Открийте ни и в

История на имиграцията

Cunard Line и White Star Line – две царици в битка за пасажери

Най-големите компании, обслужващи линията между САЩ и Европа от 19 в., в легендарна битка

публикувано

на

Две са най-големите компании, които обслужват трансатлантическата линия между Англия и Северна Америка през годините от първата половина на ХIХ в. – до вододелната 1968 г. и чак до първата половина на ХХI в. Това са компаниите „Cunard Line“ и „White Star Line“. Основно кораби на тези две параходни компании се конкурират за прословутите „шифкарти“ – билети за презокеанските параходи на пътниците, в това число и тези от Балканите – включително от България и македонските земи, които пътуват към Новия свят, за да търсят там и новия си живот.

„Cunard Line“ е британско-американска линия, базирана в Саутхемптън, Англия, управлявана от „Carnival UK“ и е собственост на „Carnival Corporation & PLC“. Това е водещият оператор на пътнически кораби в Северния Атлантически океан.

През 1839 г. на Самуел Кюнърд, корабособственик на „Нова Скотия“, е присъден първият британски договор за трансатлантическа параходна поща, а на следващата година е образувана Royal Mail Steam-Packet.

В продължение на 30 години Cunard се състезава за най-бързо трансатлантическо пътуване.

Въпреки това през 1870-а Cunard

губи конкуренцията

 и остава след „White Star Line“ и „Inman Line“. За да отговори на това състезание, през 1879 г. фирмата е реорганизирана като „Cunard-параходно дружество ООД“ за набиране на капитал.

В края на 1920 г. Cunard са изправени пред ново състезание, когато германци, италианци и французи строят нови, големи престижни лайнери. Cunard е принудена да спре строителството на нов собствен суперлайнер заради Голямата депресия от 30-те години на миналия век.

През 1934 г. британското правителство предлага заем на Cunard, за да завърши парахода „Queen Mary“ и да изгради втори подобен кораб, на името на кралица Елизабет, при условие, че Cunard се слее с другата голяма компания „White Star Line“, за да се образува дружеството „Cunard-White Star Ltd“.

Cunard притежават 62% от новата компания, а White Star притежават останалите 38%.

След края на Втората световна война Cunard си възвръщат позицията на най-голямата пътническа атлантическа линия.

През 1947 г. Cunard изкупуват 38-те процента от обединената компания „Cunard White Star“ и отново стават самостоятелна компания.

До средата на 50-те години

компанията управлява 12 кораба

на Съединените щати и Канада. След 1958 г. трансатлантическите пътнически кораби стават все по-неизгодни заради въвеждането на реактивните самолети.

Постепенно се оказва, че пътуването с параход е по-скъпо, отколкото със самолет. Освен това самолетът е далеч по-бързият начин пътниците да се придвижват, особено когато става дума за такива големи разстояния между Европа и Северна Америка.

От гледна точка на сигурността на пътуванията, в онези години все още се счита, че параходите са далеч по-сигурни, но въпреки това преимуществото на бързината на самолетите надделява над условната по-висока сигурност на параходите.

Cunard постепенно преустановяват целогодишното обслужване на северноатлантическия маршрут, което завършва като процес през 1968 г. Компанията се концентрира основно върху трансатлантическите пътувания предимно за туристи. Така луксът придобива нови измерения и вече се търси суперлуксът, за да се привличат богати туристи, чрез които фирмата да може да се самоиздържа.

Двата легендарни кораба, наричани „цариците“ или „кралиците“, биват заменени от Queen Elizabeth 2 (QE2), който е проектиран за двойна роля.

През 1998 г. Cunard е придобита от „Carnival Corporation“. В момента компанията Cunard е единствената корабна фирма, която обслужва пътници

 между Европа и Северна Америка

„Cunard Line“ работи като отделна единица чак до 2005 г., когато е абсорбирана като дъщерно дружество на „Carnival Corporation“.

