Открийте ни и в

Facebook, моят приятел

публикувано

на

Мразя да пиша лични истории. Клавиатурата се превръща в съчки. Огън под бойлер. И все пак… Това е една история без поука, почти без сюжет, с много вулканично чувство.

Случи се точно в полунощ. Блуждаех из Facebook и питах този модерен мой приятел дали може да намери старите ми приятели. Най-старите. Ония, с които за първи път си седнал на училищния чин, ритал си топка, споделял си изчервяване от погледа на момичетата. Защо сега? Защо не вчера, утре?

Нико Владов е известен човек. И да не сте го чували, знаят го доста хора отвъд реката Елба – проспериращ цигулар. “Ковънт Гардън”, “Роял Албърт Хол”, “Олимпия” – Нико е свирил някъде там. Продължава и в момента. Живее в Ню Йорк, гражданин на света, а веселото е, че социалният му живот започна на един чин с мен. Вдясно от високия ми поглед, с две кръгли руси глави по-нисък.

Преди десет години, когато бях журналист в родния Пловдив, Нико за първи път бе добил публичност и у нас. Изнасяше концерти, медиите шумяха, колежка отиде да му прави интервю, пратих му поздрави. Той ги върна. И сега, след още много изтекла вода, вписвам името му в “Търсене на хора, места и неща” и Facebook ми го показва. “Sorry, but this person has reached the limit of maximum friends” – отговаря всемогъщият електронен паяк. Е, нормално, Нико е звезда.

Загубих дирите му някъде около 7-и клас. Преди това, от 1-ви до 3-ти, бяхме неразделни.

На един чин, край една топка, с общи фунийки

Блоковете ни бяха в съседство и аз всяка сутрин в 7.10 ч. го вземах на път за училище. После, в 4-ти клас, той отиде в Музикалното. Срещахме се рядко, но плодотворно – на поляната зад техния блок. Падахме, ставахме, ритахме топката и кокалчетата. На полувремето той ми разказваше за една Ваня, която искал да изпрати до тях, но не можел, защото тя харесвала момче от другия клас. Сещам се, че Нико страшно искаше да рита повече. “Николай, прибирай се, трябва да свириш”, подвикаше майка му от балкона. Играта ни секваше, секнаха изведнъж и срещите ни около 7-и клас.

Знаех, че е заминал в чужбина. Къде, как – не разбрах през годините. Никого не питах. Чувствах го като успял, без успехът му да ме интригува. Дори и сега, когато го търся във Facebook, не изпитвам специална потребност. И все пак всеки път, когато мина случайно край техния блок, поглеждам към балкона на петия етаж. Живее ли още някой от семейството му там? Дали той се връща? Кой ли сега се вре като червейче в кибрит из тази едностайка и дали тя ме помни мен – друго червейче от друга едностайка, което някога пълзеше отдолу на път за игра?

Профилът на Нико е препълнен с приятели, но снимките му са достъпни. Разглеждам, чета, радвам се. Следвал в Италия, срещнал се с българско момиче, оженили се. Виждам децата им, усмихвам им се. Юлия Владов е певица, също известна, направили трио. А кой е третият? О, Боже, Лач Владов. Лач!? – та това е бебето Лъчо, малкото братче на Нико, което се роди, докато ние се реехме на люлките и пързалките.

Лач Владов е строен, хубав, целеустремен. Издава спокойствие, прилича на път. Има такива хора – гледаш им лицето и виждаш необятен ширнал се път, който трябва да бъде превзет със скорост. Лач! Тъкмо бях прочел романът на Алек Попов “Черната кутия” и там единият от героите бе Нед Банов, УБЗГ – Успял Българин Зад Граница. Лач Владов много приличаше на Нед Банов, УБЗГ. Гледам снимките.Чувствам, вълнувам.

Пиша съобщение на Нико, макар да не искам

Знам, че каквото и да му кажа, ще е нелепо любовно, затова и адски отвратително. “Хей, помниш ли кой съм?”, успявам да измъдря. Мразя се, сега трябва да треперя дали и как ще отговори. Чувствам се особено.

С Нико ритахме не само на поляната. Веднъж го направихме в хола у тях, аз така се засилих, че счупих стъклена врата на секцията. Изпитах най-големия срам през живота си. Майка ми взе метър и изчисли пораженията, а вечерта, след като родителите на Нико се върнаха и инструктираха, той дотича вкъщи и рече: “Не, няма нищо да плащате, случва се.” С Нико си държахме шепичките, когато класът в редичка отиваше към училищния стол; панталоните ни ставаха симетрично зелени след играта на поляната. Помагахме си, състезавахме, завиждахме, търсехме – всичко, каквото правят две малки деца.

Нико не отговори. Facebook вече позволява да видиш кога човекът отсреща е забелязал съобщението ти. Нико го е видял следващата минута. Да, превърнах се в отритнат любовник. Питам се защо не отговори, мисля си, че все пак може да не е видял съобщението. Станах за смях в собствените си очи. Не страдам от чувство за малоценност. Въпреки че останах в България, не се чувствам – НГЗБ ( Неуспели гъзове, забити в България).

Не му завиждам. Не го потърсих, за да поприказвам с човек, тръгнал “ей от тук”, стигнал “ей там, далеч”. Нищо не исках и нямаше причина да го търся. А сега какво? Малко разочарование, гняв, обида, самоприсмех, обвинение… Не знам защо го потърсих, сега не знам защо ми е гадно.

Писах и на Лач – човека магистрала. Кротко обясних, че съм съученик на брат му и им предавам много поздрави. Не отговори. И на двамата профилите са достъпни, разглеждам разговорите, статусите, снимките – изглеждат културни, възпитани, умни. Не надути. И въпреки това не отговарят.

Чувствам се леко зле

Царицата Логика казва, че единственото обективно в тази история са моето съобщение и липсата на отговор. Всичко друго са мои вредни досадни вълнения. Може пък да ми е забравил името? Глупости, малките деца помнят цял живот не само имената на съучениците си, но и дрехите, чантите, несесерите, играчките, работата на родителите. Започнах леко да обвинявам Нико. Да му се дразня, да подозирам. Нямаше причина, ние на практика бяхме нови хора.

Сега ще ви разкажа за Ванко. Циганчето. Стана дума за магистрали, та да продължим с тях. Ванко беше мой най-добър приятел в селото на майка ми. Всяко лято прекарвах безгрижни ваканции там. С Ванко като къртици преобръщахме нивите и житата – борехме се, хапехме, щипехме. Баща ми се чудеше как не хващам кърлежи и въшки. Никога не съм се срамувал от това познанство, не се срамувах и наскоро, когато го видях отново. Ванко все още си живееше в селото, а аз се върнах там след доста години, за да отразя като журналист поредното рязане на лента на нова българска магистрала.

Върнах се с микрофон, камери, джипове – доволство, придружаващо лъскав министър. Черните очила на журналистите издаваха комфорт, мода, ранг, успешно житейско позициониране. Може да си представите как влияеха на хората в селото. Цялото се бе събрало на мегдана. Познах Ванко. Той не ме видя. Не му се обадих. Не се чувствах високомерно. Нито отчужден. Нито нелюбопитен. Нито прекалено зает. Но не му се обадих. Защото се изплаших, че той, селското циганче, може да иска нещо от мен; защото щеше да ми бъде досадно да говорим общи приказки; защото не знам дали след разговора щях да бъда в добро настроение. Какво ли щеше да ми донесе той? Егоистично, нали?

Аз се извинявам за всички тези предразсъдъци, глупости, отвратителни неща, които за миг минаха през главата ми. Този миг е срам на фона на всички прекрасни лета, на великолепните хубави години. Но постъпих така. А Нико? Да му се сърдя ли? Все още!

Миналото може да е призрак. Може да е змия, дявол. А може да е радост, любов. Някакви образи витаят там и не съм сигурен дали не носим отхвърлените. Миналото, за разлика от бъдещото, е свързано с право на избор. Може да ни сполети, може и не. Имаме право да го изберем или отхвърлим. За бъдещето нямаме. Влязох в кожата на Нико. Помислих, предположих, оправдах го. Стана ми по-леко. Само едно не ми е ясно. Защо на хора, които са ни наранили, им прощаваме, щом установим, че и ние причиняваме подобни рани? Защо техните вини стават малки, когато разберем, че и ние сме виновни?

Диян Божидаров

 

BG VOICE - вече и в Instagram, последвайте ни.
За още новини харесайте и страницата ни във Facebook ТУК

⇩ Коментирайте ⇩

Най-четено

РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА
РЕКЛАМА