Петър приема наградите скромно
Повече от година след трагичния инцидент, в който луксозният лайнер потъна край бреговете на италианския остров Джилио, отнемайки живота на 32-ма души, механикът Петър Петров се върна от поредното си дълго плаване. Мъжът, участвал самоотвержено до последно в спасяването над 450 души от ледените януарски води на Средиземно море, продължава да работи за същата компания - „Коста Крочиере", и да върши това, което е правил в последните 18 години от живота си.
40-годишният старши офицер получи за геройството си почетен медал за европейски гражданин на 2012 година от Европейския парламент в Брюксел, в България стана „Мъж на годината", наскоро беше отново награден във Барна за събитие номер едно на миналата година. Но не се чувства специален, а твърди, че просто е изпълнявал задълженията си. И се радва, че в кошмарната нощ е съумял да не се паникьоса и да запази хладен разум в действията си.
„Едно корабокрушение не може да не остави отпечатък в по-нататъшния ти живот, но
ние сме морски вълци
През каквото и да минем, продължаваме напред, не може да се отказваме. Животът тече. Един мъж е длъжен да се грижи за семейството си. Аз съм бил 18 години в морето, а в тази криза нямаш много опции - обяснява Петър защо след всичко, което преживя с „Коста Конкордия", продължава да прави същото. Въпреки че е баща на две деца, съпругата му не „ударила по масата", че трябва да намери по-малко рисково препитание, а го посъветвала само много добре да помисли и да прецени и в крайна сметка да реши сам. След корабокрушението Петър вече е бил на две дълги плавания. Той успял бързо да преодолее стреса и отново да тръгне на път.
Но първите няколко дни след страшния инцидент през януари 2012-а спял на пресекулки, стряскал се през нощта и се ослушвал. Тогава, както и сега, той отговарял за изправността на всички дизелови мотори на кораба, който се удари в рифове и заседна край италианския остров Джилио. При тръгването механикът направил профилактика на моторите и оправили повредите. Негова задача било и да следи за изправността на двигателя на една от спасителните лодки. На никого тогава не му минавало през ума, че спасителните лодки ще влязат в употреба само 5 дни след това, на фаталния 13 януари. На никого, освен може би на него...
„Имах предчувствие, че може да се случи нещо лошо" - разказва Петър. На 12 януари той дори предупредил свой колега от мостика да не мести календара на датата 13-и. „Казах му направо на 14-и да го сложи. И той се съгласи." Но когато се виждат на другия ден, установяват, че някой друг от моряциге на мостнка, без да знае за предупреждението, го е преместил. Разбрах, че нещо не е наред, преди да вляза в машинното отделение - спомня си героят спасител за нощта на корабокрушението. - Казвах на хората да са спокойни, нищо че няма да има място за тях в лодките. Казвах им къде да се държат.
Ако не бяха лъжливите показания на капитана
че всичко е наред, нещата щяха да свършат по-различно." Капитанът Франческо Скетино, който все още е подсъдим за потъването на „Коста Конкордия", остава известно време на мостика, но в крайна сметка решава, че трябва да спасява кожата си, и вместо да се впусне да помага в евакуацията на пътниците във всеобщата паника и да напусне последен кораба, изчезва с част от екипажа към брега с една от спасителните лодки. „Моите задължения не включват да поемам командването на лодка и да правя курсове, да давам указания, да ръководя спасителна операция. Предприех го, тъй като аз съм член на старшикомандния състав на кораба, макар и в ниския диапазон.
Виждах хора, ранени от падащи предмети, застрашени от удавяне... Не можех да оставя нещата така. Когато се забави евакуацията, започнаха да летят предмети от ресторантите. Добре, че хората се организираха - пасажери, част от екипажа, такива като мен... Създаде се на място една организация, която помогна за евакуацията на максимален брой пътници - разказва Петър. Той прави пет курса до брега и обратно с една от спасителните лодки и успява да извози близо 500 души. Механикът приема, че в тази критична нощ е вършил работата си - това, което се налага в момента, на базата на знанията, които има, до края на възможностите си. Затова не се чувства герой. Действал автоматично, с хладен разум и не се поддал на паника. „Страшният ми спомен е, когато
в един момент се изплаших
че може да ми се наложи да виждам удавени хора - спомня си той. - Най-тежка беше началната организация за евакуацията." Пред очите му все още са лутащи се изплашени хора, някои от тях са ранени и на него му се налага да ги превързва по пътя към брега. И днес не може да изтрие от съзнанието си британско семейство с малко момиченце: „Бащата беше бос. И се чудеше как да спаси детето си. За миг си помислих, че това може да е моето дете..." Петър успява да намери спасителна лодка за бедстващото семейство, въпреки че никой от пасажерите не иска да напусне своето място в тях. Храбрият механик всъщност е сред последните трима души, които напускат „Коста Конкордия" в онази фатална нощ. Най-накрая пристига италианската брегова охрана и им дава команда, че вече могат да се оттеглят, тъй като те поемат нещата в свои ръце.
Това, на което днес се надява българският моряк, спасил стотици хора от зловеща смърт, е, че след трагичния инцидент с „Коста Конкордия" фирмата, за която продължава да работи, ще направи нужната реорганизация в управлението си. За да може това никога повече да не се повтори и хората да могат да пътуват занапред спокойно.
Лидия Спириева, “Стори”
