През 1977 г. Политбюро на ЦК на БКП, ръководено от Тодор Живков, приема секретно „Б“ решение №17 относно: „Усъвършенстване работата за ограничаване и обезвредяване дейността на българската вражеска емиграция и за подобряване подбора и подготовката на българските граждани, заминаващи зад граница“. Върхушката на БКП се опасява чрез активната българска емиграция да не се създаде опозиционен център в страната. Първостепенна задача за МВР-ДС срещу емиграцията е да се дискредитира и парира дейността на най-активните емигрантски ръководители, да се насажда недоверие в специалните служби на противника към тях и техните сподвижници“. МВР, МВнР, идеологическите ведомства и институти и средствата за масова информация са задължени да провеждат съгласувани мероприятия за системно изучаване и успешно противодействие на идейно-диверсионните действия, провеждани от противника чрез емигранти и техните организации, за разобличаване и прекратяване на антибългарската им дейност. Това е 1977 година… а колко прилича на 2021-ва? Мислех си, че въпросът с гражданството на министър Кирил Петков ще се превърне основно във въпрос за Конституционния съд и юридически спорове. Но темата някак си отново се завъртя по оста „за“ и „против“ българите в чужбина със същите методи, които Държавна сигурност използва да преследва невъзвращенците – така комунистическият режим нарича българите, избрали свободата в чужбина. Дали Кирил Петков е спазил Конституцията, която забранява на хора с двойно гражданство да бъдат министри, е изключително важен въпрос. И той трябва да се реши от Конституционния съд – достатъчно ли е отказването от друго гражданство или трябва да се изчака решението на съответната страна, въпреки че човекът няма контрол върху сроковете и процеса и те често не са изрично упоменати в съответните имиграционни закони. Спазен ли е духът на Конституцията с писмения отказ и заявление за отказ от чуждо гражданство или трябва потвърдено решение на другата страна – това е въпросът, но той е за Конституционния съд. В българското ДНК изглежда остава тази втълпена от комунистите омраза към невъзвращенците, към българите в чужбина. Омраза, вероятно премесена и с доза завист за свободата да правиш каквото решиш с живота си, където решиш и често в резултат да станеш много добър в професията си и да имаш повече пари. Ненавистта на българина към тези, които знаят и могат повече, е винаги явна, особено на избори. Те избират обикновено масово някой, който отговаря на мотото – „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“. И не, не е само бившият премиер. Българите в чужбина внасят над 1 милиард евро всяка година по официални данни и вероятно още толкова на ръка и като харчове, когато посещават Родината. Част от тези пари отиват за данъци – ДДС например. Но често се чуват призиви правото за гласуване на българите зад граница да бъде ограничено – от политици и от други наши сънародници. То всъщност беше ограничено дълги години с лимита на броя на секциите. Липсата на дистанционно гласуване през 2021 година също е вид ограничение. Темата за гражданството на Кирил Петков, подета от „Има такъв народ“ (които се оказа, че също имат кандидат-министър в проектокабинета им с двойно гражданство), поета и от ГЕРБ и ДПС, ясно показва, че тук не се търси отговор на въпроса спазват ли се правилата, а омаскаряването на един успял в чужбина българин, който се радва на широко обществено одобрение. А методите наистина са познатите от комунизма и Държавна сигурност. А кофата с кал не е само за министър Петков (който получава канадското си гражданство от родителите си, а не по собствено желание), а за всички онези стотици хиляди от нас, които са избрали да живеят и работят по света. А България има отчайваща нужда от хора с опит и знания, такива нямаме много – нито в България, нито зад граница. Между другото, комунистическият закон, който отнема гражданството на хората, заминали в чужбина, е премахнат едва през 1998 г. А безумното правило в Конституцията, което забранява сериозно политическо участие на хора с двойно гражданство, отдавна трябваше да отпадне. Но преди да променим законите, да започнем с отношението ни към тези хора в чужбина. Защото те не са врагове на народа. И го показват ясно – с парите си, а някои и с желанието да оставят всичко, за да помогнат на страната си.