„Жената днес"
Дора Габе - едно от първите имена, с които всяко българско дете от редица поколения е навлязло в царството на стиха. Но това име носи на българската култура още няколко удивителни първенства, за които може би малцина знаят. Първата книга на жена поет в България (една година преди „Снежинки" на Екатерина Ненчева и цели 10 години преди „На прага стъпки" на Мара Белчева) е стихосбирката „Теменуги" (1908 г.) от „връстницата на всички поколения", както сама се нарича в едно свое стихотворение Дора Габе. Тези плахи, свенливи теменуги, подали се изпод снега на тогавашната ни женска лирика, са предвестници на идеща пролет, която няма да повехне с годините, а още по-ярко ще разцъфти след повече от половин век в днешното творчество на Дора Габе. Тогава 20-годишната девойка, в която е влюбен Яворов, прави, насърчена от него, своите първи опити в лириката. А след около десетилетие, поощрена от друг голям български интелектуалец, проф. Боян Пенев, тя прави нова откривателска стъпка: издава първата не само у нас, но и в света антология на полската поезия „Полски поети" (1921 г.) с вдъхновени преводи на едни от най-бележитите поетични творби в полската литература.
Неуморният откривателски дух на Дора Габе търси нов простор. Тя продължава да пише поезия и да превежда. Още през 1924 г. създава една книга в проза, проникваща в съвсем нови пластове на човешкото съзнание - „Някога", получила световно признание (преведена на чешки от големия поет Незвал, на гръцки - от Янис Рицос, в СССР, Франция и др.). Тя е първата българска поетеса, излязла на международна трибуна. Още в началото на 20-те години във Варшава изнася беседи върху българската литература на полски език пред елитна публика и кара видни полски интелектуалци, поети, критици да се влюбят в красивата, блестящо образована и талантлива млада българка, а покрай нея да се заинтересуват и от страната, отгледала такава муза на поезията. Дора Габе продължава и през 30-те години да пропагандира българската литература в чужбина. Тя е била още от основаването на ПЕН клуб активен представител на България по международни конгреси, а след 9.IX.1944 г. - дългогодишен председател на българския ПЕН център! Дора Габе достига още едно удивително първенство като съдба на български поет: тя е първият наш поет, доживял до 90-годишна възраст. При това последното й 20-летие е ознаменувано със свежи творчески завоевания, гордост за нашата съвременна поезия.
Не ви ли бе страх да правите толкова ПЪРВИ стъпки в различни посоки? - я запитвам през един неприветлив януарски следобед тази година в болницата, където тя многократно е надвивала тъмния заговор на болестите и вместо с оплакване е откликвала със стихове. Дора Габе ми отвръща на въпроса със своята учудена по детски усмивка и с един далечен спомен:
- Майка ми всяка вечер обикаляше чифлика. Баща ми, уморен, вечер се върне и легне. Мама ме вземе за ръчица. Дърпам се: - Мамо, тъмно, ма! Страх ме е! А тя: - Няма нищо страшно! - И така свикнах от малка. Не ме е страх. Пращаше ме да простра нещо на въжето в двора в тъмното. Все ми се струваше, че някой ще ме грабне изотзад и все се озъртах. Така свикнах сама в мрака. Преодоляването на страха - това бе целият ми живот; страхът от тъмното, което си мени лицето и все те дебне зад гърба ти. Но това преодоляване ми е попречвало в някои моменти на щастието...
Дора Габе е един от първите наши съвременни творци след 9 септември (още едно първенство!), заговорил в лириката откровено за смъртта, за старостта, за съдбата - теми, считани дотогава от някои за „табу". Дора Габе по неповторим начин освобождава тези теми от мрачните сенки и ги превръща в тяхната противоположност - в ненадеен извор за жизненост. През една майска привечер (3 май 1978 г.) в дома й аз „подведох" разговора към оня спомен от детинството. Поетесата принади нови подробности и заключи, сама изненадана от догадката:
- Навярно страхът е бил вроден в мен, за да го забележи майка ми и да го атакува. Аз наистина не съм страхлива вече възрастна. И така бях през целия си живот. Може би затова много често се втурвам, без да предвидя опасност. Доста съм си изпащала.
Не се ли изплашихте сама в големия град, като ви доведе баща ви за първи път от добруджанското село в София и ви остави?
- Не. Изобщо страх не помня. Късно прибиране по опустели улици. В непознат град. Не само у нас, но и в чуждите столици. По-сетне съм се запитвала: защо всъщност не ме е страх? Обяснявам си: ето защо майка ми още там, в детството, в корена на живота, ме е изпращала сама в тъмното, за да свиквам за пътя, който ме очаква по-нататък, за дългия път...
Във вашата поезия през всички творчески периоди любовта пронизва цялостното възприятие на света. При такова свръхчувствително изживяване на любовта не сте ли изпитвали страх от първата обич, да речем?
- Първата ми любов бе като пиянството, едно такова силно замайване, че аз всичко забравях. Това първо чувство не трая дълго - около 2 месеца, но споменът остана за цял живот. Точно като завърших гимназия. През ваканцията. В чифлика. Бяха пристигнали от Русия две семейства, избягали от еврейските погроми. Техният син и той току-що завършил гимназия. Родителите му са били приятели с нашите, навярно баща ми ги е извикал с писмо. Ние, две неразделни приятелки в гимназията, се бяхме зарекли, че няма да имаме любов, докато не завършим. Тогава бе строго време: такива „нарушителки", дето имат любов, или ги изключваха, или им намаляваха поведението. Ние двете удържахме думата си. И тъкмо тогава се яви той. Незабравим за цял живот ми остана първият миг, когато се погледнахме с момъка. Този поглед бе толкова дълъг, че сякаш трае и до днес - помня го, дори усещането помня. Бях толкова замаяна, че всички - родителите ми, лелите ми, забелязаха моето състояние. И досега чувам разговора между майка ми и баща ми от другата стая. „Да я изпратим някъде!" Баща ми заминаваше за стопански покупки в Добрич (Толбухин). Аз се качих в каруцата и му казах: „И аз ще дойда в града, ще търся една книга в библиотеката!" Бях уверена, че ще го срещна на улицата. Цяла тръпнех. И го срещнах. И той ми каза, че също бил сигурен, че ще ме види в града. И измислил причина да дойде. Защото те се бяха заселили в друго село. Навярно моето безстрашие, тогава вече нараснало, ме подтикна да му кажа: „Преди малко срещнах леля Феня. Хайде да се качим на тяхната каруца, да идем у тях!" Без да мисля, че нашето село не е по пътя на неговото. Леля Феня ни пъдеше да си отидем всеки по своя път. Но ние не я послушахме. Когато минахме през една млада горичка, Йосиф (така се казваше той) скочи от каруцата. Бяха нацъфтели някакви храсти, бели, отрупани с цвят, така ги виждам и сега. Той ми махна с ръка. И аз скочих. За пръв път се хванахме за ръка. И тичаме, тичаме. Закъде, не знаем сами. Момъкът спря изведнъж, грабна ме и ме прегърна. Първата прегръдка. Досега я усещам. Като че ли цялата земя ме прегърна. Но леля Феня, разтревожена, дотърча. Помня, че като пристигнахме у тях, майка й много й се караше, че ни е докарала там двамата. След вечеря седяхме с него на пейката, опряна до стената в градинката под прозореца. А небето беше обсипано с толкова много звезди, сякаш бяха една до друга по цялото небе. Разговорът ни бе много сериозен, за научни открития, за слънчевата система, за звездите. Още не бяхме се целунали. На заранта баща ми пристигна сърдит и ме отведе. Мисля, че това е първият случай, при който се прояви моето безстрашие. А безстрашието е свързано с чувството за независимост... След два дни ме изпратиха в Шумен при майката на Панчо и Любен Владигерови, близнаци, 10 години по-малки от мене. Както изведнъж първата любов ме връхлетя, така изведнъж една заран не чувствувах нищо. Нито тъгувах, че го няма. И сякаш бях освободена от нещо много голямо. Така бързо префуча като вихрушка. Навярно много рано ни разделиха.
Това първо „вихрушково" влюбване има ли отражение в стиховете ви?
- Всички мои ранни любовни стихове бяха писани за въображаемия любим, който се въплъти в Йосиф - строен, висок, явил се внезапно. После той замина за Берлин да следва и животът ни раздели. Аз срещнах Яворов.
Кажете за първите си стихове...
- Първите стихове бяха интимни. Преработени от Яворов, с изключение на последното, те влязоха в първата ми стихосбирка „Теменуги" точно преди 70 години, през 1908 г. Яворов ми бе първият учител. Аз дойдох в София и исках да следвам астрономия. Онези едри добруджански звезди ми бяха приковали погледа нагоре. И до днес нося моя роден край в сърцето си. Мене Добруджа ме е създала... Казах на Яворов: „Много мъчно пиша, няма да стана поетеса!" А той... После ще ви кажа как ми отговори той. Аз не си ги харесвах, не ги четях на другарките си, стеснявах се. Още повече пред Яворов...
Не ви ли бе страх от поета Яворов, от личността му, обгърната с легенда?
- Аз нищо не знаех за него. Не това! Вие ме пресякохте с тоя ваш страх! Първите ми стихове, които аз си пишех скришно от другарките, Екатерина Ненчева ги бе намерила и прочела. Живеехме с нея в една стая в София. А Яворов бе неин учител. Аз търсех другарка, за да не съм сама в София. Ненчева вече печаташе стихове, бе вече известна поетеса. Казала на Яворов, че и аз пиша стихове, но ги крия. Доколкото помня, тя ги бе откраднала и занесла на Яворов. Тя ме заведе при него. И той каза: „Аз ги прочетох!" Ето тогава усетих страх. Яворов ми каза: „Аз ще ви науча да ги пишете по-хубаво. Вие още нямате опит!" Аз така се бях изплашила, че сълзи ми изскочиха. „Откъде знаете, че аз ще мога?" - го запитах. Ето това е началото, най-важното, което ме накара да пиша през целия си живот досега, неговите думи: „Аз виждам у вас зародиши на поезия" или „на поет"... Не зная, но смисъла помня. „Вие сте родена да бъдете поетеса!" Този израз ми се видя страшен. А аз крещях: „Не! Не искайте това от мене!" Той го изрече така, сякаш изисква от мене непременно да пиша. А аз се изплаших, виках, като че онова тъмното от детството ми се бе въплътило в нещо по-голямо и по-страшно. А той се смее. И така започна. Той от 5 мои строфи правеше 3. Когато ми показваше преработеното от него мое стихотворение, аз: „То не е мое!" На това той отговаряше: „Образите, картините ваши ли са?" Аз отвръщах скромно, плахо: „Мои." „Настроението ваше ли е?" „Мое." „Ами нещо чуждо в стихотворението, аз сложил ли съм?" Несмело му отвърнах: „Не виждам." Той пита: „Тогава?" Помня, че ме бе страх от него. Много силно ми действуваше като личност и мъж с цялостното си излъчване. Тази борба между нас, както и неговото влияние личат в писмата му, които са отпечатани.
Изпиваме с кафето половин век на бавни глътки. През онези години има преживявания, има женитба и 10 години семеен живот с Боян Пенев, има пътешествия в чужбина, но за всичко това поетесата обещава да ми се довери при друг случай. Аз гоня своя лайтмотив:
Не се ли бояхте по време на фашизма?
- То не бе страх. То бе едно дълбоко преживяване, което ме преобрази, но няма нищо общо със страха. Дотогава не бе ме навестявала мисълта за родовата принадлежност. Хитлеристите постигнаха обратен ефект. Аз отидох в Ючбунар и гледах изгонените евреи - кой с бохчичка, кой с куфарче, в каручка, със сянка на лицето. Аз ги гледах и си казвах: „Това са моите прадеди, гонени по цялото земно кълбо." Такъв гняв почувствувах и такава жалост.
А бомбардировките? Не ви ли сепнаха?
- Бях евакуирана в Койнаре, Белослатинско. Никакъв страх не чувствувах от бомбите, от самолетите, които минаваха над селото, дори една бомба падна в покрайнините, изпоплаши хората. Когато летяха аеропланите над главите ни, не ме потискаше страх. Благословена паметта на майка ми, която ме учеше да не се страхувам от тъмното! Че тъмното се бе превъплътило във фашизъм, в жестока война...
А пред операцията изпитвахте ли страх?
- Прочух се в болницата за безстрашна. Като ме водеха с количката към операционната, аз на всички усмихната: „Довиждане!" Наизлязоха, които могат да стават от леглата, за да ме изпратят. Сякаш се прощаваха с мене, а аз им давам кураж. А като ме приспиваше лекарят, аз го разсмях, не помня с какво.
Не посмявам да задам следващия въпрос. Но Дора отговаря на безмълвието ми:
- И от смъртта не ме е страх. Никак. Това дължа на майка си. Тя бе много безстрашна жена.
Не ви ли е страх от самотата?
- Не! За мене самотата не е страх. Самотата е носталгия. Искам живи хора около себе си. Искам живот около себе си. Никак не ме е страх от нощната тъмнина. Мога сама в гора да вляза! Но искам да живея! Три пъти съм оперирана. Първия път бях на 23 години. После, когато ми отрязаха бъбрека, декември 1957 г., а след 9 дена рязаха и другия, не се уплаших. Тогава тъкмо мина първият спътник, през прозореца на болницата го гледах. Възторг! Тази звездица ми бе вестителка от човека за живота, а не за смъртта.
И изведнъж Дора Габе отговаря на моя натрапчив въпрос:
- Ако има нещо, от което ме е страх наистина, то е, че стиховете ми започнаха много да се харесват напоследък. Колкото повече ме хвалят, толкова повече ме хваща страх: значи тези стихове са на общоприетото равнище, значи не са трайни, не са вечни, те са днешни, а не утрешни!
Тя въздъхва дълбоко, сякаш да поеме цялата горчива сладост на живота:
- Не е лесно да се живее, пък колко е хубаво! Най-радостният ми момент в живота е събуждането. Като си отворя очите - радост, че животът продължава!