Двете компании – „Cunard Line“ и „White Star Line“ – са емблематични в превозите си на пътници между двата континента в Северния Атлантик. Тяхната почти непрекъсната конкуренция за първенство в бързината на вземане на разстоянието от Европа до Северна Америка също е легендарно.

Повечето пътници обаче, особено тези от Балканите, са твърде далеч от тези състезания. Тяхната едничка цел е да се придвижат, колкото се може по-бързо, за да стигнат до местоработите си.

И все пак, много са емигрантите ни от третата и началото на четвъртата вълна на емиграция от Балканите към Северна Америка, които неволно стават свидетели на съревнованието между двата „икономически динозавъра“ в състезанието за най-бързо, най-луксозно и най-безопасно пътуване с параход между стария континент и Новия свят.

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

История на имиграцията

Шпиономанията сред българите в LA през далечната 1971 г.

Една интересна случка разкрива директния сблъсък между нея и здравия разум

публикувано

на

Виж цялата статия
Георги със съпругата си Елена и сестра си Цветанка пред къщата, в която са отседнали – 4 март 1971 г. Сн.: Архив на автора

На 7 февруари 1971 г. българинът от София Георги се намира на гости на своята сестра Цветанка, която живее в Лос Анжелис, Калифорния. Започват обиколка на САЩ. Георги отива на църква в неделя. Това е българската църква „Св. Георги“ в града. Тук се случва нещо, което силно впечатлява Георги, и той го описва в своите пътни бележки, които води, докато е в Америка през почти цялата 1971 г.

Църквата „…не е голяма. Скоро била продадена от руснаците на българската колония и била ремонтирана. Има самодеен църковен хор. Жената на диригента е солистка. Тя пее „Отче наш“. Посещението е слабо…“. Това пише Георги, запознава се и със свещеника Антим Енев. По думите му той бил пристигнал от България преди 5-6 години. В София е служил в църквата „Свети Спас“, а живеел в квартал „Овча купел“.

Георги и Елена на Ниагарския водопад – 9 септември 1971 г. Сн.: Архив на автора

Свещник Енев служил и в Стилтън, Пенсилвания, в македоно-българската православна църква „Свето Благовещение“, сочи справка в Том 2 на „История на българската емиграция в Северна Америка. България мащеха наша – 1944-1989 г.“ на изследователя д-р Иван Гаджев.

Свещеникът кани Георги на гости. Гостуването обаче не се случва поради един напълно нелеп инцидент. След службата Георги и придружаващите го излезли навън, за да

 се запознаят с други българи

които са членове на дружеството към църквата. „…Един на име Топалов много настойчиво ме запита как са ни пуснали /…от България да заминем за Америка. – бел. ред./. Той правил два безуспешни опита да му дойде на гости неговата сестра, но не я пускали“, спомня си Георги в бележките му. В този момент сестра му Цветанка го извикала, за да го запознае с други трима българи. Те бързали, защото трябвало да пътуват до роднини. Така разговорът с Топалов бива преустановен набързо, преди да е завършил. „..Той избухна и се скара със сестра ми. Тя му отговори, че има време и ще се срещнем отново, а той отговори, че нямало нужда…“, пише Георги в спомените си.

Този инцидент много го огорчава, както самият той споделя в пътните си бележки. Той моли сестра си повече да не го води при тези хора.

Случаят обаче се разплита едва по-късно. Георги и сестра му разговарят и той споделя, че въпросният Топалов го е разпитвал за това как са ги пуснали от комунистическа България да пътуват до Америка, при положение, че неговата сестра прави два опита и двата пъти й е отказано да замине при брат си в Америка.

Едва тогава на Цветанка, сестрата на Георги, й се прояснява цялата картина. Очевидно въпросният Топалов е помислил, че

Георги е комунистически шпионин

след като са го пуснали в Америка! Иначе той не може да си обясни как него са го пуснали, а на сестра му отказват цели два пъти!

Парти в Лос Анжелис, на което присъстват и Георги и Елена – 9 октомври 1971 г. Сн.: Архив на автора

Днес този случай може и да изглежда маловажно и дори малко комично, но някога нашите сънародници в САЩ и българите в България са живели именно така – в постоянен страх, в подозрения, в паника, в очакване на това някой да ги шпионира, защото тогава такива са били условията, такива са били реалностите, и за да не се повторят отново, те трябва да се знаят и да се помнят. Защото ако днес шпиономанията е по-скоро екзотична странност, някога тя е била напълно реален начин на живот.

Обясним исторически рефлекс

Ситуацията в Лос Анжелис през 1971 г. показва един от придобитите рефлекси на повечето наши сънародници в САЩ в годините след налагането на комунистическата власт в България. Българското разузнаване постепенно започва да засилва интереса си към диаспората, особено в САЩ. Така тези нищо неподозиращи хора отвъд океана, които пазят само хубави спомени от Родината си, изведнъж се оказват в центъра на един напълно нездрав интерес от страна на политическите власти в София, които започват да ги шпионират как се съюзяват, какво си говорят, какви намерения имат и как осъществяват връзките си с България.

Именно това е причината въпросният Топалов да реагира така остро на Цветанка, когато тя вика брат си. Топалов вероятно си е помислил, че така Цветанка прикрива своя брат, който вероятно, според Топалов, е изпратен от властите в София, за да шпионира в полза на комунистическото разузнаване!

Разбира се, истината е далеч по-проста, защото става дума именно за това, че Цветанка бърза да заведе своя брат при сина си, който живее близо до Лос Анжелис. Това обаче не е известно на Топалов и той става невинна жертва на историческото време, когато шпиономанията взема превес и се превръща в придобит рефлекс за самосъхранение заради абсурдите на комунистическата епоха.

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Бай Кольо от Детройт – пример за солидарността на българите

Банскалията е емблематично име за българската емиграция

публикувано

на

Виж цялата статия
Детройт, 1908 г. Сн. Wikipedia

Бай Кольо е едно емблематично име в българската емиграция в Детройт, САЩ. За съжаление в България не знаем много за него, всъщност не знаем почти нищо, освен че именно той доглежда до смъртта му на 1 юни 1967 г. известния български емигрантски музикант Христо Серафимов и на практика го и наследява. Бай Кольо е от Банско. Той получава само от застраховката на Христо Серафимов сума в размер на 780 хил. долара, както твърдят роднините на музиканта, но не това е най-важното за банскалията. По-важното е, че това е една твърде явна и достойна за пример демонстрация за това как българите

са се грижели един за друг

в странство, как са си помагали, дори и в смъртта.

Банско е освободено с така наречения Хуриет – равноправие на всички народности в Османската империя, независимо от етническата и от религиозната им принадлежност, през 1908 г. На следващата година обаче градчето отново попада в пределите на Турция. Истинската свобода идва едва с Балканската война от 1912 г.

Тази разлика в годините оставя силен отпечатък върху мотивите за миграцията на населението от този регион. Процесът се засилва особено много още след Илинденско-Преображенското въстание. В тези времена много хора от Банско се изселват към София, а някои от тях тръгват по пътя на свои близки и роднини, които вече са

утъпкали трасето към Америка

Едни от първите банскалии, които стъпват на американска земя, са Зарче Ушев и Константин Дамянов. Последният се връща в България през 1912 г., за да участва в Балканската война. Жени се за българка и отново заминава за Америка след войните.

Около 1920 година за Америка заминават и братята Никола и Костадин Ковачеви. Бай Кольо, за когото говорихме по-горе, трябва да е известен сред емиграцията ни в Детройт, най-малкото защото е бил заможен – поне след смъртта на Христо Серафимов. Дали пък този Никола Ковачев не е нашият бай Кольо, кой знае, историята помни, но за съжаление мълчи…!

Български емигранти в САЩ – 1910 г. Сн.: lostbulgaria.com

Много от хората от Банско и региона, които заминават около Балканските войни и преди това за Америка, се завръщат в „стария край“ около 1930 г. Някои от тях, както тръгват, така и се връщат – бедни. Не за всички е проработила прословутата „американска мечта“, не всеки е имал късмет, както например бай Кольо от Банско, който наследява богатството на известен български емигрант!

В САЩ и Канада банскалии, както и повечето нашенци

работят най-черна работа

по мините, в металургичните фабрики и по жп линиите. За някои пишат и вестниците, те се прочуват като банкери – като Костадин Ушев, а брат му Никола пък се занимава с профсъюзна дейност и активно сътрудничи за издаването на вестник „Македонска трибуна“. Знаем, че нашенци, които са със силно изразен свободолюбив дух, често са се включвали активно в събитията, които са вълнували обществото около тях.

Дали нашият бай Кольо не е един изявен профсъюзен деец, който отстоява правата на българите в Америка, дали не е един нов, местен Левски…!?

Кой е бай Кольо, дали е живял в Детройт до смъртта си, дали и той е погребан в българското гробище в Охайо, както Христо Серафимов, какво е работил, имал ли е семейство, всичко това не знаем. Знаем само, че е бил добър човек, който се е погрижил за свой земляк, подредил е всичко за достойното му изпращане. Това е всичко, което знаем за този човек, но знаем още и че той е оставил пример за задружност на българите по света, за това, че никой и никъде не е оставен сам и самотен, благодарение на хора като бай Кольо…!

Български емигранти в САЩ – 1910 г. Сн.: lostbulgaria.com

 Пътуване на цели родове

До 1930 г. около 30 семейства от Банско вече са опитали късмета си на гурбет в Новия свят, като броят на всички емигранти от Банско е около 150 души, което за населението на градчето в онези години е наистина впечатляващо!

Някои, разбира се, решават да се върнат, когато вече са понатрупали достатъчно пари, за да могат да си устроят живота в Родината. Интересното е, че хората от този регион пътуват на гурбет по родове, а не поединично, както е характерно за останалите региони на страната ни.

Вероятно някъде в онези години за Америка заминава и бай Кольо.

Банскалии, а и всички, които по онова време решават да пътуват за Америка, посещават представителствата на чуждите параходни агенции, които в онези години се помещават на централната столична улица „Мария Луиза“. Тук са представителствата на Тома Бакрачев, Велко Бабов, Богдан Илиев, които предлагат пътуване с кораби като „Германия“, „Хамбург“, „Ханза“, „Ню Йорк“, „Бремен“, „Европа“, а дори и с „Куин Мери“!

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък

История на имиграцията

Как животът извън България можеше да се окаже опасен в нея

Диагнозата да се страхуваш от миналото е била част от живота на много завърнали се емигранти

публикувано

на

Виж цялата статия
Цеца Цветанова на сватба в София – юни 1973 г.

Цеца Цветанова е от Златица, но от много години живее в София. Била е главен касиер на едно от мастодонтните социалистически предприятия в столицата, „Промпроект“ – институт, който се занимаваше с промишлено проектиране в страната. Поради сприхавостта й колегите й много не я долюбват, но пък тя си върши съвестно работата и никога не е била наказвана за нищо. Цеца обаче крие една голяма тайна, която вече може да бъде разкрита, защото отдавна не е между живите. Родена е около 1920 г. и почива около 2010 г. в София.

С какво е интересна

касиерката на „Промпроект“

Тя е живяла и работила в Лондон преди налагането на комунизма в България на 9 септември 1944 г., но по някакви неясни причини се завръща от Англия в България след политическите промени от онези години. За приятелската среда, в която Цеца Цветанова се движи тогава, е повече от очевидно, че тя се е завърнала в Родината си не по нейно желание. Вероятно е била заплашвана с репресии – тя или нейни роднини – защото е известно, че има сестра в Златица. По всяка вероятност Цеца е била принудена да се върне и по този начин да предпази роднините си от тормоз при евентуално оставане в британската столица.

