ и ще се питаме защо няма наш. Няма, защото нищо не сме направили да има. И вината не е нито на македонците, нито (само) на нашите дипломати и политици.