Открийте ни и в

Български истории

Food truck по български в Мериленд

публикувано

на

Камиончетата с храна (food trucks), които обикалят по кварталите, фестивалите или бизнес комплексите из Америка, винаги предизвикват оживление и усмивки. Почти няма човек, който да може да им устои и да не си купи храна. В Мериленд има и български food truck, в който се продават нашенски вкуснотии, които вече са любими и на американските клиенти.

 „Беше ми мечта да направя нещо такова“

Това казва собственикът на камиончето Росен Иванов. Името на бизнеса му е Balkanik Taste. „За ресторант инвестицията е много голяма. Но за един камион за храна не е чак толкова – в зависимост от спецификите му и оборудването вътре нужните средства може да са от 40 хил. до 100 хил. долара. Идеята ми беше също да мога да обикалям, да се срещам с много нови хора и да достигам клиентите сам, а не те да идват при мен, което е удобство и за тях“, допълва Росен.

Росен Иванов с камиончето до бирария в Роквил, Мериленд, популярна и сред българите в района на Ди Си

През лятото и есента

камиончето Balkanik Taste

редовно може да бъде забелязано из района на Монтгомъри каунти, съвсем близо до столицата Вашингтон. През зимата Росен разчита на доставки по офисите и кетъринг. Предлага и ястия като мусака и сарми.

„Районът, за който имаме лиценз, непрекъснато се развива и има много места, на които може да се отиде с камиона. Като цяло нашите локации са повече офиси за обяд, доста бирарии, басейни, училища. Участваме и на различни фестивали. През зимата има един-два месеца, през които затварям камиона и се съсредоточавам в други неща, защото освен че бизнесът не е толкова добър, има и проблеми със замръзването на тръби, със стартирането на генератора и други“, обяснява сънародникът ни. „При нас е много интересно, защото в малък район сме три отделни територии – Мериленд, Вирджиния и Ди Си. Камионите, които искат да влизат в Ди Си, трябва да имат лиценз за това, а също и за съответния район извън столицата“, допълва Росен.

Във своя food truck той има двама помощници – момче и момиче. Момичето, което му помага, е американка и е там за втора година. „Тя е много навътре в нещата. Знае какво е кюфте, кебапче, лютеница. Много се интересува и много й харесват българските подправки и продукти, които имаме в камиона“, споделя също Росен. Момчето е българче и е също много ентусиазирано от работата си.

Росен Иванов прави кебапчета в камиончето си

В менюто на българското камионче за храна можете да видите

кюфтета, кебапчета, агнешки бургер

плескавица (Balkan burger), дюнер. „Направихме менюто да не е само българско, ами да е балканско и да има по нещо познато за всеки. Съсредоточихме се върху така наречената street food. През миналата година имахме и скара с шопска и картофена салата – кюфте, кебапче и пилешко, разбира се, с лютеница. Имахме и мляко с ориз. Имали сме и баклава. Тази година сигурно пак ще върнем баклавата“, обяснява нашенецът. Според него американците харесват много бургерите с кюфте, които той прави с домашна лютеница и домашно приготвени питки.

Росен е родом от Лом. Завършва професионалната гимназия по телекомуникации в София. После работи като готвач на две места в столицата. Премества се във Вашингтон през 2007 година. И от тази страна на Океана също работи в няколко ресторанта, както и на други места. Започва бизнеса си в Мериленд през 2014 година. Тогава взема камион втора ръка, който вече е бил оборудван за food truck. „Не беше перфектният камион, но като за начало вършеше работа+, разкрива той. После си

взема малък училищен автобус

и го дава за преоборудване. „В него имам хладилник, което е стандарт в тази индустрия, голяма скара, дълга 36 инча (91 см), мивка, което е изискване на отдела по здравеопазване“, казва Росен.

„Много хора си мислят, че това е лесен бизнес, но въобще не е така“, издава детайли от кухнята нашенецът. „Работи се много часове. Говорим за по 12-15 часа на ден и повече. Когато навън е много горещо, е много трудно, защото в камиона е още по-топло. Санитарните изисквания трябва да се спазват винаги, трябва да плащаш и за лицензи. Като цяло е забавно – сред хора си, винаги можеш да ги видиш как реагират на храната, но има доста неща, които не се виждат на пръв поглед“, казва той.

„Интересното е, че не съм завършил нищо свързано с готварство, но готвенето ми харесваше още от България“, казва Росен. През октомври тази година ще се навършат пет години, откакто е започнал авантюристичното начинание с камиончето с храна. За по-нататък има амбиции за малък ресторант.

Български истории

Българин твори феерични дърворезби в Санта Фе

публикувано

на

Българите в щата Ню Мексико може би се броят на пръстите на едната ръка. Но сред тях има един наш сънародник – Иван Димитров, който е дошъл в Америка заради таланта си на дърворезбар и чиито творения впечатляват жителите на столицата на Ню Мексико Санта Фе от доста години. Той има свое студио в гаража си, но също преподава и в 2-годишния колеж на града, където класовете му винаги се запълват първи.

Триизмерните образи в паната на Димитров са изключително фини и лирични. Той работи над всяка творба с голямо търпение. „Да ме питате колко време ми отнема една творба е като да питате една жена колко дълго е продължило раждането й, обяснява той. – Ами нали преди раждането тази жена трябва да се влюби в бащата на детето, да износи бебето в утробата си. Така е и с моите дърворезби.“

Работата започва много преди самата изработка

– разказва майсторът.

За студентите си 76-годишният Димитров казва, че са хора с добри професии или пенсионери, които винаги са имали „мерак“ към дърворезбата. „Аз не съм професор, герой на социалистическия труд или народен художник, но намирам начин да изкарам най-доброто от всеки, който е мечтал да работи с дърво“, обяснява българинът. Неговият курс е за напреднали, но записалите се винаги подобряват уменията си.

Иван Димитров с някои от творбите си

Димитров идва в Щатите през 1996 г. „Америка ми даде свободата, която нямах в България“, казва той. Бил разочарован от комунистическия строй, тъй като в България бил беден, не можел да има доверие на никого заради доносничествата наляво и надясно и дори не могъл да получи образованието, което иска, защото го спрели от партията. Като малък живеел със семейството си, което имало общо 13 деца, в две малки стаи. „Бяхме наредени като куршуми на пода, когато спяхме“, разказва Димитров.

Отказът да стане член на Комунистическата партия му коства висшето образование. Искал да рисува, но не можел да си позволи материалите, затова обърнал поглед към дърветата наоколо. „Неволята учи човека какво да избере. Когато искаш да запазиш свободата си, трябва

да измислиш нещо, за да се освободиш

особено когато си беден“, обяснява Димитров.

Кариерата му започва с направата на дървена цигулка. С помощта на малка отвертка Димитров издълбава инструмента за приятелката си, добавяйки “красиво цвете” като декорация. Негов приятел показа цигулката на дърворезбаря на селото и последният дава първи насоки на Димитров. Самият Димитров чиракува там безплатно.

По-късно Националната художествена академия в София награждава Димитров с първо място в дървообработването и той най-накрая получава образованието, което търси. През 1984 г. парижкият колеж по приложни изкуства École Boulle му дава стипендия за проучване в неговата област.

Пътуването му до Америка започва, когато професор по право на университета в Харвард забелязва работата му в България. Това станало по времето на Михаил Горбачов и размразяването в отношенията заради студената война. „Той ми каза: „Не мислете негативно за американците. Те ще ви държат за ръка, когато ви ви помагат”, спомня си Димитров. “И така се озовах на летище „Кенеди“, допълва българинът.

