Открийте ни и в

Български истории

12 г. из джунглите на Амазония: Историята на Мила

Българката доброволства в Перу и усвоява шаманските ритуали и начини за лечение

публикувано

на

БОРЯНА АНТИМОВА

„Амазонската джунгла е най-голямата докторантура в живота ми – смее се Мила. – Тя ме научи, че имаме сила вътре в нас, до която можем да достъпим във всеки момент от живота си…“ Мила Банкова е единствената българка, живяла 12 години в сърцето на Амазонската джунгла в Перу между потомците на легендарните инки. Тръгва за страховитата територия „по зова на сърцето си“ след солидно образование в Милано и Рим. Работи като доброволка сред едно от най-бедните населения на планетата, но не съжалява нито за миг за това.

Като малка разглежда енциклопедиите за различните култури по света и мечтае да ги опознае. Желанието да прави добро живее в нея още от детството. Майка й я учи да помага на другите. Води я по домове за сираци, организират акции в училище за помощи. Мила завършва Италианския лицей в Горна баня и „Междукултурно сътрудничество“ в държавния университет в Милано. Магистратурата й е по антропология между университетите в Рим и София.

На петата година от следването си в Милано чувства, че се задушава в този „много бърз и мръсен град“. Привлича я

кипящата енергия на Южна Америка

но къде? Сеща се за карта на Перу, която окачва на стената си, и решава да замине за там. Междувременно се запознава с италианец – Алехандро, който от 12 години работи по социални проекти в Латинска Америка. Когато каца в Лима, Алехандро я чака с букет цветя на летището и я отвежда направо в Амазонската джунгла. Двамата се влюбват и след 2-годишна връзка се разделят, но остават приятели и дълги години работят заедно по социални проекти.

Те помагат на деца от бедни семейства в Пуерто Малдонадо, столица на района с най-голямо биоразнообразие в света – Мадре де Диос, на границата с Боливия и Бразилия. Той набира средства за бедните, а тя стимулира културната идентичност у децата в условията на глобализация. Създава читалища и се посвещава на образование и културни дейности с децата. Стимулира ги да проучват културата си чрез методите на антропологията.

В Перу и в джунглата на места хората все още си живеят по традиционния начин – в колиби. Това е обусловено от климата, обяснява Мила. В жегата е по-добре да живееш в дървени конструкции.

Амазония изнася дървесина, бразилски орех, петрол, газ и 24-каратово злато. Много хора гледат какао, много проекти стимулират земеделието. Там растат кокоси, банани, има изобилие от екзотични тропически плодове. Но въпреки богатствата на Амазония, която е сред районите с най-богато биоразнообразие в света, местните хора са експлоатирани и продължават да живеят в бедност и мизерия.

„За някои хора Амазонската джунгла е самият ад – непроходим мрак, пълен с опасности, усещане за загадъчни сили, невидими с просто око. За други Амазония е рай, вълшебна красота и напираща сила за живот. За трети обаче тропическите гори са

пълни с обилни богатства

дървесина, 24-каратово злато, петрол, природен газ и още много други ресурси. За местните хора гората е земята, която е техен дом и с която винаги са живели в хармония. Изпитвали са първичен и естествен респект към нея, тя е техният извор на храна, вода, лечебни билета, на смях, песни и тъгa“, споделя Мила в блога си.

Първите 6-7 години тя живее в градчето Пуерто Малдонадо в колиба, после под наем в различни къщички. Купува си парче земя от джунглата и си построява собствена къща от дърво, с бетонен под, нещо средно между техните колиби и малко по-цивилизован и с удобства дом. Това, с което Мила така и не свиква до края на пребиваването си, е „маняна“ – навикът на перуанците да отлагат работата за утре. Там часовникът няма значение – ако си определят среща в 7 вечерта, човекът може и да дойде в 7 часа, но след… 3 дена. Мила не може да свикне и с небрежността на местните в строителството. Поръчва входната врата на къщата й да е 2 м, а те я правят 1,85 см.

Тя създава две читалища и още едно – пътуващо. Работи изцяло с дарения от свои приятели от Европа. „Доказах, че човек може да се занимава със социална дейност и благотворителност без осигурени средства от фондове“, казва тя. Набавя материали от дарения, а за строителството ангажира доброволци сред родителите. „Децата винаги са идвали на обученията и на заниманията, това за тях беше интересно, забавно и полезно. Проблемите ми бяха с „маняна“ на местните доброволци, които казваха, че ще дойдат да помогнат с домашните на децата, но не идваха, както и понякога с родителите, които невинаги бяха абсолютно ангажирани с дейностите“, казва Мила пред „Труд“. И тъй като за тази дейност не взема и стотинка, се издържа с работа понякога за 3 месеца в чужбина, а в Перу работи

като екскурзовод и учителка

Така наречената селва или тропическа гора още от древни времена е дом на множество етнически групи, всяка от които се отличава с различна култура и език – рай за антрополога. Мила се среща с общности като мачигуенка, инамбари, есе еха, пиро, амахуака и яминахуа. Някои от тях са поддържали контакти с империята на инките, които обаче никога не успели да завладеят богатите на злато, но и много опасни амазонски територии.

В джунглата с бившия й съпруг перуанец създават и фирма за слънчеви панели. Там електричеството се осигурява от петролни генератори, замърсяващи „белите дробове на планетата“ – амазонските джунгли. Две години до връщането й в България двамата развиват много успешно бизнеса със слънчевите панели, доставящи екологично чиста енергия.

Срещата с шамана Мануел преобръща всички нейни представи за здраве, болести, лечение. Завежда своя приятелка при него да пие аяхуаска. Това е отвара от лианата аяхуаска и растението чакруна. Вари се цял ден, докато остане едно шишенце силно концентрирано лекарство. „Пиенето на аяхуаска е ритуал, изпадане в дълбок транс и пътешествие вътре в себе си. Аяхуаска е опознаването на причините и следствията на дадени болести, проблем или събития. Шаманът е пазителят на духа ти, който изгонва лошите духове. Песента му носи позитивни мисли и медитация, в която човек трябва да се задълбочи и да опознае силите си“, обяснява Мила.

Тя си спомня първия си

шамански ритуал с аяхуаска

Тогава е пред раздяла с приятеля си и е объркана. „След като повърнах обилно всичко изпито, както си му е редът, започнах да „виждам“ – разказва Мила. – Преминах през страданието си на бързи обороти, плаках като малко дете, страдах всеки път, когато исках приятелят ми да бъде това, което на мен ми харесва, а реалността не съответстваше на желанието ми. Освободих се за секунди от цялата мрежа от емоции, неконтролирани импулси и мисли. Пред мен започнаха да се появяват всички възможни цветове на Амазония, влязох в един изключително омайващ и ефирен свят. Летяха пеперуди с неописуеми шарки. Появи се огромна златистозелена змия…

… Усещането ми беше на възторг и преклонение пред силата и в мен се вля чувство на спокойствие и енергия. Змията се извиваше пред мен и в един момент сложи огромната си глава върху моята, сякаш ми каза: „Вече аз ще съм втората ти глава и ще те науча да се пазиш“. Тогава разбрах, че всеки е шаман за самия себе си. Дъхът на огромната боа дойде да ми каже, че аз сама трябва да се боря с лошите енергии“, споделя Мила.

„Това беше като връщане назад в миналото, пренареждане на матрицата, работа със заучени модели и травми, които преработваме в много по-бърз вариант, отколкото с психоанализата. Имаме уникалната възможност да пренаредим някои травми, да ги отработим и да се свържем с източника. Може да го наречем Бог, или изворът на живота. Просто да имаме контакт с тази космическа енергия, която е свързана с космическата любов…“

Мила се е срещала с доста шамани и даже е учила с двама от тях – дон Мануел и дон Игнасио. Дълго време е работила с тях и с тяхната медицина, също наречена аяхуаска. Изучава и

лечебните свойства на растенията

от Амазонската джунгла. „Тези знания са безценни“, казва днес Мила.

Тя се връща в България през 2019 г. „Много силно почувствах повика на моя корен“, признава дамата. Освен това в тихата хармония на Мадре де Диос нахлуват наемни убийци от съседна Колумбия. Зачестяват грабежите и стрелбите и тя, шокирана, взема окончателното решение да се върне.

