Признавам си, от доста години се канех да пиша за Светослав (Славчо) Нелчинов, но не знаех много за биографията му. Запозна ни общият ни приятел – софийският адвокат и бивш политзатворник Иван Манов, вечна му памет, в София през 1995 или 1996 г., вече не помня.

Но кой е Светослав Нелчинов? Шести състав на т.нар. народен съд го осъжда на една година строг тъмничен затвор. Обвинението е, че като главен челник (ръководител) на Българския младежки съюз „Отец Паисий“ (БМСОП) е „допринесъл за разпространението на фашизма“ в България и за присъединяването на страната ни към тристранния пакт.

Присъединяването обаче става на 1 март 1941 г., а Нелчинов е обвинен заради статия, писана от него по повод предавания на радиата ВВС и „Гласът на Америка“ за вътрешния лист на съюза, от където е препечатана във вестник, излизащ в Ксанти, Североизточна Гърция! Статията е писана две години след присъединяването на страната ни към тристранния пакт и следователно няма как да е повлияла за влизането ни в него! Това обаче не вълнува

 така наречените народни съдии

и Нелчинов попада в затвора! Излиза, че една статия за радиопредаване на едно известно американско радио – „Гласът на Америка“, представлява вина, за която се лежи в затвора…! Уви, и това е България през 1945 г.!

Светослав Нелчинов е роден на 30 септември (13 октомври нов стил) 1914 г. в с. Брегово, Видинско, където баща му Иван Николов Нелчинов е училищен директор. Родът е от Македония, а Иван Нелчинов е деец на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация и седем пъти е вкарван в затвора. През 1913 г., след сръбската окупация, семейството напуска Охрид. Светослав Нелчинов завършва право в Софийския университет през 1939 г. и става адвокат. След преврата на 9 септември 1944 г. и окупацията на България от съветската армия и последвалото й болшевизиране адвокатските му права са отнети, както впрочем на почти всички юристи, които не са споделяли комунистическите идеи.

„…Нас ни имаше и ще ни има, независимо дали се опитваха да ни обявят за несъществуващи посредством присъди от така наречения народен съд, или чрез

 някоя омачкана хартийка

на прокурорско постановление…“! Така завършва собствения си текст самият Светослав Нелчинов в статията си, която е почти монография: „Моят живот и Българският младежки съюз „Отец Паисий“ в документалния сборник „Български младежки съюз „Отец Паисий“ на ИК „Гутенберг“, на съставителя Бойко Киряков, издаден през 2002 г.

Животът ме срещна съвършено случайно с този невероятен човек, българин и великан на духа и словото – Светослав Нелчинов. Какви унижения и несгоди търпи този достоен Човек – арести, затвори, фалшиви присъди, недохранване, въшки, студ, но никога не каза една лоша дума за България… НИКОГА…!

Той остави у мен нещо, което и днес ме държи жив като българин – да почитам Бога, да обичам Родината си и да вярвам на армията си!

Видяхме се само няколко пъти, докато бях председател на софийската секция на патриотичната организация „Млада България“ – клон на „Мати Болгария“ на Петър Константинов.

Въпреки напредналата си възраст, Нелчинов беше един от

 моторите на нашата организация

заедно с Иван Манов – доктора и няколко други патриоти – ветерани, във времената след 10 ноември 1989 г., когато думата „патриотизъм“ все още не беше толкова изопачена, а надеждата за ново национално Възраждане все още беше сравнително чиста и почти реално осъществима…!

Земният си път Светослав Нелчинов приключи преди 17 г., през 2003 г.

---

Създаването на БМС „Отец Паисий“

 През 1930 г. в софийската Втора мъжка гимназия ученици родолюбци създават организация с цел възкресяване на идеалите, характерни за нашето Възраждане. Желанието им е да противостоят на комунистите и на легионерите сред съучениците си, чиито спорове редовно се израждали в побоища. Подобни групи се появяват и в други столични гимназии. През 1931 г. е образувана младежка група към Всебългарския съюз „Отец Паисий“, основан от бележити общественици и учени като професорите Георги Генов, Стефан Баламезов, Илия Георгов, Спиридон Казанджиев, Михаил Арнаудов, Димитър Мишев, Гаврил Кацаров, Петър Мутафчиев. Самостоятелният БМСОП се появява през 1933 година. Негов челник е именно Светослав Нелчинов.

И понеже дори и снимка не можах да открия на Светослав Нелчинов, искам поне да го опиша така, както ще го запомня завинаги. Чисто бяла коса, строен, въпреки достолепната си възраст, с красиви очила, вечно навлажнени и зачервени очи, сякаш плаче, вероятно от някакво заболяване и една неподправена, сякаш неизличима, вечна усмивка на лицето. Това миловидно изражение на този невероятен българин никога няма да го забравя, всички красиви и отвътре хора са усмихнати. Говореше бавно, приглушено и невероятно убедително!

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

На 7 февруари 1971 г. българинът от София Георги се намира на гости на своята сестра Цветанка, която живее в Лос Анжелис, Калифорния. Започват обиколка на САЩ. Георги отива на църква в неделя. Това е българската църква „Св. Георги“ в града. Тук се случва нещо, което силно впечатлява Георги, и той го описва в своите пътни бележки, които води, докато е в Америка през почти цялата 1971 г.

Църквата „…не е голяма. Скоро била продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. Има самодеен църковен хор. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш“. Посещението е слабо…“. Това пише Георги, запознава се и със свещеника Антим Енев. По думите му той бил пристигнал от България преди 5-6 години. В София е служил в църквата „Свети Спас“, а живеел в квартал „Овча купел“.

Свещник Енев служил и в Стилтън, Пенсилвания, в македоно-българската православна църква „Свето Благовещение“, сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.“ на изследователя д-р Иван Гаджев.

Свещеникът кани Георги на гости. Гостуването обаче не се случва поради един напълно нелеп инцидент. След службата Георги и придружаващите го излезли навън, за да

 се запознаят с други българи

които са членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме запита как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. – бел. ред./. Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я пускали“, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо, преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори, че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда…“, пише Георги в спомените си.

Този инцидент много го огорчава, както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не го води при тези хора.

Случаят обаче се разплита едва по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го е разпитвал за това как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до Америка, при положение, че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е отказано да замине при брат си в Америка.

Едва тогава на Цветанка, сестрата на Георги, й се прояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е помислил, че

Георги е комунистически шпионин

след като са го пуснали в Америка! Иначе той не може да си обясни как него са го пуснали, а на сестра му отказват цели два пъти!

Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в България са живели именно така – в постоянен страх, в подозрения, в паника, в очакване на това някой да ги шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите, и за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била напълно реален начин на живот.

Обясним исторически рефлекс

Ситуацията в Лос Анжелис през 1971 г. показва един от придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след налагането на комунистическата власт в България. Българското разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората, особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само хубави спомени от Родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги шпионират как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как осъществяват връзките си с България.

Именно това е причината въпросният Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно, според Топалов, е изпратен от властите в София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!

Разбира се, истината е далеч по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение заради абсурдите на комунистическата епоха.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

Бай Кольо е едно емблематично име в българската емиграция в Детройт, САЩ. За съжаление в България не знаем много за него, всъщност не знаем почти нищо, освен че именно той доглежда до смъртта му на 1 юни 1967 г. известния български емигрантски музикант Христо Серафимов и на практика го и наследява. Бай Кольо е от Банско. Той получава само от застраховката на Христо Серафимов сума в размер на 780 хил. долара, както твърдят роднините на музиканта, но не това е най-важното за банскалията. По-важното е, че това е една твърде явна и достойна за пример демонстрация за това как българите

са се грижели един за друг

в странство, как са си помагали, дори и в смъртта.

Банско е освободено с така наречения Хуриет – равноправие на всички народности в Османската империя, независимо от етническата и от религиозната им принадлежност, през 1908 г. На следващата година обаче градчето отново попада в пределите на Турция. Истинската свобода идва едва с Балканската война от 1912 г.

Тази разлика в годините оставя силен отпечатък върху мотивите за миграцията на населението от този регион. Процесът се засилва особено много още след Илинденско-Преображенското въстание. В тези времена много хора от Банско се изселват към София, а някои от тях тръгват по пътя на свои близки и роднини, които вече са

утъпкали трасето към Америка

Едни от първите банскалии, които стъпват на американска земя, са Зарче Ушев и Константин Дамянов. Последният се връща в България през 1912 г., за да участва в Балканската война. Жени се за българка и отново заминава за Америка след войните.

Около 1920 година за Америка заминават и братята Никола и Костадин Ковачеви. Бай Кольо, за когото говорихме по-горе, трябва да е известен сред емиграцията ни в Детройт, най-малкото защото е бил заможен – поне след смъртта на Христо Серафимов. Дали пък този Никола Ковачев не е нашият бай Кольо, кой знае, историята помни, но за съжаление мълчи…!

Много от хората от Банско и региона, които заминават около Балканските войни и преди това за Америка, се завръщат в „стария край“ около 1930 г. Някои от тях, както тръгват, така и се връщат – бедни. Не за всички е проработила прословутата „американска мечта“, не всеки е имал късмет, както например бай Кольо от Банско, който наследява богатството на известен български емигрант!

В САЩ и Канада банскалии, както и повечето нашенци

работят най-черна работа

по мините, в металургичните фабрики и по жп линиите. За някои пишат и вестниците, те се прочуват като банкери – като Костадин Ушев, а брат му Никола пък се занимава с профсъюзна дейност и активно сътрудничи за издаването на вестник „Македонска трибуна“. Знаем, че нашенци, които са със силно изразен свободолюбив дух, често са се включвали активно в събитията, които са вълнували обществото около тях.

Дали нашият бай Кольо не е един изявен профсъюзен деец, който отстоява правата на българите в Америка, дали не е един нов, местен Левски…!?

Кой е бай Кольо, дали е живял в Детройт до смъртта си, дали и той е погребан в българското гробище в Охайо, както Христо Серафимов, какво е работил, имал ли е семейство, всичко това не знаем. Знаем само, че е бил добър човек, който се е погрижил за свой земляк, подредил е всичко за достойното му изпращане. Това е всичко, което знаем за този човек, но знаем още и че той е оставил пример за задружност на българите по света, за това, че никой и никъде не е оставен сам и самотен, благодарение на хора като бай Кольо…!

 Пътуване на цели родове

До 1930 г. около 30 семейства от Банско вече са опитали късмета си на гурбет в Новия свят, като броят на всички емигранти от Банско е около 150 души, което за населението на градчето в онези години е наистина впечатляващо!

Някои, разбира се, решават да се върнат, когато вече са понатрупали достатъчно пари, за да могат да си устроят живота в Родината. Интересното е, че хората от този регион пътуват на гурбет по родове, а не поединично, както е характерно за останалите региони на страната ни.

Вероятно някъде в онези години за Америка заминава и бай Кольо.

Банскалии, а и всички, които по онова време решават да пътуват за Америка, посещават представителствата на чуждите параходни агенции, които в онези години се помещават на централната столична улица „Мария Луиза“. Тук са представителствата на Тома Бакрачев, Велко Бабов, Богдан Илиев, които предлагат пътуване с кораби като „Германия“, „Хамбург“, „Ханза“, „Ню Йорк“, „Бремен“, „Европа“, а дори и с „Куин Мери“!

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК