сн. Личен архив
След като комунистите завземат властта в България, Георги Миралаев мечтае за свободен живот. Той бяга от дома си към Турция, където няколко месеца преживява в лагер за емигранти. Постепенно се сближава с лидерите на българската емиграция. В Западна Германия по това време се организира охранителна рота към американската армия. Съставът й е изключително от бегълци от Източна Европа. Между тях и много българи. Мнозина от тези в Истанбул също се записват. ,,Панайот Попов, първият българин, с който се срещнах тук, ми предложи да заема мястото на един от работещите в Българския национален комитет (БНК) „Свободна и независима България", който замина за Германия, и аз приех", спомня си Миралаев. БНК тогава се ръководи от Стратия Скерлев, бивш народен представител в 6-ото народно събрание от групата на Никола Петков. Задачата на Миралаев е да следи политическите и стопанските новини, излъчвани по българското радио, и да ги записва на магнетофон. Сред емигрантите в този период е много популярна мълвата за подготвяни от американското разузнаване въоръжени групи, които да минават границата с различни разузнавателно-диверсионни задачи. ,,Тези новини поддържаха вярата ни, че дните на комунизма са преброени", разказва за наивните си очаквания Георги. Особен ентусиазъм им вдъхна посещението на д-р Г. М. Димитров в Истанбул през 1953 г. Хората плачат от радост, носят го на ръце. Неговите речи са пропити с патриотизъм и надежда. Той призовава да стоят близо до България, та когато времето за действия дойде, да се отзоват в поробеното от комунистите отечество бързо.
,,С цел да ускорим тези събития, група от 10 младежи отидохме в американското консулство да се поставим на тяхно разположение. Инициативата ни беше приета добре, но оставена за друго време. Един от хората, с които се срещнахме, беше полковник Далас Хейнс. Той беше военен аташе и преподаваше във военната академия в Истанбул. Срещата ми с него определи по-нататъшната ми съдба. Имаше голямо семейство, шест деца - четири момчета и две момичета. С Мейбъл, съпругата на полковника, се запознах на една черковна служба, където ме заведоха двама млади американци. Тя попита дали бих препоръчал някой, който да приеме да работи в техния дом като момче за всичко. Предложих себе си. Така станах част от семейството на полковник Хейнс. Преместих се да живея у тях - огромна къща с тенис корт. С децата се разбирах чудесно. Времето минаваше най-вече в игри с тях. Английският ми ставаше все по-добър и по-добър. Мандатът на полковника беше пред приключване. В един разговор ме попита дали искам да ги последвам в САЩ. Отговорих положително. Така той стана мой гарант и се зае с подготовката на необходимите документи за емигрирането ми в САЩ."
През април 1955 г. със семейството на полковника Георги Миралаев напуска Истанбул. Пътят към САЩ минава през Германия, където полковникът има служебни задължения. Франкфурт е все още в развалини. Българинът е настанен в хотел, изцяло зает от военнослужещи. ,,Моето време също беше запълнено. Бях включен с коментари в предаванията за България на радио „Свобода Европа" и „Гласът на Америка". Посетих българската рота към американската армия близо до Дармщат. С няколко от служещите там по-късно се срещнахме в Чикаго. А Ню Йорк видях на 5 юни 1955 г. Гледката от самолета беше невероятна. До този момент бях виждал широкия свят само от баирите над село. След мизерията в Истанбул и развалините на Франкфурт, сега пред мен бе цивилизацията - огромни сгради, широки улици, добре облечени хора."
Със семейството на полковник Хейнс поемат към Сан Франциско. Полковникът избира доста интересен начин на придвижване - автобус, който управлява сам. В него има и легла. ,,Аз и децата спяхме в автобуса, а той и съпругата му - в хотели. Спирахме в разни военни бази, където оставахме по няколко дни. Във всички бази влизахме и ние. Представяше ме като „моят по-голям син". Най-много се задържахме в Тексас в някакво артилерийско поделение. Артилерията беше специалността на полковника. След два месеца пътуване стигнахме Сан Франциско. Настанихме се във военни жилища, скътани в един красив залив на океана.
