Открийте ни и в

Български истории

40 години ансамбъл „Босилек“ в Ню Йорк

публикувано

на

През май 40 години от създаването си отпразнува може би най-старата българска танцова формация в Америка „Босилек“. Ансамбълът е създаден от Кати Спрингър в Ню Йорк, която не само е научила стъпките на нашите хора, но и нашия език и го говори изненадващо добре. Тя казва, че е по-скоро художествен ръководител на групата, през която досега са минали най-малко 150 жени. Освен в „Босилек“ Кати е ангажирана и в нюйоркското училище „Млади български гласове“, където води класовете по народни хора.

Участие на състава в Ботаническата градина в Бруклин

Съставът е бил и е преди всичко женски. Доскоро е имал много повече от сегашните 12 танцьорки. „Но пък се върнаха две майки, които родиха деца преди две-три години“, казва Кати. Всички хореографии на „Босилек” включват традиционни мелодии и са аранжирани специално за състава от Любен Досев. „Босилек” е гостувал на фестивали в североизточните щати, представял е свои постановки в библиотеки и училища

и дори в градината на Белия дом във Вашингтон

Заради приноса си за културното разнообразие в САЩ през 2013 г. „Босилек” записа свой концерт за архивите на библиотеката на Конгреса. Ансамбълът участва редовно на българския събор за района на Пенсилвания и околните щати, а също и няколко пъти излезе на сцена на големия фолклорен фестивал „Верея“ в Чикаго.

Кати Спрингър се потапя за първи път в българската култура през 1978 г., когато се запознала с българката Лиляна Зафирова – учител и хореограф по народни танци. Под нейно ръководство Кати решава да организира клас по танци в дома си един път седмично. Записват се четири американки. Лиляна Зафирова им показва не само български, но и други балкански танци. Американките обаче се влюбили в българските хора. „Ритмите, музиката, стъпките, а и хореографиите бяха най-интересни“, спомня си Кати.

„Босилек“ с пирински танц през 2010 г.

През 1979 г. Кати има възможност да пътува до България, където прекарва няколко седмици. Инициативата за пътуването е на фолклористите Карл Фингер (от Америка) и Ив Моро (от Канада). С автобус и влак Кати пътува до морето, до София, Пловдив, Асеновград, Велико Търново, Габрово, Плевен, Русе и Силистра. След връщането си от България тя основава „Босилек“. „Искахме да е „Здравец“, но вече имаше състав с такова име и се спряхме на „Босилек“. Идеята ни беше да представим българските танци, музика и костюми пред американската публика и до ден днешен продължаваме да го правим“, разказва американката. Лиляна Зафирова става първият хореограф на състава.

През 1981 г. Кати завършва училището за художествени ръководители в Пловдив. През 1983 г. ансамбълът гостува в град Предела по случай 80-годишнината от избухването на Илинденско-Преображенското въстание. Тогава съставът е част от групата на 350-те българи от чужбина. Сънародниците ни в Родината

били толкова впечатлени от американките

че им подарили автентични носии от Пиринския край. От тогава до сега съставът е събрал носии и от Северозападна България, от Родопите и други. “В миналото носиите бяха много хубави, изработени с много вкус“, казва Кати. „Сега не е така. Трудно се намират и цървули“, допълва тя. От 1995 г. хореограф на „Босилек“ е Илиана Божанова oт Пловдив. Тя и досега работи с танцьорките, като пътува до Америка от България заедно с акордеониста, с когото работи, и им показва нови хореографии. „С Илиана станахме почти като сестри“, казва Кати. Хореографката ще бъде в Щатите през август и ще обиколи няколко щата да преподава танци на различни места. Някои от по-новите хореографии на „Босилек“ са „Огън и магия“, Коконици“, „Габровски танци“.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

Български истории

Димитринка от Чикаго кара тир в из САЩ и прави цветя от сапун

Българката и мъжът й Жечо кръстосват с камиона пътищата на Америка

публикувано

на

от

Виж цялата статия
Сн.: „ДобричНюз“

Димитринка, или както всички я знаят, Дида, прави букети от сапун. Това е хобито й, на което с удоволствие се отдава, когато не пътува. Защото тя често е на път, това е работата й – шофьор е на тир – и кръстосва пътищата на Америка. Дида е от Добрич, но от години живее в Чикаго. Тук са съпругът й, децата й, а вече има и внуци. Затова казва, че сърцето й е в Америка, но душата й е в Родината – където са брат й, близначките й, техните деца и цялото й голямо семейство.

Димитринка, мъжът й и децата им заминали за САЩ, след като спечелили зелена карта през 2002 година.

Когато заминали, те имали успешна работа в България – магазин за хранителни стоки „Звезда“ и бизнес в Албена. Но потеглили заради американската мечта на мъжа й Жечо – да отидат, да видят Статуята на свободата, да поработят малко, пък после да решават. И така вече 18 години. Междувременно децата им пораснали, устроили се, синът им вече е семеен, имат и внуче. А те през цялото време работили, работят и ще продължават да го правят, докато се пенсионират или не решат, че вече е време да се прибират, разказва историята на Димитринка и Жечо вестник „ДобричНюз“.

За тези 18 години те успели да се приберат в България около 6 пъти – по веднъж на всеки три години, защото работата и сегашната обстановка не позволяват да отсъстват. Двамата

семейно са шофьори

на тир и имат договори за изпълнение. Карат собствен камион от 15 години, през годините ги увеличили до три, но трудно намирали работници. Затова ги продали и сега са само двамата. Работата и животът в чужбина са ги променили, направили ги по-предпазливи, по-затворени. Липсват им срещите с роднини и приятели, но са щастливи и благодарни.

Дида е благодарна, че със съпруга й са заедно вече 37 години и се подкрепят във всичко. Радва се, че всички са здрави и децата им са с тях. Образовали са ги, реализирали са се успешно и родителите им вече са спокойни, че са изпълнили дълга си. Дори типично по български купили съседната къща, когато собствениците я обявили за продан. Постегнали я, в случай, че някое от децата реши да живее до тях. Така и станало. След работа в друг щат и в друга държава, синът им решил да заживее с новото си семейство в Чикаго. И сега всички са заедно – синът в съседната къща, дъщеря им също е при тях, за да е със семейството и да е по-близо до летището, където е митнически служител, а апартамента си дава под наем.

На повечето празници Дида и Жечо работят. Трябва да се сменят в шофирането на всеки 10 часа според изискванията. Общуват предимно с българи, и то от Добрич. Събират се и празнуват и с българската общност в Чикаго, но все по-рядко заради пътуванията им.

Вече няколко пъти добричкото семейство е обиколило щатите на Америка, все са на път. Шегуват се, че са посрещали новата 2021 година в камиона три пъти заради часовите разлики.

Дида обича да снима залезите и изгревите на местата, през които минава.

Докато е зад волана

има много време за размисъл и мечти. Мечтае един ден да се върне в Добрич, макар да знае, че децата й няма да я последват. Техният живот е в САЩ, но тя е готова да дели времето между двата континента.

Преди няколко години, чрез друга българка, Дида открила етеричните масла и тяхното приложение. Започнала да ги изучава сериозно и така разбрала как могат да се използват за почистване и козметика и да се добавят към готова сапунена основа, за да се придадат различни действие, цвят и аромат на сапуна. Започнала плахо, по малко, само да пробва, но се оказало нейният начин да изразява себе си – нещо, от което имала нужда. Сега твори невероятно красиви произведения от сапун. В някои от тях влага маслата, подходящи за различните типове кожа. Вследствие на дългото изучаване на действията им, има свои рецепти и пропорции. Букетите от сапунени цветя са голямата й страст. Подходящи са за подарък, за декорация и ароматизация, а и винаги можеш да си откъснеш едно листенце и да се измиеш. Успява да продава, макар да няма достатъчно време, за да се отдаде на хобито си и да поема поръчки. Сега твори на тема Свети Валентин и майстори красиви обяснения в любов. Всяко от тях е плод на нейното желание, вдъхновение и нужда да твори. Надява се един ден, когато се прибере в България, да продължи да се занимава с тях като хоби и малък бизнес.

Дида не крие, че й липсва Родината, събиранията с близките на празници и българската музика и танци, но ако може да върне времето назад, може би отново ще реши да замине. Заради децата. Казва, че със съпруга й първото нещо, което усещат, като кацнат в България, е въздухът, защото тук той е различен, много специален и се диша по-леко.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

С българско участие: Зимен успех на К2

Каракорумският осемхилядник беше последният, останал недостъпен през студения сезон

публикувано

на

Виж цялата статия
Целият екип в базовия лагер. Сн.: Chhang Dawa Sherpa/Facebook

Десетима непалци осъществиха първо зимно изкачване на К2 (8611 м) в историята. Постижението им е изключително значимо и ще бъде вписано със златни букви в историята на световния алпинизъм.

К2 е първенецът на планината Каракорум, разположен на границата между Пакистан и Китай.

Макар и да е с цели 237 метра по-нисък от Еверест, вторият по височина връх на планетата е много по-труден за изкачване. С форма на идеална пирамида, към върховата му точка на практика няма лесен маршрут за изкачване.

Освен това, разположен в много по-суровата планина Каракорум, през зимата рискът от лавини е много висок, силни ветрове развиват скорост до 200 км/ч, а температурите достигат минус 50 градуса.

Самият връх се смята за изключително труден за изкачване и е получил прякора „убиецът“ заради броя на катерачите, които са загинали в подножието му.

Върхът е изкачен за първи път на 31 юли 1954 г. от италианците Ачиле Компаньони и Лино Лачедели. През следващите близо седем десетилетия едва малко над 300 алпинисти са достигнали успешно до връхната точка. За сравнение, 6507 души са били на най-високия връх в света Еверест.

Връх К2 Сн.: Уикипедия

Боян Петров и Стефан Стефанов са

единствените българи, изкачили върха

Нито един от 30-те опита през декември, януари или февруари, първият от които е направен още през 1987 г., досега обаче не е бил успешен. Най-високо, до 7650 м, достига казахстанският алпинист Денис Урубко в рамките на полска експедиция през 2003 г.

 

Тази година в подножието на планината се събраха пет експедиции. Най-голямата сред тях, на непалската трекинг агенция Seven Summit Trecks, включва и българина Атанас Скатов.

Използвайки кратък прозорец от ясно и безветрено време, общо десетима души направиха немислимото и стигнаха до върха. Въпреки че бяха членове на три различни експедиции, те се събраха на десет метра от връхната точка, за да стъпят на върха едновременно.

До 8611 метра стигнаха aлпинистите Мингма Гиале и Нирмал Пурджа (който миналата година изкачи всички 14 осемхилядника за 6 месеца), Пун Магар, както и шерпите Гелие Шерпа, Мингма Давид Шерпа, Мингма Тензи Шерпа, Дава Темба Шерпа, Пем Чхири Шерпа, Килу Пемба Шерпа, Дава Тенжинг Шерпа и Сона Шерпа.

Нирмал Пурджа на К2. Сн.: Nirmal Purdja/Facebook

Групата стигна върха в 17:00 часа местно време в събота, 16 януари, след като напусна базовия лагер във вторник (12 януари).

Междувременно трагична новина помрачи радостта от победата на човешката воля срещу К2. Испанският топалпинист Серги Минготе загина след падане при слизане от лагер 1 към базовия лагер. Каталунецът беше един от хората, които опитаха да помогнат на покойния Иван Томов да слезе от Лхотце, след като разви белодробен оток при слизането си от през 2019 г.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

Български истории

Една българка при шейховете в Дубай

От 16 години Диана Фотева декорира палати на хора от кралското семейство

публикувано

на

от

Виж цялата статия
БОРЯНА АНТИМОВА

„Никога не ми е идвало наум, че да декорираш дворци на шейхове си е безусловен успех – замисля се Диана. – Но като студентка първи курс в Художествената академия разглеждах в библиотеката албуми с тавани на световноизвестни стенописци. Тогава това ми се струваше толкова далечно и недостижимо… Сигурно съм си помечтала един ден да правя това. И ето че сега приказката оживя…“

Неусетно са минали за Диана Фотева 16 години работа като декоратор в Дубай. Днес е успешен художник, дизайнер и собственик на компания с 35 служители – художници, реставратори, бояджии. Декоративни тавани и мазилки, фрески, стенописи и орнаментални композиции – за нея и сътрудниците от фирмата й Artemia Painting няма нещо невъзможно в света на декорацията. Изящество и вкус, красота, пред която немеят дори и шейховете от Обединените арабски емирства, чиито вили и палати декорира.

Проект – частна резиденция в Дубай.

„Аз съм обградена с хора на изкуството“, казва тя пред „Труд“. Родена е в София, израснала е в Бургас. Дъщеря е на най-титулувания ни художник маринист Фоти Фотев. Той е наследил дарбата от дядо си, самоук художник. Брат й Венелин Фотев също е художник. Като дете Диана има друга страст – художествената гимнастика. „Бях неусетно вкарана в релсите на изкуството – казва тя. – Брат ми от малък знаеше, че ще се занимава с изкуство, докато аз освен спорта, пеех, бях солистка на хора на основното училище.

Венелин Фотев, братът на Диана, на скелето в Дубай.

Но една случка преобърна нещата

В един зимен ден, след тренировка по гимнастика, отива при баща си, който води уроци по рисуване в читалище „Фар“ в Бургас, за да се прибере заедно с него, че навън е тъмно. Озовава се пред един натюрморт, а баща й я слага пред един от стативите, дава й палитра и боички да се занимава, докато го чака. Когато по-късно застава зад нея, Фоти Фотев казва за рисунката й: „Оо, ами, татко, то много хубаво се е получило“. Признанието от великия художник я насърчава и когато след VII клас майка й пита математическа или езикова гимназия избира, Диана отговаря: „Рисуване“. Майката не я спира. Именно тя е тази, която навремето предопределя бъдещето на големия маринист Фоти Фотев – насърчава го да кандидатства в академията, защото той не вярва, че може да влезе без връзки. Сега и двете му деца – Венелин и Диана – са също стенописци като него.

На фона на цялостна арт концепция.

Първата година Диана пробва текстил, но преподаватели на брат й откриват у нея сериозно стенописно изграждане. И отново усеща онова силно интуитивно чувство – че й е предопределено да учи стенопис. По-късно завършва и живопис в един от най-големите университети за изкуство и дизайн в Германия – Burg Giebichenstein Kunsthochschule Halle, а живота й променя един филм.

В един дъждовен и мрачен германски ден тя гледа разказа за една германка, останала дълго време без работа в родината си, където процентът безработни е трайно висок. Заминава за Дубай и само след година

вече е успешна бизнес дама с фирма

Диана знае, че с професията си трудно ще намери реализация в България и Германия и решава да опита в Дубай. Излиза й оферта и в рамките на 48 часа документите и визата й са готови.

Първоначално остава там 6 месеца. Искат първо да я ангажират като преподавател на жени и деца в дамски клуб. В Дубай обаче тя среща италианския декоратор Савелио Лучи, който е голямо и утвърдено име там. Лучи е възхитен от работата й и я ангажира веднага. След 6 месеца тя се връща да си довърши изпитите в Германия и година след това отново се връща в Дубай. Там заедно със съпруга й българин основават настоящата фирма. Той е завършил обработка и реставрация на старинни мебели и двамата перфектно се допълват.

Започват с много малки проекти, предимно на местни хора – единични стаи, части от стаи, стени, корнизи, тавани. После преминават към цялостна декорация на вили. Художниците в екипа й работят основно по нейни проекти. Напоследък приемат и оферти за мащабни проекти само като изпълнители. Работят по вече изготвен цялостен дизайн за големи комерсиални обекти – обществени сгради, молове, хотели, които си идват с готовата концепция. Декорират изцяло и частната вила на местен бизнесмен, чиито мащаби – 21 стаи, в представите на европееца я приближават по-скоро към мини дворец. Но за арабските мащаби това е просто вила… Отделно работят по проекти за шейха на съседното емирство – Абдул Азис Алкасими.

„Колкото по-високостоящи са местните аристократи, толкова по-лесно се работи с тях – казва Диана. – Те са деликатни, толерират професионалното ти мнение, абсолютно разчитат на теб, вярват ти, слушат те

Удоволствие е да се работи с тях

Обикновено шейхините, техните съпруги, се занимават с цялостната концепция за декорацията, а шейховете само финансират проектите. Преди проекта Диана прави многократни срещи и води дълги разговори с шейхинята, за да я опознае, да разбере кои са важните неща за нея.

Преди десетина години правят палата на royal family – кралското семейство от фамилията Мактум. Диана няма да забрави първите срещи с шейхинята. „Има нещо приказно в тези жени – облечени красиво, модерно, изискано и с вкус от главата до петите. Шейхинята ми каза: „Диана, искам така, този таван така…“

Дворецът е в стил малко като замък и в него има осмоъгълни помещения. Диана и хората й трябва да изрисуват два средно големи и два огромни тавана, всеки по 120 квадрата. Единият е рисуван в стил „да разчупиш перспективата“, тоест, да създадеш една друга реалност. Рисуват ефект, все едно таванът е пробит и се вижда част от парапет на дворец, от връх, от който надничат палми, птици, носещи венец от цветя. „За съжаление тази красота си остава там, нямаме право да снимаме в дворците на шейховете“, казва Диана.

120 кв. м рисуван таван в палата на шейх Джума, Забийл.

 

Няколкомесечната работа на Диана и екипа е истинско приключение. Участва и брат й Венелин. Палатът е в центъра на Дубай. Цялото имение е заобиколено от огромна ограда. Паркът около двореца е направен, за да се радват възрастните и най-вече децата. С много редки растителни видове, огромни дървета, специално докарани от Азия, Индия, с говорящи на няколко езика птици – арабски, английски…

Когато влизат, Диана и екипът й, докато стигнат до палата, пресичат огромната райска градина и по пътя си срещат диви животни. Първо минават край клетките на два жирафа. Има гнута, пауни, които се разхождат свободно и понякога лягат на пътя им. „Всеки ден знаехме кога идва обядът, защото виждахме през прозореца как по едно и също време, като по часовник, минаваха стадо понита“, разказва Диана.

А обядът всеки ден е от приказни ястия с риба – навик, останал у дубайците от преди, защото там няма местни плодове. Затова

глезят художниците с блюда

от екзотични плодове, докарани отдалече. Дворецът разполага с голям набор от прислуга, а храната им сервира красива етиопка. „Всичко беше както в арабските приказки, които бях чела като малка. Сякаш го изживявам това, случва ми се на живо“, споделя с вълнение Диана.

Един ден шейхинята пристига с малката си дъщеричка, момиченце на около 6-7 години. Цялата огромна всекидневна е със скелета, около които има параван с малък процеп за влизане. Рисува се таванът, на който има композиции от кошници с рози. Детето надниква зад паравана и пожелава да нарисува само една роза, и тя да бъде неговата роза. Вземат я при тях, дават й бочки, обясняват й как да работи и я оставят да нарисува своята роза. „Беше много мило“, казва Диана.

Детайл от стенопис в частна резиденция.

„Тук отношението към труда ни е коренно различно – допълва тя. – Когато завършихме проекта, шейхинята, в знак на благодарност, ни направи скъпи подаръци. На мен подари колие от бяло злато с диаманти, на брат ми – последен модел телефон, а на мъжа ми – часовник от много скъпа марка. Да, хонорарът беше достоен, но за мен винаги по-важно е било отношението и признанието за нашата работа.“

„Може би един от най-емблематичните проекти, които съм изпълнявала, беше в частната ферма на покойния шейх Зайед бин Султан Ал Нахаян, основателят на федерацията на ОАЕ, наследена от неговия син шейх Тахнун в пустинята на Абу Даби, защото там имах удоволствието да се докосна до богатството на местния бит и култура“, казва дамата.

Рисуван таван в официален меджлис – гостна.

Докато разтоваряме, се чува чуруликането на диви птички. „Да, седнала съм навън, в градината. Може би чуваш и патенцата – казва Диана.

Живеем на брега на езеро

Някой беше изоставил тези патенца, които са гледани във ферма и навън не биха оцелели, затова ги прибрахме да си ги отглеждаме в двора.“ Една допълнителна радост за 11-годишната й дъщеря София. И тя рисува хубаво, но засега Диана не бърза да я насочва към това. Детето свири на пиано от 4-годишно и вече е стигнало забележителното III ниво.

Диана с дъщеря си София в хотел „Палас“.

Как Диана Фотева си обяснява успеха? Солидна обширна поливалентна подготовка по стенопис, живопис, плюс средата, в която е израснала. Вече „Artemia Painting“ е с изграден много сериозен имидж. А най-добрата реклама при резиденциите са самите членове на кралското семейство. Когато някой от роднините им отиде на гости в новия палат и е възхитен от работата на Диана, също си поръчва декориране на своя дворец. За нея обаче Дубай е мястото, където е реализирана по най-добрия начин – търсена, ценена и уважавана като художник.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА

Предишна публикация:
От “Шифърът на Леонардо” до “Дон Кихот”

Класациите, основани на продажби, са един от най-обективните критерии за това доколко дадена творба на изкуството е добра. Макар масовият...

Затвори