В България Мила започва да изучава лечебните свойства на българските билки. Като по-млада е страдала от различни гинекологични проблеми, които е излекувала в Амазонската джунгла. Затова се посвещава на лечението на женските болести с традиционна медицина, с практики и методи, които събира от различни племена и култури. Създател е и на инициатива за натурална гинекология и менструална осъзнатост „Нежно биле“. На женското тяло и здраве е посветена и докторантурата й по етнология, над която работи в Института по фолклористика към БАН.

Не й липсва Амазония. След проливните тропически дъждове, калта, мизерията, болезнено хапещите огромни комари, изобилието от насекоми, влечуги и всякакви други животни в Амазонската джунгла Мила отново се радва на четирите сезона в родината си и на красотата на природата. Тук е срещнала и мъжа, когото цял живот е търсила.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Иля от Варна, българската следа в „Сексът и градът“ (ВИДЕО)

Авангардната модна дизайнерка Илиана Рикетс е онлайн директор в престижната Академия по изкуствата в Сан Франциско

публикувано

на

Виж цялата статия
сн. Daniele Rueda

„В тийнейджърските ми години във Варна обичах да събирам погледите на минувачите с необичайните си дрехи, да предизвиквам тяхното одобрение или неодобрение. Беше забавно.“ Казва го Иля – едно дръзко и свободолюбиво момиче, което в края на 90-те години преобръща представите за форма и материя по модните подиуми. Същата Иля, в чиито модели крачолите и ръкавите разменят местата си, която зашива ръкавици върху дрехите и смесва поли с панталони. Това е и Илиана Рикетс – българската следа в сериала „Сексът и градът“. Днес тя е онлайн директор в едно от най-престижните и авангардни училища в света – Academy of Art University в Сан Франциско.

В началото е непреодолимата страст по шиенето и „правенето на нещо с ръце“. Когато е в VI клас на спортното училище в родния й град Варна с волейбол, за пръв път си ушива дреха, която облича. Тогава дори няма представа що е то дизайнер. Желанието й е единствено

да бъде различна от другите

Платове няма достатъчно, затова под ножицата й „падат жертва“ всякакви материали в дома й – пердета, дантелени и платнени покривки, ковьорчета на баба й, стари дрехи – всичко, което може да заживее нов живот като дреха. Експериментира с плетене с нечепкана вълна и с какво ли още не.

Синтия Никсън в ролята на Миранда Хобс в „Сексът и градът“ с граховозелената рокля на Иля.

„Прекрасните ми родители не само не ми се караха за нарязаните пердета, но и ме окуражаваха да продължа да експериментирам – казва Илиана пред BG VOICE. – Да правиш нещо с ръцете си беше семейна черта.“ Родителите й Гинка и Върбан Кръстеви са спортисти, състезатели по гребане. Майка й шие и плете, свири на цигулка. Баща й има работилница, където майстори ножове, изработва макети – за удоволствие. Брат й Милен също шие и е известен творец на кожени уникати в Щатите с бранда Mad Tailor.

Колекция на Ilya „Absolute Beginners“ („Абсолютно начинаещи“) в България, 1994 г.

„В онези години знаех, че ако искаш да имаш дрехи, с които да се отличаваш от другите, трябва сам да си ги направиш“, казва Илиана. В спортната паралелка по волейбол й е ясно, че това не е нейната кариера и призвание. Тогава за пръв път отварят училище по изкуствата във Варна – „Любен Каравелов“ – и тя се включва във втория му випуск. „Там намерих себе си – казва дамата. – Там можех да обърна внимание на рисуването, скулптурата, керамиката, изящните изкуства. Тези 4 години в гимназията бяха моята основа и много от нещата, които и днес правя или използвам като преподавател, получих там.“

Вивиан Уестууд (в сиво) в Академията по изкуствата в Сан Франциско. Вляво е Иля, а зад мадам Уестууд е братът на Иля – Милен, също студент в академията.

