В никоя друга държава по света населението не се топи толкова бързо, колкото в България. Това е особено очевидно в северозападния край, който се обезлюдява бързо. "В почти никоя друга държава населението не се топи толкова бързо, колкото в България ", констатира "Нойе Цюрхер Цайтунг" в репортаж от района на Белоградчик. Изданието обяснява как през есента може да се установи дали някоя къща в село Пролазница е още обитаема или не - по това дали по нея са закачени низи с червени чушки. В Пролазница обаче чушки вече почти не се виждат - но пък все повече некролози, пише авторът и посочва, че в селото са останали само петима постоянни жители. Линка и Борис Тошеви са двама от тях. "Засега имаме сили, справяме се", разказва Борис пред "Нойе Цюрхер Цайтунг". "В градината растат зеленчуци и грозде, в гората има дивеч", добавя възрастният мъж. Макар да е на 80 години, Борис още ходи на лов. По-трудно става, когато на двамата им потрябва нещо от града. Транспортна връзка с намиращия се на около 10 км Белоградчик няма. За щастие едната от дъщерите на Линка и Борис живее в града и им носи нужните лекарства. А през зимата по три пъти в седмицата идва социален работник и носи хляб. Двамата пенсионери признават, че се чувстват самотни.
По сходен начин стоят нещата и на редица други места в региона, а и в други източноевропейски страни. Наред с Литва, България е страната с най-бързо топящо се население в световен мащаб. Според прогнозите на ООН, от сегашните 7,1 милиона души до 2050-та ще останат около 5,2 милиона. Това означава спад с над 25%. За Литва прогнозираният спад за същия период е около 22%. На трето място по бързотопящо се население е Латвия, а на четвърто - Украйна. Дори най-оптимистичният сценарий звучи зловещо: през 2100 година българите ще са не повече от 5,5 милиона. А според най-песимистичния - едва 2 милиона. Проучване на фондация "Фридрих Еберт" показва, че в селските региони на северозападна България на 1000 души се падат до 30 смъртни случая годишно - показатели, каквито иначе се срещат само в развиващите се страни и в зоните на военни действия. Раждаемостта от своя страна е около средната за Европа - жените раждат по 1,4 деца. А това, че демографското развитие е толкова неблагоприятно, има една основна причина - емиграцията, посочва изданието. В село Пролазница емиграцията започва още по време на социализма - тогава все още като вътрешна миграция. При откриването на телефонния завод в Белоградчик през 1960-те години, мнозина се насочили натам. "Тогава Белоградчик бе заводът и заводът бе Белоградчик", спомня си Будьони Тодоров, последният директор на закритото през 1999 година предприятие. Той разказва как към завода преди имало професионално училище, кино, хор. Предлагали се и изгодни пътувания до морето през лятото. Освен това благодарение на завода се строели и нови блокове. След затварянето му не бил построен нито един. Както казва пред "Дойчландфунк" кметът на Белоградчик Борис Николов: "От 30 години живеем в парадоксална ситуация - не идват никакви инвеститори, тъй като вече няма работна ръка, дори и за дейностите, които не изискват квалификация. А заради липсващите инвестиции хората масово напускат региона. Това е дяволски кръговрат". От Пролазница към летището в София По-рано в Белоградчик са живеели 10 000 души, днес жителите на градчето са по-малко от 7000. Броят на децата в училищна възраст е намалял наполовина. Но пък е нараснала безработицата - до 30%. Този, който има работа, рядко печели повече от минималната заплата, която е в размер на 610 лева. А тези пари за нищо не стигат. Помощите за безработни, възлизащи на 40 лева, така и така са символични, бедността в този край е често срещана. Единствената перспектива е тази: напускането на района през софийското летище към чужбина. Внуците на Богдана Тодорова, пенсионерка от Пролазница, отдавна живеят във Великобритания. "И да се върнат някой ден, ще отидат в София - никой не иска да се връща тук", казва възрастната жена. "Когато бях млада..." Линка и Борис Тошеви биха искали да останат в Пролазница до края на живота си. Но не вярват, че селото им има бъдеще. "Ние сме последните", казват двамата. "Когато бях млада, във всяка къща живееха по шест-седем души. Когато в селото имаше празник, идваха хора от целия регион. Представете си само - имахме дори футболен клуб. Наричаше се "Гигант" - Пролазница! По-рано тук кипеше живот", спомня си с тъга Линка Тошева от село Пролазница в най-бедния регион на ЕС.