Много скоро след като стъпил на американска земя, Димитров получава покана да отиде в Тусон, Аризона, а след това

да изложи свои творби в галерия в Скотсдейл

Собственикът на галерията пък го поканил в Санта Фе. Започва да работи в колежа на Санта Фе през 2002 година. Получава поръчки за най-различни неща – пана, статуи, мебели за трапезария, врати, тавани. Клиенти са му били известни финансисти, медийният магнат Тед Търнър, големи корпорации като хотелската верига „Хилтън“. От „Хилтън“ например му поръчват да изработи бюрото на главната рецепция на хотела им в Сaнта Фе. Поканен е да направи и дърворезбован олтар в православната църква „Света Троица“. Негова творба краси и един от обществените паркове в града – той преобразил мъртво дърво със стърчащи клони да изглежда като свети Франсис.

Олтара в църквата В Санта Фе (изработен от Димитров)

В работилницата си Димитров има над 700 инструмента. „В момента правя маса за гримиране“, разказва нашенецът. Самият той може да бъде забелязан с дървен пръстен на лявата ръка с формата на странно лице. „Направих себе си да изглеждам като върколак“, казва Димитров.

 

Продължете по-нататък

Български истории

Мисис Трансконтинентал 2019: Ако жена ще спаси България, защо това да не съм аз?

публикувано

на

Д-р Полина Паньова, жена от Карнобат, истинска българка по душа, родолюбец с амбиции за редица иновации в медицината. Тя е новата Мисис Трансконинентал 2019, след като спечели престижната титла на конкурс в Атланта. Въпреки множеството премеждия, денонощните полети и хиляди препятствия тя се окичва с титлата. И по думите й – в името на България. По професия ендокринолог, но с редица други специализации. Практикува професията си, но и следва дерматология, а паралелно с това е завършила естетична козметология и контурна пластика.

Една истински успяла българка

Поредната победа за д-р Паньова обаче се оказва на модния подиум. И то на един от най-престижните конкурси, където красотата е само бонус. А тя определено я има. Гордее се обаче с това, което носи вътре в себе си.

„Завърших медицина с пълно отличие – 200 от 200, бях блестящ студент и гордост на университета си. Практикувам, доскоро приемах пациенти, много от тях не знаеха за участието ми“, обяснява скромно д-р Паньова. Следващите й планове са да започне собствена частна практика. По думите на красавицата обаче това отнема доста време.

Полина не прилича на останалите миски, които живеят, за да получат титла за красота. Полина е спечелила всичко в живота си – тя е горда майка и съпруга, родолюбка и доказал се човек, а титлата идва просто като черешката върху тортата на фона на всичките й успехи. Тя е скромна, но не крие, че се гордее с поредното си постижение.

Д-р Полина Паньова със сина си

„За мен титлата означава голяма отговорност и в същото време нещо, за което допреди съм можела само да мечтая”, казва тя и допълва, че откакто се помни, винаги си е представяла конкретно, точно и ясно, че ще участва само и единствено като майка, омъжена жена, доказала себе си, в конкурс за Мисис. Защо? Защото

жената придобива истинска сила

и увереност след изпълняването на мисията си на тази планета, а тя е именно да родиш и възпиташ деца. Свои или други, но да си майка, защото не всеки има възможността поради едни или други причини да роди свои, допълва тя дипломатично, но и с чувство за реална отговорност, че всяка една жена трябва да дари или да отгледа живот. Не крие, че благодари на Бог, че я е дарил с тази възможност.

Въпреки усилията да е майка Паньова не крие, че е положила усърден труд, за да спечели титлата в Атланта. Тя означава и много за нея. „Обичам да казвам – работи много, печели лесно.“

Самата платформа на конкурса се отличава от много други.

“Не знам защо, но много голяма част от хората смятат, че в конкурсите за красота най-важното е красотата. Не! Не е! Красотата е плюс, но най-важното е вътрешната красота и съвкупността от качества, които притежаваш! Аз смятам, че притежавам много достойни качества.

 

Да бъдеш Мисис Свят или Вселена в лицето на Мисис Трансконтинентал 2019, означава, че вътрешната красота е отвъд всякакви граници, ти вдъхновяваш отвъд континентите и титлата не е само победата, а това е да бъдеш себе си. А аз съм! Благодаря на майка ми и баща ми за това, което съм. Не играя роли, не нося маски и съм много щастлива от това! Аз съм себе си и съветвам много хора да последват примера ми!

Директорката на конкурса – Сабрина Пинион, и помощниците й – Сюзан Паган и Анна Емборски, са страхотни, те са олицетворение на целия замисъл. А именно на

честността, справедливостта и прозрачността

Там, където всеки има място, независимо от финансовото си положение, разказва Паньова.

Стойността на титлата й е безценна. Но не в материално отношение. За нея е признание, което е получила заради това, което е самата тя. Заради подготовката й.

„Готвих се много, разбира се, имайте предвид, че всяка част от националния ми костюм е шита ръчно от мен, като започнем от розите, пшеницата и всяка една монетка на короната в сценичния ми костюм. Роклята и банският костюм са по мой дизайн. Всичко е така, както съм си представяла да бъде“, разказа Паньова.

„Имаше една много куриозна ситуация на летището – когато пристигнах в Атланта, се оказа, че багажът ми за конкурса е изчезнал и това беше много зъл майтап на съдбата, поредното изпитание, с което трябваше да се справя и през което трябваше да премина. Разбира се, 3 часа си търсих багажа, разплаках се, плачът ми от шок изчезна, след което запазих хладнокръвие и разбрах, че не е важно какво се случва с теб, а как реагираш и какво предприемаш. Настаних се в хотела при всички участнички и (след 20 часа път полет с трансфер) се оказа, че и втората вечер не спах, тъй като търсих решение на проблема. Цяла нощ търсих в интернет български асоциации в Атланта и намерих, и не само че намерих, а те се оказаха много любезни и топли хора, каквито не бях виждала отдавна.

Мисис Трансконтинентал 2019 с българите от Атланта

Готови за помощ в името на България

Все пак представям цяла една страна, а не себе си. Те ми помогнаха изключително много.

Именно благодарение на себе си, на подкрепата на българската общност зад граница, на близките и семейството й Полина преодолява конкуренцията. А тя е била доста голяма. Участниците били от цял свят – Япония, Южна Африка, Европа, Северна и Южна Америка, точно както е името на конкурса – от всички континенти.

„Когато съм на подиума, се превръщам в друг човек, защото аз съм 100% модел и 100% доктор, т. е. нито от едното, нито от другото мога да се откажа. За родителите ми беше много трудно да го разберат, тъй като са по-консервативни и наистина е необикновено съчетание, но аз съм човек на науката и изкуството едновременно и винаги съм била. Така че вече го приемат, разбират ме и ме подкрепят.

Задаваме въпрос на д-р Паньова. леко клиширан, но задължителен. Какви са следващите й цели?

„Както казах и в презентацията ми за конкурса, ако наистина човекът, който ще спаси България, е жена, защо не това да съм аз. Винаги съм била различна, голям патриот съм и смятам не просто да съществувам, а да оставя нещо след себе си. Кръвта си давам за България и съм готова да направя всичко заради нея. Но за това трябва време“, казва с гордост красавицата от Карнобат. Тя минава и на друго ниво, недостигано до момента от която и да е миска. Иска да въведе иновативен медицински препарат, който

лекува метаболичния синдром

– дума, непозната за повечето участнички в конкурси.

„Както Пирогов казва, бъдещето на медицината е в превенцията“, цитира Полина и не спира дотук. Другата й идея била да въведе ново аnti–аging приспособление, което е проект на НАСА и на инженери от цял свят.

“Поради високите ми резултати в медицината съм избрана като официален доктор, за което само мога да се гордея”, казва още тя.

Другото, което иска да промени, е всички млади хора задължително да си правят изследване на липидния профил. “Защото много често е находка, а лечението на 55 г. е вече късно. Да не говорим, че има много наследствени форми“, чертае още красавицата целите в живота си, които определено се различават от това да има скъпа кола и вила на екзотичен остров.

Полина говори и за Карнобат – родния й град. По думите й той е нещо много мило за нея. Обича го и се гордее, че е родена и израсла там. „Тихо, спокойно, уютно градче, с морал и патриотични ценности“, описва го тя.

Не крие обаче и впечатлението си от българите в Атланта, където се проведе конкурсът. „Те са невероятни, подариха ми ръчно изработено колие с България, не го свалям, обожавам го. Подариха ми тениска на клуба и много други неща”, споделя невероятно амбициозната българка.

Продължете по-нататък

Български истории

„Майсторите на комедията“ идват в САЩ и Канада

публикувано

на

„Майсторите на комедията” – това е името на комедийното щоу, с което трима от най-любимите комици на българите – Георги Мамалев, Тончо Токмакчиев и Камен Воденичаров, пресъздават незабравими образи и скечове от историята на емблематични телевизионни предавания като „Ку-ку“, „Каналето“, НЛО и „Шоуто на Канала“ и от театрални формати.

Имената на големите комедийни актьори сами по себе си гарантират много смях и забавление, представяйки по своя характерен начин забавното си, иронично и често сатирично виждане на събитията, случващи се в България, в Европа и по света. Когато към това се добавят и някои от най-известните и обичани песни от историята на предаванията, както и нова музика, „Майсторите на комедията“ се превръща в изключително свежо и разсмиващо до сълзи мултимедийно представление, което гарантира на зрителите искрено забавление и добро настроение. И обяснява защо вече втора година пълни зали както в България, така и в чужбина, където българите ги посрещат с радост, забава и смях.

От 25 септември до 15 октомври на тримата любимци на българската публика предстои турне в САЩ. Какво ги събира отново, как са се променили героите им през годините, каквото е новото в шоуто, как сглобяват пъзела от характери – за това разказаха тримата комедийни майстори пред BG VOICE.

ТУРНЕТО В ДАТИ
27 септември, петък – Монреал
28 септември, събота – Торонто
29 септември, неделя – Атланта
5 октомври, събота – Сан Франциско
6 октомври, неделя – Бостън
9 октомври, сряда – Лас Вегас
11 октомври, петък – Сиатъл
12 октомври, събота – Ванкувър
13 октомври, неделя – Чикаго

Представлението е замислено с идеята за българите, които живеят в чужбина, като ретроспекция на това, което тримата големи комици са правили през годините. „Решихме да обединим предавания като НЛО, „Шоуто на канала“, „Каналето“, „Ку-ку“, защото има нещо като носталгия, а и хората ги харесват и искаме да ги зарадваме“, обяснява Тончо Токмакчиев. Двамата с Камен Воденичаров са състуденти и се познават от 1986 година, а Георги Мамалев винаги е бил за тях пример в актьорската професия. Така

тримата обединяват усилия, опит и еднаквите си представи за хумор

и забавление. „Много е важно да правиш нещата с хора, с които имате еднакъв вкус и критерии“, обяснява Тончо Токмакчиев.

„Това, че гледаме в една посока, е много важно, разбираме се с две думи, споделя и Георги Мамалев. – И Тончо, и Камен са много добри професионалисти, много надарени хора. И тъй като мислим в една посока, нещата се получават много бързо и са много ефектни и на сцената. И това се доказва от факта, че вече сме го изиграли десетки пъти, може би повече от 30.“

А Камен Воденичаров определя шоуто като спектакъл, който събира негови, на Георги Мамалев и на Тончо Токмакчиев „щуротии, които сме правили“. И допълва, че и за тримата това е огромно удоволствие, защото шоуто е „истинско богатство, което имаме благодарение на нашия труд и на нашите колеги и приятели през всичките тези години“.

А дали героите от скечовете на тримата комици са се променили през годините и как? „Едно от хубавите неща на такива литературни и телевизионни герои е, че те не се променят в своето мислене“, казва Тончо Токмакчиев. „Средата се е променила, ситуацията и в България, и в света е различна за 20 години и те са преживели някакво развитие, но си остават и същите“, допълва той.

Въпреки това обаче има промени, които неизбежно са се отразили на познатите образи. „Много неща се случиха за тези години – казва Камен Воденичаров. – Например образите на хамалите вече са много модерни, ползват телефони, таблети, нови технологии“,  обяснява той. Но допълва, че

като образи продължават да са като Лаурел и Харди

като единият е човек, който бърка думите, а другият го поправя. „Но чисто интуитивно, така както и хората навсякъде по света усещат и напипват същината на всеки един проблем, който коментират“, казва още той.

А Георги Мамалев посочва и още една разлика – това, че сегашното шоу се прави в театрален вариант. „Човек, като си е вкъщи, не е закован пред телевизора, за разлика от спектакъла в театъра, където чака час и 40 минути или два часа да бъде забавляван. Това дава възможност на актьорите да отиграват ситуациите с повече задълбочаване. И освен това трябва да се изчакат реакциите на публиката, паузите в играта, когато хората се смеят“, обяснява той.

Актьорите открехват малко завесата и за някои от новите скечове и образи, които пресъздават в спектакъла.

„На сцената на нашия спектакъл качваме специалиста по здравната реформа на Георги Мамалев и един измислен нов български еврокомисар, който отговаря за уеднаквяването на стандартите в Западна и в Източна Европа – още един образ на Мамалев“, казва Камен Воденичаров. „И тъй като Източна Европа не може да догони Западна, то Западна трябва да дръпне назад – допълва той. – А аз имам създаден през последните години образ на проф. Букварски, който изучава разликата в диалектите в българския език. И привеждам примери на много смешни, иронични и забавни словосъчетания и думички от различни части на България, където диалектът е богатство, а ние малко иронизираме тези омекотени или пък втвърдени форми на българския език.“

„Много забавен е монологът на Тончо за алкохола в различните държави – разказва Георги Мамалев, – или както Тончо казва:

Човекът е голям, колкото е голямо пиенето му“

Също и монологът на Камен как в различни региони на България се говори български, или моят монолог на доктора, който се оплаква от пациентите и казва: „Лекарите нищо не разбират, некадърни… А питате ли ни ние как работим? Викам му на един: „Слушай, от това швейцарско лекарство довечера преди лягане пиеш две и утре, ако се събудиш, пиеш още две. Вместо това той отива вкъщи, чука охлюви и ги смесва с ракия първак 70 градуса и тая гадост я пие, за да му мине гастрита“, разказва Мамалев.

Тримата класици на комедията споделят и какво е чувството за хумор за тях и спасява ли ни той във всекидневието. „Чувството за хумор е задължително не само у нас, по целия свят е така. Без него човечеството не може да съществува – казва Тончо Токмакчиев. „Човек трябва да бъде умерен оптимист и да не прави крайни заключения за всяка ситуация, защото нещата се променят“, допълва той.

„Чувството за хумор при всички положения спасява, така е, откакто свят светува“, споделя Камен Воденичаров. – Има хора и прослойки, които не го обичат. Но, слава на Бога, повечето намират утеха, рефрешване и събиране на нова енергия от хумора. Така че ние сме щастливи да имаме тази работа.“

Не мога да си представя живота без хумор и без смях, категоричен е Георги Мамалев. „Колкото повече забавни спектакли има, толкова по-добре. Това е част от нашия живот. Ако хуморът ни спасява, може би ни спасява от сивотата, от мрачното настроение, така че дори само заради това си заслужава“, допълва той.

Камен Воденичаров: Ние сме като ходещи социологически агенции

Образът на българина в чужбина е подобен на образа на българина в България, но с малко по-голяма лупа. Нюансите в голямата палитра се виждат някак по-ярко. Например, когато на 3 март бяхме в Барселона, имаше най-различни хора в залата – един минимодел на обществото ни в България. Имаше маси с много успели бизнесмени, на които им върви всичко по вода. Имаше група от студенти, които в момента учат. Имаше хора, които работят в най-различни ниши на бизнеса в Испания, имаше дори труженички от късния нощен сектор в единия край на залата. В една зала от 500 души имаше абсолютно всички модели, които ги има в България. Както се случва и в залите в България, само че в чужбина са много по-разпознаваеми – от една стара имиграция – много достолепни възрастни хора и със самочувствие, до едни чешити, които например въртят бизнеса с рикши в Париж.

Ние сме като ходещи социологически агенции. Един въпрос може много бързо да го тестваме и да разберем как реагират различните ни сънародници в град като Париж или Барселона. Предполагам, че сега ще можем да разпознаем и в Америка феновете на Тръмп и тези, които са против него.

Георги Мамалев: Навсякъде хората приемат спектакъла с еднаква радост

Всичко се случи от едно гостуване в Лондон, трябваше да направим голямо шоу, тогава беше и Марта Вачкова. И направихме чудесен спектакъл, хората много го харесаха. След това трябваше още веднъж да се появим там и след това започнаха да идват покани. Иначе заслугата е на Камен, който измисли „Майстори на комедията“. И започнахме да работим, за да сглобим цялостно едно такова представление – трима актьори, които да изпълняват смешни монолози, скечове и от НЛО, и от „Каналето“. И се получи един смешен, забавен комедиен спектакъл, който и в България върви с много добър успех. Не сме замисляли конкретно да го играем в чужбина, но така тръгнаха нещата. Навсякъде се приема с еднаква радост и настроение, но може би в чужбина е малко по-приповдигнато.

У нас, в България, хората имат възможност да ни гледат повече, публиката повече ни познава, идва и ни вижда и в театрите, където тримата играем, гостуваме и в провинцията. А в чужбина има момент на носталгия, на радост, че виждаш отново любими актьори, които са те забавлявали толкова години.

Тончо Токмакчиев: Това, което правим, не е снимка за спомен

Това, което правим, не е някаква снимка за спомен, то е изобретателно, забавно и няма значение дали си го гледал, дали си спомняш за тези образи или не. Идват деца с родителите си, пораснали деца. Мога да кажа, че навсякъде, където сме били – и в чужбина, и в България, хората са ни приемали изключително радушно, с голямо уважение и радост, с голям респект. И това ме кара да се чувствам щастлив.

В рамките на нашето общуване Жоро Мамалев е неизчерпаем източник на забава, остроумие и хумор, както и Камен. И можем една ситуация да я доразвием, да отидем в друга посока. Скоро имахме един случай в Банско, бяхме поканени на фестивал и гръмна един кондензатор. Имаше дим, а хората не искат да излизат, мислят, че правим смешка. Тогава Жоро Мамалев каза: „Положението е сериозно, не усещате ли разлика между нашия и дим и този дим.“ И тогава хората усетиха миризмата, дойде пожарната, проветриха салона и след половин час цялата публика отново се върна. Но невинаги е уместно да си правиш шега с всичко. Аз в живота не държа да съм център на внимание на всяка цена, защото сцената е едно, а животът друго.

ТУРНЕТО В ДАТИ

  • 27 септември, петък – Монреал
  • 28 септември, събота – Торонто
  • 29 септември, неделя – Атланта
  • 5 октомври, събота – Сан Франциско
  • 6 октомври, неделя – Бостън
  • 9 октомври, сряда – Лас Вегас
  • 11 октомври, петък – Сиатъл
  • 12 октомври, събота – Ванкувър
  • 13 октомври, неделя – Чикаго

 

Продължете по-нататък

Най-четено

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама

Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама
Реклама