сн. ,,Земеделско знаме”
Продължение от миналия брой
Георги Миралаев е дете, когато комунистите завземат България. Той трудно свиква с новите порядки и решава да не живее дълго с тях. Оставя семейството, селото, приятелите си и поема сам през границата. Попада в кръчмата на малко турско село, където среща и други бегълци като него. Местният разсилен го води в една къща. Там, в малка стая, тлее огнище. На пода има рогозка, плетена от царевична шума. Това е първото му легло, далеч от комунистите, първата му вечер в емиграция. На сутринта е поет от двама войници. Водят го пеш в малкото градче Лала Паша. Там има казарма, където е затворен в стая, чийто под е застлан с плява - мястото, където прекарва следващите дни. Няма легло, нито завивки. Има обаче бълхи, които не му дават покой нито денем, нито нощем. Светлината влиза през едно малко прозорче, препречено с метална решетка. Предстоят му най-лошите дни в живота! Извеждат го на разпити всеки ден. Въпросите са едни и същи - дали не е изпратен от българските власти, какви хора познава в България, какви войски има в района. На първо място, искат да се убедят, че е от там, от където се представя - село Раздел. Следователят има топографска карта на района с обозначени по нея с най-големи подробности селища, реки, поточета, изворчета, воденици, кошари. Дни наред трябва да отговаря кое какво е.
,,Белята дойде от едно изворче в едно малко дере в землището на селото, което през лятото често пресъхваше. Бях забравил за него и все го пропусках. Дали това беше причината да се усъмнят в моята искреност - не знам, но разпитващият ме удари с юмрук по лицето. От носа ми рухна кръв. Кръвотечението беше обилно, та извикаха някакъв санитар. След него нещата се промениха или просто разбраха, че няма какво да си губят времето с мен. Препратиха ме по-нататък", спомня си Георги.
Следва нов конвой с двама войници, отново пеш, този път към Одрин. Полицейското управление е в масивна стара историческа сграда. В нея е и затворът, съществувал още от времето, когато България е била под турско. Тук е и следственият арест към разузнаването. Миралаев е вече техен контингент. Разпитите отново следват познатата схема - питат за военни обекти, фабрики, имена на хора, които не е чувал. ,,Вероятно да са били някакви големци, комунистически функционери." И отново обяснява, че наскоро е навършил 17 години и не знае нищо по тези въпроси, че най-големият град в България, където е бил, е Елхово. А и как да докаже на колко години е? Няма никакъв документ със себе си. Кълне се, кръсти се, ридае в безсилието си да ги увери, че говори истината. По време на един от разпитите следователят пита дали иска да се включи във въоръжена група, която ще се върне в България да се бори срещу комунизма. Отговаря, че това е една от целите му. Но е още твърде млад да воюва с оръжие. Разказва как под влиянието на баща му е свързан със земеделската партия. Че е писал и разлепвал из село афиши в подкрепа на Никола Петков, когато се е водел скалъпеният процес срещу него, в който е осъден на смърт. Тогава следователят му казва, че съвсем скоро ще се срещне с представители на земеделската партия и други български емигранти.
В навечерието на 1951 година го отвеждат с влак за Истанбул. Откаран е в главното полицейско управление на ,,Ист Беренджи Шопе". Затворен е в една канцелария, където е забравен за няколкото новогодишни дни. След това наместо разпити го освобождават. ,,Съпровождаше ме цивилен агент. На сносен български език ми каза, че съм свободен и ще ме остави в едно кафене, където се събират българи. Ще ме представи на човек, който ще се погрижи за мен. Това беше, аз бях свободен!"
В кафенето го посреща Панайот Попов - адвокат на един от похитителите на самолет, извършващ полет от Бургас до София, отклонен да кацне в Ешеликьой (бившо Сан Стефано) на 29 юни 1948 г. Това е първият случай в историята на гражданската авиация, когато е отвлечен самолет. При това със стрелба - убит е радистът, двама са ранени, като единият умира в турска болница. ,,Сега аз стоях пред един от похитителите. Попов ме заведе в една къща, където живееха около 15 българи. Оттук започна истинският ми емигрантски живот. Много скоро се преместихме в някакво старо, ремонтирано от международния Червен кръст имение, подготвено като бежански лагер. Намираше се в квартала Юски-Дар на азиатския бряг на Босфора. Бил е собственост на някакъв бей, сега превърнат в първия в Турция бежански лагер. Лагер едва ли е подходяща дума. Беше общежитие с малко по-добри условия за живот. Бяхме свободни да излизаме навън. Сигурно наброявахме стотина души, само българи. Имаше казани да се топли вода за къпане. Сутрин донасяха закуска с конска каруца в казани, обикновено картофена чорба. Обядът беше навън."
Българските емигранти намират работа на зеленчукови градини покрай Босфора, собственост на гърци. Заплащането стига едва за хляб и парче халва. Турчин, изселил се от България преди години, го наема в своята пекарна. Георги започва да разнася закуски до няколко магазинчета около пристанището. ,,Един ден му разказах колко ми тежи, че семейството ми не знае нищо за мене - дали съм жив, къде съм. Тогава ми предложи да напиша писмо до родителите си. Той ще го изпрати на неговите роднини, с които кореспондирал от дълги години и предполага, че властите в България не отварят вече писма му. Неговите хора ще го препратят до родителите ми по вътрешната поща. Така вестта, че съм жив и здрав и съм в Истанбул, стигна до майка и татко." През цялото това време родителите му са потънали в мъка, след като детето им не се завръща у дома на онзи 13 октомври. Цялата нощ прекарват в очакване някой да почука на вратата. На другия ден още призори тръгват да го търсят. Разгръщат всеки храст, надничат във всяка падина. След като се разбира, че е избягал, баща му многократно е арестуван и разпитван в участъка в Елхово. Разминават се с изселването - обичайна процедура за роднини на ,,изменник на Родината" - благодарение на негов първи братовчед, който работи в селския съвет. С препоръка от местните големци братовчедът ходатайства пред голям началник в Бургас, от когото измолва да не изселват клетите родители. Така те си останават в село.
В това време броят на емигрантите в Истанбул нараства. През 1952 г. турското правителство подготвя втори голям бежански център в квартала Кючук-су, също на Босфора. Властите им раздават нови дрехи. ,,Без много сантименталност се разделих с шаячните си потури, цървулите и сетрето, с които бях избягал. Вече имах панталон, риза, палто, обувки, дори балтон, който сигурно беше с две мерки по-голям.
Георги Иванов
Краят следва