Жената до края на живота си никога не споделя нищо за това, не обича да говори по тази тема, не споделя дори с най-близките си приятели, с които често ходи на излети в планината.

Доверява се единствено на своя планински водач Георги от София, чиято сестра Цветанка (Флоранс, след натурализацията) живее в САЩ. Цеца Цветанова споделя на Георги, че би искала да се омъжи за българин емигрант. Така той решава да й помогне и при едно от посещенията на сестра му в София той й споделя за това желание на неговата близка. Сестрата обещава да помогне и с нейно съдействие в България пристига Майкъл /Михо/ Колумбия – пенсиониран

военен пилот от САЩ

родом от Ямбол. За него ще разкажем подробно в следващ брой.

Съдбата обаче понякога си прави неприятни шеги и въпреки че едно пътуване от САЩ до България в онези години се планира дълго и стриктно, се случва така, че Цеца Цветанова не успява да се запознае с Майкъл Колумбия и не намира своя така желан съпруг – български емигрант. Достатъчни са й излетите в планината, където освен със своя планински водач Георги, общува и с приятелки, повечето от които са или разведени, или във втори брак, или пък така наречените „стари моми“. Този социален статус тогава се счита за житейски неуспех и Цеца Цветанова приема себе си като неуспял човек, защото е била принудена да се завърне от Лондон по независещи от нея обстоятелства, по всяка вероятност, за да спаси близките си, когато СССР налага своята власт над България и страната ни придобива силно ограничен суверенитет.

Сградата на някогашния институт „Промпроект“ в София, над популярния днес сред младите хора нощен клуб „Ялта“.

Цветанова не обича да говори за семейството си, за живота си извън България, но винаги се отличава от останалите. Тя има обноските на човек, който сякаш не е българин, излъчването й е някак по-западно, по-различно от повечето жени на нейната възраст в България. Тя сякаш идва от друг свят и в преносния, но и в буквалния смисъл. Тя търси общуването с българските емигранти, в редките случаи, когато те посещават София в онези години, защото това са „нейните“ хора, тези, които са по-близо до натюрела й.

Цеца Цветанова живее тихо, за да не буди подозрения във властите, наплашена от репресивната система у нас. Умира в София след операция на жлъчката. Смъртта й също е тиха. Тя просто си заминава, без драматизъм, и най-вече – без страховете и заплахите, които са ги породили, омиротворена и най-сетне наистина свободна!

 Свободните хора от Запада

Хората, които са живели извън България в онези години на преход, носят сякаш духа на света отвъд „Желязната завеса“, имат различен вид, излъчване, харизма, ореол. Тези хора са свободни на вид, макар и вътре в себе си да не са никак свободни в комунистическата месомелачка – един, защото е бил принуден да се завърне по някакви причини и по някакви начини, характерни за тоталитарната държава, друг, защото просто е сбъркал, някой пък, защото е бил любопитен и е платил за невинното си любопитство с цената на личната си свобода.

Цеца Цветанова обаче е придобила нещо много интересно и важно от свободния свят – грижата за човека. Тя се грижи за приятелките си до последно, осигурява им настаняване в старчески домове и медицински грижи, когато това се налага, хора, които да им помагат в бита, дори и без заплащане, просто така – от добро сърце. Така се прави на Запад, това е нещо, което хората там възприемат лесно, защото то наистина е лесно, когато идва от вътре, от душата ти.

В комунистическа България в онези години хората се капсулират, затварят се в домовете си и в черупките на душите си, защото така частично се предпазват от външния, станал вече крайно опасен свят, в който те викат за рутинна справка и изведнъж се озоваваш в зловещ концентрационен лагер за политически затворници – обективен сюрреализъм, от който може и да не излезеш жив…!

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни. За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК
Продължете по-нататък
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА