Анита Димитрова
Стефан Димитров е роден на 28 май 1949 г. в София. Завършва Музикалното училище, а после Теоретичния факултет на Националната музикална академия. Първата му композиция „Пея, защото искам, ако не искате - не слушайте" е по стихове на Блага Димитрова. Композитор е на редица шлагери - „Нека да е лято", „Дано", „Всичко ми е наред", „По първи петли", „Сбогом, моя любов", „И замириса на море", „Събота късен следобед", „Там". Стихове за песните му пишат поетите Миряна Башева, Маргарита Петкова и Михаил Белчев. Автор на музиката към филмите „След края на света", „Съдията", „Спас и Нели", „Фатална нежност" и др., към театрални постановки и тв продукции. Основател на театър 4Х4. Известен с дуетите със своята съпруга Богдана Карадочева, както и със сътрудничествата си с Васил Найденов, Емил Димитров, Лили Иванова, „Тоника". Бил е генерален директор на Нова тв и БНТ, член на СЕМ, директор на програма „Христо Ботев" на БНР.
Откакто се пенсионирахте в „Христо Ботев", някак страните от медийни изяви... Нарочно ли е?
- По принцип не обичам много публични изяви, а сега още повече. Чак се замислих защо така ми отреди животът - да бъда все в позиция на ръководител. В Нова телевизия бях директор; в БНТ бях директор на Канал 1, после - генерален директор; в СЕМ прекарах 7 години, в „Христо Ботев" - пет години. И, общо взето, това ми е целият стаж, който за съжаление не е достатъчен за пенсия. Някогашните ни договори с Концертна дирекция са безвъзвратно изгубени - казаха, че се били наводнили. Не само аз, но и групи като „Сигнал", „Щурците" сега се оказват без трудов стаж за пенсия!
От музиката очевидно не сте се отказали. Работите над първия си балет...
- Свърших го. Не знам защо преди 2-3 години се запалих да направя това нещо. Балетът е в три части - „Аетернитас", „Лукс аетерна", „Мизерекордия пронобис", и е по книгата на Булгаков „Майсторът и Маргарита". Сам съм си правил либретото. Не знам какво ще е бъдещето му - за поставяне на сцена не съм мислил, нито съм водил разговори. Всяко едно произведение или има късмет, или няма. Надявам се да е с късмет. Работата по балета се оказа дълга, трудоемка, но и ми донесе удоволствие, защото музикалното обкръжение сега е много по-различно, отколкото бе преди години. Някои от песните, които се пишат, са хубави, но повечето нямат стойност. Еднодневки са. Жанрът се смени по отношение на смисъла на това, което казваш с една песен. В текстовете до безумие се повтарят две безсмислени думи. Критерият се разми. Според мен няма смисъл да употребиш много усилия и да напишеш нещо, което така или иначе няма да го пуснат в ефир.
Автор сте на музиката към доста филми, получавате ли напоследък предложения в тази сфера?
- Проф. Иван Ничев, с когото записахме музиката към неговата „еврейска" трилогия - „След края на света", „Пътуване към Йерусалим" и „Българска рапсодия", има една идея, но реализацията й е все още е в бъдещето.
Излиза, че с времето започват да ви привличат по-дългите музикални форми?
- Да, така е, но не се отричам от всички онези песни, които съм написал. Продължавам да си ги харесвам, знам историята на всяка една от тях. Обаче наистина предизвикателството е друго - да пишеш в съвсем различен жанр, със средствата на симфоничния оркестър, с хор: имам чувството, че е много по-сериозно и задълбочено. Пак казвам, в жанра, наречен „забавна музика", вече нищо не е същото. Все пак хората пазят спомените за тези песни, които сме написали заедно с моите колеги. Те са популярни вече сред няколко поколения, слушат ги и ги пеят дори млади хора, което показва тяхната стойност. Проверени са във времето.
Има си определена ретро вълна, носталгия някаква, тя се наблюдава и в други сфери на обществото. Но въпреки нея сякаш старите естрадни песни много-много не звучат в ефира. Какви са вашите наблюдения отпреди няколко години, когато дирижирахте работата в програма „Христо Ботев"?
- Мога да твърдя, че като структура програма „Христо Ботев" е перфектна. Ако тръгнеш да пътуваш и слушаш само това радио от тук до Варна, ще чуеш какво ли не - и българска забавна музика, и симфонична, и народна, и хорова... Естествено, чалга не звучи - има си други радиостанции за чалга. Телевизии - също предостатъчно. Някак си чалгата е неизбежна. Днешните младежи не могат вече без чалга. Нямам обяснение за този феномен. Може би това е било в кръвта на българите. Не на всички, но на голяма част от тях.
Едно време нямаше място за такъв тип музика. Сръбска музика започна да се слуша, след като в един период забраниха да се излъчва по радиото. Адска тъпотия беше тази забрана, обаче... сладостта на забранения плод. И хората отиваха на събори по границата, купуваха си касети със записи и по този начин сръбската музика разшири популярността си.
Не знам дори дали чалгата е най-страшното в нашия живот. По-скоро не. По-опасно е цялостното „опростачване" на всичко, което ни заобикаля, включително и в липсата на толерантност. Българинът вече не е толерантен човек. Виж какво става - без да искаш, можеш да сбъркаш на пътя, излиза някой от колата си и те пребива. Прагът на толерантност изчезна. За зверската агресия у младите не е виновна чалгата, а е виновно семейството, защото то възпитава. Животът е тежък, напрегнат, хората ходят на работа, не получават достатъчно пари, не ги интересува какво правят децата им... И ако стане нещо, се изненадват: „Боже, ама той се дрогирал!"
В миналото бяхте доста активен в политическите си позиции.
- Да. И не съжалявам. Първите митинги бяха доста особено преживяване. Според мен много се направи в България, няма какво да се лъжем. Всички говорят за този безкраен преход, обаче забравяме какво беше преди. Имам чувството, че ако съвсем малко сме помогнали за промените - значи и от нашата музика, от нашата популярност е имало някаква полза. Не може да си музикант, човек на изкуството, и да не си демократ.
От историята знаем, че при най-тежките тоталитарни режими се е създавало страхотно изкуство. Дори времето на Сталин, Хитлер и други диктатори ни е оставило прекрасни произведения на литературата, киното, музиката. У нас също има добри примери от социалистическия режим. Причината за тази креативност навярно е онзи гъдел „ще мине ли" или не, да заобиколиш границите, да промъкнеш някаква идея през цензурата. Навремето беше така: прави се някъде театрална постановка и ние се вдигаме, за да я гледаме, преди да са я спрели по политически съображения.
Сега има свобода, има информация, има интернет - можеш да си доставиш каквото искаш. Можеш да си купиш билет и да отидеш да слушаш и да гледаш всичко, дори и зад граница. Сега това ни се струва съвсем нормално. А тогава не беше. Да, може да искаш, ама дали ще те пуснат, дали ще имаш виза... Като се обръщаме назад, не трябва да казваме „ех, нищо не е направено". Напротив, много неща се промениха в България. И за лошо, и за добро. Трябва да имаме търпение и много по-различно отношение към младото поколение. Повече грижа за всичко. Убягват ни детайлите в нещата, все нещо изпускаме. Много хора си отидоха от България, на практика изчезна цяло поколение, и то тъкмо поколението на 10 ноември. Тяхното място остана празно. Дано един ден да изберат обратния път. Но това са нашите деца, вече видели света. Те не могат и не бива да бъдат лъгани.