Тогава в България няма още университетска специалност по моден дизайн, а Илиана започва да учи телекомуникации в МЕИ във Варна. „Не бях себе си там, не можех да разбера изобщо за какво става въпрос – споделя тя. – Продължавах да си шия облекла и да влизам на лекции нарочно по-късно, за да може всички да ме огледат.“

След първия семестър тя разбира, че в София е открито училище по моден дизайн и го завършва. „Върнах се във Варна и реших, че вече съм готов дизайнер и мога да си намеря работа“, самоиронизира се дамата. След обиколка по шивашките ателиета и дизайнерските къщи тя много бързо разбира, че такова нещо като дизайнер в България няма. Хората със студио или шивашки цех сами проектират моделите си.

Решава да продължи сама, като си регистрира собствена фирма. Когато показва портфолиото си на известен варненски дизайнер, той казва:

Трябва да заминеш от тук

Ти не можеш да се реализираш в България“. „За мен беше голям шок, и през акъла не ми е минавало да емигрирам“, споделя Илиана.

Занятия по дизайн и развитие на въображението в академията.

Постепенно тя навлиза в средите на младите дизайнери във Варна, намира много сродни души. Помагат й за включването в ревюта, за контакти с модели. Варненци още помнят авангардните й модни дефилета под наслов „Абсолютно начинаещи“, на които, под звуците на едноименното парче на Дейвид Боуи, модели дефилират с авангардните й скандализиращи тоалети.

„Шиех колекции, без да зная какво е колекция, и използвах каквото намерех – пердета, ковьорчета, платове, които ми даваха някои хора, тъй като не бяхме богато семейство. Недоимъкът не беше спънка, а по-скоро ми даде силен тласък да се изградя като креативен дизайнер, правещ от нищо нещо“, споделя Илиана.

Мнението й за модния дизайн и днес е непроменено: не може да се прави нещо, което вече съществува. Дизайнерът трябва да създава нещо ново, което не се продава в масовите магазини. Във Варна Илиана се издържа с частни поръчки за хора, които искат нещо различно, нещо по-лично за изява на характера си. Прави абитуриентски и булчински тоалети, но те не са като традиционните за подобни случаи, а по-скоро „една игра, една провокация“.

През 1994 г. тя разбира, че в Сан Франциско има елитно училище по изкуствата, в което се учи и моден дизайн и не се изисква владеенето на английски и TOEFL. „Нямах никакъв интерес да уча в чужбина, но след време реших да си подам документите“, казва тя. Прави си портфолио и в писмото пише, че няма средства да си плати обучението. Приемат я със стипендия. „Беше голям шок, като сън“, споделя дамата. През 1995 г. се озовава в Сан Франциско, а майка й си продава вартбурга, за да й купи билет за самолета.

Семейство Рикетс.

Пристига с малко пари и първоначално пробва да рисува портрети на плажа. После си спомня как на Златните пясъци заедно с приятелки правят плитки на чужденците с разноцветни конци. С 30-те долара, които има, си купува конци и започва да прави

плитки на туристите на брега

на океана. Изкарва по 100 долара на ден.

През 1996 г. тя записва магистратура в Academy of Art University в Сан Франциско. Попада на преподаватели, дошли от Лондон, които обновяват програмата на модния департамент на академията.

„И ний сме дали нещо на света“ – така започва един екзалтиран пост във фейсбук няколко години по-късно. А приносът е една култова граховозелена асиметрична рокля. В нея е облечена героинята на Синтия Никсън – амбициозната и пробивна адвокатка Миранда Хобс, в 83-ти епизод на сериала „Сексът и градът“. Тази рокля е именно на българката Илиана Рикетс.

„Тя е от периода след завършването ми на академията – разказва дамата. – През 2002 г. отворих собствен бизнес с дизайнерския бранд „Ilya“. Така ме наричаха в семейството ми от малка – Иля. Правех колекции и ги продавах в бутици. Тази рокля беше от една лятна колекция, която стилистката на „Сексът и градът“ е купила в модния център „Henri Bendel“ в Ню Йорк.“

„За мен също беше изненада – смее се Иля. – Разбрах случайно за това късно през нощта, точно на Нова година, след празненствата. Не можех да заспя, гледах телевизия, превъртах каналите и попаднах на „Сексът и градът“. Почти се бях унесла в сън, когато видях нещо много познато и бързо се разсъних – моята рокля. Така разбрах, че са я използвали в епизода. После я включиха и в книгата за сериала „Сексът и градът“.

Занятия по дизайн и развитие на въображението в академията.

Защо Иля, влюбена в дизайна и шиенето на уникални дрехи, избира преподаването? „С марката „Ilya“ създавах колекции, които продавах в модни бутици и започнах да преподавам в академията на непълно работно време. Хареса ми възможността да поддържам тази „наивна креативност“ у студентите. Работата с тях и днес ме държи много активна и млада“, казва Илиана.

Изключителният й талант на свободолюбив и авангарден дизайнер, притежаващ и харизмата да запалва пламъка на креативността у студентите, е забелязан в академията. Илиана Рикетс е избрана за координатор на бакалавърската степен в университета.

Тя е

сред първите смели преподаватели

които се включват в създадения през 2000 г. онлайн департамент по моден дизайн в академията, славеща се като една от най-иновативните в света. От 2014 г. Илиана Рикетс е и директор на този департамент. Харесва й да насърчава младите бъдещи дизайнери да бъдат освободени в проектите си, да експериментират смело. Учи ги, че не може да бъдат добри в смелите си експерименти, ако не „пипат с ръцете си“, ако не са овладели и майсторството на всеки етап от реализирането на проекта си. Избира преподаватели от цял свят – Англия, Франция, Швеция, България. Хилядата студенти онлайн също са от целия свят – Китай, Гърция, Сърбия, Франция, Корея, Япония, САЩ.

В средата и вдясно – рисунки на Иля, вляво – рисунка на дъщеря й Калина.

Иля е подвластна на две страсти – керамика и рисуване. На грънчарското колело извайва произведения на изкуството, различни от традиционните „вазички и чинийки“. Нетрадиционни и изненадващи са и рисунките и платната й.

Фамилията й Рикетс е от съпруга й, американец. Среща го в Сан Франциско, между тях пламва любов и се женят. Имат син Алек на 16 години и дъщеря Калина на 12. Семейството живее в къща с изглед към океана, Иля е влюбена в красивия Сан Франциско – град на музеите и високите технологии, и в природата – с планини наоколо и много зеленина целогодишно. „Имам желание да се задържам за по-дълго в България, да направя още креативни неща, които раждат моята фантазия и моите ръце“, казва дамата, прославила българския моден дизайн по света.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Cunard Line и White Star Line – две царици в битка за пасажери

Най-големите компании, обслужващи линията между САЩ и Европа от 19 в., в легендарна битка

публикувано

на

от

Виж цялата статия
ВЕНЦИСЛАВ ЖЕКОВ

Две са най-големите компании, които обслужват трансатлантическата линия между Англия и Северна Америка през годините от първата половина на ХIХ в. – до вододелната 1968 г. и чак до първата половина на ХХI в. Това са компаниите „Cunard Line“ и „White Star Line“. Основно кораби на тези две параходни компании се конкурират за прословутите „шифкарти“ – билети за презокеанските параходи на пътниците, в това число и тези от Балканите – включително от България и македонските земи, които пътуват към Новия свят, за да търсят там и новия си живот.

„Cunard Line“ е британско-американска линия, базирана в Саутхемптън, Англия, управлявана от „Carnival UK“ и е собственост на „Carnival Corporation & PLC“. Това е водещият оператор на пътнически кораби в Северния Атлантически океан.

През 1839 г. на Самуел Кюнърд, корабособственик на „Нова Скотия“, е присъден първият британски договор за трансатлантическа параходна поща, а на следващата година е образувана Royal Mail Steam-Packet.

В продължение на 30 години Cunard се състезава за най-бързо трансатлантическо пътуване.

Въпреки това през 1870-а Cunard

губи конкуренцията

 и остава след „White Star Line“ и „Inman Line“. За да отговори на това състезание, през 1879 г. фирмата е реорганизирана като „Cunard-параходно дружество ООД“ за набиране на капитал.

В края на 1920 г. Cunard са изправени пред ново състезание, когато германци, италианци и французи строят нови, големи престижни лайнери. Cunard е принудена да спре строителството на нов собствен суперлайнер заради Голямата депресия от 30-те години на миналия век.

През 1934 г. британското правителство предлага заем на Cunard, за да завърши парахода „Queen Mary“ и да изгради втори подобен кораб, на името на кралица Елизабет, при условие, че Cunard се слее с другата голяма компания „White Star Line“, за да се образува дружеството „Cunard-White Star Ltd“.

Cunard притежават 62% от новата компания, а White Star притежават останалите 38%.

След края на Втората световна война Cunard си възвръщат позицията на най-голямата пътническа атлантическа линия.

През 1947 г. Cunard изкупуват 38-те процента от обединената компания „Cunard White Star“ и отново стават самостоятелна компания.

До средата на 50-те години

компанията управлява 12 кораба

на Съединените щати и Канада. След 1958 г. трансатлантическите пътнически кораби стават все по-неизгодни заради въвеждането на реактивните самолети.

Постепенно се оказва, че пътуването с параход е по-скъпо, отколкото със самолет. Освен това самолетът е далеч по-бързият начин пътниците да се придвижват, особено когато става дума за такива големи разстояния между Европа и Северна Америка.

От гледна точка на сигурността на пътуванията, в онези години все още се счита, че параходите са далеч по-сигурни, но въпреки това преимуществото на бързината на самолетите надделява над условната по-висока сигурност на параходите.

Cunard постепенно преустановяват целогодишното обслужване на северноатлантическия маршрут, което завършва като процес през 1968 г. Компанията се концентрира основно върху трансатлантическите пътувания предимно за туристи. Така луксът придобива нови измерения и вече се търси суперлуксът, за да се привличат богати туристи, чрез които фирмата да може да се самоиздържа.

Двата легендарни кораба, наричани „цариците“ или „кралиците“, биват заменени от Queen Elizabeth 2 (QE2), който е проектиран за двойна роля.

През 1998 г. Cunard е придобита от „Carnival Corporation“. В момента компанията Cunard е единствената корабна фирма, която обслужва пътници

 между Европа и Северна Америка

„Cunard Line“ работи като отделна единица чак до 2005 г., когато е абсорбирана като дъщерно дружество на „Carnival Corporation“.

Двете компании – „Cunard Line“ и „White Star Line“ – са емблематични в превозите си на пътници между двата континента в Северния Атлантик. Тяхната почти непрекъсната конкуренция за първенство в бързината на вземане на разстоянието от Европа до Северна Америка също е легендарно.

Повечето пътници обаче, особено тези от Балканите, са твърде далеч от тези състезания. Тяхната едничка цел е да се придвижат, колкото се може по-бързо, за да стигнат до местоработите си.

И все пак, много са емигрантите ни от третата и началото на четвъртата вълна на емиграция от Балканите към Северна Америка, които неволно стават свидетели на съревнованието между двата „икономически динозавъра“ в състезанието за най-бързо, най-луксозно и най-безопасно пътуване с параход между стария континент и Новия свят.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Българката стига до избирателните урни чак през 1938 г.

Шест десетилетия след Освобождението българската жена няма място в тъмната стаичка

публикувано

на

Виж цялата статия
В сегашната „Къща с часовника“ заседава Първото обикновено народно събрание след Освобождението.

Парламентарните и президентските избори през 2021 г. в България преминаха под сянката на ниската избирателна активност. До урните в Родината отидоха по-малко от половината българи, а много от тях обясниха решението си с аргумента „нищо не мога да променя“. Няма го онзи хъс и огромно желание, които са имали „старите“ българи от 18-19 век, за да подредят държавата си. А българките днес доброволно се отказват от право, което невинаги са имали и което техните предшественички са завоювали трудно и с цената на много лишения. Това е било така не само в България, но и по света.

През 1893 г. Нова Зеландия става първата страна, която дава право на глас на жените. Австралия прави същото в началото на 20-и век, но само за белите жени. Аборигенките (както и аборигените) остават без право на глас в избори до 60-те години.

През 1906 г. Финландия става

първата европейска страна

която приема всеобщото гласоподаване без разделение по полов признак.

След нея това правят Русия през 1917 г., Великобритания през 1918 г., САЩ през 1919 г. – с изключение на чернокожите жени, които, както и мъжете, трябва да чакат до Закона за правото на гласуване от 1965 г.

Будната русенка Димитрана Иванова. Сн.: Росен Тахов

Преди 100 г. е ратифицирана 19-ата поправка в САЩ. Чрез нея американските гражданки във всички щати най-накрая получават избирателно право. Въпреки прокламираните егалитарни принципи в Декларацията на независимостта от 1776 г., трябва да минат почти 150 г., преди да могат всички пълнолетни американски граждани да гласуват.

Българката стига до избирателните урни чак през 1938 г. Шест десетилетия след освобождението от турско българската жена не е била допусната до тъмната стаичка.

 Смеят й се, хокат я и я плашат с тояги

За пет велики и двадесет и три обикновени народни събрания гласуват само мъже. Двадесет и четвъртото е първото, избрано и с женски вот.

В България през 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването за парламент.

През 1937 г. се постига частичен успех като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“.

Това обаче не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – да гласуват,

но не и да бъдат избирани

 Статистиката сочи, че по онова време в България има 8466 разведени българки и 235 773 вдовици. Голямото число на черните забрадки се обяснява с войните, които са обезлюдили мъжката половина от нацията.

Още през 20-те години и в България започват дейността си суфражетките. Както и в Европа и САЩ, първите суфражетки започват дейността си на полето на културата и интелектуалния труд. В България това са Анна Карима, Вела Благоева, Екатерина Каравелова, Вера Златарева, Димитрана Иванова и др.

Будната русенка Димитрана Иванова стига до поста управител на Българския женски съюз и член на Управителния съвет на Международния алианс на жените за избирателно право и равноправно гражданство. Тя има две висши образования – право в Софийския университет, както и философия и педагогика в Цюрих. Работи като учителка –

 единствената професия за жени

 Тя е и една от първите, които претендират за граждански и политически права на жените, включително право да гласуват и да бъдат избирани.

23-то Обикновено Народно събрание.

Като председател на Българския женски съюз тя е инициатор на множество петиции към Народното събрание. Самата Димитрана е обект на присмех и презрение. Нейни карикатури се появяват постоянно във вестниците. Справедливият патриархален гняв отсъжда – мястото на жените е в кухнята и при децата.

Ироничното е, че точно в Турция Ататюрк по това време превръща бившата Османска империя в светска държава – още през 1930 г. жените не само могат да гласуват на местни, но и на национални избори, а през 1938 г. турският парламент може да се похвали и с жени депутати.

Притиснат от обстоятелствата, цар Борис III решава да премахне неправдата, като най-сетне разреши

 на българските жени да гласуват

Рамо дава и царица Йоана, която внушава на мъжа си да се отърси от ориенталските предразсъдъци. Цар Борис заръчва на премиера Георги Кьосеиванов да изготви нов избирателен закон.

На 21 октомври Кьосето, както го наричат, му докладва, че работата е свършена. Още същия ден царят издава указ, с който утвърждава Наредба-закон за избиране народни представители за обикновено Народно събрание.

Царица Йоана ходатайства пред царя да даде изборни права на българките.

На 13 февруари 1938 г. е проведено първото женско предизборно събрание. В столичния Дом на правниците русенката Димитрана Иванова застава на трибуната и държи слово за ролята на жената в предстоящите избори. „Гласуването за нас не е задължително, но ние трябва да изпълним своя дълг пред отечеството!“, пламенно проповядва ораторката.

През март българките

 се нареждат на опашка пред урните

Най-масов е женският вот в София, Бургас, Плевен, Пловдив, Враца и Разград.

През 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в 26-то Обикновено Народно събрани са избрани първите 16 жени за депутати.

Интересно е, че България в това отношение не изостава много – на Балканския полуостров последни са гъркините – в национален мащаб масово гласуват едва през 1956 г., а швейцарките – през 1976 г.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА