Снимки: авторката

Лилия Попова, в. "Труд", специално за BG VOICE

Лилия Попова е заместник главен редактор на сп. "Жената днес", работила е и във вестниците "Сега" и "24 часа". За Кабул заминава за първи път в края на 2002 г. През 2004 и 2005 г. е ментор по журналистика в току-що създадената първа частна информационна агенция "Паджхук Афган нюз". През 2010 и 2011 г. отново работи дистанционно с агенцията, пътува два пъти до Кабул. От този брой BG VOICE започва публикуването на поредица репортажи от първо лице, в които Лилия Попова разказва за тази толкова далечна, странна и опасна страна - такава, каквато тя я видя със собствените си очи.

"Много е лесно да напишеш репортаж, ако прекараш 5 дни на едно място. Трудното идва, когато трябва да разкажеш за място, което е влязло в сърцето ти, и за хора, които са ти приятели и си прекарал дълги часове в разговори с тях. Колкото повече научаваш, толкова повече осъзнаваш, че има още много неща, които не знаеш и не разбираш.

Затова не приемайте нищо за обективно - това е едно субективно четиво, Кабул през моите очи и моето сърце", казва Лили.

Джавед Хамим, шеф-редактор на кореспондентите в първата частна информационна агенция в Афганистан "Паджхук Афган нюз", нервно набира различни номера от мобилния телефон с лявата си ръка, докато с дясната се опитва да рови в новинарските сайтове. "Преди около час атентатори самоубийци са атакували правителствени сгради в Урузган. Нашият репортер е на мястото", казва лаконично.

"На мястото, вече?", впечатлена съм аз.

"Там му е офисът, в сградата на радиото и телевизията. Но не отговаря на нито един от трите си мобилни телефона. Пратил е есемес на брат си, че се крие и смъртта е наоколо."

"О, слава Богу, значи е жив! Слушай, продължавай да му звъниш и запиши всичко, всички подробности, които може да ти разкаже. Пиши дописката от първо лице!", редакторът у мен също

включва на режим адреналин

Около час по-късно го виждам с изопнато лице. "Мъртъв е. Брат му се обади!" Вторият есемес на Ахмад Омаид Хвалпак, 20-ина минути след първия, гласял: "Молете се за мен, ако умра."

28 юли т.г. Кола бомба и атентатори самоубийци атакуват три сгради в Тирин Кот, Урузган. Загиват 22 души, предимно цивилни. Ахмад е надупчен с 11 куршума. Опитал се е да се скрие от смъртта в банята, но тя го намира там. Стена е била отнесена от взрив, но тялото е без следи от прах. Край репортера лежат окървавени двете му журналистически карти - на "Паджхук" и на сътрудник на Би Би Си. Брат му Джавед е убеден, че Ахмад е намерил смъртта си от "приятелски" огън - след атаката полицаи и чужди войници от ИСАФ нахлуват в сградата да търсят атентатори (това бе потвърдено преди няколко седмици в официално изявление на ИСАФ, които поднесоха и съболезнования на близките му - бел. ред.). А Ахмад може би се е опитвал да се идентифицира като един от "нашите"...

"Когато стигнах на мястото да взема тялото, преводачите на чуждите войници шушукаха, че лицето му приличало на арабско, а други казаха, че изглеждал като пакистанец", казва Джавед. Според него

войниците са объркали Ахмад

с някой от атентаторите. Една от уликите е, че между първия и втория есемес има повече от 20 минути. В банята около него са открити куршуми от американска картечница M60.

Само Аллах знае дали талибаните, "Ал Кайда" или ИСАФ са сложили край на 24-годишния живот на Ахмад Омаид Хвалпак, който месец по-рано бе станал баща. Видях американката Лиза, която преди 7 години създаде Pajhwok (днес независима и управлявана от афганистанци агенция), да плаче безутешно за смъртта на репортера. Бе дошла за малко (както и аз) в Кабул и точно се връщаше от поредна среща с фактори от "международната общност" в Афганистан, където на пауърпойнт презентации представяли позитивния ефект от донорските пари и усилия в страната. Няма да я цитирам.

Прочетох и последната дописка на Ахмад - интервю със заловен в Урузган потенциален атентатор самоубиец. Объркано момче от пущунските племена във Вазиристан (Пакистан), избягало от вкъщи, защото се скарало с брат си. Присъединило се към талибаните, които го отвели в къща, където молли започнали да му проповядват ползите от джихада. Саифулла твърди, че само два дни по-късно вече бил убеден в нуждата от свещената война. Моллите казвали, че американците са окупирали Афганистан и срещу тях трябва да се води джихад.

Саифулла е убеден, че са слагали нещо в храната му, което е повлияло на мозъка му и той вярвал, че съдбата му е да бъде атентатор самоубиец. С още 14 други младежи проникнали в Тиринкот и в продължение на два месеца търсели подходящи цели. Явно моллата, който ги ръководел, не бил много решителен, и накрая ги арестували, без да изпълнят мисията си...

Положението в Афганистан се влошава - чух го от много и различни, но все умни хора. Повечето не виждат положителен сценарий за страната, особено след 2014 г., когато чуждите войски ще си тръгнат. Опасяват се от нова гражданска война. Това е като дежа вю -

руснаците си тръгват

и вместо мир страната е вкарана в най-жестоката и кървава гражданска война, която всъщност разрушава Афганистан. Бившите муджахидини, борили се заедно срещу "безбожниците" от СССР, се изправят един срещу друг за територии и наркопазар. Което не е толкова странно в държава, която никога не е имала силна централна власт и в която решенията на племенните и етническите лидери по места често са по-силни от тези на Кабул.

Сега много муджахидински лидери са прикоткани в централната власт въпреки кървавото си минало, но продължават да имат огромно влияние и военни отряди. Когато през 2002 г. за първи път се разхождах из Кабул, често ми разказваха: ето на този хълм бяха войските на еди-кого си и обстрелваха позициите на еди-кого си на другия хълм. А по средата - призрачни, разрушени сгради, зловещо стърчащи отломки... Започнах да разбирам защо талибаните, които след това се превърнаха в символ на злото, са били посрещнати като спасители, които въвеждат ред и законност.

Днес, 10 години след "прогонването" на талибаните, части от Кабул изглеждат наистина различно. Голяма част от разрушените сгради са изчезнали. Мнозина, свикнали с обичайните кадри на схлупени къщи от кал, биха се изненадали от никнещите като гъби сватбени зали с лъскави стъклени фасади, моловете, къщите с размери на гимназии и целите нови комплекси от блокове. Разбира се, бедните квартали с къщи от глина, без улици, водопроводи и канализация, където се налага да носиш вода от кладенци отдалеч, си съществуват и още дълго ще ги има. Част от улиците в центъра са добре асфалтирани, но току завиваш по такава, която никога не се е срещала с паваж.

Канавките са все още открити

а прахта, разнасяна през ветровития сезон, със сигурност съдържа неща, които не искате да поглъщате...

Преди няколко години сред средно заможните бе престижно да живеят в останалите от съветско време панелни апартаменти, докато сега на мода са новите комплекси. Цените там обаче са галактически за повечето местни - апартамент с 3-4 спални струва между 100 и 150 хиляди долара. И се покачват - собственик на нов апартамент ми каза, че през 2004 г. е платил на зелено 45 000 долара, а сега може да го продаде за 150 000. Покачват се и заради ръста на населението в столицата - от няколкостотин хиляди по талибанско време днес по различни данни тук живеят над 3 млн. души. Идват, за да търсят работа и сигурност.

Като попиташ кои са инвеститорите във всички тези строежи, без колебание ти казват, че ей това там е на някой от братята на Карзай и еди-кой си депутат, другото - на министър, трето - на банка, четвърто - на муджахидин... Може би слухове, а може би   истина. А ей там, в този мол и офис сграда, били вложени част от откраднатите стотици милиони от Кабул банк (брат на президента, Махмуд Карзай, е акционер), докато другите са инвестирани за по-сигурно в Дубай. Кризата с Кабул банк едва не доведе до скъсване на отношенията на Афганистан с МВФ. "Всичко ново, което виждаш, не е от особена полза за икономиката и развитието, не са инвестиции, които създават траен растеж, животът на хората не се променя към добро", казва ми Башир Ахмад, журналист, и саркастично добавя, че сватбите са най-големият бизнес в тази държава. Затова и на всеки ъгъл никнат сватбени зали с размерите на университети...

Няма нищо по-скучно от афганистанска сватба и по-безсмислено похарчени гигантски суми пари.