Но след една година дойде време да се разделя със семейство Хейнс. Имах малко спестени пари. В един юнски ден на 1956 г. взех автобуса от Сан Франциско за Ню Йорк. Пътуването допускаше прекъсване някъде по пътя за известно време и продължаване със същия билет. Прекъснах в Чикаго. Бях влязъл предварително във връзка с някои българи, които ми предложиха временно гостоприемство. Това бяха Горан Бонков, Владо Мечкарски и Петър Фотев. Срещата със сънародници беше голям празник за мене. От година освен със себе си не бях разговарял с никой на български. Още първия ден Петър ми каза, че бил говорил във фабриката, където работи, да ме вземат и мен. Приех бързо. На другия ден започнах работа. Временното прекъсване в Чикаго се оказа постоянно. Така от юни 1956 г. до днес Чикаго е моят град."
В първите месеци и години освен битовото си осигуряване с работа и жилище Георги търси и мястото си в политическата и обществена среда между българската емиграция. Надъхан от земеделската идея още преди бягството му от България, общуването му със Стратия Стратев и работата му в Националния комитет в Истанбул, срещите му с д-р Г. М. Димитров там и тук във Вашингтон, отдавна са определили политическия му мироглед. Включва се в Чикагската секция на БНК. Работи като редови член, секретар, касиер и председател на младежката група с Христо Яйцаров, Йордан Пиналски, Ангел Ибрашев, Йордан Георгиев, Димитър Терзиев, Илия Консулов и много други. Христо Яйцаров е завършил духовната семинария в България. Благодарение на него десетки българи по това време намират работа в ,,S&C Electric Company" в Чикаго. Много от тях се пенсионират там.
В Чикаго има и много силна група от Българския национален фронт - идеологически опонент на БНК. Най-ярък представител на фронта е д-р Паприков. Както е по правилата, когато на едно място се съберат доста българи, появяват се търкания, които не са от полза за българската общност в Чикаго. Едва успяват да се обединят около идеята да имат собствена българска православна църква. ,,Тази идея беше стара, която от време на време ставаше актуална отново. Така през 1957 г. беше създаден поредният комитет. Спомням си как д-р Паприков обяви, че дава 500 долара във фонда за църква. Моят принос беше по-скромен - 100 долара. Събирахме пари по класическите начини - дарения, вечеринки и пикници. Бях си купил грамофон с пружина и с него озвучавах събиранията. Отбелязвахме националните празници, както и тъжните дати в по-новата ни история - като обесването на Никола Петков. Към 1963 г. бяхме събрали една сума пари, която ни даде куража да търсим място или сграда за църква. Не можахме да намерим нещо, което да се хареса от всички. Така реализацията на идеята беше отложена. Тя стана факт чак през 1974 г., когато беше закупена къщата на ,,Лондейл" 3827 на пресечката с ,,Ървинг парк". Добре е да се знае, че църквата ,,Св. София" в Чикаго беше обект на домогвания от владиката Кирил Йончев от Православната църква в Америка. Като дългогодишен секретар на църковното настоятелство съм получавал писма лично от него с покани да отиваме на неговите конференции и да минем към него. Настоятелството и хората имахме твърда позиция по този въпрос - винаги с Майката черква, винаги с България.
Със семейството на полковник Хейнс поддържах връзка дълги години. Последната ни среща беше през 1973 г. Гостуваха ни в Чикаго. Промените в България приех с големи надежди. През 1991 г. по инициатива на Ценко Барев една голяма група земеделци от различни държави се организирахме и посетихме България. Събрахме се в Солун, Гърция. Ценко уговори с граничните власти от двете страни да преминем границата настрани от контролните пунктове - нещо като нелегално завръщане. Взехме се много насериозно. Промъквахме се наведени, прикривайки се посред бял ден пред погледите на граничарите. На българска територия ни чакаше автобус. С него продължихме към София. Отивахме да подкрепим морално и финансово нашите съпартийци земеделци в предстоящите избори. Пак така, по български мурафет, жена ми, която иначе е румънка, прие да я наричам Сийка вместо родното й име Сейди. Но пък си отгледахме четирите деца - Елисавета, Георги и Марийка (близнаци) и Стойчо сред българи и американци, сред два етноса и две култури. Радваме се на 9 внуци. Имам обширна къща с голям двор и басейн. Да дава Бог на всеки!"
Георги Иванов
